Предлагаме откъс от “Бабини приказки” на Жорж Санд в превод на нашия колега Калоян Праматаров. Книгата е част от проекта на издателство СОНМ „Приказки от френски писатели“.

Томчето с „Бабини приказки“ ни разкрива една малко позната страна от творчеството на френската писателка Жорж Санд (1804-1876). Жорж Санд пише през целия си живот и то почти всякакви видове проза: романи, разкази, повести, пиеси, публицистични текстове, литературна критика, пътеписи, автобиографични творби, писма. На шестдесет и осем годишна възраст тя започва да съчинява приказки, за да забавлява и поучава своите внучки. По разказите на бабата, природата е свят, населен с духове, гноми и феи, в който скалите оживяват, дъбът говори, цветята беседват помежду си, пеперудите ходят по нощни балове… Дори статуите, картините и органът имат душа и умеят да общуват… И децата, истинските герои на тези поучителни истории, могат да чуват техните гласове.

Рецензия за книгата от Ирен Крумова можете да прочетете на страниците на в. “Култура”.

Из приказката „Говорещият дъб“

На госпожица Бланш Амик

Имало някога в Сернаската гора огромен стар дъб, който бил на повече от петстотин години. Неведнъж мълнии поразявали дървото, но неговата изстрадала корона винаги успявала да се възстанови, отрупана с гъсти зелени листа.

Дълго време дъбът имал лоша слава. Старите хора от близкото село разказвали, че по времето на тяхната младост дъбът говорел и заплашвал тези, които искали да си починат под сянката му. Разправяли още, че двамина пътници, които потърсили подслон под него, били ударени от мълния. Единият загинал на място. Другият се отдалечил навреме и се отървал само с оглушаване, тъй като чул глас, който го предупредил: „Върви си! Върви си оттук!”

Историята била толкова стара, та вече никой не вярвал в нея и макар че хората все още наричали дървото „говорещия дъб”, пастирите се доближавали до него, без да се страхуват. Ала дошло време, когато отново се заговорило за омагьосаното дърво и това станало подир приключението на Еми.

Еми бил беден невръстен свинар. Той останал без родители и бил много нещастен не само защото нямало къде глава да подслони, не си дояждал и бил зле облечен, но и защото ненавиждал животните, за които нищетата го била принудила да се грижи. Еми се страхувал от свинете, а те, като по-проницателни, отколкото изглеждат, от своя страна се държали така, сякаш техният господар не бил с тях. Свинарят ги извеждал рано сутринта и ги закарвал в гората, за да ядат жълъди. Вечерта, когато Еми ги прибирал във фермата, той представлявал жалка гледка: дрипав, гологлав, с разрошени от вятъра коси, с тъжно, уплашено, страдалческо изражение на лицето, подкарал пред себе си стадото квичащи животни с диви погледи и заплашително наведени глави. Ако някой го зърнел как тича след свинете по усоите, обрасли с пирени, в розовите изпарения на ранния здрач, щял да го сметне за обезумял пустинник, гонен от вихрушка.

Вероятно окаяният невръстен свинар можел да изглежда по-спретнат и приветлив, ако се бил вчесал, измил и се чувствал щастлив като вас, скъпи мои деца, които четете тази приказка. Ала той не можел да чете и не знаел абсолютно нищо. Освен това си позволявал да говори само когато трябвало да поиска нещо, но тъй като бил боязлив, не винаги се осмелявал и тогава за негова жалост хората често го забравяли.

Една вечер свинете се върнали сами в обора, свинарят не се появил в уречения за вечеря час. Никой не обърнал внимание чак докато супата от ряпа не била изядена, едва подир това чифликчийката пратила един ратай да повика Еми. Слугата се върнал и рекъл, че не е открил Еми нито в обора, нито в плевника, където обикновено спял върху сламата. Помислили, че е отишъл да навести своята леля, която живеела наблизо, и всички си легнали, без да се тревожат повече за него.

