Александър Шурбанов: „Светът извън и вътре в нас е пълен с вълнуващи, жизненоважни неща…”

Раз­го­вор на Огнян Стам­бо­ли­ев с поета и преводача

Бих казал, че Алек­сан­дър Шур­ба­нов при­над­ле­жи към оне­зи, не твър­де чес­то сре­ща­ни хора днес у нас, кои­то, извър­ши­ли едно или дру­го голя­мо кул­тур­но дело, не смя­тат, че имат в това отно­ше­ние някак­ви пре­иму­щес­т­ва. Той е пре­дел­но скро­мен. Но с име­то на проф. Шур­ба­нов са свър­за­ни до голя­ма сте­пен: наша­та анг­ли­цис­ти­ка, наше­то шек­с­пи­роз­на­ние (след смърт­та на проф. Мар­ко Мин­ков той е всеп­риз­на­ти­ят бъл­гар­с­ки шек­с­пи­ро­вед номер едно), пре­во­дът на анг­ло­е­зич­на­та поезия и про­за. На него дъл­жим най-новия и може би най-добър и верен пре­вод на „Хам­лет”, пре­во­ди­те на Джон Мил­тън, Джеф­ри Чосър, Крис­то­фър Мар­лоу и поети­те от Ели­за­бе­тин­с­ка­та епо­ха. В сво­я­та област той е учен от евро­пейс­ка вели­чи­на (висо­ко оце­нен и в анг­ло­е­зич­ния свят, поче­тен про­фе­сор на бри­тан­с­ки­те уни­вер­си­те­ти на Съри и Кент), еру­дит от кла­са, но също така и силен, ори­ги­на­лен поет, блес­тящ есе­ист и пуб­ли­цист. Автор на 11 поетич­ни и 6 есе­ис­тич­ни кни­ги. О. Ст.

  • УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР ШУРБАНОВ, НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ РАЗГОВОРА ОТ НАЧАЛОТО. ОТ ВАШИЯ РОД, ОТ ДОМА И РОДИТЕЛИТЕ ВИ, ОТ ДЕТСТВОТО…ПЪРВИТЕ ВИ СРЕЩИ СЪС СЛОВОТО, ЛИТЕРАТУРАТА…

Родът ми съби­ра води­те си от чети­ри­те кра­и­ща на Бъл­га­рия. Роди­те­ли­те на баща ми са от Охрид. Дядо ми, Кос­та Шур­ба­нов, беше леген­да­рен герой в нашия дом. Не го помня. Умрял е пре­ди да про­хо­дя. Вкъ­щи се пазе­ше като све­ти­ня офи­цер­с­ка­та му сабя, с коя­то е пред­вож­дал зна­ме­ни­тия „полк на стар­ци­те“ при превзе­ма­не­то на Одрин през 1913 г. Име­то му е впи­са­но в исто­ри­я­та на пър­ви­те воен­ни побе­ди на бъл­гар­с­ка­та войс­ка след Осво­бож­де­ни­е­то. През 1885 г., още юнкер, без запо­вед от коман­д­ва­не­то той повеж­да пове­ре­на­та му рота в ата­ка сре­щу сръб­с­ки­те нашес­т­ве­ни­ци при Слив­ни­ца и така дава нача­ло­то на тази пър­ва вой­на в защи­та на наша­та неза­ви­си­мост. Ако бит­ка­та беше изгу­бе­на, веро­ят­но е щял да бъде изпра­вен пред вое­нен съд, но след три­ум­фал­ния й завър­шек е награ­ден с орден, кой­то пазим и досе­га в семей­ния архив. По-близ­ки оба­че вина­ги са ми били род­ни­ни­те по май­чи­на линия, кои­то живе­е­ха във Вар­на. Род­на­та къща на май­ка ми в този град беше мяс­то­то, за кое­то бле­ну­вах през цяла­та годи­на, дока­то дой­де­ше лято­то и със сес­т­ра ми се пре­на­сях­ме на бре­га на море­то, сред ято­то от бра­тов­че­ди, в слън­че­во­то цар­с­т­во на игри­те и без­г­ри­жи­е­то. Там бяха два­ма­та ми люби­ми вуй­чов­ци, по-голе­ми­ят от кои­то има­ше овощ­на гра­ди­на в бли­зост до още иди­лич­но­то по оно­ва вре­ме Вар­нен­с­ко езе­ро. Вакан­ци­и­те, пре­ка­ра­ни в този райс­ки кът, сред ухан­ни­те прас­ко­ви и кай­сии, са напъл­ни­ли душа­та ми с вку­са на сво­бо­да­та и щас­ти­е­то, кой­то нищо не може да вгор­чи. В някои от кни­ги­те си сес­т­ра ми опис­ва живо тази сре­да. Мис­ля, че тук са и изво­ри­те на мои­те поетич­ни съни­ща. Май­чи­ни­ят ми род беше се сте­къл към Чер­но­мо­ри­е­то от две пла­ни­ни – от скъ­та­на­та в сър­це­то на Бал­ка­на Жерав­на и от стран­джан­с­ко­то Мал­ко Тър­но­во. Сега си давам смет­ка, че (ако не се смя­та Вар­на) само със същин­с­ка север­на Бъл­га­рия не знам да имам потом­с­т­ве­на връз­ка. Тя щеше да дой­де по-къс­но, чрез рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живе­ли мои­те хора от три поко­ле­ния и се смя­там пре­ди всич­ко за софиянец.

