Представяме: „Дордето слънцето се пръсне“ на Дилън Томас в превод на Александър Шурбанов

Има­ме удо­вол­с­т­ви­е­то да пред­ста­вим „Дорде­то слън­це­то се пръс­не“ — том с избра­ни сти­хот­во­ре­ния на Дилън Томас в пре­вод от анг­лийс­ки на Алек­сан­дър Шур­ба­нов. Изда­ни­е­то е на „Жанет 45″ и включ­ва десет непуб­ли­ку­ва­ни пре­во­да и прост­ра­нен пред­го­вор от пре­во­да­ча. Офор­м­ле­ни­е­то е на Люба Халева.

Пред­ла­га­ме на вни­ма­ни­е­то ви пред­го­во­ра на кни­га­та и някол­ко сти­хот­во­ре­ния на Дилън Томас, любез­но пре­дос­та­ве­ни ни от преводача.

 

 

ДИЛЪН ТОМАС – ПОЕТИЧНИЯТ ГЛАС НА УЕЛС

За роде­ния в Суон­зи Дилън Томас (1914–1953) се каз­ва, че никой зна­чи­те­лен анг­ло­е­зи­чен поет не е бил тол­ко­ва свър­зан с Уелс като него. На харак­тер­но­то уел­с­ко све­то­у­се­ща­не и изра­зи­тел­ност отда­ва­ме звуч­на­та рито­рич­ност и песен­ност, кипя­ща­та мно­гоц­вет­на образ­ност на него­ва­та поезия. Уел­с­ки­ят пей­заж пред­ла­га мате­ри­ал за цяла сис­те­ма от кар­ти­ни и сим­во­ли в твор­чес­т­во­то му. Сами­ят той оба­че отхвър­ля вся­ка­къв намек за при­над­леж­ност към някак­ва мес­т­на тра­ди­ция. Него­ви­ят език е ези­кът на голя­ма­та анг­лийс­ка поезия. „С нозе­те си съм в Уелс — оби­ча да каз­ва поетът, — а с гла­ва­та — в Анг­лия.“ Но и доба­вя: „С радост потвър­ж­да­вам, че за пръв път съм зър­нал свет­ли­на­та и съм я позд­ра­вил с писък от една звън­ка буч­ка уел­с­ка пръст.“

Томас живее в све­та на дет­с­ки­те си съни­ща, кои­то неп­рес­тан­но го връ­щат към род­ния край. Той не пре­става да се въл­ну­ва от мисъл­та за сът­ворението и раз­ру­ше­ни­е­то на физи­чес­кия живот, за несък­ру­ши­ми­те вери­ги на вре­ме­то и прост­ран­с­т­во­то, кои­то само сънят може да охла­би. Веч­ния въп­рос на човеш­ка­та нeдъл­го­веч­ност реша­ва чрез сли­ва­не­то на човек и при­ро­да в един не­престанен бурен кръ­гов­рат, кой­то отме­ня окон­ча­тел­ност­та на смъртта.

Но и в сво­бо­да­та на съня поези­я­та на Дилън Томас изграж­да една завър­ше­на фило­соф­с­ко-есте­ти­чес­ка сис­те­ма. В нея цели­ят при­роден свят е орга­ни­зи­ран око­ло чове­ка и полу­ча­ва им­пулсите си от чове­ка, дорде­то се упо­до­би на него. Чрез сът­во­ря­ва­не­то на себе си и своя свят чове­кът пре­одо­ля­ва смърт­та не като я изключ­ва, а тък­мо наопа­ки — като я включ­ва в цикъ­ла на веч­ния гене­зис. Сре­дищ­но­то мяс­то на чове­ка се оси­гу­ря­ва от енер­гич­но­то, дея­тел­но същес­т­ву­ва­не на него­ва­та най-уяз­ви­ма и недъл­гот­рай­на със­тав­ка – тялото.

Любов­та в ней­ни­те физи­чес­ки изме­ре­ния е ос­новата на нес­пир­но­то въз­раж­да­не на живо­та във все­ле­на­та. Но любов­та дейс­т­ва по същия теле­сен начин, кога­то тво­ри све­та и чрез сло­во­то. Впро­чем био­ло­ги­чес­ки­ят и есте­ти­чес­ки­ят аспект на непре­станния гене­зис са неде­ли­ми в твор­чеството на поета. Те се сли­ват в орга­нич­на­та образ­ност на сти­хот­во­ре­ни­я­та, в коя­то вся­ка мисъл и чув­с­т­во доби­ват човеш­ка плът, защо­то духът без плът е немис­лим за Томас. „Едно от най-инте­рес­ни­те тво­ре­ния на него­ва­та поезия — пише кри­ти­кът Уилям Мой­ни­ън — всъщ­ност е свят, кой­то е изця­ло сло­ве­сен и напъл­но спо­собен да замес­ти обик­но­ве­ния мате­ри­а­лен свят.“ Или по-ско­ро, бих казал, да се вмес­ти в него, да го пре­об­ра­зи, осмис­ли и обо­га­ти със сво­е­то присъствие.

