Издателство „Панорама“ наскоро публикува сборник с разкази от световно известната румънска писателка Ана Бландиана, под заглавието „Имитация на кошмар“, в превод на Румяна Л. Станчева.          

   Ана Бландиана (р. 1942) създава жанрово разнолико творчество, в което естествено съжителстват поезия и проза и което прекрачва в две епохи, но като светоглед и дух представлява едно единно цяло. Носителка е на Наградата „Хердер“ от 1982 година, член е на Поетическата академия „Стефан Маларме“, на Европейската академия за поезия, на Световната академия за поезия (UNESCO).

            На български език досега от Ана Бландиана са издадени, в превод на Румяна Л. Станчева: „Сън в съня“, стихотворения, 1986; „Чекмеджето с аплодисменти“, роман, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 – Награда на Съюза на преводачите в България; „Отлив на смисъла“, нови стихотворения, 2010.

АНА БЛАНДИАНА

НА СЕЛО

            От години не бях излизала от града, освен за да отида в друг град, а по пътя винаги взимах мерки да не се отегчавам и носех книга или списание, които прочитах както никога при други обстоятелства, от заглавието до адреса на редакцията и на администрацията от последната страница, а когато пристигах, ги сгъвах и внимателно ги прибирах в куфара – сякаш нямаше да ги хвърля и без това след няколко часа или няколко дена, без междувременно да ги погледна – и си казвах: „Не си изгубих времето, прочетох три списания“. Или четири, или пет, според продължителността на пътя. Не ми харесваше да гледам през прозореца, струваше ми се отегчително и без смисъл, а като идеал за пътуване смятах – колкото и нелепо да изглежда – да не усетя, че съм пътувала. Макар да знам, че е просто глупост, започвам с това, защото, за да разберете нещо, което нормално не би трябвало да повярвате, а именно че никога преди момента, за който ще ви разкажа – или във всеки случай никога, откакто съм станала голям човек, възрастен, както се казва, – не бях наблюдавала поле. Иначе бихте разбрали много малко или дори нищо от това, което искам да ви разкажа. В детството ми, преди повече от двайсет години, да, бях го правила и – странно – след толкова време все още си спомням с голяма точност този момент. Бяха ми казали, че ще ме заведат на село при баба и дядо. Мисля, че бях на четири или на пет години и че ме качиха на една кола, която не си спомням много добре, може би беше кабината на камион или може би друго, във всеки случай малко, плъзгащо се напред пространство, оборудвано с голям прозорец отпред, екран, по който в продължение на много часове се разгръщаше някакво поле, което изглеждаше безкрайно и което гледах неуморно през цялото време, седнала на коленете на някого, когото питах от време на време „къде е селото?“, „кога ще стигнем на село?“. Вече не знам как съм си представяла, че трябва да бъде на село, но знам, че гледах безспир полето, за да мога да зърна селото веднага щом се появи, и също така си спомням, че се почувствах дълбоко обидена – с онази вибрираща обида, на ръба на избухването в плач, която само децата изпитват и помнят, – когато някой, вероятно отегчен от толкова въпроси, ми каза мимоходом „Това е селото“, а аз –неразбираща, погледнах изведнъж това поле, което се точеше от часове, с някакъв суеверен страх, все едно изведнъж признавах, че то крие нещо невидимо и неразбираемо за мен, но не по-малко важно, може би дори заплашително – придобих сили да попитам – преди да избухна в продължителен буен плач, от онези, заради които децата най-често ядат пердах, за да имат за какво да плачат – „Откога започна?“.       Решението да отида до това село, селото на баба и дядо, умрели отдавна, и в което не бях ходила много лета, дойде внезапно и почти без причина. Искам да кажа, че нищо не ме тласкаше към това пътуване, не дори носталгията. Знаех, че няма кого да намеря там, и не бях много сигурна дали поне къщата на старците съществува. За полето не бях мислила. И все пак именно него намерих наистина и при това по един толкова брутален начин, че след като отмина шокът от повторното му виждане, започнах да се питам сериозно дали като съм дошла, не съм била подложена на някакви окултни влияния, за които не си бях дала сметка, дотолкова то, полето, изглежда, чакаше да се покаже, да бъде видяно. Как да започна описанието му? Беше късна есен, може би дори трябваше да е зима, но зима, изморена от собствената си слабост, отмаляла от нерешителност, лепкава от замръзналата кал, разтопена и замръзнала отново. Въпреки че бяха изтекли едва първите часове на сутринта, въздухът беше мрачен, нетърпелив за здрач и небето беше слязло ниско, колкото можеше по-ниско, в истинско усилие да докосне полето. А то беше безкрайно. Изглеждаше, че шосето го пресича точно през средата, но всичко беше със сигурност моя представа, след като по края си то беше кръгло: където и да се намираш, хоризонтът се грижи да те увери, че ти си в центъра на вселената.

