Category Archives: Награди

Годишни награди на Съюза на преводачите в България за 2020 г.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки пости­же­ния:

  • Албе­на Ста­ме­но­ва – за пре­во­да от укра­ин­с­ки език на рома­на „Любов­ни­ци­те на Юсти­ция“ от Юрий Анд­ру­хо­вич, изда­тел­с­т­во „Пара­докс“

Пре­во­дът е напра­вен с пре­циз­но отно­ше­ни­е­то към ези­ко­ви­те детай­ли и спе­ци­фич­ни­те реа­лии в раз­но­род­ни­те кул­тур­ни плас­то­ве, в кои­то са ситу­и­ра­ни пер­со­на­жи­те гали­цийс­ки убий­ци. Бележ­ки­те на пре­во­дач­ка­та, кои­то на мес­та изглеж­дат като при­вид­но ненуж­ни откло­не­ния от сюжет­на­та линия, всъщ­ност допъл­ват авто­ро­ва­та стра­те­гия на сво­е­об­раз­на игра с исто­ри­чес­ки отпрат­ки към вре­ме­то на авс­т­ро-унгар­с­ка­та, нем­с­ка­та, пол­с­ка­та и съвет­с­ка­та импе­рии. Повес­т­во­ва­ни­е­то на укра­ин­с­кия ори­ги­нал е изклю­чи­тел­но наси­те­но със съби­тия, но е пред­на­ме­ре­но четив­но, и пре­во­дът раз­каз­ва също тол­ко­ва увле­ка­тел­но исто­ри­и­те, със­та­вя­щи отдел­ни­те гла­ви на рома­на. „Любов­ни­ци­те на Юсти­ция“ е най-нови­ят роман на Ю. Анд­ру­хо­вич (2018) и ско­ро след поява­та си полу­чи една от най-престиж­ни­те лите­ра­тур­ни награ­ди в Украй­на („Кни­га на годи­на­та BBC“). Кни­га­та веро­ят­но тепър­ва ще се рад­ва на вни­ма­ни­е­то на кри­ти­ка­та и чита­те­ли­те.

  • Анже­ли­на Пен­че­ва – за пре­во­да от чеш­ки език на рома­на „Нощ­ни рабо­ти“ от Яхим Топол, изда­тел­с­т­во „Пара­докс“

Досе­га в твор­чес­ка­та си биог­ра­фия като пре­во­дач А. Пен­че­ва рабо­ти вър­ху кла­си­чес­ки чеш­ки авто­ри на 19 и 20 в. като Карел Хинек Маха, Ярос­лав Хашек и Карел Чапек, Боху­мил Хра­бал и Вла­ди­мир Парал, а чита­тел­с­ка­та ауди­то­рия и спе­ци­а­ли­зи­ра­на­та кри­ти­ка я раз­поз­на­ва като един от пре­во­да­чи­те на Милан Кун­де­ра. В ней­ни­те пре­во­ди ще откри­ем и мно­жес­т­во хрис­то­ма­тий­ни образ­ци на пост­мо­дер­но­то писа­не, как­ви­то са тек­с­то­ве­те на Иржи Кра­тох­вил, Алек­сан­д­ра Бер­ко­ва и Михал Вивег. Това пред­по­чи­та­ние е обус­ло­ве­но от спе­ци­а­ли­зи­ра­ния инте­рес на А. Пен­че­ва като лите­ра­тур­на исто­рич­ка, чия­то хаби­ли­та­ция бе посве­те­на на чеш­ка­та про­за от 90-те годи­ни на 20 в.

Най-нови­ят пре­вод на А. Пен­че­ва – рома­нът „Нощ­ни рабо­ти“ на Яхим Топол, допъл­ва сис­те­ма­тич­но­то пред­ста­вя­не на чеш­кия писа­тел у нас, след като изле­зе от печат сти­хос­бир­ка­та му „Оби­чам те до лудост“, а освен това в неин пре­вод пред­стои поява­та на него­вия най-емб­ле­ма­ти­чен роман – „Сес­т­ра“. „Нощ­ни рабо­ти“ е сери­оз­но предиз­ви­ка­тел­с­т­во – рома­нът уме­ло впли­та съв­ре­мен­ния раз­го­во­рен език в дик­ци­я­та на лите­ра­тур­ни­те пер­со­на­жи. А. Пен­че­ва пре­съз­да­ва мно­го спо­луч­ли­во реду­ва­не­то на ези­ко­ви­те регис­т­ри, въп­ре­ки че в бъл­гар­с­ка­та ези­ко­ва ситу­а­ция отсъс­т­ва интер­ди­а­лект, кой­то да е срав­ним с чеш­кия.

  • Вла­ди­мир Поле­га­нов – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на рома­на „Лин­кълн в бар­до“ от Джордж Сон­дърс, изда­тел­с­т­во „Лист“

При пре­во­да на „Лин­кълн в бар­до“ от Джордж Сон­дърс, Вла­ди­мир Поле­га­нов е бил изпра­вен пред неле­ка­та зада­ча да претво­ри на бъл­гар­с­ки едно про­из­ве­де­ние с мно­го предиз­ви­ка­тел­с­т­ва във фор­ма­та. Пост­мо­дер­нис­тът Сон­дърс е изгра­дил нес­тан­дар­т­на рома­но­ва кон­с­т­рук­ция със­то­я­ща се от поток от цита­ти (при това някои измис­ле­ни от самия автор), про­ти­во­пос­та­ве­ни на поток от гла­со­ве на духо­ве от едно гро­би­ще, къде­то е погре­бан еди­най­сет­го­диш­ни­ят син на пре­зи­ден­та Лин­кълн. Въп­ре­ки труд­ния за пре­веж­да­не текст зара­ди въз­при­е­ти­те от Сон­дърс  при­йо­ми – раз­тег­ля­не на жан­ро­ви­те гра­ни­ци, пре­неб­рег­ва­не на гра­ма­тич­ни­те пра­ви­ла, изпол­з­ва­не на раз­лич­ни сти­лис­тич­ни плас­то­ве, сло­вот­вор­чес­т­во и смес­ва­не на два вида рели­гия: буди­зъм (откъ­де­то идва тер­ми­нът „бар­до“, озна­ча­ващ със­то­я­ние след смърт­та, кога­то се реша­ва дали душа­та ще бъде осво­бо­де­на или ще се пре­ро­ди) и като­ли­ци­зъм (пра­вят се ана­ло­гии с Чис­ти­ли­ще­то) – Вла­ди­мир Поле­га­нов се е спра­вил блес­тя­що. На бъл­гар­с­ки рома­нът е запа­зил всич­ки свои дос­тойн­с­т­ва, майс­тор­с­ки са пре­да­де­ни сил­ни­те емо­ции и рече­ви­те харак­те­рис­ти­ки на геро­и­те, как­то и спе­ци­фич­ни­ят авто­ров стил.

