Author Archives: М. Попова

23 април — Световен ден на книгата и авторското право

На всич­ки чле­но­ве на СПБ, как­то и на всич­ки коле­ги и при­яте­ли, кои­то съз­да­ват и изда­ват Кни­ги, и на оне­зи, кои­то ги четат с любов, препро­чи­тат ги и поощ­ря­ват и дру­ги­те да четат:

Чес­тит Ден на кни­га­та и автор­с­ко­то пра­во, отбе­ляз­ван вече 25 годи­ни!

Да си поже­ла­ем здра­ве и мно­го стой­нос­т­ни кни­ги край нас!

И нека все по-мал­ко ни се нала­га да се борим сре­щу нару­ша­ва­не на автор­с­ко­то пра­во!

УС на СПБ

02.04.2020: ПИСМО ДО МИНИСТЪР БОИЛ БАНОВ

Изх. № 05/02.04.2020

ДО

БОИЛ БАНОВ,

МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА,

СОФИЯ

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,

В насто­я­що­то извън­ред­но поло­же­ние се обръ­ща­ме към Вас от име­то на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ), за да Ви инфор­ми­ра­ме за отра­же­ни­е­то на кри­за­та, предиз­ви­ка­на от раз­прос­т­ра­не­ни­е­то на COVID-19, вър­ху  пре­во­да­чес­ко­то със­ло­вие. Дей­ност­та на пре­во­да­чи­те е теж­ко и ряз­ко засег­на­та в насто­я­щи­те кри­зис­ни обсто­я­тел­с­т­ва. Има­ме сери­оз­ни опа­се­ния, че поло­же­ни­е­то ще се вло­ша­ва в след­ва­щи­те месе­ци.

Понасто­я­щем голя­ма част от изда­тел­с­т­ва­та са замра­зи­ли пла­ща­ни­я­та към пре­во­да­чи за вече извър­ше­ни пре­во­ди, има мно­го слу­чаи на еднос­т­ран­но прекра­тя­ва­не от стра­на на изда­тел­с­т­ва­та на дого­во­ри с пре­во­да­чи за пре­во­ди, по кои­то те рабо­тят в момен­та или са пла­ни­ра­ли да рабо­тят до края на годи­на­та. Невъз­мож­но е да се пра­вят пуб­лич­ни пред­ста­вя­ния на кни­ги. Изда­тел­с­т­ва­та, от своя стра­на, са засег­на­ти финан­со­во от кри­за­та, тъй като затво­ре­ни­те кни­жар­ни­ци и вери­ги са прекра­ти­ли пла­ща­ния към тях (вклю­чи­тел­но неиз­дъл­же­ни суми от някол­ко месе­ца назад), а в насто­я­ща­та обста­нов­ка про­даж­би­те онлайн са в пъти по-мал­ки от оби­чай­ни­те. 

Голя­ма част от коле­ги­те, кои­то рабо­тят в област­та на уст­ния пре­вод, от сед­ми­ци са без никак­ва рабо­та пора­ди отме­не­ни­те кон­фе­рен­ции, масо­ви съби­тия, спи­ра­не­то на рабо­та­та на съда, прекра­тя­ва­не­то на пъту­ва­ни­я­та в чуж­би­на, бло­ки­ра­не­то на туриз­ма и т.н.

Немал­ка част от тях са регис­т­ри­ра­ни като само­о­си­гу­ря­ва­щи се и в момен­та дъл­жат оси­гу­ри­тел­ни внос­ки, въп­ре­ки че нямат ника­къв доход.