            Да, тази вселена, чийто единствен жител, изглежда, бях аз, вселената, която ме беше повикала, без да ми каже защо, и която ме караше сега да се движа напред, без да ми казва накъде, притежаваше нещо необикновено и неестествено, нещо което – без още да мога да уточня – чувствах, че не би трябвало да бъде така. Не си давах сметка дали точно този обезпокоителен вид, за който не можех още да кажа от какво беше породен, ме беше довел тук, но разбирах, че с напредването се задънвах все повече в сърцевината – глинеста и лепкава – на болестта или само на тайната на полето. Още преди да се спра, две неща във вида на полето, измерено с часовете пътуване, ми се сториха неестествени: цветът и фактът, че се движи. Цветът беше жълт, дори златист, но беше грапаво златисто, пресечено на места от големи петна черно, чието движение, черно и то, но сякаш по-лъскаво, по-хлъзгаво, придаваше тревожност и съспенс. Всъщност дори преди колата да спре, почувствах, че става дума за съспенс, за нерешена още конкуренция между жълто и черно, сякаш наблюдавах битка, в която двата цвята се опитват всеки от тях да остане единствен на повърхността, като постоянно се повдигаха на раменете на другия, падаха и после започваха отначало, и пак, и това върху хиляди и хиляди хектари, върху стотици километри движещо се поле, покрито с някаква жива, двуцветна и неопределена субстанция. Защото ясно беше от пръв поглед, че златисти или черни, синорите на полето изскачаха много над обичайното си равнище, повърхността на полето се беше повдигнала, сякаш някакво огромно тесто, неравно надребнено и боядисано в различни цветове, е било разпределено по цялата ѝ шир, оставяйки пресичащото я шосе да стои заровено на старото си равнище, като между остри и повдигнати в недоумение, възможно най-високо и най-въпросително, рамене. Когато спрях – а го направих почти със страх, защото неотчетливото къкрене на тази материя сякаш започваше да се мести и да ме поглъща, съединявайки се над смешно ниската линия на шосето, – изкривените от скоростта образи се върнаха в реалните си контури и можех да гледам захласнато едно поле, каквото не бях виждала досега, различно от онова, което бях открила някога, и от онова, което си въобразявах, че трябва да бъде – ако изобщо някога съм си мислила за него. Най-биещата на очи разлика в сравнение с представата ми за равнината беше липсата на пръст, фактът, че земята не се виждаше. Беше покрита с пласт, вероятно дебел един метър – може и повече, – от зърна и царевични кочани, и семена, между които гъмжаха, щураха се, суетяха се хиляди и хиляди, може би милиони същества от най-различни родове и видове, червеи и буболечки, мишки и невестулки, с очи и без очи, с козина и без козина, с пипалца и без пипалца, четирикраки, влечуги, стоножки и дори хвъркати, защото над тази гъмжаща смесица, невероятно жизнена и предприемчива, се въртяха цели ескадрили от гарвани, които се носеха в бръснещ полет и се поспираха в нестабилно равновесие върху постоянно плъзгащия се килим. Защото всичко се движеше, всичко се клатеше и побутвани от всички страни, теглени към дълбокото или изтръгвани към повърхността, царевичните зърна също изглеждаха живи и надарени със собствени възможности за преместване, движеха се и те, обхванати от някаква възбуда, като се оставяха да бъдат сдъвкани и сами се сдъвкваха, гниеха, покриваха се с плесен, набъбваха, ферментираха в алкохоли и произвеждаха втасване на миазми, оставяха се да се плъзнат надълбоко до угарта и там покълваха, после тръгваха отново към светлината под формата на безцветни и лигави ластари, клонящи към зелено, но почти прозрачни, крехки и отблъскващи, упорити, търпеливи, растящи между коремите на бръмбари и опашките на плъхове, между гарванови крака и къртичи муцуни и достигащи накрая в мътния въздух, готови да продължат съдбата си, преувеличена и неподходяща, да растат, да раждат и да се включат в толкова живото гниене, което бяха успели да прекосят и което щяха да успеят да превърнат във вечно. Не обаче движението, обикновеното движение, беше основната характеристика на тази гледка – която, едва осъзната като реална, се изтегля рязко, по странен, почти спазматичен начин измежду опорите на вероятното, готова да се спаси в символичното и в кошмара, – а разкъсването, смилането, вътрешното движение на храносмилателните органи. И не само животните, насекомите и птиците поглъщаха царевицата, а и царевицата сякаш поглъщаше животните и насекомите, дотолкова те, зърната, се движеха и постоянно заплашваха да погълнат другите живини, като дори успяваха да ги заринат за няколко мига, а в следващия момент биваха заринати те, зърната, от усърдието за оцеляване на останалите и това ставаше постоянно, без прекъсване, без отдих, в едно мръсно и цветно кипене, в суетене, в гъмжило, в отвратително клокочене, долнопробно, но не лишено от известно парадоксално величие на живота, който продължаваше да съществува както и да е, когато и да е, където и да е, какъвто и да е. Трудно е да се каже кой побеждаваше и кой не в тази безгранично витална битка: трудно е да се каже дали, ето, гарваните атакуваха бръмбарите и червеите, и плъховете или напротив, бръмбарите и червеите, и плъховете бяха започнали атаката, като им се катереха по краката, вкопчваха се в перата им; както впрочем беше невъзможно и да се уточни какво беше привлякло там гарваните: живите зрънца на още неизядената царевица или преситените трупове на хищно наялите се. Във всеки случай така необичайно слязлото до земята небе и самата земя, унизена от собствената си родитба и изпражнения, като че ли не очакваха друго освен подходящия момент да похлупят тази противоречива вселена, едновременно жива и недостойна за живот. Стоях вкаменена от отвращение пред това ширнало се, безкрайно кипене на вселената и се питах дали всичките полета, които съм прекосявала през живота си, докато четях сериозно книги и разлиствах списания, загрижена за оползотворяването на времето и на вниманието ми, без да хвърлям поглед през прозореца, са били подобни на това. Въпрос, валиден, разбира се, само в случай че по земята съществуват много полета и не става дума за една-единствена, безкрайна и постоянно нахлуваща степ. И – било то да или не – чувствах как устните ми започват да треперят, клепачите ми да потрепват и в гърдите ми да се събира онзи безнадежден и протяжен крясък, който само в детството имаше смелостта да се разконспирира и да не се потисне сам и пред който събрах сега всичките си сили, за да попитам без ни най-малката илюзия, че някой би могъл да ми отговори. „Откога е започнало?“

