Премиерата на „Книга за Уна” на Фарук Шехич в превод на Русанка Ляпова ще се състои в присъствието на автора на 22.03 от 18 ч. в Ориндж център на ул. Граф Игнатиев 18 в София. Романа публикува издателство Ера. Заповядайте!
ФАРУК ШЕХИЧ е роден през 1970 г. в Бихач. Завършва средно образование в Босанска Крупа, а висше във Ветеринарния институт в Загреб и във Философския факултет в Сараево. От 1992 до 1995 г. участва във войната в бивша Югославия на страната на армията на Босна и Херцеговина. Служи в Пети корпус и достига до чин поручик. Работи като журналист и колумнист в сараевското списание „БиХ Дани”. Живее в Сараево. Книгите му са преведени на английски, френски, италиански, немски, унгарски, словенски, македонски и полски език. През 2012 г. изд. ЕРГО публикува на български избрано от „Хит депо, Под натиск, Транссараево и Апокалипсис от Recycle bin-a”.
Първият роман на писателя „Книга за Уна” (2011) му донася наградата Меша Селимович за най-добър роман на територията на страните от бивша Югославия, както и Европейската награда за литература през 2013 г. Това е опит да се подреди и свърже разкъсаното съществуване на героя Мустафа Хусар от преди войната в Босна с последиците от нея, хипнотично потапяне в неговото съзнание, където се размиват границите между съня и спомена, разтърсващо (авто)биографично, поетично и документално свидетелство. По думите на Вл. Арсениевич „Книга за Уна” е свидетелство, че литературата може да помага, че има активна терапевтична функция, но и не само това. Тя е свидетелство и за способността й да докосне читателя и да му даде представа за метафизичната структура на света, да направи нещата ослепително ясни. С една дума тя е шедьовър.”
Предлагаме откъс от романа, предоставен от преводачката и публикуван първо в бр. 10 на “Литературен вестник” от тази година.
ГАДАЕНЕ ПО РИБИТЕ
Аз съм земен астронавт. Пътувам без да се движа, без цел. Атмосферата е моят затвор. Ако можех да скитам из безвъздушното пространство, дори да бях заключен в дървена ракета само с едно кръгло илюминаторче, сигурно щях да изрека: Planet Earth is blue, / And there is nothing I can do[1]…” Сладки блянове! Аз съм земен астронавт. Пътувам със скоростта на мисълта. Няма да преживея пищната визия на горящи бойни кораби в пояса на Орион, такова нещо може да се изпита само на филм. Няма да видя и русия андроид-репликант, изигран от Рутгер Хауърд в „Блейд Рънер”, как седи на покрива на сградата, гол, с кръстосани крака, и изрича прочутата реплика: „Време е да се мре”, а след това затваря очи и умира под дъжда, изливащ се от мрачното небе. Няма да пробия стратосферата, зад която не се знае къде свършва художествената измислица и къде започва реалността. Точно обратното. Всички научнофантастични филми се случват горе, в космоса.
Трескав съм от възбуда, защото скоро ще се зазори.
Свивам длани като далекоглед и наблюдавам как Вечерницата напуска последна поста си. Лятото не е време за смърт, говореха си вчера някакви старци, загледани от Дървения мост в течението на реката. Макар че звездите угасват внезапно и бързо, както душите напускат телата – прочетох го в една книжка с меки корици и съмнително заглавие. Моята действителност е скучна и до немай-къде лишена от фантастика, и не обичам реалистични книги.
Затова мечтая сърцето ми да бие в ритъма на далечни галактики. За мен нощта не е времето, когато се появяват купища призраци от предишни животи и не ти дават да заспиш. За мен нощта е вакуум, пространството между залеза и изгрева на слънцето. Неизбежно зло. Изчаквам зората, за да се измъкна изпод бабиния тежък юрган, защото студът не ни напуска дори през юни, и едва изтрайвам до мига, в който ще навлека бермудите и еспадрилите, ще се кача по бетонните стълби с дъждовни локви по тях и ще стигна до обраслите с мъх диреци, по които оранжевите голи охлюви оставят слузести следи. Прокарвах възглавничката на показалеца си по тези дълги магистрали, следвайки ги чак до дупките и пукнатините, където пръстът ми не можеше да се пъхне. Тази невъзможност да вляза в миниатюрния им свят, в дръжката на листото на чинара или в твърдата пъпка на бялата роза, щеше да ме преследва и в много по-страшни времена.
