Предлагаме откъс от романа “От дълбините на времето” на Рьоне Баржавел в превод на нашата колега Галина Меламед. Романът е предстоящо издание на “Колибри”.

Рьоне Баржавел (1911-1985) е един от най-известните писатели фантасти, родоначалник на френската научно-фантастична литература през ХХ век. Започва кариерата си като журналист и редактор в известното френско издателство Деноел. Първият му  фантастичен роман „Опустошение”, написан през 1943 г.,  представя мрачната картина на глобална катастрофа, настъпила под влияние на мощни слънчеви изригвания.. Следващият му роман „Неблагоразумният пътешественик” разработва идеята  за пътуване във времето. Следват около петнайсет романа, като най-известният си остава „От дълбините на времето”, който излиза през 1968 година и сякаш  предвижда младежките бунтове, обхванали Европа по същото време. Освен като журналист и писател Баржавел се изявява и като сценарист. Негов е сценарият по романа на Виктор Юго „Клетниците” (1958), както и френската версия на прочутия филм на Микеланджело Антониони „Гепардът”. В романите си Баржавел поставя проблеми, които и досега вълнуват човечеството: опасността от саморазрушение чрез ядрена война, или чрез изчерпване на ресурсите на Земното кълбо, постоянният сблъсък на интереси, който пречи на нормалното човешко съществуване, невъзможността да се съчетаят постиженията на техническия прогрес с моралните ценности на обществото.

Романът „От дълбините на времето” разказва за невероятното откритие на френски полярни изследователи: оказва се, че под ледовете на Антарктида съществуват останки от висша цивилизация, загинала преди 900000 години в резултат на ядрена война. Учени от цял свят се събират, за да разгадаят тайните на изчезналия свят. В романа се преплитат мотивите на  невероятната и трагична любов на Елеа и Пайкан, пожертвани в името на общото оцеляване, конфликтите между два свята и две противоположни идеологии, които продължават и в наши дни. Колко актуално звучат думите на  американеца Джон Хувър, един от ръководителите на експедицията, за прогреса на човечеството: „Тези хора са тръгнали от най-долното стъпало на стълбата и са я изкачили наново, падали са по пътя, и пак са потегляли с воля и инат, с високо вдигната глава, започвали са отново и отново, вървели са все по-нагоре и бих казал чак до звездите. И ето ги. Те са тук. Те са ние. Отново са заселили света и са останали същите тъпаци, каквито са били и преди, готови отново да взривят дома си! Красиво нали? Това е човекът!” Тази констатация се потвърждава и от съветския учен  Моисов: „Човекът е нещо чудесно, но хората са жалки!”

Въпреки силно критичното си отношение към съвременния свят у Рьоне Баржавел се усеща и някакъв утопичен оптимизъм: той смята, че учените и младежите биха могли да се борят с егоизма, жаждата за печалби и насилието в съвременния свят.

 

Влязох и те видях.

Веднага бях обзет от яростното, убийственото желание да прогоня, да унищожа всички, които там, зад мен, зад вратата, вътре в Сферата, върху леда, пред екраните на целия свят, очакваха да узнаят и да видят. И които щяха да ТЕ видят, както аз те виждах.

И все пак ми се искаше и те да те видят. Исках целият свят да разбере колко чудно, невероятно, невъобразимо си красива.

Да те покажа на вселената за миг и после да се затворя сам с тебе и да те гледам докато трае вечността.

Синя светлина излизаше от вътрешността на Яйцето. Симон влезе първи и заради нея не запали фенера си. Външната стълба продължаваше и вътре и сякаш спираше сред синевата. Последните стъпала се чернееха и  се спираха във въздуха почти в средата на Яйцето. Отдолу един голям хоризонтално поставен пръстен висеше в пространството.

Именно той излъчваше тази лека светлина, по-скоро това сияние, достатъчно да освети около себе си най-различни апарати, които изглеждаха странни, защото никой не знаеше за какво служат. Бяха свързани с жици и лостове и обърнати към пръстена, за да приемат нещо от него.

