Одисеята на един наивник по следите на красавицата без несъвършенства

Само година след премиерата на романа „Серпентина“ в Португалия, в навечерието на осемдесетата годишнина на неговия именит автор, на българските читатели се предлага възможността да изживеят приятни мигове в една изпълнена с предизвикателства изненадваща авантюра, криминална загадка с непредсказуеми обрати, обрисувана със заразителен хумор дори и в най-житейските и философски натоварени ситуации. Мистерии, хумор и любов в търсене на единствената жена, разгръща се в полет серпентината на съдбата…

Романът предстои да излезе с марката на издателство Матком в превод на нашата колега Вера Киркова-Жекова, която е и авторка на предговора.

Марио Замбужал (роден на 5 март 1936 г. и точно 80-годишен юбиляр в началото на пролетта тази година) е португалски писател, журналист, водещ на телевизионни и радиопредавания, главен редактор последователно на редица вестници, ежедневници и седмичници, сред които и на един от най-големите и престижни в Португалия – „Диарио де Нотисиаш“. Автор е на романи (включително с адаптация за киното и театъра) и на множество сценарии за телевизионни сериали. Член е на Съюза на журналистите в Португалия. Отличен е с Рицарския орден „Инфанте дон Енрике“.

Предлагаме откъс от романа, избран и предоставен от преводачката.

Точността беше едно от най-признатите ми качества. Имам и други, както можете да се уверите. Ала никое не се беше превърнало в мания като това да пристигам навреме. Отново щях да се справя, в края на краищата се намирах на някакви си петстотин метра от сградата, където се помещава продуцентска къща „Тутимажейн“ – кула на осемнадесет етажа, израснала като цирей в единия край на града. Независимо дали имах превозно средство, или не, трябваше да се довлека през терена с камъни и храсталаци, който отделя шосето от абсурдната сграда, боядисана в лилаво.

Бях прочел и препрочел есемеса, с който бях привикан и в който обръщението към мен започваше с „Уважаеми господин“: „Уважаеми господин Бруно Д. Л. Браселим, очакваме да се явите в Тутимажейн.“ Следваше дата, час. И точка.

Бях свикнал със съобщенията на господин Таламита, които започваха с „Драги Бруно“ и завършваха с прегръдка и подпис. Или господин Таламита се беше променил съществено, или продуцентската къща беше сменила Таламита. А може и двете неща да се бяха случили. Помня как ми се обади по телефона, за да ме помоли да му дам под наем къщата си, докато съм на село. Въпросите се увеличаваха след посланието от странната пратеничка с джипа. Но не ме стресна толкова това, че коленичи до мен. Не ме уплаши и шепнещият й глас. Нито пък гледката, която се разкри в деколтето й при навеждането – пищен бюст в дъното на тунела. Онова, от което потръпнах, беше видимата част от лицето й.

На челото носеше червена лента. Имаше и големи кръгли тъмни очила, които изцяло я прикриваха. И колкото и благосклонен да беше моят ангел хранител, щеше да е прекалено жената с ненадминато лице да връхлети върху мен с джип.

Знам какво мисля и какво говоря. От чисто любопитство един ден отидох в кабинета на известен психиатър, мой приятел, доктор Патросинио Марсело. На него самия малко му хлопаше дъската. Присмя ми се на онова, което сметна за забавна фантазия:

–        Повярвай ми, Бруно, няма съвършени красавици.

–        Аз ще я открия – заявих, а той ми предписа успокоително.

От толкова много години все търся съвършеното женско лице. Съвършено би било, ако напълно съвпадне с образа, създаден от моя претенциозен мозък. Досега никое от лицата, които съм виждал – бродейки насам-натам вечно дебнещ, прелиствайки специализирани списания с красавици, анализирайки хубавиците от киното и телевизията – не пасва на образа, залепен като плакат от вътрешната страна на главата ми. Винаги има някакво малко отклонение – било в размера или извивката на ушите, било в разстоянието и излъчването на очите, било в плътността на устните и формата на устата, в обема на скулите, в ширината на ноздрите, в прекалено големите или прекалено малките челюсти, в размера на носа.

Рано или късно щях да открия съвършената красавица. За основа ми беше послужила Грета Гарбо. Имам нейна снимка в рамка върху скрина в хола, редом с тази на леля Енрикета. Разглеждайки я под лупа, бях установил, че макар и божествена, Гарбо можеше да изглежда и по-добре. Събрах по нещо от Марлене Дитрих до Анджелина Джоли, скорошни щрихи от Скарлет Йохансон и от други, звезди или не, като Клаудия Соня например, продавачка на щанда на парфюмерия „Сандало“. Много харесвам ушичките й.

–        Ще се срещнем отново – заяви момичето от джипа.

Дали това беше обещание? Или пък беше заплаха? Сигурното беше, че най-неочаквано се наведе и ме поздрави с целувка. Може би беше зле насочена, защото я улових между носа и устата си.

Когато поисках по-ясна информация, момичето вече беше изчезнало. Мъглата се сгъстяваше. Ясно беше единствено усещането, че ме очакват странни събития. Още по-странни дори от предходните епизоди…