С оглед на каза­но­то по-горе пре­во­дът на рома­на опре­де­ле­но вли­за в кате­го­ри­я­та ярки пости­же­ния, тъй като отго­ва­ря и на две­те изис­к­ва­ния за включ­ва­не­то му в нея – стой­нос­т­но про­из­ве­де­ние и талан­т­ли­во­то му претво­ря­ва­не.

  • Денис Короб­ко – за пре­во­да от рус­ки език на рома­на „Пре­дел на забра­ва­та“ от Сер­гей Лебе­дев, изда­тел­с­т­во „Кръг“

Пре­во­дът на кни­га­та е предиз­ви­ка­тел­с­т­во пре­ди всич­ко на ниво син­так­сис, с кое­то пре­во­да­чът се е спра­вил мно­го доб­ре. На син­так­тич­но рав­ни­ще пре­об­ла­да­ват съчи­ни­тел­ни­те връз­ки – една от тех­ни­ки­те, улес­ня­ва­щи чете­не­то, и обе­ди­ня­ва­щи в едно цяло обра­зи, мес­та и вре­ме. Съче­та­ни са фраг­мен­ти от чуж­ди раз­ка­за­ни исто­рии и асо­ци­а­тив­ни кар­ти­ни, в кои­то чес­то може да доми­ни­ра един един­с­т­вен цвят. Този тип връз­ки меж­ду отдел­ни­те син­таг­ми раз­чуп­ва тех­ни­те стро­ги очер­та­ния и нала­га трай­но­то впе­чат­ле­ние за услов­ност­та на все­ки въз­мо­жен пре­дел. В бъл­гар­с­кия пре­вод тази при­вид­на отно­си­тел­ност е пре­да­де­на мно­го спо­луч­ли­во, като про­во­ки­ра усе­ща­не­то за под­виж­ност на отдел­ни­те мес­та в лите­ра­тур­но­то прост­ран­с­т­во и отно­си­тел­ност на еди­ни­ци­те худо­жес­т­ве­но вре­ме.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния:

  • Еми­лия Юлза­ри – за пре­во­да от испан­с­ки език на кни­ги­те „Вест за едно отвли­ча­не“ и „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ от Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес, изда­тел­с­т­во „Лъче­зар Мин­чев“

Еми­лия Юлза­ри е утвър­де­но име в пре­во­да от испан­с­ки, пор­ту­гал­с­ки и иврит. Сред пре­веж­да­ни­те от нея авто­ри се нареж­дат два­ма Нобе­ло­ви лау­ре­а­ти – Марио Вар­гас Льо­са и Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес, кой­то в някои свои твор­би изпроб­ва и перо­то си на жур­на­лист. Таки­ва са пъте­пи­сът му „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ и доку­мен­тал­ни­ят роман „Вест за едно отвли­ча­не“, две кни­ги, раз­ши­ря­ва­щи и обо­га­тя­ва­щи пред­ста­ви­те ни за неос­по­ри­ма­та му дар­ба на раз­каз­вач. В тях тя е впрег­на­та в друг вид повес­т­во­ва­ние, но оста­ва все така само­бит­на и завла­дя­ва­ща – качес­т­ва, блес­тя­що пре­да­де­ни на бъл­гар­с­ки от Еми­лия Юлза­ри, коя­то от своя стра­на при­те­жа­ва неос­по­ри­ма­та дар­ба на пре­во­дач. Пре­веж­да­не­то на доку­мен­та­лис­ти­ка, при това в худо­жес­т­ве­на обвив­ка, — в „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ Мар­кес опис­ва сво­и­те впе­чат­ле­ния от две­те Гер­ма­нии, Чехос­ло­ва­кия, Полша, Съвет­с­кия Съюз и Унга­рия през 50-те годи­ни на 20 в., а „Вест за едно отвли­ча­не“ е доку­мен­та­лен раз­каз за отвле­че­ни­те от Паб­ло Еско­бар жур­на­лис­ти през 1991 г. в Колум­бия – е труд­на зада­ча, тъй като освен точ­но­то претво­ря­ва­не на съче­та­ва­щия два­та жан­ра стил, е нуж­но и мно­го рове­не във фак­то­ло­ги­я­та (кол­ко­то е дъл­бал авто­рът, тол­ко­ва тряб­ва да дъл­бае и пре­во­да­чът, как­то каз­ва и сама­та Еми­лия Юлза­ри в своя послес­лов към „Вест за едно отвли­ча­не“). Тя оба­че се е спра­ви­ла прекрас­но, за кое­то може да се съди дори само от вни­ма­тел­но пре­це­не­ния брой бележ­ки под линия и изчис­те­но­то им съдър­жа­ние. С дру­ги думи – при­но­сът й към пред­ста­вя­не­то на Мар­кес в по-раз­лич­на свет­ли­на, тази на жур­на­лист и поли­ти­чес­ки анга­жи­ран колум­би­ец, е несъм­нен.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра:

  • Цве­то­ми­ра Веко­ва – за пре­во­да от корейс­ки език на рома­на „Веге­та­ри­ан­ка­та“, от Хан Канг, изда­тел­с­т­во „Енту­си­аст“

Пре­во­дът на „Веге­та­ри­ан­ка­та“ на Хан Канг зву­чи глад­ко на бъл­гар­с­ки, като са запа­зе­ни пре­хо­ди­те меж­ду по-раз­го­вор­ния стил при диа­ло­зи­те и раз­лич­ни­те повес­т­во­ва­тел­ни сти­ло­ве в отдел­ни­те час­ти, отго­ва­ря­щи на раз­лич­ни­те пер­с­пек­ти­ви. Корейс­ки­те реа­лии са въвеж­да­ни уме­ло, с мал­ко на брой, но умес­т­ни бележ­ки под линия. Пре­да­де­на е как­то жес­то­кост­та, така и поетич­ност­та на кни­га­та. Всич­ко това дава осно­ва­ние да се удос­тои Цв. Веко­ва с награ­да за млад пре­во­дач.

