Антологията „Ята сред безкрая“ е ново издание на „Стилует“. Съставителството и преводът са дело на Иванка Павлова и Николай Тодоров, които представят книгата по следния начин:

Настоящата антология е опит да се обхванат всички открояващи се автори за период от близо два века и половина с поне по едно значимо стихотворение.
Предимство имат по-малко познати или непревеждани произведения, но са включени и нови преводи на емблематични творби, като някои творци присъстват с повече текстове – Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Евгений Баратински, Александър Блок и др. Главна цел на съставителите е да се очертае руската поетическа мисъл в нейните динамика, пъстрота и разнообразие, макар мнозина от подбраните автори да остават слабо познати в България, а неколцина да са напълно забравени.
В миналото историческият контекст често се е оказвал подвластен на мъгляви обобщения, неточни оценки и идеологически залитания. Времевата дистанция спрямо подбраните произведения спомага да се подходи с по-голяма критическа яснота към силно въздействащия канон, който те изграждат.

Предлагаме няколко стихотворения от антологията.

 

АЛЕКСАНДЪР С. ПУШКИН

* * * …

Аз помня онзи миг прекрасен:
пред взора ми яви се ти –
на красотата образ ясен,
мираж с божествени черти.

Сред горестите безнадеждни,
в света на шумна суета
си спомнях думите ти нежни,
сънувах твойта красота.

Но мина време. Дял метежен
разсея прежните мечти.
Забравих аз гласа ти нежен
и ангелските ти черти.

И в мрачното ми заточение
течаха ден след ден едвам –
без божество, без вдъхновение,
без сълзи, без любовен плам.

Но стресна се от сън душата:
пред мене пак яви се ти –
ваяние на красотата,
мираж с божествени черти.

Заби сърцето в упоение:
възкръснаха като в жив храм
и божество, и вдъхновение,
и сълзи, и любовен плам.

1825

Превод Иванка Павлова

 

ИВАН С. НИКИТИН

СЛЕПИЯТ ГУСЛАР

Отдавна не виждам небето, цветята –
за мене потъна светът в мрак дълбок.
Не сея, приличам на птица крилата –
нощувам и пея, където дал Бог.

Но някаква сила – добра, непозната –
в замяна с чудесен фин слух ме дари:
шепти ми животът незрим в тъмнината,
когато не трепва тревица дори;

сух лист на земята без шум се отрони,
змия пропълзи сред висока трева,
докосне лек вятър тръстики и клони –
и знам безпогрешно какво е това;

еднакво и мъката, и веселбата
в тревогите дневни долавям и аз,
различните звуци, ранили душата,
превърнал на песен, запявам на глас.

Когато под нечий чужд покрив намеря
подслон и сред гостите с гусла в ръце
засвиря, а сам като струна треперя
и пея с препълнено с болка сърце,

отнякъде сила незнайна у мене
разлива жив пламък до пръстите чак,
словата извират и гуслата стене…
И сякаш проглеждат очите ми пак!

Зелени ливади, нивя необятни
и блясък на слънце съзирам дори,
вода сребропенна, цветя ароматни
и сенки прохладни на родни гори.

Аз пея, цял в огън, вън пада хлад нощен,
но гостите слушат в захлас и мълчат,
а моят глас става по-звучен, по-мощен
и скръбните мисли по-малко горчат.

Замлъквам сред кръг от тълпа гласовита,
но аз не я чувам, че в унес дълбок
по цял свят душата ми волно се скита
и сълзи се стичат в неспирен поток!

1855

Превод Иванка Павлова

 

АЛЕКСЕЙ АПУХТИН

В ОЧАКВАНЕ НА БУРЯ

На Н. Д. Карпов

Надвечер е… По небето
сиви облаци се сбират.
Глъхне в тишина полето
и дърветата замират.

Мрак се стеле над водата…
Душен въздух… Пътят – прашен…
Сякаш в този отдих кратък
е стаено нещо страшно.

Нощ настава. Прах застила
с черен облак небесата.
А липите с мощна сила
сред алеята се клатят.

Падат изведнъж отгоре
едри капки дъжд на пътя
и събирайки се, скоро
бликват като ручей мътен.

Сводът мрачен на небето
в светлина се озарява.
Придошла, водата свети
като разтопена лава.

И огряна надалеко
от светкавиците още,
цялата околност еква
от тътнежите среднощни.

16 юли 1856 г.