Дуварите на бабината къща са дебели и топли, защото в тях е вграден речен варовик. На стената над главата ми виси часовник и стрелката куцука и тиктака към нeразбираемия надпис Tempus Vulnera Curabit и колчем прочета тези думи, тутакси се смалявам като прана риза.
На моменти слузестите тела на охлювите изглеждат по-тъмни; червенокафяви заради усойната сянка, която хвърлят издължените триетажни къщи, а после прозрачни и златисти под слънчевите лъчи, които изскачат над влажните от роса керемиди на най-високата съседна къща, която ми напомня средновековен замък, където никой не би могъл да е щастлив. От прозорците ме гледа умолително мой връстник, изтормозен от болестта на твърде ранното стареене. Чертите на лицето му създават усещане за мършав старец с очи на добродушно момче. Маха ми и се усмихва от прозореца, обрамчил го като икона.
Вретеновидните бездомници изпълзяват от пукнатините, в които се завират тънките и меки пръсти на мъховете. Антените на охлювите изпробват боязливо утринния въздух. Хладен скалпел. Докосна ли ги, бързо ги прибират и спират да оставят лепкава бразда след себе си. Бразда, която слънцето ще превърне в малка пътечка с цветовете на дъгата, в спектрална голгота, на която никой няма да бъде разпънат.
Мекотата на телата им беше смущаваща и нежна, затова ги обичах и жалех едновременно и все не можех да разбера как така податливото им тяло се превръща на следобедното слънце в суха безжизнена маса. Тогава осъзнавах неохотно, че и те имат своя край като всяко друго живо същество.
Всяка сутрин ставам и отърчавам при охлювите чак докато не се случва мистериозно престъпление. Някой е изстъргал педантично мъха от подпорната стена и е запълнил пукнатините с хоросан. Без съмнение, убиецът на природата е някой с многообещаващо бъдеще, вечно недоволен и болезнено трудолюбив. Кой ли може да е? Старец, който би заравнил всяка гънка върху земната повърхност? Дърводелец, прекланящ се пред геометрията, който мрази чеповете в благородната дървесина, чворовете, които напомнят на застинали звездни завихряния. Или зидар с горчива мистрия в сърцето, осъден да гради ли, гради фанатично, ужасен от празнотата на всичко наоколо? Кой е престъпникът, опитал се да убие въображението?
Два дни скърбях по охлювите и скоро ги забравих. Налагаше се да сменя трагично-сладостния си навик и да си намеря нова емоция. Тогава открих рибите. Те са свободни и не могат да бъдат зазидани, защото водата е зона на свободата. Рибите са големи елегантни подводници с люспи, които хвърлят меки отблясъци във водата и въздуха. Щуки, по-бързи от стрели, които се припичат на повърхността между стъблата на полюшващата се тръстика, откъдето се устремяват към плячката си. Открих мустакатите мрени – поповите прасета на речното дъно, които рибарите хранеха с остатъци от печено агнешко. Лъчеперките и скобарите – тези водни крави. Открих липаните – торпеда сред рибите, които изскачаха от водата и поглъщаха лакомо флуоресцентнозелените мушици. Пъстървите, суверенните господарки на речните водопади и прагове. Някои умеят да гледат на боб, а аз се научих да гадая по рибите.
Беше логично в началото да се върна там, откъдето сме дошли. Във водата, от която сме създадени. В завихрените струи на подводния епос, в който щях да се вслушвам, цял обсаден от анархистични пъстърви, свадливи и дръзки. Защо са анархистични ще разберете по-късно. Свадливи и дръзки е от Рембо[2], а аз ще съм хипнотизираният кораб и реката ще ме носи натам, накъдето поискам.
[1] Цитат от песента на Дейвид Бауи Space Oddity (Странен случай в космоса), излязла в деня, когато екипажът на американския космически кораб „Аполо 11” стъпва на Луната, и използвана от Би Би Си за озвучаване на това историческо събитие. – Б. пр.
[2] През военната 1992 г. в ръцете ми попадна сборник с текстове от чужди литератури „Čitanka iz stranih književnosti 2”, Nevenka Košutić-Brozović и от нея научих наизуст откъси от „Пияният кораб” на Рембо. Докато четях споменатия учебник, обикнах Аполинер, Борхес, Елиът.
Докато пишех книгата, цитирах по памет стиха от „Пияният кораб”, така че тук има грешка, за която е виновна паметта ми. Вместо птиците, русокоси глупаци в съзнанието ми е останало златисти ципури, които във въображението ми бяха заменени от анархистични пъстърви, а морето от река Уна. – Б. авт.