Баща ми беше инже­нер-химик, завър­шил вис­ше­то си обра­зо­ва­ние в поли­тех­ни­ка­та на Грац, Авс­т­рия, а май­ка ми беше пожер­т­ва­ла кари­е­ра­та си на пиа­нист­ка, за да се гри­жи за съп­ру­га и деца­та си. Нещо не тол­ко­ва ряд­ко в ония вре­ме­на. Пиа­но­то оба­че – най-скъ­по­цен­на­та й „зес­т­ра”, бе дошло с нея от Вар­на в София и сес­т­ра ми започ­на своя път в музи­ка­та с този инс­т­ру­мент, кой­то целод­нев­но озву­ча­ва­ше дома ни. Роди­те­ли­те ми има­ха не само жив инте­рес, но и пие­тет към изкус­т­во­то и лите­ра­ту­ра­та. На тях и два­ма­та дъл­жим встъп­ва­не­то си в тази при­каз­на стра­на на духа, а навяр­но и иде­а­лис­тич­на­та си пред­ста­ва за нея, коя­то ни напра­ви недос­та­тъч­но год­ни да се спра­вя­ме с пре­пън­ки­те на реалността.

  • КАК ВЛЯЗОХТЕ В ЕЗИКА НА ШЕКСПИР И ЗАЩО ИЗБРАХТЕ ТЪКМО НЕГО?

Още като уче­ник в гим­на­зи­я­та се опит­вах да чета Шек­с­пир в ори­ги­нал и без спе­ци­ал­но уси­лие бях наизус­тил някои от зна­ме­ни­ти­те моно­ло­зи на Хам­лет и Мак­бет. Въл­ну­ва­ше ме тях­на­та поети­чес­ка сила, зву­ко­ва­та енер­гия на ези­ка им. Кога­то ме при­еха за сту­дент по анг­лийс­ка фило­ло­гия, един мой коле­га и при­ятел ми каза: „Заслу­жа­ва да се след­ва тази спе­ци­ал­ност, ако ще да е и само за да може да се про­че­те Шек­с­пир, как­то тряб­ва.“ Думи­те му са ми напра­ви­ли сил­но впе­чат­ле­ние, за да ги помня и досе­га. Тога­ва не съм пред­по­ла­гал, че ще се свър­жа за цял живот с твор­чес­т­во­то на този гени­а­лен поет. Друг при­ятел, мно­го­о­бе­ща­ващ био­фи­зик, кой­то не дожи­вя до трий­се­та­та си годи­на, ме пита­ше с жив инте­рес как зву­чи Шек­с­пир на анг­лийс­ки, не живее ли тек­с­тът му като цялос­тен сло­жен орга­ни­зъм. Тези раз­го­во­ри ме под­тик­ва­ха да навли­зам все по-дъл­бо­ко в изклю­чи­тел­ни­те ези­ко­ви тво­ре­ния, кои­то тол­ко­ва чув­с­т­ви­тел­ни и инте­ли­ген­т­ни хора усе­ща­ха отда­леч, без да имат моя­та при­ви­ле­гия да общу­ват с тях. За това навли­за­не в чудо­то осо­бе­но ми помог­на досе­гът с изсле­до­ва­тел­с­ки­те мето­ди на рус­кия фор­ма­ли­зъм и него­ви­те при­ем­ни­ци от Тар­ту до Чика­го. Годи­ни­те на усър­д­на рабо­та вър­ху съчи­не­ни­я­та на Шек­с­пир като лите­ра­ту­ро­вед и пре­во­дач са затвър­ди­ли убеж­де­ни­е­то ми, че те са сът­во­ре­ни от изклю­чи­те­лен майс­тор на сло­во­то, чий­то гений е срав­ним само с този на некол­ци­на дру­ги рене­сан­со­ви тита­ни, но по обхва­та и раз­ма­ха си пре­въз­хож­да всич­ки, дори поета, с кого­то най-мно­го се родее, Джеф­ри Чосър.

  • КАКВИ БЯХА ПЪРВИТЕ ВИ ЛИТЕРАТУРНИ ОПИТИ ?

Съчи­ня­ва­не­то на сти­хо­ве ме е увли­ча­ло още от дет­с­ки­те годи­ни. Но неща мал­ко по-зре­ли и по-слож­ни, макар веро­ят­но все още доста под­ра­жа­тел­ни, а и пре­ка­ле­но роман­тич­ни, започ­нах да пиша като гим­на­зист. Немал­ко от тях пуб­ли­ку­вах в ново­уч­ре­де­но­то уче­ни­чес­ко спи­са­ние „Род­на реч“. Доб­ри­ят при­ем на тези ран­ни опи­ти и от редак­то­ри­те, а и от мои­те връс­т­ни­ци и в София, и в про­вин­ци­я­та ме насър­ча­ва­ше да пиша. Ето едно доста харак­тер­но за тога­ваш­ния пери­од стихотворение:

ЛОДКА

Като немир­ни­те вълни

пре­ми­на­ха край нея дните

и оста­ря­ла и разбита

бре­гът спо­ко­ен я плени.

А бе сес­т­ра на волността,

при­ятел­ка на гор­ди бури

и на без­б­реж­ни­те лазури.