            Спрях преди влизането в селото и от където бях, селото се виждаше малко и пепеливо сиво, ужасно заплашено от гибел в живата и вечна прегръдка на равнината, която настъпателно и от всички страни го обграждаше. Така както изглеждаше, сякаш свито на топка, събрано колкото може по-добре в себе си, едва оставило да го увенчаят няколко затрогващи орехови дървета, които не е имало как да бъдат потулени, беше наистина учудващо, че все пак е оцеляло, че не е било покрито от това толкова живо, простряло се от край до край на хоризонта тесто. Оцеляване е доста двусмислено название за означаване на една реалност, по-отдалечена от живота, отколкото от противоположното на това. Без да знам и дори без да подозирам нищо предварително, настръхналият образ на видяното отдалече село ме накара да се приближавам още по-бавно и по-неуверено, отколкото дотогава. Като в несигурен сън, готов всеки момент да отстъпи, започвах да разпознавам местата. Точно на края, изоставена и висока, маслобойната, затворена още от детството ми, междувременно беше преминала решително в геологията с покритите с мъх зидове, с откраднатите рамки на прозорците и вратите, а вместо изваденото дюшеме криеше висока трева, суха, но не по-малко впечатляваща сега, когато протягаше бодливите си, почти вдървени класове към затрогващите черни греди на покрива, от който керемидите бяха изчезнали. След това идваше черешовата градина на учителя, остаряла и почти подивяла, с плодните дръвчета, придобили груби, враждебни стволове, та ми беше невъзможно да си ги представя отрупани детински с обичките на черешите. После започваха къщите. Които не успявах изобщо да разпозная. Може би трябваше да се учудя, че за плодната градина – толкова променена във времето – си спомних, а къщите, стари още оттогава, непроменяни, както изглеждаше, не събуждаха никаква асоциация и не се свързваха в ума ми с нищо. Не се учудих обаче: докато плодната градина беше съществувала за мен сама по себе си, отделно от стопаните ѝ (можех да дебна от нивата десетки минути и дори по цели часове мига, в който нямаше да виждам вече никого по светлите коридори между правите редици дървета, за да се покатеря на най-близката череша), то къщите помнех само по хората, които ги обитаваха. Не ги разпознавах, както не бих разпознала наредени в гардероб на закачалки дрехи, виждани на човек, който ме е впечатлил. Защото сега къщите бяха празни. Това личеше не само от отсъствието на хората и на животните по дворовете, не само от неестествената и суха тишина, която обгръщаше всичко, а именно от мъртвия вид на гредите на необитаваните чардаци; от бялото на варосването, което, без да се е замърсило, беше деградирало към сивите оттенъци; от пръстта на утъпканите дворове, напукана от неходене по нея и пустота. Напредвах сега по средата на уличката, оглеждах поред дворовете и без да съм видяла дори едно най-окаяно създание, все пак се чувствах следена и наблюдавана скрито, сякаш при отсъствието на хора самата самота се беше конкретизирала в любопитен поглед, който ме придружаваше с интерес от прозорците. После видях в един двор куче, старо и апатично, което ме изгледа безразлично, като дълго въртя глава след мен, без да се помръдне от легналото си положение. После една кокошка пресече улицата – с онова бързане на тъпа и припряна домакиня, което само кокошка е способна да покаже толкова виртуозно – точно пред колата. Следователно селото не беше напълно необитаемо. Може би този дух на съвършена пустош не идваше от отсъствието на хората, а отнякъде още по-дълбоко, от присъствието им. Бях пристигнала. За малко да отмина по-нататък. Без да има промени, нищо не напомняше какво е било преди. По странен начин първото, което ме изненада, беше дюлевото дърво пред къщата с още необрани плодове, блестящи, увиснали по клоните като забравени лампиони, останали