Награ­да на СПБ за пре­вод на бъл­гар­с­ка худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра на чужд език

Про­за

  • Мария Вуто­ва  – за пре­во­да на рома­на „Естес­т­вен роман“ от Геор­ги Гос­по­ди­нов на испан­с­ки език, изда­тел­с­т­во „Фул­хен­сио Пимен­тал“, Мад­рид, Испа­ния

Пре­во­дът е напра­вен на мно­го жив испан­с­ки език и напъл­но съот­вет­с­тва смис­ло­во и сти­лис­тич­но на твор­чес­т­во­то на Геор­ги Гос­по­ди­нов като цяло и на този роман в час­т­ност. Ези­кът на пре­во­да не привли­ча вни­ма­ние към самия себе си, а дава път на гла­са на рома­на. Мария Вуто­ва отдав­на живее в Испа­ния и явно това й е позво­ли­ло да си съз­да­де усет за нюан­си и фини детай­ли на изра­за, кое­то е допри­нес­ло за естес­т­ве­но­то зву­че­не на тек­с­та. Към това тряб­ва да се доба­ви, че пре­во­дач­ка­та е пра­ви­ла справ­ки, про­ве­ря­ва­ла е реа­лии и е  сло­жи­ла нем­но­го бележ­ки, кои­то да помог­нат на испа­но­е­зич­ния чита­тел, без да го нато­вар­ват. След „Физи­ка на тъга­та“, това е вто­ро­то про­из­ве­де­ние на Г. Гос­по­ди­нов, кое­то пре­съз­да­ва на испан­с­ки и от изда­ни­е­то се виж­да, че Вуто­ва го пре­веж­да с удо­вол­с­т­вие.

Поезия

  • Люд­ми­ла Кро­у­жи­ло­ваДана Хрон­ко­ваМар­цел Чер­ниОндржей ЗаяцВлас­ти­мил Мар­ши­чек и Яна Мар­ко­ва – за пре­во­да на анто­ло­ги­я­та „До дру­га­та тре­ва. Анто­ло­гия на модер­на­та бъл­гар­с­ка поезия от Ата­нас Дал­чев до 90-те годи­ни на 20 в.“ на чеш­ки език, изда­тел­с­т­во „Петър Щен­гъл“, Пра­га, Чехия

До дру­га­та тре­ва“ е сме­ло със­та­ве­на кни­га по две при­чи­ни. Най-напред тя поема рис­ка да пред­ста­ви пред чеш­ка­та пуб­ли­ка образ­ци от бъл­гар­с­ка­та лири­ка, чия­то сти­хо­ва орга­ни­за­ция не съот­вет­с­тва на чуж­дия чита­тел­с­ки вкус. Слож­ни­ят зву­ко­пис, риму­ва­ни­ят стих, съче­тан неряд­ко с отчет­ли­во откро­я­ва­ща се рит­ми­ка вече от някол­ко десе­ти­ле­тия не е знак за висо­ка худо­жес­т­ве­ност в чеш­ка­та поети­чес­ка тра­ди­ция. Този пре­лом се случ­ва бав­но, но необ­ра­ти­мо, като начал­на­та точ­ка може да се опре­де­ли още след края на Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Поети като напри­мер Вале­ри Пет­ров, Геор­ги Руп­чев, Алек­сан­дър Геров, Ата­нас Дал­чев са предиз­ви­ка­тел­с­т­во за чеш­ки­те чита­те­ли, кои­то пре­от­кри­ват една съв­ре­мен­на евро­пейс­ка поезия с фор­мал­на орга­ни­за­ция, в коя­то зву­ко­пи­сът про­дъл­жа­ва да играе зна­чи­ма роля. Въп­ре­ки това оба­че пре­во­да­чи­те не се отказ­ват от емб­ле­ма­тич­ни поети­чес­ки образ­ци в бъл­гар­с­ка­та тра­ди­ция. На вто­ро мяс­то, анто­ло­ги­я­та пред­ста­вя фраг­мен­ти от бъл­гар­с­ка­та поезия като опит да раз­поз­нае кул­тур­но пре­во­ди­ми­те мес­та в нея. Най-доб­ри­ят при­мер в това отно­ше­ние е сме­лост­та да се пре­ве­де Кон­с­тан­тин Пав­лов. Под­бо­рът на тек­с­то­ве­те в анто­ло­ги­я­та под­сказ­ва на бъл­гар­с­кия чита­тел с кои тек­с­то­ве род­на­та поезия е раз­поз­на­ва­е­ма не тол­ко­ва в ней­ния реги­о­на­лен коло­рит, а по-ско­ро част от една над­на­ци­о­нал­на лите­ра­тур­на сце­на.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на

ТЕОРИЯТА, ИСТОРИЯТА И КРИТИКАТА НА ПРЕВОДА

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния:

  • проф. Люб­ка Лип­че­ва-Пран­дже­ва – за кни­га­та ѝ „Кла­си­ци, изгна­ни­ци, емиг­ран­ти“, изда­тел­с­т­во „Изток-Запад“

Тази кни­га е явле­ние не само пора­ди богат­с­тво­то от бъл­гар­с­ки кул­тур­ни сюже­ти, авто­ри, тек­с­то­ве и тъл­ку­ва­тел­с­кия поглед към тях­но­то чуж­до впис­ва­не, а и със забе­ле­жи­тел­на­та си авто­ро­ва мето­до­ло­гия при вза­им­но­то осве­тя­ва­не на вре­ме­на­та и лите­ра­ту­ри­те в тях, незаб­ра­вя­що субек­тив­ния, чес­то дефор­ми­ращ кон­текст на усво­я­ва­не­то им при изгу­бе­но­то в пре­во­да. Проф. Лип­че­ва-Пран­дже­ва под­чер­та­ва: „Про­че­те­но през пре­во­да, тяс­но­то прост­ран­с­т­во на една „мал­ка лите­ра­ту­ра“ започ­ва да изглеж­да като прост­ран­с­т­во на труд­но удър­жа­на гра­нич­ност“. В това е и едно от глав­ни­те пости­же­ния на кни­га­та на Лип­че­ва-Пран­дже­ва: отва­ря­не на кул­тур­ни и вре­ме­ви хори­зон­ти, раз­би­ва­не на род­ни кул­тур­но-исто­ри­чес­ки и мето­до­ло­ги­чес­ки сте­ре­о­ти­пи, въз­пи­ра­щи лите­ра­ту­ра­та да засти­не в наци­о­на­лен музе­ен екс­по­нат.