В море­то срещ­на старостта.

И със­та­ре­на, в скръ­бен плен

леже­ше в пясъч­но­то ложе,

дорде­то буря­та не сложи

на мъки края въжделен.

Раз­ля се бур­но­то море

и от зова му съживена,

в обя­ти­я­та му студени

тя лит­на – вол­на да умре.

19 август 1957 г.

В по-къс­ни­те годи­ни посте­пен­но се отда­ле­ча­вах от наив­ния патос на юно­шес­т­во­то към иро­ни­я­та, пара­док­са, нераз­ре­ши­ма­та про­ти­во­ре­чи­вост на преживяването.

  • КОИ ОТ ПОЕТИЧНИТЕ СИ КНИГИ ЦЕНИТЕ НАЙ- ВИСОКО?

Никоя не ценя осо­бе­но висо­ко, но и от никоя не бих се отка­зал. Може би най-спо­е­ни като цяло ста­на­ха „Цве­тя­та на скре­жа“ (изд. „Хемус“, 1994) и „Гълъ­бът пред моя про­зо­рец“ („Болид“, 2007), как­то и тема­тич­ни­те сбор­ни­ци „Вни­ма­ние: кот­ки!“ („Аб Изда­тел­с­ко ате­лие“, 2001) и „Ден­д­ра­ри­ум“ („Ска­ли­но“, 2017). Но и пове­че­то сти­хот­во­ре­ния в оста­на­ли­те кни­ги про­дъл­жа­ват да ми бъдат близ­ки. А мис­ля, че и мно­го от крат­ки­те ми про­зи са всъщ­ност лири­чес­ки твор­би и не се отда­ле­ча­ват твър­де мно­го от поезията.

  • ВЕЛИКИЯТ ЙОНЕСКО ПИСА: „ПИШЕМ, ЗАЩОТО СМЕ НЕЩАСТНИ.” КАК БИХТЕ ИЗТЪЛКУВАЛИ ТОВА?

Аз бих казал по-ско­ро: пишем, защо­то не сме само­дос­та­тъч­ни. Пишем, защо­то има­ме неп­ре­о­до­ли­ма нуж­да от спо­де­ля­не на нещо, кое­то е твър­де голя­мо, за да можем да го затво­рим в себе си. Друг е въп­ро­сът, че кога­то вече се е мате­ри­а­ли­зи­ра­ло в сло­вес­на­та си обвив­ка, то ни изглеж­да твър­де недос­той­но за оно­ва, кое­то е било вът­ре в нас. Въз­тор­гът от сът­во­ре­но­то е крат­кот­ра­ен. След това идват про­дъл­жи­тел­ни­те пори­ви към усъ­вър­шен­с­т­ва­не­то му. И дока­то в самия про­цес на твор­чес­т­во­то никак­ви вън­ш­ни обсто­я­тел­с­т­ва не откло­ня­ват вни­ма­ни­е­то ни, сега започ­ва­ме да мис­лим и за чита­те­ля, за оси­гу­ря­ва­не­то на пъл­но­це­нен диа­лог с него. Тук тряб­ва да пипа­ме мно­го вни­ма­тел­но, защо­то можем лес­но да раз­ва­лим спон­тан­но изля­ла­та се форма.

  • А „ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СТРАЖ НА ЕВРОПА”, ЖАН ПОЛ САРТР СЕ ПИТАШЕ: „ТРЯБВА ДА СЪЗДАВАМЕ, ДА ОТРАЗЯВАМЕ ИЛИ ДА ОТКРИВАМЕ?” КАТО ПОЕТ КАК БИХТЕ ОТГОВОРИЛИ?

Имам едно тако­ва отдав­наш­но сти­хот­во­ре­ние, от кое­то и досе­га, вече доста след сред­на­та въз­раст, не съм се отчуж­дил по душев­на­та си нагласа:

СЪКРОВИЩА

Пока­че­на на кокили,

вод­на­та птица

тър­шу­ва в плит­ко­то на реката. 

Един мъж,

пре­га­зил през сред­на­та възраст, 

все още гле­да света 

с очи на токy-що пристигнал.

Как­во ли се крие

меж­ду глад­ки­те камъчета

под прозрач­на­та струя?

Или в тях — 

в тях самите?

Све­тът извън и вът­ре в нас е пълен с въл­ну­ва­щи жиз­не­но­важ­ни неща за откри­ва­не. Напос­ле­дък във всич­ки изкус­т­ва се забе­ляз­ва някак­во бяг­с­тво от дейс­т­ви­тел­ност­та към фан­та­зи­я­та. Стру­ва ми се, че в това отда­ле­ча­ва­не от откри­ва­тел­с­т­во­то към „съз­да­ва­не­то“ има нещо болез­не­но. Чуде­са­та са тук, на вся­ка крач­ка око­ло нас. Има ли нуж­да да ги тър­сим в несъ­щес­т­ву­ва­щи светове?

  • С КОИ НАШИ И ЧУЖДИ ПОЕТИ (СТАРИ И СЪВРЕМЕННИ) ЧУВСТВАТЕ ДУХОВНО РОДСТВО?