запалени дълго след като празненството е завършило. Имаше нещо умилително и почти нахално в съзнателното усилие на това дърво да ражда така, десетилетия наред, без да се измори, без да се учудва на случващото се наоколо, без да се запита поне дали някой все още има нужда от плодовете му. Защото наистина, не изглеждаше някой да има нужда все още. Освен живите, блестящи плодове по клоните, цялата земя отдолу беше покрита с каменлив пласт от загнили дюли, но влезли вече не в онази мека зодия на ферментиране, която свежда месото на плодовете към животинското, а решително преминали от границите на живота към минералното. Пласт от несъвършени кълба, ъгловати, овъглени, покриваше грозно двора на баба и дядо, с което говореше най-красноречиво за отсъствието на когото и да било. Влязох, побутвайки раздрънканата портичка, и внимателно стъпих по настилката от дюли. Очевидно необитаемата къща все пак е била обитавана след смъртта на баба и дядо, защото рамките на прозорците – навремето от старо и приятно на пипане дърво – сега бяха боядисани в лъщящо и грапаво зелено, а вратите, снабдени постарому, всяка с огромно желязно мандало, застинало в отворено положение, бяха заключени с лъскави никелирани ключалки. През прашните и изпъстрени от мухите на кой знае колко лета стъкла вътре изглеждаше различно от това, което знаех, с различни от преди мебели, кувертюри и черги, по-силно биещи на очи и в същото време по-трудни за запомняне, смесица от индустриално и занаятчийско, което превръща група предмети в грамада от боклуци. Странно обаче, модернизиращите добавки не намаляваха степента на изоставеност на къщата, правеха я още по-самотна, отколкото би изглеждала с обезцветените ѝ ковьорчета и с дървените пейки, излъскани от живата близост с човека. Така както я виждах, с подсилени от по-нов бетон паянтови стени, с оставена без газова бутилка готварска печка в ъгъла на предишната чугунена печка, къщата на баба и дядо, не- обитавана и самотна, изглеждаше по-безжизнена, отколкото ако изобщо вече не съществуваше. И мисля, че това впечатление за насилствено небитие идваше от факта, че онези, които я бяха обитавали, не са били солидарни с нея, не са умрели там, така че напускането ѝ не беше естествено, продиктувано от справедливите закони на природата, а от случайни интереси и от логиката на тленното. Не беше опустяла къща, беше просто изоставена, сякаш е лишена от стойност или от полезност, непотребна и смешна. Каква разлика в сравнение с тайнственото значение, което притежаваше всеки най-малък предмет от угасналия свят на баба и дядо! Спомням си в какъв захлас проучвах чекмеджетата, пълни с почти магическа смесица от предмети с неясна употреба или без всякаква употреба и точно по тази причина по-тайнствени по своето значение. Дървени макари, чийто конец отдавна се е свършил, но те продължаваха да получават дължимите им признание и уважение; метални, изрисувани с цветя кутии, след като в тях бяха спали дълги години копринени бонбони с лъскава атлазена кожа и сърцевина от орех и захарни нишки, се бяха превърнали в загадъчни ракли, към които се отнасях с цялата почит, подобаваща на техния ранг, и в които дремеха внушителни по големина пиринчени копчета и миниатюрни алуминиеви копченца с четири симетрични дупчици, обхванати в кръг от тънка, но неподатлива ивица; железни куки за дантела и напръстници от украсена с релефни точици ламарина като настръхнала метална кожа; излезли от употреба банкноти, валидни допреди паричната обмяна, с изписани астрономически цифри и забравени портрети; химически моливи с находчиво изобретен удължител, хванат за неподострения край с тънка ебонитова халка; големи ножици като средновековни инструменти с халки на ръкохватките, обвити в защитни парцалени ленти; кръгли телени очила, снабдени с усукан шнур, който баба закрепваше под забрадката си…