Лип­са­та на при­хо­ди зася­га осо­бе­но сил­но само­о­си­гу­ря­ва­щи­те се пре­во­да­чи и тези със склю­че­ни дого­во­ри, по кои­то не се извър­ш­ват пла­ща­ния. Също­то се отна­ся и за фил­мо­ви­те пре­во­да­чи. Важ­но е да се отбе­ле­жи, че пора­ди усло­ви­я­та на рабо­та­та си – нис­ки, нере­дов­но изпла­ща­ни хоно­ра­ри – тези наши коле­ги не раз­по­ла­гат със съб­ра­ни сред­с­тва за „чер­ни дни“ и мно­го от тях може да бъдат при­ну­де­ни да сме­нят про­фе­си­я­та си. Същес­т­ву­ва­не­то на пре­во­да­чес­ко­то със­ло­вие – с него­ви­те спе­ци­фич­ни, изграж­да­ни с годи­ни талант, уме­ния и ком­пе­тен­т­нос­ти – в дейс­т­ви­тел­ност е изло­же­но на риск, а това неми­ну­е­мо ще дове­де до сът­ре­се­ние в кул­ту­ра­та на бъл­гар­с­ко­то общес­т­во.

Ето защо смя­та­ме, че опи­са­на­та ситу­а­ция изис­к­ва спеш­ни мер­ки за помощ в област­та на кул­ту­ра­та – мер­ки, как­ви­то се пред­при­е­мат във всич­ки евро­пейс­ки стра­ни (за да Ви бъдем полез­ни, при­ла­га­ме файл с ори­ен­ти­ро­въч­на инфор­ма­ция, съб­ра­на от нас със съдейс­т­ви­е­то на коле­ги­те ни от евро­пейс­ки­те пре­во­да­чес­ки орга­ни­за­ции). В този сми­съл под­кре­пя­ме иска­ни­я­та на неза­ви­си­мия кул­ту­рен сек­тор за съз­да­ва­не­то на Струк­ту­рен и Соци­а­лен фонд към Минис­тер­с­т­во на кул­ту­ра­та. 

По отно­ше­ние на пре­во­да­чи­те насто­я­ва­ме кри­зис­ни­те мер­ки да вклю­чат мини­мум: 1) поема­не на оси­гу­ри­тел­ни­те внос­ки на само­о­си­гу­ря­ва­щи­те се пре­во­да­чи за вре­ме­то на извън­ред­но­то поло­же­ние и поне месец след това, за да не са при­ну­де­ни те да прекра­тят дей­ност­та си; 2) поема­не на 60% от неиз­п­ла­те­ни­те хоно­ра­ри по вече склю­че­ни дого­во­ри на пре­во­да­чи­те. Надя­ва­ме се също, че като по-ната­тъш­на мяр­ка – подоб­на на пред­при­е­ти­те в дру­ги дър­жа­ви – Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та ще оси­гу­ри фонд, от кой­то инди­ви­ду­ал­ни­те твор­ци, оста­на­ли без рабо­та пора­ди кри­за­та, да бъдат под­по­мог­на­ти финан­со­во за опре­де­лен пери­од от вре­ме.

С уве­ре­ност, че съп­ри­час­ти­е­то, раз­би­ра­не­то и навре­мен­на­та помощ ще ни помог­нат да се спра­вим с теж­ко­то поло­же­ние, Ви бла­го­да­рим за вни­ма­ни­е­то. Бъде­те здрав! 

При­ло­же­ние: съг­лас­но тек­с­та.

София, 02.04.2020 г.                                                                   С ува­же­ние, 

Упра­ви­те­лен съвет на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия

Проф. Вера Ганчева: „Да превеждаш, ще рече да провиждаш…”