Това е осъ­щес­т­ве­но в една науч­но наси­те­на и гъс­та, задър­жа­ща вни­ма­ни­е­то, но и въл­ну­ва­ща ези­ко­ва тъкан, чия­то упот­ре­ба автор­ка­та с нос­тал­гия и хумор опри­ли­ча­ва на учас­ти­е­то си в рап­со­дия с нео­чак­ва­ни обра­ти.

Лек­тор и гост про­фе­сор по бъл­гар­с­ки език, лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра в голе­ми­те нем­с­ко­е­зич­ни уни­вер­си­те­ти – Виен­с­кия и Хум­бол­то­вия в Бер­лин, ръко­во­ди­тел на зна­чи­ми уни­вер­си­тет­с­ки про­ек­ти, проф. Лип­че­ва осъ­щес­т­вя­ва своя личен при­нос към утвър­ж­да­ва­не­то на чуж­дес­т­ран­на­та бъл­га­рис­ти­ка, към засил­ва­не на инте­ре­са към нея.

Заед­но с про­чи­та на съз­да­де­на­та на чуж­да земя бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра, сло­же­на до бъл­гар­с­кия лите­ра­ту­рен канон по вре­ме на соци­а­лиз­ма, Пран­дже­ва дава поре­ден шанс на кла­си­ка­та с нов ком­па­ра­ти­вист­ки поглед към нея. На фона на нем­с­ко­то чете­не гра­ди неиз­ха­бен образ на род­на­та белет­рис­ти­ка, на лири­ка­та ни, на бъл­гар­с­ка­та хума­ни­та­рис­ти­ка.

Така можем да опре­де­лим тру­да на проф. Люб­ка Лип­че­ва-Пран­дже­ва и като едно сво­бод­но дебат­но поле за бъл­га­ро-нем­с­кия лите­ра­ту­рен обмен и като привле­ка­те­лен научен раз­каз, от кой­то се въз­пра­вя обра­зът на ПРЕВОДАЧА, неот­де­лим от писа­те­ля и общия им чита­тел. Кни­га­та ни пра­ви сви­де­те­ли на пре­во­да­чес­ка­та про­фе­си­о­нал­на исто­рия, нада­ре­на със соб­с­тве­на кул­тур­на биог­ра­фия и раз­лич­ни твор­чес­ки моти­ва­ции, част от едно само­о­съз­на­то със­ло­вие. Така автор­ка­та ни води по-успеш­но към допус­ка­не­то, че бъл­гар­с­ко и нем­с­ко, род­но и евро­пейс­ко могат да имат обща кул­тур­на съд­ба. И към най-важ­но­то посла­ние на кни­га­та: за геог­раф­с­ка­та и вре­ме­ва, лич­нос­т­на­та и обща свър­за­ност в бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и лите­ра­ту­ра на писа­те­ли и тек­с­то­ве­те им с тех­ни­те пре­во­да­чи.

НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ 

в област­та на пре­во­да и него­ва­та тео­рия, исто­рия и кри­ти­ка, при­съж­да­на само на чле­но­ве на СПБ:

  • Доц. Димит­ри­на Лес­нев­с­кая

Доц. Лес­нев­с­кая пре­по­да­ва рус­ки език в Уни­вер­си­те­та за наци­о­нал­но и све­тов­но сто­пан­с­т­во (УНСС — София). Уни­вер­си­тет­с­ко­то ѝ обра­зо­ва­ние и пре­по­да­ва­тел­с­ки­ят ѝ опит са база­та за автор­с­т­во на някол­ко учеб­ни рус­ко-бъл­гар­с­ки реч­ни­ка за сту­ден­ти и за раз­гръ­ща­не на начу­но-изсле­до­ва­тел­с­ка рабо­та. Д. Ллес­нев­с­кая е автор на изслед­ва­ния и ста­тии в науч­ни сбор­ни­ци, кон­фе­рен­ции и в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния печат по въп­ро­си­те на пре­во­да като общо­лин­г­вис­ти­чен проб­лем и като съпос­та­ви­тел­но изслед­ва­не на пре­во­да­чес­ка­та тео­рия и прак­ти­ка. Актив­ни­те наблю­де­ния на доц. Д. Лес­нев­с­кая вър­ху пре­вод­ния про­цес са насо­че­ни глав­но към тер­ми­но­ло­гич­ни­те осо­бе­нос­ти на ези­ко­ви­те обра­ти в дело­ва­та рус­ко-бъл­гар­с­ка и анг­лийс­ко-бъл­гар­с­ка корес­пон­ден­ция и в епис­то­лар­ния жанр.

Като гла­вен редак­тор на меж­ду­на­род­но­то науч­но спи­са­ние „Русис­ти­ка без гра­ни­ци“ Димит­ри­на Лес­нев­с­кая редак­ти­ра и пуб­ли­ку­ва успеш­но ста­тии по тео­рия и прак­ти­ка на пре­во­да във воде­ща­та руб­ри­ка на спи­са­ни­е­то „Въп­ро­си на пре­во­да“. През послед­на­та 2020 годи­на раз­де­лът за пре­во­да се раз­рас­т­ва и утвър­ж­да­ва. Като зам.-главен редак­тор в сп. „Бол­гар­с­кая русис­ти­ка“ Д. Лес­нев­с­кая пре­веж­да и редак­ти­ра ста­тии и ано­та­ции на рус­ки и анг­лийс­ки език.

С автор­с­ко­то учас­тие на Д. Лес­нев­с­кая през 2020 год. е изда­ден Тер­ми­но­ло­ги­чен реч­ник по ико­но­ми­ка от екип на ИБЕ-БАН с ръко­во­ди­тел проф. Мария Попо­ва.