            Почувствах, че някой ме гледа, и обърнах зарадвано глава. Две бабички, едната на оградата отдясно, другата на улицата, стояха с възлестите си ръце, вкопчени в парапета, и ме наблюдаваха. Не изглеждаха любопитни или заинтригувани, дори не изглеждаха особено съсредоточени. Гледаха ме по обективен начин, бих казала, без признаци за вълнение. И макар че не ги познавах, и макар че само гледах в този двор на детството, в който все пак бях само една чужда жена, почувствах нужда на обясня.

            – Аз съм внучката на Мамана – казах им, убедена, че са бившите съседки на баба ми, която цялото село знаеше под това име, някакво южняшко съкращение от Мама Ана.

            Мамана беше позната на всички, от най-малките, които увиваше в чаршафи с оцет и ги разтягаше – тоест правеше им някакви странни и трудно поносими масажи с кривите си груби пръсти, надарени със собствена интелигентност, сякаш независима от тази на мозъка, които ловуваха под кожата и разбиваха безмилостно възлите от съсирена кръв около ставите, – до големите, на които слагаше вендузи и им препоръчваше сложни отвари от билки, събирани и сушени от самата нея, назначавани след това безплатно и със строга категоричност, която сега бих могла да нарека, без голямо преувеличение, научна. Спомням си, че много се гордеех с нейната ученост и с уважението, на което са радваше, и без да се срамувам, се възползвах при всеки спор, възникнал по време на игра, като винаги приключвах препирнята в своя полза само с произнасянето на магическата формула „Така каза Мамана“. (…)

Представяме преведения от Владимир Молев роман на Казуо Ишигуро “Неутешимите”, издаден неотдавна от издателство “Лабиринт”.

Романът „Неутешимите” е публикуван през 1995 година и първоначално е посрещнат със смесени чувства. Рецензентите са предпазливи в оценката си, а много от читателите са разочаровани от тази „неразбираема” и „нечитаема” книга. И макар че още същата година „Неутешимите” печели наградата „Челтнам”, която се присъжда на художествено произведение, останало недооценено от публиката, трябва да мине повече от едно десетилетие, преди романът да заеме полагащото му се място сред най-добрите образци на съвременната английска литература. Допитване до водещите литературни критици във Великобритания, проведено от „Обзървър”, нарежда „Неутешимите” на трето място в класацията за най-добра книга за периода 1980-2005 година, а днес мнозина я смятат за най-значимото произведение на автора, удостоен с Нобеловата награда за литература през 2017 година.

Предлагаме откъс, любезно предоставен ни от преводача и издателството.

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Ишигуро

(откъс)

Веднага познах Фиона Робъртс, момиче от началното училище в селцето в Устършир, с което бяхме станали големи приятели, когато бях на девет. Тя живееше близо до нас, в подобна на нашата къща на същата улица и аз често ходех у тях да си играем следобед, особено през тежкия период преди заминаването ни за Манчестър. Не я бях виждал оттогава и затова малко се сепнах от обвинителния ѝ тон.

– А, да – измърморих аз. – Снощи. Да.

Фиона Робъртс продължаваше да се взира в мен. Навярно заради укорителното ѝ изражение от паметта ми изведнъж изплува един следобед от нашето детство, когато седяхме заедно под масата в трапезарията на родителите ѝ. Както обикновено бяхме провесили одеяла и завеси от всички страни, за да си направим скривалище. Следобедът беше топъл и слънчев, но ние упорито отказвахме да излезем от нашето скривалище, седяхме си там в задушната жега и сумрака. Аз говорех нещо на Фиона, обяснявах се надълго и нашироко и доста разпалено. Тя на няколко пъти се опита да ме прекъсне, аз обаче продължавах. Накрая, след като свърших, тя каза:

– Това е глупаво. Тогава ще си съвсем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо против – отвърнах аз. – Харесва ми да съм самотен.

– Пак говориш глупости. На кого му харесва да е самотен? Аз ще имам голямо семейство. Най-малко пет деца. И всяка вечер ще им приготвям вкусна вечеря. – След това, тъй като не отговорих, тя повтори: – Просто говориш глупости. Никой не харесва да е сам.

– Аз харесвам. Харесва ми.

– Как може да ти харесва да си самотен?

– Харесва ми. Просто ми харесва.

В интерес на истината бях напълно уверен в това, което казвах. Работата беше там, че към онзи следобед вече бяха минали няколко седмици, откакто бях започнал моите „тренировки”; даже всъщност тази ми мания като че ли беше стигнала връхната си точка точно по това време.

Въпросните „тренировки” бяха възникнали съвсем случайно. Един мрачен следобед си играех сам навън – бях се унесъл в някаква измислена игра, влизах и излизах от пресъхналия канал, разделящ редицата чинари от ливадите, – когато изведнъж се изплаших и ми се прииска да бъда при мама и татко. Къщата ни не беше далеч – виждах гърба ѝ в другия край на полето – и въпреки това страхът ми бързо нарасна и едва не се поддадох на подтика да хукна към къщи с всички сили през жилавата трева. Но по някаква причина – навярно веднага бях свързал обзелите ме чувства с незрялост – аз се насилих да отложа тръгването си. В ума ми нямаше и капчица съмнение, че съвсем скоро ще хукна през ливадата. Въпросът беше да задържа този момент още няколко секунди с усилие на волята. През следващите седмици опознах добре особената смесица от страх и възбуда, която изпитах, докато стоях вкаменен в пресъхналия канал. За броени дни моите „тренировки” се превърнаха в обичаен и изключително важен елемент от живота ми. Постепенно около тях се установи своеобразен ритуал, така че веднага щом усетех първите признаци на желанието да се прибера у дома, аз отивах до едно определено място на пътя, под един голям дъб, и оставах там няколко минути, мъчейки се да превъзмогна вълнението си. Често решавах, че съм направил достатъчно, че вече мога да тръгна, но после отново се спирах и се насилвах да остана под дървото още няколко секунди. Не можеше да се отрече особената възбуда, която съпътстваше нарастващия страх и тревога в тези случаи, и навярно точно това усещане обясняваше непреодолимата власт, която „тренировките” придобиха над мен.