Огнян Стам­бо­ли­ев раз­го­ва­ря с Вера Ган­че­ва

Резултат с изображение за „ВЕРА ГАНЧЕВА ФОТО“

Проф. д‑р Вера Ган­че­ва (23 фев­ру­а­ри 1943, София) след завър­ш­ва­не на сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет (1965) изуча­ва швед­с­ки език и лите­ра­ту­ра в уни­вер­си­те­та в Сток­холм (1965–1968). Била е после­до­ва­тел­но репор­тер, зам. гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор на сп. ЛИК (1966–1976) в БТА, гла­вен редак­тор и дирек­тор на изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра” (1978–1989), осно­ва­тел и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус” ООД (1991–2001), дирек­тор на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка „Св. св. Кирил и Мето­дий” (1996–97), впос­лед­с­твие до днес соб­с­тве­ник и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус”. Пре­по­да­ва­ла е кул­тур­на исто­рия на Скан­ди­нав­с­кия север, норд­с­ка лите­ра­ту­ра и мито­ло­гия, стра­ноз­на­ние на Шве­ция и на Ислан­дия в спе­ци­ал­ност „Скан­ди­на­вис­ти­ка” на Софийс­кия уни­вер­си­тет (от 1993). Автор­ка на кни­ги, посве­те­ни на лич­нос­ти, проб­ле­ми и явле­ния в све­тов­на­та лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра: „Телес­коп, път и две сиам­с­ки кот­ки” (1984), „Гла­дът като хляб” (1988), „Синьо + жъл­то = зеле­но” (1992), „Амал­га­ма” (1993), „Шве­ция — стра­на­та и хора­та” (2001), „Ема­ну­ел Све­ден­борг – архи­тект на веч­ност­та“ (2012). Пре­веж­да­ла е и е пред­ста­вя­ла (пове­че­то за пръв път у нас) авто­ри пре­дим­но от Скан­ди­нав­с­кия север като Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Артур Лунд­квист, Тумас Тран­с­т­рьо­мер, Аст­рид Линд­грен, Аксел Сан­де­му­се, Таряй Весос, Юхан Бор­ген, Ролф Якоб­сен и мно­го дру­ги. За рабо­та­та си като лите­ра­ту­ро­вед и пре­во­дач е удос­то­я­ва­на с бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни отли­чия, сред кои­то изпък­ват злат­на знач­ка на Наци­о­нал­ния кон­вент на екс­пер­ти­те (2006), висо­ки­ят дат­с­ки орден „Рицар­с­ки кръст на Данеб­рог” (2002), швед­с­ки­ят Крал­с­ки орден на Поляр­на­та звез­да — пър­ва сте­пен (2008), нор­веж­ки­ят Крал­с­ки орден за заслу­ги към Нор­ве­гия – пър­ва сте­пен (2012) , награ­ди­те на Швед­с­ка­та ака­де­мия (1983, 2001, 2013), на Съю­за на швед­с­ки­те писа­те­ли (1994), Меж­ду­на­род­но­то отли­чие (за пре­вод) на име­то на Ханс К. Андер­сен (1979) и др. Пред­се­да­тел на дру­жес­т­во­то „При­яте­ли на Шве­ция в Бъл­га­рия” (от 1993).

Ува­жа­е­ма Вера Ган­че­ва, нека започ­нем нашия раз­го­вор с Ваше­то дет­с­тво и пър­вия ви досег  с лите­ра­ту­ра­та?

Най-хуба­ви­те спо­ме­ни от мое­то дет­с­тво и ран­на мла­дост са свър­за­ни с часо­ве­те, бла­же­но дъл­ги и нес­му­ща­ва­ни, кои­то пре­кар­вах в уеди­не­ние сред кни­ги­те в бащи­на­та биб­ли­о­те­ка – него­ля­ма стая с остък­ле­ни шка­фо­ве до тава­на, доста­тъч­но дъл­бо­ки, за да вмес­тят някол­ко хиля­ди тома в по две плът­ни реди­ци на все­ки рафт. Естес­т­ве­но, не можех да ги изче­та всич­ки­те, пък и до днес немал­ко от тях са само пре­лис­те­ни, дру­ги (все още) недо­кос­на­ти, но дори  веро­ят­ност­та да сто­ря това сякаш ста­ва­ше мета­фо­ра на жела­ние, на потреб­ност, не по-мал­ко сгря­ва­ща от реал­но­то й удов­лет­во­ря­ва­не. Този доте­ле­ви­зи­о­нен уют на домаш­на­та биб­ли­о­те­ка, затъм­не­на и тиха като храм, усе­ща­не­то за тайн­с­т­во, под­сил­ва­но от екс­та­за на поч­ти физи­чес­ко­то съп­ри­кос­но­ве­ние с въз­ви­ше­но­то, от тръп­ка­та  при вся­ка „крач­ка отвъд огле­да­ло­то“, сигур­но са изиг­ра­ли реша­ва­ща роля  при фор­ми­ра­не­то на моя­та сетив­ност и харак­тер.  Труд­но ми е да опи­ша с думи атмос­фе­ра­та на това отда­де­но посве­ще­ние в чете­не­то, не само като удо­вол­с­т­вие или източ­ник на позна­ния, а и като изкус­т­во, усво­я­ва­но спо­ред Гьо­те от самия него цели осем­де­сет годи­ни…

