През май 2015 г. излезе от печат стихосбирката „На бреговете на Сар“ (ИК „Гутенберг“) на изтъкнатата испанска писателка и поетеса Росалия де Кастро (1837-1885). Съставителството и преводът са дело на нашия колега Николай Тодоров. По думите на Тодоров „включените в сборника стихове са израз на най-съкровените търсения и пориви на поетесата и свързват творчеството й с корените на галисийския фолклор“. „На бреговете на Сар” е своеобразно творческо и житейско обобщение с несрещана по-рано проникновеност и себеразкриване, а естественият език на Росалия де Кастро й спечелва обичта и възхищението на целия испаноезичен свят.

Предлагаме няколко стихотворения от сборника, подбрани от преводача Николай Тодоров.

Насред обилна река и просторна поляна,

самотно поле до боровата гора,

с престарелия селски мост, който небрежно приляга

на огромната и радваща самота.

 

Но какво е самотата? За да изпълниш

света, понякога стига дори една мисъл.

Затова сега, от красотата извърнати,

намираме мост, река и гора пустинни.

 

Ни облак, ни цвете пробужда в тебе любов,

сърце, честито или печално, отсъждаш

между наслада и болка, както някой

който пресушава море, заселвайки полюса.

 

* * *

 

Умираше слънцето , а подгонени от бриза,

сухи дъбови листи бягаха в смълчани

и неправилни завои, за да паднат

най-накрая в калта:

те бяха тъй чисти и хубави, новородени –

едва през април дойдоха на света.

 

Аз бях тази есен, капризна и красива…

Как капризна и красива е радостта!

От гроба си тези паднали мъртви листи

само надежди и усмивки съзряха.

 

Скоро изгасна последният светлик,

настъпи нощ, подобна на смърт и болка.

В мрака тътнеше гръм, а после реката преля,

като влачеше жертвите в своите обятия.

 

И умряха щастливи и доволни…

Как капризна и красива е радостта!

 

* * *

 

Сред прибоя неспирен на вълните,

сред вятъра, който вие;

сред неясния отблясък, смътно огряващ

дъбрава или облак;

сред напева на минаваща птица;

сред суровия и непознат парфюм,

който зефирът открадва

от долината или върха…

Има светове, където намират подслон

душите, макар и товарът

на този свят да прекършва.

 

* * *

 

По плажа жадните пясъци усещат

целувките разжарени на слънцето

и недалеч вълните вечно свежи

разбиват се с отмерен шум и грохот.

О, бедни пясъци на участта ми,

какво се случва в мен, когато гледам

към вас?… Защото страдате и неми сте

в безкрайното терзание на Тантал.

 

Но кой ли знае?… Може би ще дойде

спасението – морето някой ден

ще прекоси пределите загадъчни,

ще угаси жадта неутолена.

Кой знае също – векове ще минат

в копнежи и желания невъзможни:

дали душата в плам ще се засити

с любовен извор, като серафимите!