– Но нали знаеш – беше ми казала Фиона онзи следобед, доближила лице до моето в мрака, – когато ти се ожениш, не е задължително да е така, както е с майка ти и баща ти. Изобщо няма да е така. Мъжът и жената невинаги се карат постоянно. Те се карат така само когато… когато има нещо друго.

– Какво друго?

Фиона не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си, този път по-настойчиво, но тя решително подхвана:

– Родителите ти… Те не се карат така само защото не се разбират. Не знаеш ли? Не знаеш ли защо се карат постоянно?

Отвън я повика ядосан глас и тя изпълзя от нашето скривалище. Аз останах да си седя сам в сумрака под масата, от време на време улавях по някоя дума от кухнята, където Фиона и майка ѝ спореха тихо. В един момент чух как Фиона извика обидено: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всички знаят“. Майка ѝ отвърна все така тихо: „Той е по-малък от теб. Много е малък. Не бива да му казваш“.

Представеният разказ от сборника “Мандрагората. Страшни разкази и приказки” от Жан лорен, изд. Леге Артис, 2019, е подбран от преводача Красимир Кавалджиев, който написа и уводните думи, представящи автора. Благодарим му, благодарим и на издателството за съдействието.

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-емблематичните и екстравагантни представители на декадентската литература, съвършено непознат за нашата читателска публика въпреки голямата му слава във Франция през последното десетилетие на XIX век. Автор на множество стихосбирки, разкази, пиеси, романи, той се изявява и на журналистическото поприще като безпощаден критик и хроникьор и си спечелва омразата на всички критикувани от него писатели, актьори и художници. Нееднократно е предизвикван на дуел от жертвите на унищожителните му рецензии, сред които самите Ги дьо Мопасан и Марсел Пруст. Неговите характерни за епохата литературни и естетически вкусове проличават в обвитите му в тайнственост и пропити с отвращение от грозното фантастични разкази, силно повлияни от Едгар По и Барбе д’Оревили. Често писани под въздействието на етера, в тях намира израз развинтеното въображение на Лоран, както и всички странности, извращения, позволени и непозволени удоволствия на епохата.

Изключителен свидетел на своето време, Лорен посещава и парижките литературни салони, и простонародните квартали и предградия на столицата – съвременниците му го виждат както в компанията на графини и херцогини, така и на най-различни съмнителни типове. От тази пропита от изтънчен естетизъм ненаситност за най-различни, често и срещуположни усещания се раждат разказите и приказките на човек, непрекъснато привличан от мистерията и окултното. В сборника, излязъл през декември 2019 година, са включени подбрани и преведени от Красимир Кавалджиев четиринайсет разказа с внушаващи заглавия, като Заключената стая, Надгробно слово, Чашата кръв, Смутна нощ, Един от тях, Душата на руините, Призрачната ръка и др., както и три приказки: Мандрагората, Принцесата с огледалата и Безполезната добродетел, в които проличават въображението и талантът на писателя декадент.

В тук предложения разказ „Един от тях“ повествователят описва мистериозен, маскиран и дегизиран човек с неопределен пол, който след маскен бал в Париж се прибира с нощен влак в своето предградие. Нищо особено като фабула. Разказът обаче въздейства с усещането за нещо недоизказано, таинствено, неразбрано, което поражда у читателя. Това е нещо като програмен текст, в който откриваме така важната за творчеството на Лорен тема за маската и за нейните употреби в обществото.

Един от тях

или

Душата на маската

Привлекателната и отблъскваща мистерия на маската – може ли изобщо някой да обясни техниката й на въздействие, мотивите й и да демонстрира логически неустоимата потребност, пред която някои хора отстъпват в определени дни, да се гримират, да се предрешват, да променят самоличността си, да престават да бъдат каквито са, с една дума, да бягат от себе си?

Какви инстинкти, какви желания, какви надежди, какви ламтежи, какви душевни болести се крият под грубо оцветения картон на фалшивите брадички и фалшивите носове, под космите на фалшивите бради, преливащия сатен на маските за очите или под белия плат на качулките? В какво опиянение от хашиш или морфин, в каква самозабрава, в какво съмнително и злополучно приключение се впускат в дните на маскени балове тези жалки и гротескни шествия на домина и каещи се грешници?

