Предлагаме откъс от разказа „Дяволът и Даниъл Уебстър“ от Стивън Винсънт Биней в превод на нашата колега Аглика Маркова. Разказът е включен в сборника „Здрачни сенки – разкази за призраци и тъмни сили“ от американски и английски писатели, издаден от ФАМА+ през 2017 г. под редакцията на Мария Коева. Преводачи на сборника са Аглика Маркова, Павел Боянов и Розалия Игнатова.
…Докато най-накрая настъпил моментът да се изправи да говори и като се изправил, напълно готов да хвърля гръм и мълнии от обвинения, първо огледал добре съдията и заседателите, тъй като такъв бил обичаят. И като ги огледал, забелязал, че блясъкът в очите им е станал двойно по-силен и че всички са се привели напред. Като хрътки преди да се хвърлят срещу лисицата гледали, и в помещението синята мъгла на злото се сгъстявала непрекъснато. Тогава Дан осъзнал какво е смятал да направи и обърсал чело като човек, току що избягнал пропастта, в която е щял да падне в тъмното. Защото за него били пристигнали те тук, не само за Джабес Стоун. Той прочел това в блясъка на очите им и в жеста, с който непознатият прикривал устата си с длан. И ако се изправел срещу тях със собствените им оръжия, щял да падне във властта им; знаел го, макар да не би могъл да обясни как го е узнал. В техните очи горял собственият му гняв и ужас и му се налагало да угаси този огън, или да загуби делото. Дан постоял така за минута и черните му очи пламтели като антрацит. След това заговорил. Започнал с тих глас, макар всяка дума да се чувала ясно. Нали за него се говорело, че, поиска ли, ще накара ангелските арфи да запеят. Е, сега те зазвънели чисто и непринудено, сякаш говорели. Защото Дан не се втурнал да клейми или громи. Той говорел за онези неща, които правят от държавата родина, а от творението – човек. И започнал със споменаването на простички неща, познати и преживени от всички: свежестта на ясната утрин, когато сме млади и вкусът на храната, когато сме гладни, и как всеки ден е ново изживяване, когато сме деца. Разглеждал съдебните заседатели един по един и напомнил, че у всеки човек има по нещо добро. Но без свобода доброто започва да крее. После заговорил за поробените, за мъките на робството и ето, тогава гласът му започнал да звъни като голяма камбана. Говорел за ранните дни от съществуването на Америка и за хората, съзидатели на тези дни. Не споменавал символи, но самите му думи били символи. Той припомнил честно всички извършени дотогава злини. Но показал как от кривдата и от правдата, и от страданията и от гладорията, се е родило нещо ново. И как в това раждане са участвали всички, дори предателите.
След всичко туй се извърнал към Джабес Стоун и започнал да го описва: обикновен човек, комуто не вървяло, който искал да промени живота си. И понеже искал да промени живота си, сега е обречен на вечно наказание. А у Джабес Стоун имало нещо добро и Дан показал какво е: в някои отношения Джабес Стоун бил груб и безцеремонен, но бил човек. Мъка е да бъдеш човек, но и гордост. И Дан обрисувал тая гордост, докато всички неволно се пропили с нея. Да, дори в ада веднага се разбира дали човек е човечен. И затова той пледира сега не за един-единствен човек, все едно кой, посочил Дан и гласът му загърмял като орган. Той разказвал за живота и за злочестията, и за нескончаемото пътуване на човечеството. Мамени са били човеците по време на това пътуване, и впримчвани и обругавани, но имало величие в тяхното пътуване. И никой демон, пръкнал се на белия свят, не би могъл да познае свещената същност на това пътуване – човеци са нужни за такова дело.