Деми­ург­с­ка­та зада­ча, коя­то си поста­вя поетът, изис­к­ва от него съче­та­ва­не на две неп­ри­ми­ри­ми същ­нос­ти, кои­то тър­сят сво­е­то труд­но пости­жи­мо рав­но­ве­сие в изкус­т­во­то му. От една стра­на, има­ме рабо­та със спон­тан­ния, наис­ти­на роман­ти­чен дух, кой­то виж­да исти­на­та за све­та в пъл­на­та раз­кре­пос­те­ност и безре­дието на съни­ща­та. Тази същ­ност се отра­зя­ва в сме­лото руше­не на логи­ко-син­так­тич­ни­те струк­ту­ри на ези­ка, в при­чуд­ли­во­то натруп­ва­не на образ­ност, коя­то сякаш се ръко­во­ди един­с­т­ве­но от тъм­ни подсъз­нателни асо­ци­а­ции, в при­вид­но­то отри­ча­не от вся­каква основ­на идея на сти­хот­во­ре­ни­е­то в пол­за на него­во­то сетив­но-емо­ци­о­нал­но въз­дейс­т­вие като живо цяло, кое­то не може да се реду­ци­ра до опре­де­лен мисло­вен тезис. От дру­га­та стра­на оба­че е нео­бик­но­ве­на­та раци­о­нал­но-орга­ни­зи­ра­ща мощ на раци­о­то. „За мене – каз­ва той – е без зна­че­ние откъ­де се извли­чат обра­зи­те на едно сти­хот­во­ре­ние — извли­чай­те ги, ако щете, от най-дъл­бо­ко­то море на скри­та­та същ­ност, но пре­ди да стиг­нат до хар­ти­я­та, те тряб­ва да пре­ми­нат през всич­ки раци­о­нал­ни про­це­си на интелекта.“

Ако Дилън Томас раз­би­ва без­по­щад­но позна­тия свят на опи­то­ме­но­то и обез­ли­че­но, полу­у­мър­т­ве­но от гра­ма­ти­чес­ки пра­ви­ла и оби­чай­на упот­ре­ба сло­во, то не е за да ни изпра­ви пред без­на­деж­д­ни­те му руи­ни, а за да го претво­ри в ново, непод­ра­жа­е­мо, живо един­с­т­во. И зато­ва той под­хва­ща свръх­чо­веш­ка бор­ба за въз­раж­да­не на сло­во­то, за включ­ва­не­то му в непоз­на­ти мно­гоз­на­чи­тел­ни съче­та­ния, в цели ново­въз­ник­ва­щи сис­те­ми, в кои­то то учас­т­ва не само със сми­съ­ла, но най-вече с ожи­вя­ла­та си след дъл­га нема­ра телес­на обвив­ка от зву­ко­ве, рит­ми и еха. Томас е вдъх­но­вен и нена­си­тен ковач на думи. В нео­би­чай­ни­те си сло­во­съ­че­та­ния той спо­я­ва при­вид­но несъв­мес­ти­мо­то, за да слее про­странството с вре­ме­то, раз­бър­к­ва час­ти­те на изре­че­ни­е­то така, че да преста­нем да мис­лим за тех­ния ред и да се отда­дем докрай на без­б­рой­ни­те вну­ше­ния на думи­те. В това отно­ше­ние него­ва­та твор­чес­ка сме­лост и изоб­ре­та­тел­ност могат да бъдат срав­не­ни с тези на Шек­с­пир, Мил­тън и Джойс.

Поетът призна­ва, че думи­те са го завла­де­ли още от най-ран­на въз­раст пре­дим­но чрез сво­е­то зву­че­не. Тези отек­ва­щи думи за него са също­то, „кое­то звъ­нът на кам­ба­ни, зву­ци­те на му­зикални инс­т­ру­мен­ти, шумо­ве­те на вятъ­ра, море­то и дъж­да, гро­хо­тът на мле­кар­с­ки­те кару­ци, тро­по­ле­не­то на копи­та по пава­жа, докос­ва­не­то на вей­ки до про­зореца биха били за някой глух по рож­де­ние, кой­то по чудо е поч­нал да чува“. От това пър­во, нео­бяс­ни­мо влюб­ва­не в думи­те Томас сти­га до съз­на­ни­е­то, че тряб­ва да ги опоз­нае в тън­кос­ти и да им се посве­ти изця­ло, как­то майс­то­рът зана­ят­чия сс посве­ща­ва на мате­ри­а­ла, с кой­то рабо­ти, за да може да извае от него сво­и­те видения.