  • Игли­ка Васи­ле­ва

При пре­во­да на сбор­ни­ка с раз­ка­зи на Франк О’ Конър „Моят еди­пов ком­п­лекс и дру­ги исто­рии“ Игли­ка Васи­ле­ва за поре­ден път демон­с­т­ри­ра изклю­чи­тел­но пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во и про­фе­си­о­на­ли­зъм. Но едва ли би мог­ло да бъде дру­го­я­че, пред­вид бога­та­та й твор­чес­ка биог­ра­фия и вну­ши­тел­ния брой пре­ве­де­ни загла­вия.

Бла­го­да­ре­ние на нея бъл­гар­с­ки­ят чита­тел се е запоз­нал с про­из­ве­де­ни­я­та на забе­ле­жи­тел­ни авто­ри като Вир­джи­ния Улф, Съмър­сет Моъм, Е. Л. Док­то­роу, Пол Остър, Иън Макю­ън, Пат Кон­рой и др. Тя е вещ позна­вач на ирланд­с­ка­та лите­ра­ту­ра — сред пре­ве­де­ни­те от нея име­на са коло­сът Джеймс Джойс, Айрис Мър­док, Джон Бан­вил, спо­ме­на­ти­ят по-горе Франк О’ Конър.

Каза­но дру­го­я­че, Игли­ка Васи­ле­ва има забе­ле­жи­те­лен при­нос за раз­прос­т­ра­не­ни­е­то на най-добро­то от анг­ло­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра в Бъл­га­рия (да не забра­вя­ме и пре­по­да­ва­тел­с­ка­та й рабо­та в област­та на пре­во­да — ней­ни уче­ни­ци са сред утвър­де­но­то ново поко­ле­ние пре­во­да­чи) и макар да е полу­чи­ла мно­жес­т­во авто­ри­тет­ни отли­чия, пред­ла­га­ме сред тях да се наре­ди и награ­да­та за цялос­т­на дей­ност на пре­во­да­чес­ка­та гил­дия в Бъл­га­рия, като призна­ние за неос­по­ри­мия й талант и дъл­го­го­диш­на­та й рабо­та в поле­то на пре­во­да.

  • Проф. Люд­мил Димит­ров

Проф. Люд­мил Димит­ров има бога­та и раз­нос­т­ран­на дей­ност, отра­зя­ва­ща талан­та му на пре­во­дач на поезия и лите­ра­ту­ро­вед изсле­до­ва­тел. Като пре­во­дач на поезия той се ори­ен­ти­ра към зна­чи­ми име­на в сло­вен­с­ка­та лите­ра­ту­ра като Иван Цан­кар, Антон Ашкерц, с кое­то, как­то и като лек­тор по бъл­гар­с­ки език и лите­ра­ту­ра в Люб­ля­на, допри­на­ся за засил­ва­не на вза­им­ния кул­ту­рен инте­рес меж­ду Сло­ве­ния и Бъл­га­рия. Верен на прин­ци­па си за „пола­га­не на една кул­ту­ра в дру­га“ със­та­вя и „Анто­ло­гия на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра“ в два тома, коя­то е пре­ве­де­на на сло­вен­с­ки.

Л. Димит­ров чете лек­ции по рус­ка лите­ра­ту­ра на ХІХ век и обръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние на рус­ка­та кла­си­чес­ка дра­ма­тур­гия. В моног­ра­фи­я­та „Да бъдеш шут в игра­та на съд­ба­та. Рус­ка­та дра­ма­тур­гия от ХІХ век. Хер­ме­нев­ти­ка на кано­на“ (2006) той пред­ла­га ори­ги­на­лен изсле­до­ва­тел­с­ки про­чит на под­бра­ни­те кано­нич­ни тек­с­то­ве (авто­ри­те са Гри­бо­е­дов, Пуш­кин, Лер­мон­тов, Гогол, Тур­ге­нев, Ост­ров­с­ки, Тол­с­той, Чехов).

Л. Димит­ров отда­ва голя­мо зна­че­ние  на бъл­гар­с­ка­та рецеп­ция на све­тов­на­та лите­ра­тур­на кла­си­ка. В послес­ло­ва си към изда­ни­е­то (2012) на „Соне­ти“ от У. Шек­с­пир Л. Димит­ров пред­ла­га убе­ди­те­лен и рес­пек­ти­ращ срав­ни­те­лен под­ход към раз­лич­ни­те пре­во­да­чес­ки реше­ния, в кой­то тео­ре­ти­кът, исто­ри­кът и кри­ти­кът на пре­во­да вза­им­но се допъл­ват.

  • Петър Пас­ка­лев

Про­фе­си­о­нал­на­та спе­ци­а­ли­за­ция на Петър Пас­ка­лев е основ­но в област­та на авто­мо­бил­но­то и целу­лоз­но-хар­ти­е­но про­из­вод­с­тво, като екс­пер­т­ност­та му се реа­ли­зи­ра в най-нови­те тех­но­ло­гии за опол­зот­во­ря­ва­не на раз­лич­ни видо­ве вто­рич­ни суро­ви­ни във връз­ка с еко­сис­те­ми­те на пла­не­та­та.

Петър Пас­ка­лев е съав­тор на една кни­га в тези облас­ти и е пре­вел от нем­с­ки на бъл­гар­с­ки език реди­ца кни­ги и десет­ки хиля­ди стра­ни­ци науч­но-тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра — док­ла­ди на науч­но-прак­ти­чес­ки кон­фе­рен­ции, тех­ни­чес­ки стан­дар­ти и ръко­вод­с­тва за обслуж­ва­не и ремонт на тран­с­пор­т­ни маши­ни. Рабо­тил и като устен пре­во­дач на науч­ни фору­ми в област­та на полиг­ра­фи­я­та и стро­и­тел­с­т­во­то от нем­с­ки на бъл­гар­с­ки език.

Висо­ка­та му ква­ли­фи­ка­ция е оце­не­на от спе­ци­а­лис­ти­те в тези облас­ти и пред­ло­же­ни­я­та му за нови тер­ми­ни са тър­се­ни и се утвър­ж­да­ват в съот­вет­ни­те тер­ми­но­ло­гич­ни сис­те­ми. Спо­луч­ли­ви­те наиме­но­ва­ния в тер­ми­но­ло­гич­ни­те сис­те­ми опре­де­лят въз­при­е­ма­не­то на пред­ло­же­ни­я­та на Петър Пас­ка­лев като под­чер­тан при­нос в съв­ре­мен­ни­те тер­ми­но­ло­гич­ни сис­те­ми, осо­бе­но като се има пред­вид мно­го бър­зо­то раз­ви­тие и ино­ва­ци­и­те в тех­ни­ка­та и тех­но­ло­ги­и­те.