Осо­бе­но близ­ки са ми със сво­я­та сякаш без­г­ра­нич­на спо­соб­ност за съп­ри­час­тие (мод­на­та дума е емпа­тия) Чосър и Шек­с­пир. Усе­щам близ­ка връз­ка и с един по-нов анг­лийс­ки поет, кого­то съм пре­веж­дал, макар и да сме доста раз­лич­ни по тем­пе­ра­мент – Дилън Томас. Мно­го важ­на за мен като поет е била сре­ща­та ми с Рил­ке, с Уилям Кар­лос Уилямс, с Робърт Лоу­ъл, с Филип Лар­кин, с къс­ния Йосиф Брод­с­ки. От бъл­гар­с­ки­те поети въз­хи­ще­ни­е­то ми е към Ботев и Дим­чо Дебе­ля­нов. Като осо­бе­но близ­ки усе­щам Дал­чев, Баг­ря­на, Кон­с­тан­тин Пав­лов, Иван Тео­фи­лов. Ще каже­те: тол­ко­ва раз­лич­ни? Да, не оби­чам еднак­вост­та, усе­щам се вът­реш­но раз­пъ­нат меж­ду непримиримости.

  • СЛЕДИТЕ СЪСТОЯНИЕТО НА ПОЕЗИЯТА, КОЯТО СЕ ПИШЕ ДНЕС НА АНГЛИЙСКИ (В АНГЛИЯ И ЩАТИТЕ). КАКВО Е МНЕНИЕТО ВИ КАТО ЦЯЛО? НЕ МИСЛИТЕ ЛИ, ЧЕ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА ДНЕС СЕ СЪЗДАВА ПО- ИНТЕРЕСНА ПОЕЗИЯ?

Боя се, че не сле­дя отбли­зо раз­ви­ти­е­то на анг­ло­е­зич­на­та поезия от мое­то поко­ле­ние нататък. Имам чув­с­т­во­то, че напос­ле­дък лип­с­ват голе­ми име­на, забе­ле­жи­тел­ни нови явле­ния. Но може и да се лъжа. Ско­ро ми каза­ха, че в Русия има­ло ярки нови поетич­ни име­на. За жалост ние не ги зна­ем, не ги чува­ме. А уж сме ста­на­ли по-отво­ре­ни към вън­ш­ния свят. Пре­ди сякаш по-забе­ляз­вах­ме ново­то и у нас, и навън. По-бър­зо го усво­я­вах­ме. Сега сто­им обър­ка­ни сред изоби­ли­е­то на лите­ра­тур­но-изда­тел­с­кия пазар, сред шумо­те­ви­ца­та на все­кид­нев­ни­те пре­ми­е­ри. И труд­но отде­ля­ме здра­во­то от гни­ло­то. А дали най-нова­та поезия в Източ­на Евро­па е по-инте­рес­на от тази на Запа­да не знам, но бих очак­вал да е така, защо­то голе­ми­те и тол­ко­ва про­ти­во­ре­чи­ви про­ме­ни ста­ват имен­но тук, а поези­я­та вина­ги пър­ва отклик­ва на тру­со­ве­те. Бих искал да видя ярки дока­за­тел­с­т­ва за тази хипотеза.

  • ПРИЕМАТЕ ЛИ ПОСТМОДЕРНИЗМА В НАШАТА, А И В СВЕТОВНАТА ПОЕЗИЯ ДНЕС?

При­емам всич­ко в поези­я­та, кое­то носи печа­та на автен­тич­но въл­не­ние и тър­се­не на труд­но изра­зим сми­съл. Неряд­ко в това, кое­то се нари­ча „пост­мо­дер­ни­зъм“, изпък­ва по-ско­ро игро­во­то нача­ло, кое­то е при­съ­що на все­ки вид изкус­т­во, но кога­то се пре­вър­не в само­цел, сни­жа­ва изкус­т­во­то до просто забав­ле­ние или демон­с­т­ра­ция на лов­кост. Очак­вам от поези­я­та нещо пове­че от фокусничество.

Освен това в послед­но вре­ме нови­те поко­ле­ния поети сякаш при­еха, че за да пишеш сти­хо­ве, не е нуж­но да зна­еш нищо за сти­хос­ло­же­ни­е­то, за него­ви­те пра­ви­ла и зако­ни. Нахлу­ва­не­то на сво­бод­ния стих в поези­я­та като че ли даде на мно­зи­на пъл­на сво­бо­да да бъб­рят в тек­с­то­ве, кои­то гра­фич­но при­ли­чат на мере­на реч, а не са, по поч­ти същия начин, как­то бъб­рят по мобил­ни­те си теле­фо­ни. Сво­бод­ни­ят стих, ако ще е стих, не е амор­ф­но изли­я­ние, а про­из­ве­де­ние на изкус­т­во­то със своя вът­реш­на струк­ту­ра, коя­то е още по-стро­га от тази на стро­фи­чес­ка­та поезия. Инак мяс­то­то на подоб­ни съчи­не­ния е в лич­ни днев­ни­ци и при­ятел­с­ки албу­ми и тях­но­то пуб­ли­ку­ва­не е безпредметно.

  • КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ПРЕВОДА?

