Представяме книгата “Елена Мутева 1829-1854. Едно закъсняло завръщане” на нашата колега Марина Младенова. Книгата е  издадена  2012 с подкрепата на Фонд “Научни изследвания” при Министерството на образованието младежта и науката.

Този пионерски опит да се представят цялостно животът и делото на нашата първа поетеса, преводачка и фолклористка Елена Мутева (1829–1854) е резултат на дългогодишна научно-изследователска дейност. Обобщава се всичко известно за личността, семейния кръг и творчеството на младата възрожденка, оградена с възхищение и почит от съвременниците и поколението след тях. Излагат се нови факти и интерпретации. Включено е и книжовното наследство на Елена Мутева: преведената в 1852 г. повест на Александър Велтман ”Райна, българска царкиня”, посмъртно публикуваният превод на “Турски приказки”, стиховете, препечатвани в читанки, сборници, антологии. На втори план в публицистичен стил са представени пътуването по стъпките на Елена Мутева – Киев, Одеса, Болград – и усилията за популяризиране на нейното дело. Прехвърля се мост от миналото в днешния ден.

Книгата е предназначена за всички, които се интересуват от българското Възраждане. По думите на авторката: за читателите, които търсят корените на българския дух с надежда за едно ново Възраждане.

На името на Елена Мутева е кръстена основаната през 2014 г.  наградата за млад преводач на СПБ. Досегашни носители на наградата са Калоян Праматаров (2014), Стефан Русинов (2015), Александър Костов, Райна Росенова и Кристина Димитрова (съвместно 2016) и Мария Николова (2017).

Предлагаме откъс от книгата, подбран и предоставен от авторката.

2.Среща на актрисата Славка Славова с поетесата Елена Мутева

Най-трудното беше да се осъществи рециталът по фрагменти от и за Елена Мутева. Времето беше много късо, но вече беше сигурно и можех да поканя актриса.[…]

А как да стигна до Славка Славова? Ще приеме ли тя ангажимент в такива кратки срокове. Да търся посредничество на хора, които я познават, – няма време. Грабвам телефонния указател и звъня. Любезен глас ми казва, че това предложение е един вид чест. После многозначително поиска да се премести на другия телефон и накрая рече, че не може така по телефона. Предложи да се срещнем у тях на другия ден привечер, в 6 часа.

[Отидох с приятелка.] Отвори ни домашната помощница и каза, че Славка Славова има гости, но ще я извика. Появи се тя, представих се съгласно уговорката по телефона от предния ден. Изненадана каза, че тя е Славка Славова, че не е говорила вчера с мен, че имала премиера предната вечер и че била целия ден на Витоша, че изобщо никой не е бил у дома ѝ. Стъписването ми беше неописуемо. Исках веднага да си тръгнем, но като възпитан човек или по милост Божия, тя ни покани да влезем. Минахме през хола край дълга ниска маса, около която бяха насядали гости. Влязохме в стая, актрисата дръпна плъзгаща се врата и ни загледа въпросително.

Казах, че съм изследовател на живота и делото на първата българска поетеса Елена Мутева, но тя, както почти всички българи, не беше чувала за нея.

Казах, че предстои тържество – 120 години от изявата на българката в книжовността – и я молим да направи рецитал. Подадох ѝ двете стихотворения, тя ги зачете и реагира остро.

– Какво е това? Ще си счупя езика!

Обяснявам, че е писано преди 120 години, преди 1854 г., че Мутева умира млада в Одеса. И че нейният език, по всеобщо мнение, по преценка и на наши видни професори звучи изключително съвременно. Но тя отсече:

– Не може! Разбирате ли, трябва да ми хареса!

Преминавам на друг фронт. Обяснявам, че домът на поетесата е бил първият литературен салон за младата българска интелигенция. Дом, в който се спори може ли да се пише поезия на български език. Там са прочетени първите стихове в новата ни литература, поемата Стоян и Рада от Найден Геров. Елена Мутева е вдъхновителката, на нея е посвещението към поемата. И в изумление аз започвам да цитирам – не да рецитирам – на актрисата: „Не съм увил аз китка цвете да дам на твоя хубост дар, та да ти вляза у сърцето с народен наш обичай стар…“ И така трите куплета до края.

