«Призраците на Маркс. Държавата на дълга, работата на траура и новият интернационал» на Жак Дерида е фундаментален труд за съвременната философия. В него Дерида се опитва да отговори на въпроса: «накъде отива марксизмът?», след разпадането на социалистическия блок и установяването на световната хегемония на неолиберализма, и във връзка с това разглежда проблемите за посмъртното съществуване изобщо, темите за живота и смъртта, както и онова, което съпровожда смъртта в представите на живите – призраците, фантомите, духовете.

Преводът е дело на Михаил Събев и Тодорка Минева. Книгата е наскоро издадена от “Рива”. Предлагаме откъс от първа глава. 

Първа глава

Повелите на Маркс

(откъс)

Винаги ще бъде грешка, ако Маркс не се чете, препрочита и обсъжда. И не просто грешка – ако нямаме предвид школския “прочит” и школската „дискусия”. Ще бъде повече от грешка, ще бъде измяна на теоретическата, философската и политическата отговорност. Откакто машината за производство на “марксистки” догми и идеологически апарати (държави, партии, партийни групи, синдикати и прочие места, където се произвеждат доктрини) е в процес на изчезване, нямаме вече извинения, имаме само алибита, когато обръщаме гръб на тази отговорност. Без това няма бъдеще. Без Маркс, няма бъдеще без Маркс. Без паметта и без наследството на Маркс – при всички случаи на нещо от Маркс, от неговия гений, без поне един от неговите духове. Защото това ще бъде нашата хипотеза или по-скоро нашата позиция – Маркс не е един, трябва да има повече от един Маркс.

Впрочем сред всичките тези изкушения, на които ще ми се наложи да устоявам днес, присъства и това на паметта – изкушението да разкажа какво са били за моето поколение, споделяло ги цял живот, опитът на марксизма, едва ли не бащинската фигура на Маркс, спорът вътре в нас между нея и други сродни на нея, прочитът на текстовете и интерпретацията на един свят, в който марксисткото наследство беше – и си остава, а значи и ще пребъде – абсолютно и от край до край определящо. Съвсем не е необходимо да си марксист или комунист, за да си дадеш сметка за тази очевидност. Ние всички обитаваме един свят, някой би казал една култура, която съхранява – видимо или не – белега на това наследство, и то в необозрима дълбочина.

Сред чертите, които характеризират опита на моето собствено поколение, тоест опит, обхващащ поне четиридесетина години, който още не е приключил, ще откроя най-напред един смущаващ парадокс. Става дума за оня смут от “déjà vu” (вече видяното) и дори в някакъв смисъл “винаги déjà vu”. Припомням това смущение на възприятието, на халюцинацията и на времето по повод темата, събрала ни тук тази вечер – “Whither Marxism?” За мнозина измежду нас този въпрос е стар колкото самите нас. Особено за онези, които – като мене – са се противопоставяли на “марксизма” или на “комунизма” на дело (Съветския съюз, Интернационала на комунистическите партии и всичко, което произтичаше от тях, тоест доста неща…), но най-малкото са смятали, че никога не го правят поради консервативни или реакционни мотиви, нито дори от умерено десни или републикански позиции. За мнозина от нас някакъв (подчертавам някакъв) вид край на марксисткия комунизъм не е предполагал неотдавнашния срив на СССР и всичко онова, което той предизвиква в света. Всичко това несъмнено започна – и дори беше вече “déjà vu” – още от началото на петдесетте години. Оттук въпросът, който ни е събрал тук тази вечер (“Whither Marxism?”), отеква като някакво старо повторение. Той, но съвсем другояче, стоеше пред мнозина млади хора, каквито бяхме ние по онова време. Същият въпрос вече бе отекнал. Същият, несъмнено, но съвсем другояче. И разликата в отекването е това, което резонира тук тази вечер. Защото пак е вечер и пак нощта се спуска над „укрепленията“, над бойниците на старата Европа, която отново воюва. С другия и със самата себе си.