Превод Иванка Павлова

 

ПЬОТР Ф. ЯКУБОВИЧ

СМЪРТТА НА ОРЕЛА

В клетка желязна държаха орел,
някога бил и свободен, и смел.
Често гладувайки, ден подир ден
тихо и гордо угасваше в плен.
В шумна тълпа и децата дори
мъчеха роба с жестоки игри.
С нямо презрение срещаше той
груби нападки, обиди безброй.
Случи се чудо веднъж: на простор
литна от своя железен затвор,
с див вик размаха широко крила
в чисти лазури, над стръмни била.
С поглед възторжен и с пълни гърди
волно се рееше, както преди…

Там, в далнината, обвита в мъгла,
златна змия се изви и разстла
леко ефирът трептящи вълни:
гръм бе разтърсил поля, планини.
Дивно усещане: на свобода
горда мощ пленника млад облада.
Миг след това – безразсъден и смел –
право към облака беше поел.
Все по-безшумно летеше…
Напред,
все по-високо, дордето отвред
с облаци бе обграден и без страх
той като слънчев лъч мина през тях.
Срещна го гръм оглушителен тук –
в своя възторг не долавяше звук.
Сякаш не виждаше, сякаш бе глух.
О, тържество на метежния дух!
Още! По-близо!… Но Бог разгневен
прати стрела и орелът сразен,
с рана в сърцето си, с няма уста
в миг полетя като камък в прахта…

Падна наблизо до клетката – там
дълго бе страдал, затворен и сам.
Тичаха малките, викаха в хор:
“Хайде, хванете го!”. Пак ли в затвор?
Късно! Потръпна с крила и умря
без разкаяние. Страх не съзря
никой в последния миг да личи
в гордите гаснещи вече очи.

Октомври 1884 г.

Превод Иванка Павлова

 

АЛЕКСАНДЪР БЛОК

НОВОГОДИШНА НОЩ

Мъгла студена е разстлана,
вън огън пурпурен пламти.
Душата хладна на Светлана
се рее в приказни мечти.

Скръцне сняг – замрат сърцата.
Грее кротката луна.
Смях сподавен – зад вратата.
Улицата – в тъмнина.
С лик забулен в полумрака
ще изтичам долу аз.
Милият до входа чака,
тръпне в празничния час…
Но мъглата вън гъстее.
Полунощ, настъпвай ти!
Някой шепне и се смее,
огънят пламти, пламти…
Скръцне сняг – в далечината
се прокрадне светлина.
“Името Ви?” Смях в мъглата
подир нечия шейна…
Развилня се вихър снежен,
входът побеля дори.
После, смеещ се и нежен,
той лицето ми покри…

Мъгла студена е разстлана,
огрява месец блед света.
Седи замислена Светлана:
смути я чудната мечта…

31 декември 1901 г.

Превод Иванка Павлова

 

МИХАИЛ ЛЕРМОНТОВ

КОРАБ

Самотен кораб се белее,
морето вредом е в тъма…
Какво далечно той милее,
какво го чака у дома?

Вълни играят, вятър свири,
а мачта скланя се, скрипти…
Уви, той радостта не дири
и не от ней далеч лети!

Лазур под него в светли струи,
над него – лъч от златен зной…
А той, метежен, търси бури,
като че вижда в тях покой!

1832

Превод Николай Тодоров

 

КИНЖАЛ

Обичам те, стоманен мой кинжал,
приятелю мой бляскав, благороден.
Замислен грузин теб е изковал,
за бой е точил теб черкез свободен.

Ръка любима, като цвете бяла
те даде на разлъка в онзи миг
и първи път не кръв по теб проля се,
а перлена сълза, без стон и вик.

И черните очи на мен се спряха,
преливащи от своя тайна скръб –
в стоманата им пламъци изгряха –
ту в сянка са, ту блясва тази глъб.

Ти, спътнико, за нямата любов
залог си и за пример си полезен –
да бъда силен духом, твърд, суров,
подобно теб, приятелю железен.

1838

Превод Николай Тодоров

 

ИНОКЕНТИЙ АНЕНСКИ

ОКТОМВРИЙСКИ МИТ

Тъгувам, чезне цялата ми мощ.
И в стъпки на слепец се пак заслушвам:
над мене крачи той по цяла нощ –
и в стряхата се спъва, и на суша.

Дали са мои, те ли ме горят,
сълзи ли ми пророни пак сърцето?
Или пък те от слепия текат
и той ги рони жално, безответно.

Онези, що от мътните очи
са по страните бледи, леко бягат –
и в сенките среднощен час мълчи,
а те пък се разтичат по стъклата.

1910

Превод Николай Тодоров