– Нещо в мен тук трябва да щракне, за да приема – каза Славка Славова с категоричен тон, когато я извикаха да изпрати гост.[…]

Казах, че аз не искам да издевателствам, нека само да добавя, че Елена Мутева е първата българска преводачка, превела през 1852 г. на говорим български език Райна, българска княгиня, повест, която претърпява седем издания! В онова време се чете от българския народ като молитва.

Никакво вълнение не се изписва на лицето на актрисата. Губя почва под краката си, и без да мисля заговарям, че е първата българска фолклористка, че е събирала народни умотворения, че е превеждала приказки. Тук нещо сякаш просветна вътре в мен. Започнах да разказвам приказка. Усетих, че тя слуша.

– Приемам. Дайте рецитала!

Подавам приказката, стиховете, публикуваната народна песен, поетичния предговор към Турски приказки и с всичкото си притеснение казвам, че утре сутринта ще има текста на рецитала в пощенската си кутия. Невиждала такава неакуратност, Славка Славова сякаш онемя. Можеше да стане и да прекрати натрапената среща, насрочена поради грешка, поради преплитането на телефоните или пък нарочно по неведомите пътища Господни. Замълча. После попита кога е тържеството. Възмущението ѝ беше неотразимо:

– И къде сте били досега? Защо чак сега идвате?

Обяснявам, че живея в Букурещ, че съм дошла преди три дни, че Комитетът на жените вчера е поел организацията на тържеството.

– Не мога да го науча за три дни!

Събирам душа и гледам актрисата в очите, моля се и питам дали не може да го чете.

– Не виждам текста без очила!

Господи, това ли е краят? Отчаянието ми беше очевидно. Нищо повече не можеше да се каже. Съвсем не можех да усетя тя какво мисли след едно толкова объркано и комплицирано предложение, но все се надявах. И се молех. Какво друго можех да направя? Пък и тогава твърде не можех да претеглям нещата. Мълча уж, пък казах, че Комитетът на жените поема тържеството и дава кола, че Съюзът на писателите дава микробус.

– Не искам кола, ще пътувам с микробуса. Не искам нищо в повече. Хонорар, както е в концертна дирекция. […]

Рециталът – без одата Бог! Дойде утрото на 25 април – денят, на който в Одеса умира Елена Мутева. Според предварителните уговорки пред Съюза на писателите на „Ангел Кънчев“ се събира малка група почитатели на Елена Мутева: актрисата Славка Славова, литературоведката Милена Цанева, преводачката Жени Божилова, литературният критик Иван Сарандев, езиковедката Стефана Калдиева-Захариева, художничката Мария Недкова, представители на фолклористите, на архивите и на библиотеките. Няма журналисти, но микробусът е пълен.

В Калофер пристигна първо микробусът, после колата и ни поканиха в кабинета на партийния секретар – млад едър мъж. Той любезно поиска да му представя един по един гостите. Вниманието и при пристигането и тук е към Любомир Андрейчин, познат на цялата интелигенция на Калофер не само като уважаван професор от Софийския университет и от негови публикации, но и от популярните рубрики за българския език, които водеше тогава в радиопредавания.

[…] Никога няма да забравя категоричната позиция [ на партийния секретар] в ония атеистични десетилетия:

– Рециталът – без Бог! – отсече той пред всички гости в напрегнатите минути преди откриването на тържеството, преди 16 часа. […. ]

Две са само оцелелите стихотворения и как така може първото честване на Елена Мутева в родния Калофер да бъде лишено от одата Бог, преиздавана в читанки, сборници, антологии. Одата, възпитавала българите поколения наред.

В настъпилото мълчание една ръка се протегна към мен, побутна ме и някой тихичко ми пошушна, че Славка може пък да рискува. И тя рискува!