Защо? Същият въпрос, но вече като финален въпрос. Днес мнозина младежи (от типа на “читатели-консуматори на Фукуяма“ или от типа на Фукуяма) може би не си дават сметка, че есхатологичните теми за “края на историята”, „края на марксизма“, “края на философията”, за “свършека на човека“, за “последния човек” и прочее бяха през петдесетте години – близо четири десетилетия изминаха от тогава – наш всекидневен хляб насъщен. Този апокалиптичен хляб вече го бяхме предъвквали така естествено, че през 1980 година нарекох всичко това “апокалиптичен тон във философията”.

В какво се състоеше той? Какъв привкус имаше? От една страна, това беше прочитът или анализът на т.нар. класици на края. Те изграждаха канона на модерния апокалипсис (край на Историята, край на Човека, край на Философията, Хегел, Маркс, Ницше, Хайдегер, с техния кодицил в духа на Кожев, както и кондицилите на самия Кожев). А от друга страна – и неотделимо – се намесваше това, което знаехме, или поне някои от нас вече си даваха сметка, и то отдавна, за тоталитарния терор в страните от Източния блок, за всичките социално-икономически катастрофи на съветската бюрокрация, на приключилия сталинизъм и на неосталинизма в действие (като цяло от процесите в Москва до репресиите в Унгария, ако трябва да се ограничим с минималните признаци). Такава беше несъмнено естествената среда, в която се развиваше т.нар. деконструкция – и можем да разберем нещо от този момент на деконструкцията, по-специално във Франция, само ако отчетем тази историческа неразбория. Оттук насетне за онези, с които споделях това особено време, този двояк и уникален опит за нас (едновременно философски и политически) – бих казал, – този медиен парад на актуалните дискурси върху края на историята и последния човек изглеждат най-често досаден анахронизъм. Поне до известна степен, която ще уточним по-късно. Впрочем нещо от тази досада се излъчва днес от цялото тяло на най-феноменалната култура: това, което най-много се чува, чете и вижда, което се медиатизира най-много в западните столици. Колкото до тези, които посрещат по-горе посочените дискурси с ликуващите възгласи на младежкия ентусиазъм, те имат вид на изоставащи, сякаш все пак е възможно да се качиш на последния влак след последния влак и да окъснееш още повече за края на историята.

Как можеш да окъснееш за края на историята? Въпросът е актуален. И сериозен, защото ни задължава да продължаваме да разсъждаваме, както правим от Хегел насам, върху това, което се случва и заслужава името събитие след историята; и да се питаме дали краят на историята не е само краят на определено разбиране за историята. Ето може би един от въпросите, които би трябвало да зададем на онези, които не се задоволяват да закъсняват за апокалипсиса и последния влак за края, ако мога така да се изразя, без да се запъхтяват, а намират начин да издуват гърди и да се пъчат с чистата съвест на капитализма, либерализма и добродетелите на парламентарната демокрация – с което означаваме не парламентаризма и политическата представителност по принцип, а само сегашно-наличните, тоест реално миналите форми на електорален диспозитив и парламентарен апарат.

Ще трябва да усложним тази схема по-нататък. Ще трябва да изтъкнем друг прочит на медийния анахронизъм и чистата съвест. Но за да направим по-осезаемо обезкуражаващото впечатление за “déjà-vu”, което рискува да зачеркне собственоръчно цялата литература за края на историята и други подобни диагностики, ще цитирам само едно-единствено есе (измежду толкова други възможни примери) от 1959 г., чийто автор беше публикувал също през 1957 г. един текст, вече озаглавен “Последният човек”. И така, преди 35 години Морис Бланшо посвещава статията си “Краят на философията”¹ на половин дузина книги, публикувани през петдесетте години на 20. век. Всички те са – и то не само във Франция – свидетелства на някогашни марксисти или комунисти. По-късно Бланшо ще напише “За едно докосване до комунизма” и “Трите слова на Маркс”².