През 2017 г. Издателство “Ерго” публикува стихосбирката “Преди да ме е отнесъл дяволът” на сръбския поет Стеван Тонтич в превод на Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева. Съставител е Александър Шурбанов, редактор – Жела Георгиева, художник – Капка Кънева. Стихосбирката е първата книга на сръбския поет на български език. Тя представлява подбор от цялото поетическо творчество на Тонтич, включително от най-новата му стихосбирка, която беше още под печат при изготвянето на българския том.

Големият сръбски поет, есеист и преводач на немска поезия Стеван Тонтич ще гостува в София от 16 до 21 април по програмата за творчески престой на Къщата за превод и литература и по повод издаването на стихосбирката.

На 18 април, сряда, 18.00 ч., в галерия София Прес, ул. Славянска, 29 българското издание на Стеван Тонтич ще представят проф. Светлозар Игов и издателят Мартин Христов. В разговора на автора с публиката ще се включат и преводачите проф. Александър Шурбанов и Рада Шарланджиева.

На 19 април, четвъртък, 18:30 ч. в Къща за литература и превод, ул. Латинка 12 Мирела Иванова и Стеван Тонтич, поети, преводачи на поезия, университетски специалисти и литературни критици ще задълбаят в темата “Поезията и преводът й – науки за душата.”

Стеван Тонтич (р. 1946 в Сански мост, Западна Босна и Херцеговина) е едно от най-ярките имена в съвременната сръбска поезия. Освен поезия той пише проза, есета, литературна критика и е един от най-изявените преводачи на немска поезия в своята страна.

Завършил е философия и социология в Сараевския университет, работил е като редактор в издателска къща в Сараево. В разгара на войната, търсен за принудителна военна мобилизация, успява да емигрира с помощта на международната писателска общност и девет години живее в изгнание в Берлин. През 2001 се завръща в Сараево, а от 2014 живее и твори в Нови Сад.

Стеван Тонтич е автор на редица стихосбирки, сред които се открояват: Наука за душата и други весели истории, 1970, Тайна преписка, 1976, Хуля и посвещавам, 1977, Неделята е черна майка, 1983, Сараевски ръкопис , 1993, Моят псалм, 1997, Благословът на изгнанието, 2001, Свято и проклето, 2009, Всекидневен край на света, 2013 и Христовият луд, 2017. Издал е сборниците с избрани стихотворения Ангел нахлу през решетките ми, 2010, Вярната звезда, 2012, романа Сърцето ти, заеко, 1998 и две книги с есета. Съставител е и на няколко знакови антологии.

Носител е на редица национални и европейски литературни награди. Творбите му са превеждани на повечето европейски езици.

За Стеван Тонтич Александър Шурбанов казва:

“Поезията на Стеван Тонтич не съобщава, а поражда смисли. Тук всяко нещо е сякаш разместено, нелогично, несвързано, а в края на краищата всичко се събира в един общ ослепителен като светкавица фокус. Преживяванията на неотдавнашната братоубийствена вакханалия на запад от Тимок са толкова разтърсващи, че могат да намерят израз само в един език на границата на безумието. Стиховете на Тонтич напомнят за военните картини на Гоя. Те повтарят с днешен акцент трагическото откритие на испанския художник, че сънят на разума ражда чудовища. Чудовища, които се разпореждат с живота и смъртта ни. Които разклащат самите основи на съществуванието.”

Предлагаме няколко стихотворения, любезно предоставени ни от преводачите.

 

Казаното от майка ми

 

Разказвах на майка ми своя сън за поезията

– златото на духа струеше

от нищо в нещо –

тя само рече: Боже, какво ли няма!

Разправях й за Омир, за Шекспир

каза ми: Не им вярвай, сине!

Посочвах смисъла на неизреченото

на неща от които избликва такава радост

че косата на бог се изправя

тя ми каза: Ти се пази

има го Това

То става.

Говорих й за Да бъдем или не? – това се пита сега

и тъкмо заседнахме в чистото „сега”

рече: Виж –

има го Това

ето Го!

Главата си спасявай, синко!

 

 

Пътуване до Париж

 

Ние, неколцина тъйнаречени творци,

тъйнаречени интелектуалци

от тъйнаречената Босна и Херцеговина,

от града в сърцето на пъкъла на тъйнаречената гражданска война,

получихме в един тъйнаречен съвсем фантастичен ден

покана от тъйнаречения Европейски граждански форум

да отидем на известна важна среща

в тъйнаречената Франция.

 

Да ида оттук в Париж

за мен беше равносилно на пътуване в безсмъртието,

на пътуване в рая.

 

След седемдневно чакане накуп

и пререкания с тъйнаречените умиротворителни сили на ООН

и с тъйнаречените държавни власти

ни бе съобщено, че  нашето пътуване

в тъйнаречената Европа

няма да се състои.

 

Понеже толкова дълго бях отсъствал от дома,

жена ми ме посрещна като завърнал се

от истински далечно пътешествие,

тя – единствената не тъйнаречена,

а пред съседите направо се срамувах,

че омаловажавайки Париж, толкова бързо го бях напуснал,

за да се върна на мястото на неизбежната гибел.

 

 

Одисей и сватовниците

 

Аз, Одисей,

завърнал се в Итака

след всички невъобразими преживелици,

на първо време имах този

миролюбив изцяло план:

не смятах да избивам дръзките сватовници на мойта Пенелопа,

колкото и да са й натрапвали глупашките си предложения,

защото знаех, че били са безнадеждни.

 

Защо човек веднага да ги посече?

От лудостта на новите магнати

нещо по-ценно може да се извлече.

 

И Аполон, и Атина ме убеждаваха,

че зарад тях короната ми надали ще се разклати,

че те в дома ми внасят някакъв живот,

а пък и славата ми умножават –

славата на съпруга на една

желана и от другите жена.

 

Търпението ми и Пенелопината вярност

щяха да създадат най-чутния съюз

и в елинския, и във варварския свят –

любовен брак, по-здрав от ударите на съдбата.

И Омир щеше сигурно да е доволен

от моето отново проявено хитроумие.

 

Но всичко свърши в онзи кървав миг,

когато в мен изригна ревността

на горд съпруг и доблестен войник.

 

 

Сърце в затвора

 

Сърцето ми остана в оня затвор,

в който до неотдавна бе дома ми.

Мислех, че тук е моето място.

Не знам чий глас го подмами

сред жалостивия хор.

 

Сърцето ми остана в оня затвор,

сломено от гибелта на народа

и фокусите на не един гешефтар.

Най-вече оня със златните устни

притежаваше странния дар

преко клетнишкия отчаян отпор

(„побратим, закрилник на всеки нещастник”),

с властта си на свобода да го пусне.

 

Така с магия и с кръвопролитие

заробиха сърцето ми зли бесове.

Предадох го, воден от ново откритие

на висша повеля, която гласи:

Обичай своите врагове.

 

Това го казва беглец от ония

непробиваеми яки стени.

На свобода, без сърцето си лудо

и сигурността на затвора, в който живях.

 

Страх ме е, а и от мен ги е страх.

 

 

Приказка за Марина Цветаева

 

Срути се небето над Елабуга

на парчета се пръсна сводът

тъмното слънце подслони глава

в светозарната в същинската

в тази Марина в Цветаева

 

Един суров бог

се затърча да й се извини

но нея вече я нямаше

 

Ще я пазя като скъпоценност

каза земята

някога ще ми потрябва нещо свято

в младото небе една млада звезда

 

Ще блесне всемирът

от тази душа от това лице

при тази светлина

вълците ще ходят на поклонение