Представяме разказа “Двамата с Лео” на белгийската писателка Каролин Ламарш в превод на нашия колега Красимир Кавалджиев. Разказът е включен в сборника “Столетницата”, предстоящо издание на СОНМ. Преводач на целия сборник е Красимир Кавалджиев, а художник на корицата и илюстратор на изданието – Борис Праматаров.

Каролин Ламарш е родена през 1955 г. в белгийския град Лиеж. Детството си прекарва в Испания и в Парижката област. Завършва романска филология, след което преподава френски и английски в Нигерия. Първият й роман „Денят на кучето“ (публикуван в парижкото издателство „Минюи“ през 1996 г., а на български в списание „Панорама“ през 2001 г. в превод на Атанас Сугарев) привлича вниманието на читателите и критиката със своя изящен изказ и носи на авторката престижната белгийска литературна награда „Росел“. Следват още пет романа в издателство „Галимар“ – техните герои като че ли живеят встрани от общоприетите норми и са носители на несподелими и дори патологични влечения.

Сборникът й с разкази „Столетницата“, в който са събрани най-ранните й произведения, излиза през 1996 г. Още в тези текстове проличава талантът на авторката, а читателят открива в зародиш предпочитаните й теми, които тя ще доразвие в следващите си творби: неудовлетворението на съвременния човек от живота и любовта; предателството и изневярата; безмълвното страдание, причинено ни от другите по необясними причини и носено през целия живот; детското страхопочитание пред четирите стихии… В този сборник ще откриете различни по колорит, но сходни по житейска нагласа герои и няма да останете равнодушни пред гласа на стогодишната механична птица играчка, който прорязва всички истории от книгата, свързвайки ги с невидимата нишка на спомена.

ДВАМАТА С ЛЕО

Двамата с Лео отдавна мълчим. Лео спи, аз чета. Котката може да се е протягала в някой ъгъл, часовникът може да е звънял – не знам. Долавям само тишината. Тогава поглеждам Лео. Много бързо. Красотата на Лео е остра като кинжал. Понякога тя се смалява и боде много силно. Тогава едва я гледам. Защото ме е страх.

Ето, излайва куче. Кръвта ми отново потича във вените, гореща като нашето съвремие. В наши дни всичко става бързо. Любовта. Смъртта. Дори посещенията при Лео. За да ходя при него, минавам по Арденската магистрала. Напоследък прокопаха под нея няколко доста чисти подлеза, през които да минава дивечът. Сърните разбраха, но питомните и дивите зайци постоянно биват прегазвани на асфалта. Епохата ни е пълна с тези отстъпки пред сигурността, от които никой няма да се ползва още десет години. Докато хората се пригодят. Както с така наречения safe–sex¹. Възможно е да се каже и по двата начина: safer или safe.

Валя почти през цялото време. Тази сутрин, когато временно се бе прояснило, се поразходих. Счупих чадъра на Лео, защото го използвах вместо бастун. Помислих да го заровя под листата, за да не го мъкна счупен надве и изцапан, но в крайна сметка реших да го занеса обратно и да обясня на Лео с доказателството в ръце, че нищо повече не е можело да се направи в тази ситуация.

Той ме чакаше на прага. Изсмя се. Каза: „Ще го поправя. Както преди. Помниш ли преди?“ Разбира се, че помнех: Лео – най-хитрият от моите братовчеди. Този, който правеше всичко от нищо. Колички от тел. Крепости от парцали. Цели велосипеди от счупени велосипеди. Не мога да кажа как. Майсторенето ми беше досадно. Той казваше: „Ти си истинско момиче“. Аз казвах: „Благодаря“. Благодаря за колибата. Благодаря за велосипеда. И за очите на куклата. Благодаря, Лео.

Един ден си помислих, че ще бъде различно. Че ще ми благодари – той, момчето, на мен, момичето. Наближаваше да навърша шестнайсет. Бяхме се видели в града в една майска вечер. Случайна среща. „Ела с мен – каза ми Лео. – Момиче като теб е по-силно от града. То се смее през цялото време, върви напред“.

Вървяхме напред. Отдясно фасади. Отляво фасади. Във витрините жени като гигантски риби. До стените мъже, почти още деца. Не се смях дълго. Защото казах. Защото направих. Нещо. Което не ми коства никакви усилия – носех го у себе си много отдавна.

Казах: „Лео, обичам те“, и го стиснах под мишницата. После умрях. Изведнъж. Като заек, решил да прекоси магистралата. Защото Лео се вцепени. Измъкна ръката си. Закрачи по-бързо, дръпна напред.

Глупаво нещо са животните. Пресичат, без да разсъждават. Как само ги премазват. Сплесната кожа, черен съсирек. Не се знае какво е било преди. Див или питомен заек? Братовчедка? Лека жена?

Аз се занимавам с по-различни неща от него. Подготвям онова, което се случи в града в една майска вечер, когато навърших шестнайсет години: Лео не ме пожела. Мен като портокал, танцуващ върху нож.

Същата година той ремонтира портала на гробищата. Помня добре, защото вкъщи много говорихме за това. Лео укрепи двете крила на портала с листове олово, обковани така, че да прилягат плътно към ръбовете на дървото. Кюрето ще остане доволно – каза майка ми. Работа на професионалист – каза баща ми. Работа на артист – казах аз. Художникът е обсебен от задача, от която не може да се отметне – каза в същата онази година учителят ми по философия в гимназията. Питам се как се чувства човек, когато е роден артист, а е заставен да се посвети на определено задължение през всичките дни на живота си. Питам се какво ли усеща, когато е момче, което харесва само момчета и трябва да измъква ръката си от ръката на момиче в зависимост от задача или по-скоро задължение, категоричен императив, както казва Кант, и това отново е нещо, което съм запомнила от часовете по философия, този толкова ясен, толкова практичен израз, който може да се прилага към изкуството и любовта. Или към секса. Към safer-sex.

В дома си Лео ремонтира от време на време. Повредените брави. Тоалетното казанче. Изгнилата дограма. И остарелите кошери. Миналата година посади храст орлови нокти върху навеса над пчелина – оня насмолен заслон, поставен долу в дерето, смешно място, когато трябва да изкачиш стръмнината с натежалите от мед рамки в ръце и с пчелите по петите. Красиво място. Закътано. Днес не отидох там заради лошото време. Но от отсрещния склон долових мириса на орлови нокти и си казах: „Там е“.

Лео няма вече да носи мед. От десет години кръвта му е приютила отровата на топло. Сега болестта се събужда. Избухва, препуска, разпространява се, най-сетне си върши работата. Знам, че е така. Откъде? От мириса на орлови нокти. От това, че Лео спи посред бял ден до мен. От това ненадейно смълчаване, остро като красотата му.

Иска ми се да си замине бързо, преди да се е появил някой от признаците на болестта, чието старателно отприщване постепенно ще порази лицето и смеха му. Да си замине, докато го гледам: бегло, с полузатворени очи. Не си представям смъртта му другояче, освен като нещо, което ще дойде светкавично, със същата необходимост като движението на ръката, измъкваща се от моята в една майска вечер в града.