С този смут в душата влязох с цялата група от София в читалището. Посрещна ни грижливо подготвената изложба на оцелялото от творчеството на Елена Мутева и Димитър Мутев. Изданията на Райна, българска княгиня, цялото течение на Български книжици.[ Чичевата Томова колиба ] И още. И още. Запрелиствахме книга след книга. Спря вниманието ми докторската дисертация на Димитър Мутев . Подариха на всичките гости красиво оформената био-библиографска справка с творби на Елена Мутева и Димитър Мутев, която включваше всичките експонати от изложбата. За пръв път виждах името ѝ изписано с такива хубави големи букви. […]

3. Тържеството – завръщане в Калофер чрез словото

Салонът беше пълен. Имаше много млади хора, много ученици. Заехме места на сцената – дълга, постлана с червена покривка маса. И катедра за докладчика.

Откри тържеството местен представител, и даде думата на мен като на изследовател на живота и делото на Елена Мутева. Това беше основният доклад. Първи опит за портрет на личността на Елена Мутева. Изнесено беше малкото известно за живота и делото ѝ от всички области, в които е работила първата българска поетеса, първата българска фолклористка, първата българска преводачка. За притихналия салон всичко е ново и интересно. Делото на видната калоферка е непознато в родния ѝ град, както и в цялото ѝ отечество.

Авторитетът и популярността на Любомир Андрейчин приковаха вниманието, а изводът му, че Елена Мутева е първата жена – строител на новия литературен български език, повдигна самочувствието на калоферци.

От непубликуваното поетично слово на Станка Пенчева, поднесено толкова емоционално и артистично, звучи и досега в мен една фраза: в една седмица честваме началото и върха на българската поезия – Елена Мутева и Елисавета Багряна.

Словото на Анна Каменова беше прочетено много, много добре, но нейното отсъствие беше осезаемо. Особено за мен. Липсваше ми нейният спокоен оптимизъм и силата, която при всеки разговор преливаше у мен. Липсваше ми тя самата със завладяващата си вяра в успеха на това тържество. […]

Рециталът на Славка Славова – незабравимо преживяване. Сякаш от Отвъдното ни говори поетесата Елена Мутева и чрез актрисата Славка Славова оживява всяка фраза. Всеки стих. Всяка дума. Живото слово на поетесата грабва сърцата. Целият салон не диша. Не диша.

Чуваме откъси от Райна, българска княгиня. Поетичния предговор към Турски приказки, излят на български в изящна ритмична фраза. И завладяващата приказка!

Леят се стиховете, първите в нашата нова литература, посветени на вдъхновителката на младия поет Найден Геров.

И в центъра – оцелелите две стихотворения Бог и Басня от първата българска поетеса, от калоферката Елена Мутева.

Преплитат се гласовете на съвременниците от писмата, оценките на видни учени. До поетичния портрет от Найден Геров е и словесният портрет на Елена Мутева от Виктор Григорович. Доминира гласът на Иван Шишманов: „Тая рядка българка, която можа да порази не само със своята вънкашност, но и с известни свои морални качества един мъж като Григоровича, заслужава една специална монография.“

Немее препълненият салон. Затаила дъх, всяка душа преживява по своему завръщането. На крилете на вечното слово Елена Мутева е в отечеството. В родния Калофер. Завръща се неизвестната досега поетеса при съгражданите си, при красотата на планините и рекитe. […]

Възниква спонтанно идеята – заминаване за Одеса и национално честване [ …]

Общата оценка за честването, разбира се, беше много висока. Непосредствено след закриването на тържеството, докато още бяхме под впечатление на преживяното, някак непринудено и спонтанно се реши да замина за Одеса. И в следващата 1974 г. да се предложи организиране на национално тържество по случай 120 години от смъртта на Елена Мутева – първата българска фолклористка, първата българска поетеса, първата българска преводачка. Честване с надеждата нашето вълнуващо преживяване в Калофер да може да се разпростре поне сред ценителите на личности от Възраждането. Из цяла България.

ПРЕДС