Големият син пръстен се въртеше. Висеше във въздуха, без нищо да го подпира. Всичко останало беше напълно неподвижно. Той се въртеше, но бе толкова гладък и движението му толкова съвършено, че Симон по-скоро го отгатна, а не го видя и не можеше да разбере дали се върти бавно или с голяма скорост.

Отвън Лансън, който бе слязъл от Конферентната зала, за да наглежда камерите, запали прожектор. Неговите хиляда вата погълнаха синьото сияние, скриха призрачното оборудване и на негово място разкриха прозрачна плоча, която отразяваше ярката светлина и не позволяваше да се види какво има под нея.

Симон продължаваше да стои прав на стълбата на разстояние пет стъпала от прозрачния под, а Леонова – на две стъпала над него. Те едновременно престанаха да гледат под краката си, вдигнаха глави и видяха онова, което се намираше пред тях.

Върхът на Яйцето беше зала с купол. На пода срещу стълбата бяха изправени два златни постамента с продълговата форма. Върху всеки от тях бе поставен блок от прозрачна материя, подобна на много светъл лед. И във всеки от тях се намираше човешко същество, легнало с крака към вратата.

Отляво жена. Отдясно мъж. Нямаше никакво съмнение защото и двамата бяха голи. Пенисът на мъжа беше изправен като самолет, който ще излети. Левият му юмрук бе поставен на гърдите му. Дясната му ръка бе вдигната и показалецът му бе в същото положение, както при играчите в кръглата зала.

Краката на жената бяха плътно долепени един до друг. Разтворените й длани лежаха една върху друга точно под гърдите й, които бяха образ на съвършеното съчетание на заобленост и плът. Ханшът й напомняше склоновете на дюна, възлюбена от вятъра, който цял век я е галил с дъха си, за да я извае . Бедрата й бяха закръглени и дълги и дори въздишката на муха не би намерила начин да проникне между тях. Дискретното гнездо на женствеността й бе покрито с къдрави златисти косъмчета. От раменете до стъпалата, подобни на цветя, тялото й беше истинска хармония: всяка нота, като по чудо вярна, бе в пълно съзвучие с всяка останала и с всичките заедно.

Лицето й не се виждаше.  Както й лицето на мъжа, то бе скрито до брадичката от златна маска със стилизирани черти, излъчващи строга красота.

Прозрачната материя, в която и двамата се намираха, бе толкова студена, че при допир с нея въздухът се втечняваше и се лееше, поръбвайки двата блока с дантела, която танцуваше, разкъсваше се, падаше и се изпаряваше, преди да достигне пода.

Легнали в калъфите от подвижна светлина, те, поради голотата си, сякаш бяха облечени с великолепието на невинността. Кожата им, гладка и матова като полиран камък, беше с цвят на дърво.

Макар че не бе така съвършено като тялото на жената, тялото на мъжа създаваше същото необикновено впечатление за невиждана дотогава младост. Не ставаше дума за младостта на мъж и жена, а за младостта на вида. Тези две същества бяха нови, бяха запазени непокътнати от детството на човечеството.

Симон бавно протегна ръце напред.

И сред всички мъже, които в този момент гледаха на екраните образа на тази жена, виждаха нежните й закръглени рамена, ръцете, държащи като в кошница дивните плодове на гърдите й,  и линията на ханша, където струеше цялата красота на Сътворението, колцина се пребориха с желанието да протегнат ръце и да я докоснат?

И колко от всички жени, които гледаха този мъж, не изгаряха от болезнено неосъществимото желание да легнат върху него, да останат завинаги и там да умрат?

В целия свят настъпи миг на вцепенение и мълчание. Дори старците и децата замълчаха. После картините от квадрат 612 угаснаха и обикновеният живот продължи, малко по-нервно, и по-дразнещо. С малко повече шум човечеството се мъчеше да забрави онова, което току що бе разбрало, гледайки двете тела на полюса: до каква степен бе остаряло и уморено: дори и най-красивите му юноши и девойки не можеха да се сравнят с тях.