  • Д‑р Саби­на Пав­ло­ва

Саби­на Пав­ло­ва е научен сът­руд­ник лек­си­ког­раф от БАН. Науч­ни­те ѝ инте­ре­си са в област­та на ези­коз­на­ни­е­то и семан­ти­ка­та, на исто­ри­я­та и тео­ри­я­та на пре­во­да. Автор е на мно­жес­т­во изслед­ва­ния, ста­тии и рецен­зии за исто­рия и тео­рия на пре­вод от лин­г­вис­ти­чен аспект.

Моног­ра­фи­я­та ѝ „Бъл­гар­с­ка­та дву­е­зич­на лек­си­ког­ра­фия от Осво­бож­де­ни­е­то до края на ХХ век” просле­дя­ва исто­ри­чес­кия раз­вой на бъл­гар­с­ки­те дву­е­зич­ни реч­ни­ко­ви изда­ния за пове­че от 100 годи­ни, ана­ли­зи­ра бъл­гар­с­ки­те тео­ре­тич­ни раз­ра­бот­ки по лек­си­ког­ра­фия, съпос­та­ве­ни с тър­се­ни­я­та на запад­но­ев­ро­пейс­ки­те и източ­но­ев­ро­пейс­ки­те шко­ли и пред­ла­га реше­ния за пред­ста­вя­не на семан­тич­ни­те екви­ва­лен­ти при пре­вод­ни­те реч­ни­ци.

Д‑р Пав­ло­ва е пре­по­да­ва­тел е по ези­ко­ва кул­ту­ра в Нов бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет от 1995 г., води и лек­ци­он­ни кур­со­ве, свър­за­ни с бъл­гар­с­кия кни­жо­вен език и бъл­гар­с­ко лин­г­вос­т­ра­ноз­на­ние. Под­гот­ви­ла е реди­ца чуж­ден­ци за изсле­до­ва­те­ли на бъл­гар­с­кия език и пре­во­да­чи от бъл­гар­с­ки на род­ния им език. Член осно­ва­тел е на Бъл­гар­с­ко­то семи­о­тич­но дру­жес­т­во (1988), на Бъл­гар­с­ко­то лек­си­ког­раф­с­ко дру­жес­т­во (1996) и член е на EURALEX (Евро­пейс­ка асо­ци­а­ция на лек­си­ког­ра­фи­те).

На С. Пав­ло­ва Съю­зът на пре­во­да­чи­те дъл­жи и над 30-годиш­на все­от­дай­на орга­ни­за­ци­он­на дей­ност, посве­те­на на него­ви­те науч­ни фору­ми.

Сама­та Саби­на Пав­ло­ва спо­де­ля за сво­я­та рабо­та: „Как да обхва­неш нео­бят­но­то, как да свър­жеш без­б­рой­ни­те ниш­ки на живо­то и нежи­во­то, на мате­ри­ал­но­то и на мисъл­та, как да обхо­диш и да  под­ре­диш Все­ле­на­та. Май е невъз­мож­но. И все пак човек се е изхит­рил, като се е замис­лил, че всич­ко това се пра­ви и с думи.“

  • Федя Фил­ко­ва

Федя Фил­ко­ва е нада­рен поет и белет­рист, тя е автор на осем сти­хос­бир­ки — „Цве­тя с очи­те на жени” (1982; 2004), „Нежен въз­дух” (1986), „Рисун­ки в мра­ка” (1990), „Моя­та твоя любов” (2009; 2012), „Вто­ро сър­це” (2009; 2012), „Крех­ко раз­пя­тие” (2000), „Нищо тъм­но” (2014), „Тол­ко­ва е крат­ко (2020), как­то и на сбор­ни­ка с раз­ка­зи „Тре­та­та жена” (2014).

Пре­ве­ла е над два­де­сет кни­ги с висо­ка нем­с­ко­е­зич­на поезия и про­за на авто­ри като Гьо­те, Нова­лис, Инге­борг Бах­ман, Илзе Айхин­гер, Ернст Яндл, Крис­та Волф и мно­го дру­ги.

Федя Фил­ко­ва е дъл­го­го­ди­шен автор на пред­го­во­ри, рецен­зии, ста­тии и моног­ра­фии за голе­ми нем­с­ки и авс­т­рийс­ки авто­ри.

За талан­т­ли­ви­те си пре­во­ди, кои­то носят печа­та на непод­ра­жа­е­мия ѝ поети­чес­ки почерк и кул­тур­ни­те прозре­ния на изсле­до­ва­те­ля на нем­с­ко­е­зич­на лите­ра­ту­ра, тя е удос­то­е­на през 1991 годи­на с Годиш­на­та награ­да за худо­жес­т­вен пре­вод на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия.

Носи­тел­ка на Авс­т­рийс­ка­та дър­жав­на награ­да за худо­жес­т­вен пре­вод за 1995 г. През 2015 г. е отли­че­на с награ­да­та „Зла­тен век” — „Печа­тът на Симе­он Вели­ки”, на Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та на Р Бъл­га­рия. 

Сти­хот­во­ре­ни­я­та на Федя Фил­ко­ва са пре­веж­да­ни на раз­лич­ни ези­ци, а през 2013 г. на нем­с­ки език в пре­вод на Анд­ре­ас Трет­нер изли­за анто­ло­гич­но изда­ние със 77 ней­ни сти­хот­во­ре­ния (Nachtgras, Drava Verlag, Klagenfurt-Wien).

Федя Фил­ко­ва е дъл­го­го­ди­шен редак­тор в изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра” (1982–1992). На нея дъл­жим откри­ти­е­то за худо­жес­т­ве­ния пре­вод на реди­ца талан­т­ли­ви мла­ди пре­во­да­чи, как­то и голе­мия ѝ при­нос за тях­но­то лите­ра­тур­но изграж­да­не.