Сло­вес­но­то екс­пе­ри­мен­та­тор­с­т­во на Томас се раз­прос­ти­ра и вър­ху сти­хот­вор­с­т­во­то като мно­гоп­лас­то­ва орга­ни­за­ция на ези­ко­ва­та сти­хия. Вся­ко него­во сти­хот­во­ре­ние е усър­д­но раз­ра­бо­тен и шли­фо­ван модел, кой­то вече нико­га няма да бъде пов­торен. Той неп­ре­къс­на­то редак­ти­ра, пре­ра­бот­ва напи­са­но­то, връ­ща се дори и към юно­шес­ки­те си сти­хо­ве дъл­го след като ги е съчи­нил. За едно от сти­хот­во­ре­ни­я­та му се знае, че същес­т­ву­ва в над двес­та раз­лич­ни вари­ан­та. Забе­ле­жи­тел­но е как поетът извай­ва вся­ка твор­ба като уни­кал­на пост­рой­ка, чес­то със слож­на стро­фи­ка, със съвър­ше­но инди­ви­ду­ал­на рим­на схе­ма, с пре­циз­но изпле­те­на мре­жа от вари­ра­щи сти­хо­ви дъл­жи­ни, вът­реш­ни рими, али­те­ра­тив­ни еха, лек­си­чес­ки повто­ре­ния и образ­ни тран­с­фор­ма­ции. Съз­да­ва и сти­хот­во­ре­ния-фигу­ри с емб­ле­ма­тич­на гра­фи­чес­ка фор­ма. Раз­ра­бот­ва свой соб­с­твен вид мет­ри­ка, коя­то съче­та­ва анг­лийс­ко­то ямби­чес­ко сти­хос­ло­же­ние с уел­с­ка­та сила­бич­на тра­ди­ция. Фан­та­зьор като Уилям Блейк, той е в също­то вре­ме усър­ден и целе­ус­т­ре­мен рефор­ма­тор на поетич­на­та тра­ди­ция като Едмънд Спенсър.

На потом­ци­те Дилън Томас оста­вя стък­ме­ния някол­ко месе­ца пре­ди края си поети­чен сбор­ник-заве­ща­ние Съб­ра­ни сти­хот­во­ре­ния, раз­ка­зи­те в Пор­т­рет на худож­ни­ка като млад пес и пие­са­та за гла­со­ве Под млеч­на­та гора. Раз­но­об­ра­зие от жан­ро­ве без нито ред, кой­то да не е поезия. Пове­че­то вли­я­тел­ни лите­ра­тур­ни кри­ти­ци без ко­лебание ще го наре­дят меж­ду некол­ци­на­та цен­т­рал­ни фигу­ри в анг­ло­е­зич­на­та поезия на ХХ век.

Все по-мал­ко са оне­зи отри­ца­те­ли на Томас, кои­то подо­зи­рат твор­би­те му в лип­са на сми­съл. По-бли­зо до исти­на­та са може би дру­ги­те, кои­то вед­но с вина­ги кате­го­рич­ния Джордж Стай­нър твър­дят, че в тях има пре­ка­ле­но мно­го въз­мож­ни смис­ли и някои неща са каза­ни по тол­ко­ва услож­нен начин, че дори сами­ят автор едва ли раз­би­ра напи­са­но­то. Труд­нос­ти­те при въз­при­е­ма­не­то на този под­веж­да­що слад­ког­ла­сен певец про­из­ти­чат от него­вия страс­тен стре­меж към син­к­ре­ти­зъм. Той иска от вся­ко свое сти­хот­во­ре­ние да бъде раз­но­по­соч­но, мно­гоп­ла­но­во, вът­реш­но про­ти­во­ре­чи­во и все пак един­но като неща­та от живо­та, кои­то ни заоби­ка­лят. Защо­то то тряб­ва да се вмес­ти меж­ду тях, да заеме пола­га­що­то му се мяс­то в дейс­т­ви­тел­ност­та. Поези­я­та тряб­ва да ста­не нераз­рив­на част от све­та, в кой­то живеем.