Чете­не­то оба­че е не само просве­ща­ва­не, раз­ту­ха или „тран­с­пор­т­но сред­с­тво“ за тури­зъм на духа, но и рабо­та, сери­о­зен инте­лек­ту­а­лен труд, акт на сът­вор­чес­т­во, как­то и раз­брах по-къс­но, кога­то то се сля с мои­те про­фе­си­о­нал­ни инте­ре­си и слу­жеб­ни задъл­же­ния. Не вина­ги е важ­но как­во човек чете ежед­нев­но, но неве­ро­ят­но важ­но е как­во не  е чел все­ки ден – тази параф­ра­за на извес­т­на­та мак­си­ма е осо­бе­но валид­на и днес, кога­то реди­ца обсто­я­тел­с­т­ва и фак­то­ри, цялос­т­но­то раз­ви­тие на чове­чес­т­во­то в гло­ба­лен мащаб сякаш имат за цел да ома­ло­ва­жат уни­кал­ност­та на Сло­во­то, как­то и въз­дейс­т­ве­на­та мощ на лите­ра­ту­ра­та, все пове­че стес­ня­вай­ки кръ­га на чита­те­ли­те, кои­то я тър­сят и въз­при­е­мат като спа­си­те­лен корек­тив на банал­ност­та,  при­тис­ка­ща ни отвся­къ­де.

Като мла­да жур­на­лист­ка и пре­во­дач­ка рабо­тих­те десет годи­ни като гла­вен редак­тор на спи­са­ни­е­то на БТА – ЛИК. Това беше един от мал­ко­то ни „про­зор­ци” към Евро­па и све­та. Все­ки брой беше един праз­ник за нас. Лич­но аз се рад­вах, кога­то изле­зе­ше мой пре­вод на румън­с­ки или ита­ли­ан­с­ки раз­каз в него. Хуба­ви годи­ни, нали?!

Всъщ­ност аз постъ­пих на рабо­та в БТА най-напред като репор­тер в редак­ция „Меж­ду­на­род­на инфор­ма­ция“, къде­то тряб­ва­ше да свик­на с осо­бе­нос­ти­те и тем­па на една мно­го взис­ка­тел­на про­фе­си­о­нал­на сре­да и да учас­т­вам в изгот­вя­не­то на спе­ци­фи­чен инфор­ма­ци­о­нен про­дукт, раз­пра­щан ежед­нев­но и еже­час­но, дори и еже­ми­нут­но, до меди­и­те в цяла­та стра­на, а също и в чуж­би­на. Тази дей­ност кул­ти­ви­ра­ше у мен и мои­те коле­ги еру­ди­ра­ност и качес­т­ва,  кои­то отли­ча­ва­ха про­чу­та­та в оне­зи годи­ни „бете­ан­с­ка шко­ла“, изграж­да­ха у нас нагла­си за изос­т­ре­на и свръх­ди­на­мич­на  реак­тив­ност спря­мо оно­ва, кое­то се случ­ва­ше тук  и по све­та във всич­ки облас­ти на общес­т­ве­но-поли­ти­чес­кия и кул­тур­ния живот.