След 1989 г. Ф. Фил­ко­ва рабо­ти като дър­жа­вен екс­перт и дип­ло­мат. Тя пред­ста­вя стра­на­та ни дос­той­но в Евро­па, на висо­та­та на голя­ма­та си кул­ту­ра и дъл­бо­ко­то позна­ва­не на бъл­гар­с­ка­та, нем­с­ка­та и авс­т­рийс­ка­та лите­ра­ту­ра.

И за пре­во­ди­те ѝ, и за лич­но­то ѝ твор­чес­т­во си заслу­жа­ва да запом­ним думи­те ѝ по повод изли­за­не­то на послед­на­та ѝ засе­га поетич­на кни­га (2020): „Вре­ме­на­та се менят, но и се вли­ват едно в дру­го. Моят твор­чес­ки „аз“ при­ли­ча на мен, по-ско­ро е съзер­ца­те­лен, но си меч­тая вина­ги за чита­те­ли.“

ПОЧЕТНА ГРАМОТА

За пър­ви път Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия обръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние на един мно­го важен за немал­ка част от общес­т­во­то ни пре­вод – жес­то­вия. Зато­ва връ­чи на колек­ти­ва от жес­то­ви пре­во­да­чи Почет­на гра­мо­та за ярки пости­же­ния в пре­во­да на и от жес­тов език по повод Меж­ду­на­род­ния ден на пре­во­да­ча – 2020 г.

Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия изра­зя­ва сво­е­то ува­же­ние към кау­за­та и тру­да на всич­ки бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи (бив­ши, насто­я­щи и бъде­щи) на и от жес­тов език за тех­ния соци­ал­но зна­чим при­нос за интег­ри­ра­не­то на хора­та с увре­ден слух в общес­т­ве­но-поли­ти­чес­кия и кул­ту­рен живот на стра­на­та, осо­бе­но в извън­ред­ни ситу­а­ции като паде­ми­я­та от Ковид-19.

Силвия Борисова с държавната награда на Полша „Златен кръст”

Наша­та коле­га Сил­вия Бори­со­ва, пре­во­дач­ка­та на носи­тел­ка­та на Нобел за лите­ра­ту­ра Олга Токар­чук, поета Адам Зага­ев­с­ки и др., бе удос­то­е­на с висо­ка­та дър­жав­на награ­да “Зла­тен кръст”, коя­то се при­съж­да за изклю­чи­тел­ни заслу­ги към пол­с­ка­та кул­ту­ра и лите­ра­ту­ра. Извес­т­на още като “орга­нич­на­та пре­во­дач­ка на Токар­чук на бъл­гар­с­ки”, Бори­со­ва полу­чи престиж­но­то отли­чие на офи­ци­ал­на цере­мо­ния на 17 декем­в­ри в Посол­с­т­во­то на Репуб­ли­ка Полша в София.

Да полу­ча награ­да­та “Зла­тен кръст” за мен е изне­на­да доня­къ­де, но и удов­лет­во­ре­ние. Или как­то каза коле­га­та и при­ятел Прав­да Спа­со­ва: „Аз оби­чам Полша и се рад­вам, че и тя ме оби­ча“, спо­де­ля Сил­вия Бори­со­ва.

Хуба­ва­та нови­на научих­ме от изда­тел­с­т­во ICU, на чий­то сайт може­те да про­че­те­те под­роб­нос­ти.

Чес­ти­то на Сил­вия Бори­со­ва!

Здравка Михайлова с наградата „Дедалос“

Атин­с­ки­ят вес­т­ник „То Вима“ съоб­щи в пуб­ли­ка­ция на 18 октом­в­ри със загла­вие „Обна­род­ва­ни бяха голе­ми­те награ­ди на Съю­за на писа­те­ли­те“:
„Днес бяха обя­ве­ни награ­ди­те на Съю­за на гръц­ки­те писа­те­ли. С таз­го­диш­ни­те награ­ди „Дидо Соти­риу“ (на име­то на извес­т­на­та гръц­ка писа­тел­ка, автор­ка на, наред с дру­ги загла­вия, и на рома­ни­те „Мър­т­ви­те чакат“ и „Окър­ва­ве­ни земя„ (пре­вод на бъл­гар­с­ки Г. Куфов) и „Деда­лос“ (по име­то на героя от рома­на „Оди­сей“ на Дж. Джойс Сти­вън Деда­лус) са удос­то­е­ни, съот­вет­но, нео­е­ли­нис­тът Янис Далас и бъл­гар­ка­та пре­во­дач­ка Здрав­ка Михай­ло­ва.

Пред­ста­вя­не­то на побе­ди­те­ли­те и цере­мо­ни­я­та по връч­ва­не­то на награ­ди­те ще се със­та­о­ят в чет­вър­тък, 21 ноем­в­ри, 18:30–21:00 ч., в зала „Андо­нис Три­цис“ на Кул­тур­ния цен­тър към Атин­с­ка­та общи­на (бул. „Ака­ди­ми­ас“ 50). На също­то съби­тие Съю­зът на писа­те­ли­те ще посрещ­не новоп­ри­е­ти­те си чле­но­ве и ще пред­ста­ви кален­да­ра си с автор­с­ки тек­с­то­ве за 2020 г. на тема «Лите­ра­ту­ра и рево­лю­ция: 1821–2021» по повод 200-годиш­ни­на­та от Гръц­ка­та наци­о­нал­на рево­лю­ция.

Годишни награди на Съюза на преводачите в България за 2019 г.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки пости­же­ния:

  • Русан­ка Ляпова – за пре­во­да от хър­ват­с­ки език на „Домаш­ни дух­че­та“ от Дуб­рав­ка Угре­шич, изд. „Агата‑А“;
  • Боря­на Дарак­чи­е­ва – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на рома­на „Онзи в мен“ от Сам Шепърд, изд. Лист“;
  • Гали­на Мела­мед – за пре­во­да от френ­с­ки език на Пер­сийс­ки пис­ма“ от Шарл дьо Мон­тес­кьо, изд. „Колиб­ри“;
  • Зор­ни­ца Хрис­това – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на рома­на „Кла­да­та на суе­та­та“ от Том Улф, изд. Лист“.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния:

  • Мари­а­на Еки­мо­ва-Мел­ни­ши­ка – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на рома­на Очи със слън­це нес­рав­ни­ми“ от Антъ­ни Бър­джес, изд. „Изток-Запад“.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра:

  • Кате­ри­на Коки­но­ва – за пре­во­да от пол­с­ки език на рома­на Кос­мос“ от Витолд Гом­б­ро­вич, изд. „Пано­ра­ма“.