Тези маски са шумни, преливащи от движения и жестове, и все пак тяхната веселост е тъжна – те са не толкова живи хора, а привидения. Подобно на призраците, повечето от тях крачат, увити в платове с дълги гънки, и подобно на призраците не се вижда лицето им. Защо не стриги под тези качулати наметки, обрамчващи с кадифе и коприна застинали лица? Защо не празнота и нищо под тези широки палячовски блузи, с които са загърнати като със саван острите ъгли на пищялите и раменните кости? Тази човешкост, която се крие, за да се смеси с тълпата, не е ли вече извън природата и закона? Тя е очевидно зловредна, понеже не иска да я разпознаят, злонамерена и гузна, защото се стреми да излъже хипотезата и инстинкта; сардонична и злокобна, тя изпълва с блъсканици, подигравки и освирквания колебливото изумление на улиците, кара жените да потръпват сладостно, децата – да падат в конвулсии на земята, а мъжете – да мислят грозни неща, разколебани относно пола на дегизираните хора.

Маската е смутното и смущаващо лице на неизвестното, усмивката на лъжата, самата душа на извратеността, която знае как да поквари и ужаси човека; тя е подлютеното сластолюбие на страха, тревожната и вкусна опасност на това предизвикателство пред любопитството на сетивата: «Грозна ли е тя? Красив ли е той? Млад ли е? Стара ли е?». Маската е галантност, примесена с прокоба и – кой знае? – с щипка мерзост и с вкус на кръв; защото къде ще свърши приключението? В нечия квартира или в дома на някоя светска държанка, или може би в полицията, защото крадците също се крият, за да извършват ударите си, и със своите предизвикателни и ужасни фалшиви лица маските съдържат нещо, характерно както за разбойническото свърталище, така и за гробището: у тях има нещо от крадеца, от леката жена и от привидението.

Това беше накратко моето донякъде потискащо и угнетяващо впечатление от маските; впрочем то е чисто лично, но душата на една от тези маски, миналото или дори настоящият миг на едно от тези тайнствени създания от коприна и картон, на една от тези отделни маски, най-вече на тези, които в нощите на маскени балове виждаме как блуждаят, зъзнещи и жалки, от тротоар на тротоар под присмеха на минувачите – ето кое би било любопитно да научим; причината за костюма и за неизвестността на някой от тези объркани хора, тревожни отломки от народните веселби, заседнали в мразовитите нощи из големите градове, нощни кукли на конци, родени може би под бледата светлина на газените фенери и на електрическите лампи, а призори изчезнали.

Преди десетина години ми се случи да срещна една от тези маски, един от тези тайнствени хора от балните нощи, и то при обстоятелства, които, след като ги премислих оттогава насам, придадоха на срещнатия в онази нощ човек величието на трагична фигура. За мен този дегизиран си остана маската, маската модел, жив символ на неназована мистерия и на предусетена загадка.

Онази зима се бях окопал в околностите на Париж – трябваше да довърша една продължителна и пипкава работа; от здравни, а и от финансови съображения бях решил да се отдалеча за известно време от големия град. Тъй като често ми се налагаше да ходя по работа на улиците «Ришельо» и «Сен Лазар» в Париж, предпочетох да се заселя в по-далечно, но обслужвано от западната железопътна линия местенце, така че прекарах тъжна зима в едно селце между Триел и Поаси.

В онази година Блажна събота[1] се падна на двайсет и пети февруари. Използвах случая, че имах да сключвам сделка с един вестник и че бях поканен на вечеря, за да отида в Париж. В Операта имаше бал и под сипещия се на парцали сняг аз се бях загледал в маските, наредени по стъпалата на създадената от Гарние великолепна сграда: файтони, господарски карети ежеминутно бълваха такива маски както под перистила на театъра, така и пред бирариите и кафенетата; следваха тумби палячовци и монаси, излизаха на охранявания от конна полиция площад и без да им пука от пазителите на реда, скачаха и танцуваха в кръг в голямото празно пространство, предназначено за движението на превозните средства; в онази нощ над града се бе извил като че ли вятър на лудостта, така че, развеселен и захласнат, забравих часа на последния възможен влак и в дванайсет и половина все още седях вън, на маса пред едно кафене. Нямаше повече влакове до два часа през нощта; приемах положението твърде весело, защото по булеварда все още имаше тълпа любопитни, а в препълнените с костюми бирарии – викове и закачки; но към един часа улиците и нощните заведения се опразниха, дегизираните се върнаха на бала, а безделниците се разотидоха по домовете си; животът и движението вече щяха да се възстановят едва в часа за вечеря; редица заведения затваряха и под все по-обилния сняг аз се изправих доста натъжен и се запътих към гарата.

В онази нощ имаше бал и в «Еден»; от осветената фасада на улица «Будро» се носеше бумтящ, оглушителен шум на чудовищна вакханалия; в далечината като ехо се чуваха отчетливите валсове от Операта. По улица «Обер», вече смрачена, пред мен вървеше маска – увита в голям арабски бурнус с тъмна качулка на главата, тя явно се бе запътила към «Еден».