                                                                                                          Алек­сан­дър Шурбанов

 

Осо­бе­но кога­то октом­в­рийс­ки вятър

 

Осо­бе­но кога­то октом­в­рийс­ки вятър

коса­та ми наказ­ва с мра­зо­ви­ти пръсти,

под слън­че­вия рак вър­вя по жар от листи

и сян­ка­та на рак ме след­ва по земята,

покрай море­то, дето екне вря­ва птича

и гар­ван просту­ден сред зим­ни съч­ки хрипне,

ули­са­но­то ми сър­це шеп­ти и тръпне

и срич­ко­ва­та кръв на думи­те изтича.

 

След туй поту­лен в кула­та на думи­те, се вглеждам

по хори­зон­та как вър­вят като дървета

жени от думи, духо­ве­те на децата

във дъл­га вър­во­ли­ца пря­ко пар­ка звезден.

Нека напра­вя някои от буко­ви­те гласни,

дру­ги от гла­со­ве на дъбо­ве, от корени

на кра­и­ща трън­ли­ви в зву­ци неизсвирени,

тре­ти нека измайс­то­ря от вод­ни песни.

 

Иззад една сак­сия с пап­рат избуяла

часов­ни­кът вър­ти опаш­ка, нер­вен смисъл

лети в стре­ла през дис­ка, утро­то изказал

и вет­ро­ви­то вре­ме прогла­сил в петела.

Нека напра­вя някои от зна­ци на поляна.

Тре­ва­та, откъ­де­то всич­ко в мен се взема,

се втур­ва през око­то с чер­ве­е­ва зима.

Нека раз­ка­жа дру­ги­те чрез гре­хо­ве на врана.

 

Осо­бе­но кога­то октом­в­рийс­ки вятър

(нека напра­вя някои от есен­ни­те рими

на паеш­ки език, с уел­с­ки звън­ки хълми)

наказ­ва със юмру­ци от цвек­ло земята,

нека напра­вя някои от без­сър­деч­ни звуци.

Пре­съх­на оно­ва сър­це, в кръв­та химична

раз­че­ло буря­та на ярост недалечна.

Чуй край море­то тези тъм­ног­ла­си птици.

 

 

Сами­ят дявол, въплътен

 

Сами­ят дявол, въп­лъ­тен в гово­ре­ща змия,

в гра­ди­на­та му сре­дищ­ни­те рав­ни­ни на Азия,

в чер­та­е­щия час кръ­га ужи­ли и събуди,

в гре­хов­ни очер­та­ния пло­да бра­дат разчекна,

а Гос­под си скри­бу­ца­ше като сън­лив пазач

и спус­ка­ше от своя хълм пана­ир­джийс­ка прошка.

 

Кога­то не позна­вах­ме под­влас­т­ни­те морета,

под ръкот­вор­на­та луна полус­ве­ще­на в облак

гра­дин­с­ки­те ни бого­ве, ми каз­ват мъдреците,

добро със зло усу­ка­ли на източ­но дърво;

и щом наду­та­та луна се вдиг­на в небосвода,

тя беше чер­на като звя­ра, като кръс­та бледа.

 

Ний зна­ех­ме за стра­жа таен в нашия Едем,

в све­ще­ни­те води, кои­то не ско­ва­ва зима,

а и в оне­зи утри­ни могъ­щи на земята;

сами­ят пъкъл в серен рог и сце­пе­ни­ят мит,

сами­ят рай на небе­са­та под сред­нощ­но слънце,

една змия скри­бу­ца­ше в чер­та­е­щия час.

 

 

Уши в кули­те чуват

 

Уши в кули­те чуват –

ръце роп­та­ят по портите.

Очи изпод стря­ха­та виждат –

пръс­ти вър­ху ключалките.

Да отво­ря ли, или да чакам

сам до послед­ния си ден,

неви­дим за очи на непознати

в тази бяла къща?

Ръце, как­во ми носите –

отро­ва или грозде?

 

Отвъд този ост­ров, обгърнат

от тън­ко­то море на плътта

и от бре­га на костите,

лежи земя недос­ти­жи­ма за звука

и хъл­ми за ума недостижими.

Ни пти­ци, ни хвър­ча­щи риби

не сму­ща­ват острова.

 

Уши на този ост­ров чуват –

вятъ­рът пре­ли­та като огън.

Очи на този ост­ров виждат –

кора­би приста­ват вън от залива.

Да хук­на ли към корабите

с вятъ­ра в коси­те си,

или да чакам до послед­ния си ден

и ника­къв моряк да не посрещна?

Кора­би, как­во ми носите –

отро­ва или грозде?

 

Ръце по пор­ти­те роптаят,

кора­би приста­ват вън от залива,

дъжд плис­ка вър­ху пясъ­ка и керемидите.