Сред мно­го­то видо­ве пре­вод ме инте­ре­су­ва пре­ди всич­ко онзи, с кой­то най-мно­го съм се зани­ма­вал и над кой­то няма как да не съм раз­миш­ля­вал – пре­во­да на поезия. Извес­тен е при­пис­ва­ни­ят на един голям аме­ри­кан­с­ки поет калам­бур, че поези­я­та е оно­ва, кое­то се изгуб­ва при пре­во­да. Ако се съг­ла­сим с тако­ва заклю­че­ние, цяла­та неле­ка рабо­та на поко­ле­ния пре­во­да­чи на поезия се обез­смис­ля. Но в исто­ри­я­та на този пре­вод има таки­ва шедьов­ри, че не бих­ме мог­ли да ги отхвър­лим с лека ръка. Раз­ли­чи­я­та меж­ду ези­ци­те и кул­ту­ри­те, меж­ду поетич­ни­те тра­ди­ции и сис­те­ми наис­ти­на пра­вят пре­веж­да­не­то на едно сти­хот­во­ре­ние в него­ва­та пъл­но­та поч­ти невъз­мож­но. И все пак същес­т­ву­ват пре­во­ди, кои­то се добли­жа­ват до този иде­ал. Те не робу­ват на бук­ва­та на ори­ги­на­ла, но успя­ват, макар и с по-раз­лич­ни сред­с­тва, да пре­да­дат него­вия тон и него­во­то вну­ше­ние. Доб­ри­ят пре­вод е този, кой­то нами­ра начин да оста­не верен на твор­ба­та, от коя­то тръг­ва, а същев­ре­мен­но да зву­чи като самос­то­я­тел­но про­из­ве­де­ние, кое­то при­ем­ни­ят език няма да отхвър­ли като чуж­до тяло. Пре­во­да­чът сле­до­ва­тел­но тряб­ва да има чув­с­т­во­то за пъл­на твор­чес­ка сво­бо­да, но нико­га да не забра­вя, че него­ва­та зада­ча е не да съз­да­ва, а да пресъздава.

  • А КАКВО БИХТЕ СПОДЕЛИЛИ ЗА ПЪРВИТЕ СИ ПРЕВОДИ?

Така се слу­чи, че те бяха сти­хот­во­ре­ния на анг­лийс­ки поети от епо­ха­та на Рене­сан­са – кръ­га, на кой­то щеше да бъде посве­те­на поч­ти цяла­та ми пре­во­да­чес­ка рабо­та през след­ва­щи­те годи­ни. Тези пре­во­ди ми бяха поръ­ча­ни за една анто­ло­гия още кога­то бях сту­дент. Рабо­тих вър­ху тях с голя­ма радост и с въз­торг откри­вах, че могат да се пре­вър­нат в живи бъл­гар­с­ки сти­хот­во­ре­ния. Мно­го ско­ро след това дой­де и пред­ло­же­ни­е­то да пре­ве­да от сред­но­ан­г­лийс­ки език голя­ма­та поетич­на кни­га на Джеф­ри Чосър „Кен­тър­бъ­рийс­ки раз­ка­зи“. За мен това беше истин­с­ки праз­ник. Две годи­ни ден подир ден живях с маги­я­та на Чосъ­ро­во­то сло­во, спо­соб­но без вся­как­во уси­лие, без поза и изкус­т­вен патос да претво­ря­ва всич­ко, до кое­то се докос­не, в поезия. Тази магия не е преста­на­ла да ме удив­ля­ва и до днес. 

  • И КОГА РЕШИХТЕ ДА ПРЕПОДАВАТЕ И ПРЕВЕЖДАТЕ?

Вед­на­га след завър­ш­ва­не­то на след­ва­не­то си през 1966 г. ста­нах аспи­рант по анг­лийс­ка сред­но­ве­ков­на и рене­сан­со­ва лите­ра­ту­ра под ръко­вод­с­тво­то на све­тов­но­из­вес­т­ния шек­с­пи­ро­вед проф. Мар­ко Мин­ков и ско­ро започ­нах да водя семи­нар­ни­те упраж­не­ния по тази дис­цип­ли­на, по коя­то той чете­ше лек­ци­он­ния курс. Рабо­та­та със сту­ден­ти­те, кои­то бяха поч­ти на моя­та въз­раст, ми харес­ва­ше. Опит­вах се да им вну­ша сво­е­то въз­хи­ще­ние от голе­ми­те поети на она­зи бляс­ка­ва епо­ха – пре­ди всич­ко Шек­с­пир, Мар­лоу, Спен­сър, Джон Дън, – а и да ги науча да раз­поз­на­ват сред­с­тва­та, с кои­то те пости­гат въз­дейс­т­ви­е­то си. И тъй, някак без да забе­ле­жа, питом­ци­те ми ста­на­ха връс­т­ни­ци на деца­та ми, а я виж, ско­ро вече биха мог­ли да ми бъдат и вну­ци. Най-голя­ма­та награ­да за мен като пре­по­да­ва­тел е сре­ща­та с няко­гаш­ни мои сту­ден­ти, кои­то с удо­вол­с­т­вие и бла­го­дар­ност си спом­нят за наши­те занятия.

Вни­ма­тел­но­то раз­чи­та­не на рене­сан­со­ви­те поетич­ни тек­с­то­ве в час ме под­буж­да­ше и да ги обсъж­дам в лите­ра­тур­но-кри­ти­чес­ки ста­тии и сту­дии, пуб­ли­ку­ва­ни у нас и в чуж­би­на, а и да ги пре­веж­дам на бъл­гар­с­ки език. Пре­по­да­ва­не, изсле­до­ва­тел­с­ка дей­ност и пре­вод пре­ли­ва­ха естес­т­ве­но едно в дру­го и вза­им­но се захран­ва­ха с идеи и с енту­си­а­зъм. Така мина­ха пове­че от чети­ри десе­ти­ле­тия – цял един живот!

