Издателство “Сонм” предлага на българските читатели емблематичния роман на Михаил Юриевич Лермонтов (1814-1841) “Герой на нашето време” в нов превод, дело на известната българска преводачка Здравка Петрова. Изданието е посветено на 200-годишнината от рождението на писателя. Автор на корицата е Борис Праматаров. Очаквайте изданието по книжарниците от следващата седмица. 

Предлагаме подбран от преводачката откъс от романа,

Вечерта множество хора тръгнаха пеша към пропастта.

Според тукашни учени тази пропаст била кратер на угаснал вулкан; тя се намира край склона на Машук, на една верста от града. До нея води тясна пътека между храсталаците и скалите; когато се изкачвахме по стръмното, подадох ръка на княжната и тя не я отдръпна през цялото време на разходката.

Разговорът ни започна със злословие: аз започнах да обсъждам присъстващите и отсъстващи наши познати – отначало споменавах техните смешни, а после и лошите им страни. Злъчта ми се изостри. Започнах на шега – и завърших с искрена злоба. Отначало това я забавляваше, а после я уплаши.

– Вие сте опасен човек! – каза ми. – Бих предпочела да попадна под ножа на убиец в някоя гора, отколкото на езика ви… Сериозно ви моля: когато решите да говорите лоши неща за мен, по-добре вземете нож и ме заколете – мисля, че няма да ви бъде много трудно.

– Нима приличам на убиец?…

– По-лошо…

Позамислих се и казах, като се престорих, че съм дълбоко развълнуван:

– Да, такава беше моята участ още от дете. Всички четяха по лицето ми признаци за лоши чувства, които не изпитвах; но околните ги предполагаха – и те се родиха. Бях скромен – обвиняваха ме в хитрост: станах потаен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме поощряваше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен – другите деца бяха весели и бъбриви; чувствах се над тях – поставяха ме под тях. Станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра: научих се да мразя. Моята безцветна младост преминаваше в борба със себе си и със света; под страх от насмешки укривах дълбоко в сърцето си своите най-добри чувства: и те умряха там. Казвах истината – не ми вярваха: започнах да лъжа; след като опознах добре света и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и виждах как другите, без да се стараят, са щастливи, използват даром изгодите, към които аз толкова неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието – не онова отчаяние, което някои лекуват с дуло на пистолет, а едно хладно, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствен инвалид: едната половина на душата ми не съществуваше, бе изсъхнала, бе се изпарила, бе умряла, аз я бях отсякъл и захвърлил – докато другата шаваше и живееше в услуга на всекиго и никой не забеляза това, защото никой не знаеше за съществуването на нейната загинала половина; ала сега вие разбудихте у мен спомена за нея и аз ви прочетох нейната епитафия. На много хора всички епитафии изобщо им изглеждат смешни, не и на мен, особено когато си спомням какво се крие под тях. Впрочем не ви моля да споделяте мнението ми: ако постъпката ми ви изглежда смешна – моля, смейте се: предупреждавам ви, че това никак няма да ме огорчи.

В този момент срещнах очите й: в тях се гонеха сълзи; ръката й, опряна на моята, трепереше; бузите й пламтяха; тя ме съжаляваше! Състраданието, това чувство, на което толкова лесно се покоряват всички жени, бе забило нокти в неопитното й сърце. По време на разходката тя беше разсеяна, с никого не кокетираше – а това е огромен признак!

Стигнахме до пропастта; дамите се отдръпнаха от кавалерите си, но тя не пускаше ръката ми. Шегите на тукашните франтове не я разсмиваха; стръмната урва, край която стоеше, не я плашеше, докато другите госпожици пищяха и затваряха очи.

По обратния път не възобнових нашия печален разговор; но на празните ми въпроси и шеги тя отговаряше кратко и разсеяно.

– Обичали ли сте? – попитах я най-сетне.

Тя ме погледна втренчено, поклати глава – и отново потъна в размисли: личеше, че й се иска да каже нещо, но тя не знаеше с какво да започне; гърдите й се вълнуваха… Какво да правя! Ръкавът от фин плат е слаба защита и електрическа искра пробяга от моята към нейната ръка; почти всички страсти започват така и ние често мамим себе си, като мислим, че една жена ни обича заради нашите физически и нравствени качества; разбира се, те подготвят сърцето за приемането на свещения огън, но все пак първото докосване е решаващото.

– Нали бях много любезна днес? – каза ми княжната с насилена усмивка, когато се върнахме от разходката.

Разделихме се.

Тя е недоволна от себе си: обвинява се в студенина… о, това е първата, главната победа! Утре ще поиска да ме възнагради. Знам всичко това наизуст – ето, заради това ми е скучно!