През януари 2014 г. издателство „Сиела” публикува двуезично издание на „Легенда за Сигурд и Гудрун” на Дж. Р. Р. Толкин. Преводът на български език е дело на Ангел Игов. Книгата е  писана в периода на 20-те и 30-те години на ХХ век и представлява поетична интерпретация на предания от скандинавската митология.

Предлагаме откъс, подбран от преводача.

UPPHAF

(Начало)

 

В дни стародавни

без дъно бе светът:

нямаше бряг,

нито бурно море,

без стени бе земята,

без свод – небето,

зейнала бездна

без злак, без стръкче.

 

Тогава се потрудиха

тежко боговете,

сияйния свят

строиха здраво.

Над вълните възлезе

величавото слънце,

тучната трева

в утрото огрея.

 

Те високо възправиха

сводове, кули,

с подпори полирани,

с позлатени стълбове,

в скалата изсякоха

стръмни валове,

ковачници, крепости

скроиха нетленни.

 

В чертозите почнаха

чудно веселие,

твориха човеци,

като тях изкусни;

под небесните хълмове,

нависоко сградени

без злост заживяха

в забравено време.

 

Страховити сенки

от сумрака плъзнаха

над мъгливите ридове

край Морето без бряг,

врази вековечни,

воини на мрака,

от прастара пустош,

първични, древни.

 

Война се отпочна:

великани превзеха

зидове, замъци,

замря радостта.

Планини се преместиха,

прогърмя Океанът

силно и страшно,

Слънцето изтръпна.

 

Боговете се сбраха

в бисерни зали,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха,

ориста да отвардят,

вразите да смажат,

лек да добият,

та лъчи пак да бляснат.

 

В разгорения огън

от гняв нажежен

бе сръчно изсечен

чукът най-тежък.

Гръм и мълнии

могъщият Тор

размаха сред тях –

разделени, сразени.

 

Вековечни врази

веднага побягнаха,

от стените отблъснати,

със страх се загледаха;

заехтя Земята,

зарева и морето,

и ледните ридове

по ръба на света.

 

*

 

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата й бяха,

за последната битка,

що боговете чака.

 

„Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.

 

Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.

 

Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?

 

В ден съдбовен

дойде ли някой,

от смъртта вкусил

и вече безсмъртен,

погубил змея,

потомък на Один,

не ще загине

Земята тогава.

 

Шлем ще носи,

а в шепата – мълния,

ще е лумнал духът му,

а ликът – царствен.

Сурт ще се сгърчи,

ще се скрие Змеят,

Вълкът ще се срине

и свят ще има.”

 

*

 

Боговете се сбраха

на било високо,

за смъртта, за съдбата

се сурово замислиха.

Слънцето спретнаха,

сребърната луна,

задружно заплаваха

по звездни моря.

 

Фрейр и Фрея

фиданки насадиха,

жилави треви

и живи цветя;

Тор в колесницата

трещеше отгоре им,

през дверите бързаше

към бърдата от камък.

 

По земята зелена

закрачи Один,

морен от мъдрост,

мора предвидил,

Господ на господарите,

гордите богове,

пръсна семето си,

прадед на герои.

 

Съгради Валхала,

величава и бляскава,

с колони от копия,

с керемиди от щитове.

Оттам засноваха

над земята гарвани,

а орел на вратите

остана да чака.

 

Многото гости

мрачно пееха,

медовина преглъщаха

и месо от глиган:

могъщи воини

в метални ризници,

сбрани в чертога,

чакат Избраника.