Но с как­во­то и да съм се зани­ма­вал, лич­но­то ми твор­чес­т­во, по-спе­ци­ал­но поези­я­та, вина­ги е била пре­ди и над всич­ко дру­го. От нея е започ­нал пътят ми към лите­ра­ту­ра­та. Тя и досе­га е в цен­тъ­ра на живо­та ми. А с нея – и род­ни­ят език. Невед­нъж съм имал въз­мож­ност да оста­на за про­дъл­жи­тел­но вре­ме или дори за посто­ян­но в чуж­би­на – на рабо­та в пър­вок­лас­ни уни­вер­си­те­ти и в Анг­лия, и в САЩ, и в Индия, и в дру­ги анг­ло­е­зич­ни стра­ни. Отказ­вал съм и най-при­мам­ли­ви­те пред­ло­же­ния, защо­то съм чув­с­т­вал, че мяс­то­то ми е там, къде­то живее бъл­гар­с­ки­ят език.

  • СПЕЦИАЛИЗИРАХТЕ В АНГЛИЯ. КАКВО ВИ ДАДЕ ТОВА?

Във все още новия тога­ва Съсек­с­ки уни­вер­си­тет изка­рах през 1967–68 г. част от аспи­ран­ту­ра­та си. Рабо­тех под ръко­вод­с­тво­то на д‑р Антъ­ни Нътал, впос­лед­с­твие про­фе­сор в Окс­форд­с­кия уни­вер­си­тет, утвър­дил се като един от най-изяве­ни­те бри­тан­с­ки спе­ци­а­лис­ти по твор­чес­т­во­то на Шек­с­пир и лите­ра­ту­ра­та на Рене­сан­са. За мен това беше нео­це­ним шанс да изпол­з­вам все­кид­нев­но мре­жа­та на анг­лийс­ки­те ака­де­мич­ни биб­ли­о­те­ки, да вля­за в меж­ду­на­род­на­та коле­гия на изсле­до­ва­те­ли­те на рене­сан­со­ва­та поезия, да пиша док­тор­с­ка­та си дисер­та­ция в режим на посто­ян­ни кон­сул­та­ции със спе­ци­а­лис­ти в самия цен­тър на анг­ли­цис­ти­ка­та. Не на послед­но мяс­то беше от голя­мо зна­че­ние за бъде­ща­та ми пре­по­да­ва­тел­с­ка кари­е­ра и пота­пя­не­то ми в живия, съв­ре­ме­нен анг­лийс­ки език, във все­кид­нев­ния живот на Англия. 

  • НАСЛЕДИХТЕ КАТЕДРАТА НА ПРОФЕСОР МАРКО МИНКОВ. СПОДЕЛЕТЕ НЕЩО ЗА НЕГО?

За мен про­фе­сор Мин­ков беше и си оста­ва при­мер за пъл­на и без­ре­зер­в­на отда­де­ност на висо­ко про­фе­си­о­нал­на­та си рабо­та неза­ви­си­мо от всич­ки труд­нос­ти и преч­ки. При­мер за без­ком­п­ро­мис­ност в слу­же­не­то на оно­ва, в кое­то вяр­ваш. При­мер за еру­ди­ра­ност и за про­ник­но­ве­ние. При­мер за ува­же­ние към сло­во­то, за пре­дел­на пес­те­ли­вост и смис­ле­ност на изра­зя­ва­не­то. При­мер най-сет­не за чес­т­ност и дос­тойн­с­т­во. Имах огро­мен къс­мет, че така­ва изклю­чи­тел­на лич­ност пове­де пър­ви­те ми стъп­ки в ака­де­мич­на­та кари­е­ра и ста­на моя пъте­вод­на звез­да. Труд­но мога да изра­зя бла­го­дар­ност­та си за този шанс. Про­фе­сор Мин­ков е поч­ти тол­ко­ва важен за мое­то фор­ми­ра­не, кол­ко­то са и роди­те­ли­те ми, а и досе­гът с най-голе­ми­те све­тов­ни поети.

  • НАД 40 ГОДИНИ ПРЕПОДАВАХТЕ В СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. МЕЖДУВРЕМЕННО АКТИВНО ПРЕВЕЖДАХТЕ, ПИСАХТЕ. СТИГАШЕ ЛИ ВИ ВРЕМЕТО?

И сти­га­ше, и не. Зна­ме­ни­ти­ят поет и пре­во­дач Саму­ил Мар­шак беше писал: „Помни же, что путь у нас короче/ тех путей что наме­ча­ет взгляд“. Мно­го оста­ва нес­вър­ше­но, но кое­то съм успял да напра­вя, няма­ше да бъде също­то без тази раз­нос­т­ран­ност на зани­ма­ни­я­та ми.

  • КОИ ОТ ПРЕВОДИТЕ СИ ОБИЧАТЕ НАЙ- МНОГО? КАКВО ВИ ДАДЕ ПРЕВОДЪТ? НЕ ВИ ЛИ ОТНЕ НЕЩО?