На другия ден сутринта отишли при лелята и с удивление узнали, че Еми не е прекарал нощта при нея. Не се бил появявал в селото от предната вечер. Разпитали за него из цялата околност, но никой не го бил виждал. Напразно го търсили и в гората. Помислили си, че глиганите и вълците са го изяли. Само че не намерили нито неговата гега с къса дръжка, с която си служат обикновено свинарите, нито поне едно парцалче от дрехите му. От това заключили, че е напуснал онзи край и е станал скитник, а чифликчията казал, че не било голяма загуба, понеже детето не ставало за нищо, то не обичало животните, а и те му отвръщали със същото.

Главили нов свинар за остатъка от годината, но изчезването на Еми стреснало всички местни жители. Последния път, в който го били видели, той вървял към говорещия дъб и по всяка вероятност именно там го сполетяло нещастието. Новият свинар се постарал да не доближава със стадото си омагьосаното дърво, а децата никога не си играели наоколо.

Питате ме какво станало с Еми? Търпение, ще ви разкажа.

Последния път, когато той се отправил към гората със своето стадо, съзрял на известно разстояние от големия дъб стръкове цъфнала ситна бакла. Ситната бакла е онова прекрасно растение с розови съцветия от семейство бобови, което вие много добре познавате. Наричат я още грахулец. Грудките по корените й са големи колкото лешник и са леко сладникави на вкус. Децата на бедните обичат да ги ядат. Това е храна, която не струва нищо и на която свинете, понеже я харесват, много налитат. Когато някой ви разказва за нявгашните отшелници, препитаващи се с корени, можете да бъдете напълно сигурни, че най-изисканата храна в аскетичната им кухня, поне по нашите краища, са били грудките на това растение.

Еми знаел много добре, че грахулецът все още не ставал за ядене, тъй като било началото на есента, но искал да отбележи мястото, за да се върне и разрови земята, когато стъблото и цветчетата му ще са изсъхнали. Той бил последван от едно младо прасе, което започнало да рие, заплашвайки да похаби всичко. Еми, ядосан от безсмисленото опустошение, стоварил свинарската си гега върху зурлата на прасето. Железният накрайник на гегата бил скоро наточен и раздрал муцуната на животното, което изквичало пронизително. Знаете как тези животни се поддържат помежду си и как отчаяният зов на някое от тях предизвиква и насочва гнева на всички срещу общия неприятел. Впрочем те били сърдити на Еми от дълго време, тъй като той нито ги галел, нито им говорел ласкаво. Те се скупчили, квичейки срещу виновника, и го наобиколили, готови да го разкъсат. Клетото дете хукнало да бяга, но те го последвали. Както знаете, тези животни могат да тичат ужасно бързо. Еми едва успял да стигне до големия дъб, да се изкатери по стеблото му и да се скрие сред клоните му. Освирепялото стадо останало около дънера, като квичало заплашително и риело, опитвайки се да събори дървото. Но говорещият дъб имал яки корени, които дори не помръднали под напора на свинете. Нападателите се отказали от намеренията си едва след залез слънце и се запътили към чифлика, а малкият Еми, сигурен, че ще го разкъсат, ако ги последва, решил никога вече да не се връща там.

Той много добре знаел, че дъбът се слави като омагьосано дърво, но имал предостатъчно основания да се жалва от живите, за да се плаши от някакви си духове. Целия си живот бил прекарал в нищета и постоянно понасял удари от всички страни. Дори родната му леля била твърде сурова с него: заставила го да се грижи за свинете, знаейки, че изпитва панически ужас само при вида им. Така било откакто се помнел, леля му била сбъркала веднъж, а колкото пъти отивал да я навести, умолявайки я да го прибере при нея, тя го посрещала, както е думата, на нож. Еми много се страхувал от нея и единственото му желание било да пази овцете в някой друг чифлик, където се надявал да срещне по-щедри и по-добри хора.