Тази маска не се бе охарчила много, защото бурнусът, качулката, самата несвързаност на този събран оттук-оттам костюм разкриваха в достатъчна степен импровизираното предрешване, стъкмено напосоки в последния момент от различни чекмеджета. Въпреки това аз я следвах инстинктивно с очи, но щом попадна в обсега на осветлението на «Еден», маската спря и вместо да влезе, се колебаеше, тъпчеше разкашкания сняг, крачеше напред-назад по тротоара, накрая се върна по улица «Обер» и се насочи към Операта.

Но аз я видях – онова, което бях помислил за черна качулка, всъщност беше качулата наметка от зелено кадифе, качулата наметка на монах, и в овала на качулката някаква лъскава метална материя с дупки за очите – тази сребърноткана качулка блестеше странно.

«Още един, който сякаш не може да вземе решение» – казах си наум.

И продължих нататък.

Щом стигнах до площад «Ром» пред гара «Сен Лазар» и изпих един последен грог в съседна бирария, изкачих стълбището на гарата и влязох в чакалнята. Подскочих от изненада: това голямо наметало с копринена белота, това тебеширенобяло лице с тази зеленикава качулка!… моята маска беше там – там, в тази голяма, банална и самотна чакалня, където бяхме само двамата. Газените фенери светеха високо между стените с дъбова ламперия, а странният пътник, отпуснат на една от зелените кадифени седалки, подпрял брадичка на едната си ръка, очевидно чакаше същия влак като мен.

Мислех, че е отишъл на бала, и от необяснимото му присъствие ме побиваха тръпки. Дали ме е проследил? Не, защото го заварих тук; той не помръдваше и като проследих накъде гледа, видях, че е погълнат от съзерцанието на краката си. Те бяха като отлети в черно копринено трико, което пристягаше цялото тяло, бурнусът беше леко отворен, но странно – докато десният му крак беше обут в женски чорап, синкавозелен копринен чорап, закопчан над коляното с жартиера от моаре, на другия си крак носеше мъжки чорап, чорап от вечерно облекло на цветенца, така че тази маска беше двойна, и към ужасяващия чар на лицето му на гул се прибавяше смущаващата двусмисленост на неопределения му пол.

В костюма му, който разглеждах внимателно, сега открих умишлена предвзетост: на мястото на сърцето беше избродирана с коприна огромна зелена жаба, а около качулката от синкавозелено кадифе имаше венец от преплетени жаби и гущери, който отначало не бях забелязал. Арабският бурнус го обвиваше като саван, а сребърнотканата му качулка навеждаше на мисълта за проказа и чума, за проклети болести, каквито са върлували през средновековието. Под тази маска сигурно се мръщеше някой осъден на вечни мъки; той беше едновременно ориенталски, монашески и демоничен, миришеше на лазарет, на блато и на гробище, беше също сексуално възбуждащ с гъвкавата си, твърда голота, подчертана от черното трико. Мъж или жена, монах или вещица? И когато при думите на служителя на железопътната компания «Господа пътници, качвайте се!» стана, стори ми се, че пред мен се изправя призракът на вечното Сластолюбие, на ориенталското Сластолюбие и на манастирското Сластолюбие, Сластолюбието с разядено от венерически язви лице, Сластолюбието с мекушаво и студено сърце като тяло на влечуго, андрогинното Сластолюбие, нито мъжко, нито женско, импотентното Сластолюбие, защото – върховен детайл – маската държеше в ръката си голям цвят от водна лилия[2].

Съществото с бурнуса се качи в купе първа класа; изчаках го да се настани и тогава се качих в моето купе. По-скоро бих останал да спя в Париж, отколкото да пътувам насаме с това призрачно лице; ала някакво любопитство, както и някаква тревога, не ми даваха мира и аз успях да си отдъхна едва когато влакът потегли.

Първите петнайсет минути бяха зловещи. Ако маската решеше да влезе в купето ми, от коя страна щеше да се появи? Наблюдавах и двете врати, готов да реагирам на всеки вариант; но съседът ми не помръдваше, дори не издаваше никакъв шум; изкушението беше твърде голямо: станах и се приближих до прозорчето между нашите купета.

Под разсеяната светлина на лампата маската беше облакътена, почти излегната в големите гънки на своя бурнус, а учудващо тънките й крака – изпънати върху седалката; в ръката си държеше джобно огледалце и се оглеждаше в него продължително; оглеждаше се, а сребърната качулка все така покриваше лицето.

Странен пътник! Не можех да напусна наблюдателния си пост. Влакът – безкраен нощен пътнически влак – се движеше бавно през заснежената околност. Маската слезе на четвъртата спирка, беше почти три сутринта – нито дилижанс, нито кола при пристигането на гарата, никой. Подаде билета си на служителя, премина бариерата и изчезна в голото поле, в тъмнината, в студа, в неизвестното.

(от сборника «Истории за маски», 1900)

[1] В католическия календар – съботата преди Великите пости. – Бел. прев.

[2] Символ на любовното безразличие и студенина. – Бел. прев.