V
Огънят в огнището вече тлеел, предутринният вятър вече веел, а светлината в помещението вече сивеела, когато Дан Уебстър приключил защитата си. Словото му отново стъпило на нюхампшърската земя и обрисувало единственото място на тази земя, любено и тачено от всеки човек. Думите му докоснали всеки съдебен заседател, защото им припомнили отдавна забравени неща. Защото гласът на Дан прониквал в сърцето, това била неговата дарба, в това се проявявала неговата сила. На един от слушателите му гласът му припомнил гората и нейната тайнственост, на друг – морето и неговите бури; трети дочувал в него жалбите на старата родина, която загубил, четвърти си припомнил трогателна сценка, забравена от години. Важното е, че всеки видял по нещо. И като приключил, Дан Уебстър не знаел спасил ли е Джабес Стоун, или не. Но знаел, че е сътворил чудо. Защото злият блясък изчезнал от очите на съдия и съдебни заседатели и за момент те отново се преобразили в човеци и знаели, че са били човеци.
-Защитата приключи – завършил Дан Уебстър и се изправил там като канара. Собствените му думи продължавали да кънтят в ушите му и той не чувал нищо друго, докато не чул как Съдия Хоторн казва:
-Съдебните заседатели да се оттеглят и да обмислят присъдата.
Уолтър Бътлър се изправил и на лицето му била изписана мрачна и весела гордост.
-Съдебните заседатели вече обмислиха присъдата – казал той и срещнал погледа на непознатия, без да мигне. – Заставаме зад подсъдимия, Джабес Стоун.
При тези негови думи усмивката изчезнала от лицето на непознатия, но Уолтър Бътлър не трепнал.
-Може би това не е стриктно според доказателствения материал – добавил, – но дори прокълнатите имат право да приветстват красноречието на мистър Уебстър.
В този момент дълго кукуригане на петел раздрало сивото утринно небе и съдия и заседатели се изпарили като облаче дим, като че никога не ги е имало. Непознатият се обърнал към Дан Уебстър с крива усмивка:
-Майор Бътлър винаги е бил храбрец, но дори аз не съм разбрал колко голям храбрец е. Няма значение, поднасям ви поздравленията си като джентълмен към джентълмен.
-Да получа първо документа, ако обичате – казал Дан Уебстър, взел документа и го разкъсал на четири парчета. Хартията била странно топла на пипане. – А сега – продължил Дан – ще се занимая с вас – и дланта му сграбчила рамото на непознатия като меча лапа. Дан прекрасно знаел, че надвиеш ли в честен двубой някого като мистър Кожодер, той губи силата си над теб. И му било ясно, че и мистър Кожодер знае това. Непознатият се гънел и виел, но не успявал да се отскубне.
-Хайде, хайде, мистър Уебстър – подел той с бледа усмивка. – Тоя род неща са неле-ох! Нелепи. Ако ви тревожат разходите по делото, аз, естествено, с удоволствие ще платя…
-Ще платиш, че и отгоре! – Пресякъл го Дан Уебстър и разтърсил непознатия така, че зъбите му затракали. – Сядай тука на тая маса и съчинявай документ, обещание никога повече да не закачаш Джабес Стоун, нито потомството му, нито познатите ми, нито който и да било друг жител на Ню Хампшър, докато свят светува! Защото ако в тоя щат решим да си създадем ад, можем да си го създадем и без помощта на непознати.
-Ох! – Отвърнал непознатият. – Ох! Срещу ръжен се не рита и – ох! – съгласен съм. – Седнал и написал искания документ. Но Дан Уебстър през цялото време го стискал за яката.
-Може ли вече да си тръгвам? – Попитал непознатият смирено, докато Дан проверявал дали документът е написан в правилната законова форма.
-Да си тръгваш? – Дан го разтърсил отново. – Опитвам се да реша какво да те правя. Може да си уредил сметките по делото, но не си уредил сметките с мене. Смятам да те закарам обратно в Маршфийлд – добавил той в размисъл. – Имам там един овен по име Голиат, който с глава желязна врата пробива. Ще ми се да те пусна пред него, па да видя какво би направил той.