Награ­да за цялос­т­на дей­ност в област­та на пре­во­да, при­съж­да­на само на чле­но­ве на СПБ:

  • Весе­ла Каца­ро­вадопри­нес­ла за обо­га­тя­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра със сво­и­те пре­во­ди на зна­чи­ми про­из­ве­де­ния на анг­лийс­ка­та и аме­ри­кан­с­ка­та лите­ра­ту­ра от ХІХ и ХХ век.

 

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награ­ди за ярки пости­же­ния:

  • Борис Мари­нов – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на „Цар­с­т­во­то вът­ре в нас“ от Калис­тос (Уеър), изд. „Омо­фор“ и фон­да­ция „Покров Бого­ро­ди­чен“;
  • Невя­на Анд­ре­е­ва – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на „Да мис­лиш ХХ век“ от Тони Джъд, изд. „Колиб­ри“.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния:

  • Сава Слав­чев за пре­во­да от ита­ли­ан­с­ки език на „Свещ­ник“ от Джор­да­но Бру­но, Изд. „Изток-Запад“.

 

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на

ТЕОРИЯТА, ИСТОРИЯТА И КРИТИКАТА НА ПРЕВОДА

Награ­да за ярко пости­же­ние:

  • Вита­на Кос­та­ди­но­ва – за ней­но­то изслед­ва­не на анг­лийс­ки език Jane Austen Translated: Cultural Transformations Across Space and Time, изд. на Плов­див­с­кия уни­вер­си­тет.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния:

  • Иво Панов за него­во­то изслед­ва­не „Ениг­ма­та Омар Хайям“, изд. „Пано­ра­ма“.

 

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на

НАУЧНИЯ И ТЕХНИЧЕСКИЯ ПРЕВОД

Награ­да за цялос­т­на дей­ност в област­та на пре­во­да, при­съж­да­на само на чле­но­ве на СПБ:

  • Лари­са Пет­ро­ва за дъл­го­го­диш­на­та ѝ пре­во­да­чес­ка дей­ност на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра в област­та на меди­ци­на­та и фар­ма­ци­я­та, ико­но­ми­ка­та, тех­ни­ка­та, стро­и­тел­с­т­во­то, пре­во­да на доку­мен­ти, как­то и като устен пре­во­дач дву­по­соч­но с рус­ки и бъл­гар­с­ки език и за при­но­са ѝ в рабо­та­та на Съю­за като един от него­ви­те чле­но­ве;

  • Ата­нас Слав­чев Ата­на­сов за дъл­го­го­диш­на­та му пре­во­да­чес­ка дей­ност на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра в област­та на обра­зо­ва­ни­е­то, соци­о­ло­ги­я­та, ико­но­ми­ка­та, меди­ци­на­та, общес­т­ве­ни­те и при­род­ни науки, пре­во­да на доку­мен­ти, как­то и като устен пре­во­дач на науч­ни фору­ми от анг­лийс­ки и нем­с­ки на бъл­гар­с­ки език. За при­но­са му в рабо­та­та на Съю­за като един от него­ви­те чле­но­ве и съос­но­ва­тел на Клу­ба на мла­дия пре­во­дач.

 

Годиш­ни награ­ди на СПБ за

СИНХРОНЕН И КОНСЕКУТИВЕН ПРЕВОД

Награ­да за цялос­т­на дей­ност в област­та на пре­во­да, при­съж­да­на само на чле­но­ве на СПБ:

  • Дида Фили­по­ва – за дъл­го­го­диш­на­та ѝ пре­во­да­чес­ка дей­ност в област­та на кон­фе­рен­т­ния и пис­мен пре­вод от и на френ­с­ки език.

Почет­на гра­мо­та за голе­ми заслу­ги за раз­ви­ти­е­то на пре­во­да­чес­ко­то изкус­т­во в Бъл­га­рия

  • Вла­ди­мир Трен­да­фи­лов (посмър­т­но) за еру­ди­ци­я­та, все­от­дай­ност­та и голе­ми­те му заслу­ги като пре­во­дач на поезия, редак­тор, пре­по­да­ва­тел, лите­ра­ту­рен кри­тик и тео­ре­тик на пре­во­да в област­та на анг­ло­е­зич­ни­те лите­ра­ту­ри.

Представяме: „Бестиарий“ на Хулио Кортасар в превод на Лиляна Табакова

Пред­ста­вя­ме „Бес­ти­а­рий“, пър­вия сбор­ник с раз­ка­зи на Хулио Кор­та­сар, в пре­вод на Лиля­на Таба­ко­ва. Кни­га­та е изда­де­на през 2018 г. от Агата‑А и спе­че­ли награ­да­та Хрис­то Г. Данов в област­та „пре­вод­на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра“ за 2019 г.

Хулио Кор­та­сар (1914–1984) е сред пле­я­да­та лати­но­а­ме­ри­кан­ци, оста­ви­ли своя отпе­ча­тък вър­ху цяла­та све­тов­на лите­ра­ту­ра на XX век. Роден е в Брюк­сел в семейс­т­во­то на аржен­тин­с­ки дип­ло­мат, кое­то през 1918 г. се завръ­ща в Аржен­ти­на. Там той пре­кар­ва дет­с­тво­то и мла­дост­та си. Там учи и рабо­ти. Там започ­ва да пише. От 1951 г. до смърт­та си живее и рабо­ти в Париж. Ненад­ми­нат майс­тор на раз­ка­за: „Бес­ти­а­рий” (1951), „Край на игра­та” (1956), „Тай­ни­те оръ­жия” (1959), „Исто­рии за кро­но­пи и фа-ми” (1962) и др. Автор на рома­ни­те „Лота­ри­я­та” (1960), „Игра на дама” (1963) — един от програм­ни­те рома­ни на XX век, „62/ Модел за сгло­бя­ва­не” (1968) и др. Поет, пре­во­дач. В ори­ги­нал­ния си вид „Бес­ти­а­рий” изли­за за пър­ви път на бъл­гар­с­ки език.

 

Пред­ла­га­ме раз­ка­за „Далеч­на“, любез­но пре­дос­та­вен ни от пре­во­дач­ка­та и изда­тел­с­т­во­то. 

 

 

Continue reading