Осо­бен сан­ти­мент имам към „Кен­тър­бъ­рийс­ки­те раз­ка­зи“, може би защо­то това беше пър­ви­ят ми голям поети­чен пре­вод, но и пора­ди при­вър­за­ност­та ми към този неве­ро­я­тен поет. Раз­би­ра се, по-близ­ки от всич­ко оста­на­ло са ми и чети­ри­те вели­ки тра­ге­дии на Шек­с­пир (кои­то изда­дох през 2012, а после в дву­е­зи­чен чети­ри­том­ник през 2016 г. в „Изток-Запад“), а и лири­ка­та на Дилън Томас (пър­во­на­чал­но изда­де­на от „Народ­на кул­ту­ра“ през 1992 г. под загла­ви­е­то „И смърт­та ще оста­не без цар­с­т­во“, а през 2018 г. – от „Жанет 45“ в раз­ши­ре­ния си и пре­ра­бо­тен вари­ант „Дорде­то слън­це­то се пръс­не”). При тези авто­ри съм почув­с­т­вал най-сил­но твор­чес­ка­та при­ро­да на пре­во­да. Не бива да изпус­кам и без­смър­т­ни­те поеми на Мил­тън. Но ако про­дъл­жа, веро­ят­но ще изброя още немал­ко име­на. Да спрем дотук.

Пита­те как­во ми е дал и как­во ми е отнел пре­во­дът. Пре­во­дът ми даде изклю­чи­тел­на­та въз­мож­ност да общу­вам с тита­ни на поетич­но­то сло­во и да се опит­вам да изви­ся­вам своя далеч по-малък ръст до тех­ния. Това няма как по няка­къв начин да не се е отра­зи­ло и на лич­на­та ми поезия. Раз­би­ра се, не по пътя на под­ра­жа­ни­е­то. Пре­во­дът – и то в голям мащаб – ми отне пра­во­то да бъда посре­щан пре­ди всич­ко като поет. Без допъл­ни­тел­ни ква­ли­фи­ка­ции. Нищо, така да бъде. Лиши ме – чрез неиз­беж­но­то съиз­мер­ва­не с вели­ки­те, до кои­то ме докос­на – и от илю­зи­я­та на само­об­лъ­ще­ни­е­то. Зва­ни­е­то поет за мен си оста­на без­к­рай­но висо­ко, дости­жи­мо за мал­ци­на от мно­го­то стихотворци.

  •  ПРЕВЕДОХТЕ „ХАМЛЕТ” И ТОВА СЕ ОКАЗА НАЙ- ДОБРОТО МУ ПРЕСЪТВОРЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКИ. КАК РАБОТИХТЕ, СПОДЕЛЕТЕ НЕЩО.

Моят пре­вод на „Хам­лет“ изле­зе за пръв път през 2006 г. Но сега си давам смет­ка, че е бил под­хва­нат чети­рий­сет годи­ни по-рано. Раз­би­ра се, основ­на­та рабо­та е извър­ше­на след 2000 г. Ако някой си даде труд да срав­ни това пър­во изда­ние с послед­ва­ли­те три, ще види кол­ко сери­оз­но съм про­дъл­жил да рабо­тя по тек­с­та за вся­ко от тях. Мис­ля, че прибли­жа­ва­не­то към Шек­с­пир е без­к­ра­ен про­цес. Не слу­чай­но голе­ми­те му дра­ми са пре­веж­да­ни отно­во и отно­во през послед­ния бли­зо век и половина.

Моя­та пре­тен­ция (дай боже да е осно­ва­тел­на) е, че за чети­ри десе­ти­ле­тия пре­по­да­ва­тел­с­ка и изсле­до­ва­тел­с­ка рабо­та на детайл­но вчи­та­не в Шек­с­пи­ро­ви­те тек­с­то­ве, а и в спе­ци­а­ли­зи­ра­ни­те науч­ни комен­та­ри по тях, съм имал въз­мож­ност да вник­на по-дъл­бо­ко от досе­гаш­ни­те пре­во­да­чи в харак­тер­нос­ти­те на тези тек­с­то­ве. Цел­та ми при пре­во­да на вели­ки­те тра­ге­дии беше да откроя смис­ло­ва­та гъс­то­та и дра­ма­тич­на­та рит­ми­ка, кои­то отли­ча­ват вър­хо­вия пери­од на Шек­с­пи­ро­во­то твор­чес­т­во от всич­ко оста­на­ло и го сро­дя­ват с поети­ка­та на ново­въз­ник­на­ла­та Мета­фи­зи­чес­ка шко­ла. Бях убе­ден, че е без­смис­ле­но да робу­вам на утвър­ж­да­ва­ни с десе­ти­ле­тия мес­т­ни нави­ци в про­чи­та на Шек­с­пир и че съм длъ­жен да поема рис­ка на кон­ф­рон­ти­ра­не с тези нави­ци, за да се про­яс­ни наше­то позна­ние за шедьов­ри­те на анг­лийс­кия Рене­санс, като се осво­бо­ди от нано­си­те на тра­ди­ции-посред­ни­ци. Знам, че подоб­на про­мя­на няма да е нито лес­на, нито вне­зап­на, но пътят е този. 