Да пус­на ли да вле­зе непознатият,

моря­ка да посрещ­на ли,

или да чакам до послед­ния си ден?

 

Ръце на непоз­на­ти и трю­мо­ве на кораби,

как­во ми носи­те – отро­ва или грозде?

 

 

Фене­ри свет­нат ли

 

Фене­ри свет­нат ли, све­ти­ят лик

във осмо­ъ­гъл­ник от неп­ри­вич­но зарево

повях­нал би, на любов­та момчето

би бдя­ло над бла­го­дат­та си кратка.

Чер­ти­те в тех­ния пота­ен мрак

са плът, но дой­де ли денят измамен,

пиг­мен­тът блед от уст­ни­те й пада,

повив­ки­те на муми­я­та мъртва

откри­ват няко­гаш­на древ­на гръд.

 

Да мис­ля със сър­це­то си съм учен,

ала и то като ума е сляпо.

Да мис­ля с пул­са си съм възпитаван –

забър­за ли, със него да забързвам,

дорде­то се срав­нят поле и покрив.

И аз пре­пус­кам, пре­неб­рег­нал времето –

бра­да­тия спо­ко­ен господин,

раз­ро­шен от еги­пет­с­кия вятър.

 

От тол­ко­ва годи­ни слу­шам думи –

би тряб­ва­ло да се про­ме­ня нещо.

 

Она­зи топ­ка, дето хвър­лих в парка,

като игра­ех, още не е паднала.


 

Она­зи сила, дето през зелен фитил

извли­ча цветето

 

Она­зи сила, дето през зелен фитил извли­ча цветето,

вле­че и моя­та зеле­на въз­раст; дето пръс­ва корените,

и мене също разрушава.

И нямам глас, за да раз­ка­жа на при­ве­де­на­та роза,

че зима­та и мой­та мла­дост е превила.

 

Она­зи сила, дето през ска­ли­те вла­га­та извлича,

вле­че и мой­та кръв чер­ве­на; дето пре­су­ша­ва вадите,

превръ­ща мои­те на восък.

И нямам глас, за да раз­ка­жа на туп­тя­щи­те си вени

как съща­та уста и ручея изсмуква.

 

Она­зи длан, дето завър­та в бис­т­ри виро­ве водата,

раз­движ­ва и тре­са­ви­ща­та; дето връз­ва вятъра,

и моя бял саван разпъва.

И нямам глас, за да раз­ка­жа на обе­се­ния клетник

как във вар­ни­ца­та кло­ко­чи моя глина.

 

В самия извор вре­ме­то е впи­ло жад­ни­те си устни;

тече и се съсир­ва любов­та, ала кръв­та пролята

ще ута­ло­жи рани­те й.

И нямам глас, за да раз­ка­жа на вил­не­е­щия вятър

как вре­ме­то с небе звез­ди­те е обвило.

 

И нямам глас, за да раз­ка­жа на заро­ве­ния влюбен

как и по моя­та посте­ля е пола­зил чер­ве­ят.

 

  

И смърт­та ще оста­не без царство

 

И смърт­та ще оста­не без царство.

Мър­тъв­ци­те ще се сле­ят в голо­та­та си,

ще се сме­сят с луна­та на запад, с вятъра,

кос­ти­те им ще се раз­пи­ле­ят в земята,

край нозе­те им звез­ди ще огря­ват нощта.

И да полу­де­ят, няма да про­пад­нат в мрак,

и в море­то да потъ­нат, ще се вдиг­нат пак.

Влю­бе­ни­те ще умрат, но не и любовта.

И смърт­та ще оста­не без царство.

 

И смърт­та ще оста­не без царство.

На море­то под извив­ки­те премазани

дъл­го ще лежат, но не ще гинат напразно.

Връз­ва­ни на коле­ло­то, изтезавани,

жили­те им ще се скъ­сат, но ще издържат.

Вяра­та в ръце­те им на две ще се сломи,

ще ги про­ни­жат едно­ро­ги­те злини.

Всич­ко ще се скър­ши в тях, но те ще устоят.

И смърт­та ще оста­не без царство.

 

И смърт­та ще оста­не без царство.

Кря­съ­ка на чай­ки­те не ще чуят вече,

ни гро­хо­та на въл­ни­те край бреговете.

Къде­то цве­те е цъф­тя­ло, няма цвете

да надиг­не пак гла­ва под шиба­щи­те пръски.

И даже луди и без дъх в пръст­та зарити,

пак ще блъс­кат с гла­ви­те си през маргаритките

към слън­це­то, дорде­то слън­це­то се пръсне.

И смърт­та ще оста­не без царство.