  • НАСКОРО ПРЕВЕДОХТЕ „ЛЕБЕДОВАТА ПЕСЕН” НА ДЖОН МИЛТЪН, ДРАМАТА В СТИХОВЕ „ САМСОН АГОНИСТЪТ”. ПРЕДИ 38 ГОДИНИ НИ ПРЕДСТАВИХТЕ „ИЗГУБЕНИЯТ РАЙ” НА МИЛТЪН. С КАКВО ВИ ПРИВЛЕЧЕ ТОЗИ ДАЛЕЧЕН И ТРУДЕН ЗА ПРЕВОД АВТОР?

Мил­тън се сла­ви като един от най-голе­ми­те анг­лийс­ки поети, но дори анг­ли­ча­ни­те призна­ват, че им е необ­хо­ди­ма спе­ци­ал­на под­го­тов­ка, за да го раз­би­рат. Ези­кът му е сил­но лати­ни­зи­ран и син­так­тич­но услож­нен, за да при­до­бие осо­бе­на­та си, риту­ал­на, биб­лейс­ка тър­жес­т­ве­ност. Поема­та се отли­ча­ва с харак­тер­на митич­на образ­ност, алю­зи­и­те към древ­ни и съв­ре­мен­ни памет­ни­ци на евро­пейс­ка­та духов­на кул­ту­ра са чес­ти и нелес­ни за раз­чи­та­не. Музи­ка­та на Мил­тъ­но­вия стих е непод­ра­жа­е­ма. Всич­ко това беше за мен при­мам­ли­во предиз­ви­ка­тел­с­т­во, кога­то реших да се заема с „Изгу­бе­ни­ят рай“. Никоя нация не може да смя­та себе си за циви­ли­зо­ва­на, ако не е пре­пя­ла тази вели­ка поема на своя език, така как­то би била недо­раз­ви­та, ако не се е докос­на­ла до епо­си­те на Омир, до Божес­т­ве­на­та коме­дия и до Биб­ли­я­та. Рад­вам се, че успях да пре­ве­да на бъл­гар­с­ки и послед­на­та голя­ма твор­ба на Мил­тън, „Сам­сон аго­нис­тът“, коя­то изле­зе от печат пре­ди месе­ци. Това е твор­ба­та, коя­то по худо­жес­т­ве­на­та си стой­ност стои най-бли­зо до „Изгу­бе­ни­ят рай“.

  • КАКВО Е ОТНОШЕНИЕТО ВИ КЪМ ЛИТЕРАТУРНАТА КРИТИКА?

Коя лите­ра­тур­на кри­ти­ка – същес­т­ву­ва­ща­та или има­ги­нер­на­та? Доб­ра­та, про­фе­си­о­нал­на­та кри­ти­ка е необ­хо­ди­ма за под­реж­да­не­то на цен­нос­ти­те в теку­щия лите­ра­ту­рен про­цес и за ори­ен­ти­ра­не­то на чита­те­ля – като анти­дот сре­щу потъ­ва­не­то на кул­ту­ра­та в пошлост­та. Сегаш­ни­ят пери­од у нас е беля­зан от фак­ти­чес­ка­та лип­са на лите­ра­тур­на кри­ти­ка. А Дал­чев каз­ва­ше, че тък­мо тя е мери­ло за зре­лост­та на една нация.

  •  КАКВО ЧЕТЕТЕ И ПРЕПРОЧИТАТЕ?

За раз­вле­че­ние чета съв­ре­мен­на анг­лийс­ка и аме­ри­кан­с­ка лите­ра­ту­ра. Сле­дя вни­ма­тел­но и нови­те бъл­гар­с­ки писа­те­ли и поети. Опит­вам се да меря и чуж­до­то, и наше­то с един аршин. Ще ми се посте­пен­но мяр­ка­та да се уеднакви.

  •  КАКВА МУЗИКА СЛУШАТЕ? КОИ АВТОРИ ОБИЧАТЕ? (ВАШАТА СЕСТРА, ОЛГА ШУРБАНОВА, Е ИЗВЕСТЕН МУЗИКОВЕД).

Вкъ­щи слу­ша­ме поч­ти все­кид­нев­но сим­фо­нич­на и опер­на музи­ка. Прехлас­вам се от тита­нич­ни­те ком­по­зи­ции на Бах. Осо­бе­но ми допа­да музи­ка­та на Рах­ма­ни­нов. Борис Хрис­тов в роля­та на крал Филип е ненад­ми­на­ти­ят връх на това изкус­т­во. Кол­ко­то и пъти да го чуя, пре­да­вам се изця­ло във власт­та на този неве­ро­я­тен артис­ти­зъм. Оби­чам да слу­шам баро­ко­ви пие­си. Кла­си­чес­ки­ят джаз нико­га няма да загу­би оча­ро­ва­ни­е­то си за мен. Не бих се осме­лил да въз­про­из­ве­да пред хора и най-проста­та мело­дия, но истин­с­ка­та музи­ка вина­ги нами­ра отклик дъл­бо­ко в мен и дъл­го про­дъл­жа­ва да зву­чи там.

  •  ЗА КАКВО МЕЧТАЕТЕ – ПРОЕКТИ, ПЛАНОВЕ?

Меч­тая за спо­койс­т­вие, но не за глу­хо­та и без­дейс­т­вие. На моя­та въз­раст би било сме­хот­вор­но да имам дъл­гос­роч­ни про­ек­ти и пла­но­ве. Но бели­ят лист ще бъде и до края пред мен. За да ме под­се­ща, че съм жив…