Две-три годи­ни по-къс­но полу­чих шан­са да пре­ми­на на рабо­та в сед­мич­ни­ка „ЛИК“ отна­ча­ло все още като репор­тер, после като редак­тор, замес­т­ник-гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор — уст­рем­но, може би дори доня­къ­де при­бър­за­но, кари­ер­но раз­ви­тие, оби­чай­но впро­чем за бете­ан­с­ки­те усло­вия, в кои­то всич­ки ние  съз­ря­вах­ме про­фе­си­о­нал­но и твор­чес­ки по-уско­ре­но веро­ят­но бла­го­да­ре­ние на сти­му­ли­ра­щот­го усе­ща­не за пря­ка връз­ка със све­та, за това, че сме част едва ли не от цяла все­ле­на, осъз­на­ва­но освен като при­ви­ле­гия и като ото­вор­ност. Отго­вор­ност пред една все по-широ­ка пуб­ли­ка, жад­на за инфор­ма­ция и въз­мож­нос­ти за инте­лек­ту­ал­но обо­га­тя­ва­не и израс­т­ва­не, отго­вор­ност и пред нас сами­те, пред вре­ме­то,  кое­то ни беше съде­но да про­ме­ним, про­ме­няй­ки ради­кал­но себе си. Пред­по­чи­та­на мише­на на апа­рат­чи­ци­те от вся­ка­къв ранг тога­ва бяха имен­но чети­ри­те сед­мич­ни изда­ния на БТА — „Пара­ле­ли“, ЛИК, „По све­та“ и „Наука и тех­ни­ка“ с тира­жи, вну­ши­тел­ни за вре­ме­то, кои­то с нети­пич­ни­те, дори уни­кал­ни, за нашия меди­ен бит мате­ри­а­ли от чуж­дес­т­ран­ния печат, под­би­ра­ни и под­на­ся­ни „по запа­ден обра­зец“, изпъл­ня­ва­ха фун­к­ци­я­та на един вид бъл­гар­с­ки пор­тал към „гло­бал­но­то село“, в как­во­то спо­ред канад­с­кия изсле­до­ва­тел Мар­шал Мак­лу­ън, тога­ва чес­то цити­ран  у нас, инфор­ма­ци­он­ни­те тех­но­ло­гии вече превръ­ща­ха све­та. Убе­де­но твър­дя, че имен­но (макар и не един­с­т­ве­но) тези спи­са­ния, раз­цъф­на­ли като екзо­тич­ни цве­тя в пус­ти­ня­та от про­па­ган­д­ни кли­ше­та и набе­де­ни от извес­т­ни сре­ди за „про­вод­ни­ци на бур­жо­аз­но вли­я­ние“,  допри­не­со­ха за започ­ва­що­то про­пук­ва­не на ста­тук­во­то на сил­но иде­о­ло­ги­зи­ра­ния соци­ум, за все по-чес­ти­те засеч­ки на  регу­ла­тор­ни­те му меха­низ­ми и за въз­ник­ва­не­то на качес­т­ве­но раз­злич­ни есте­ти­чес­ки вку­со­ве и духов­ни потреб­нос­ти вът­ре в него.  Бъл­га­рия се отва­ря­ше към све­та и дей­ност­та на БТА несъм­не­но под­по­ма­га­ше този про­цес, кой­то, как­то зна­ем, посте­пен­но раз­дви­жи за пре­об­ра­зо­ва­ния цяло­то ни общес­т­во. Ние в ЛИК бях­ме не само сви­де­те­ли, но и учас­т­ни­ци в една зараж­да­ща се кул­тур­на рево­лю­ция.

Доб­ре си спом­ням ваше­то сът­руд­ни­чес­т­во в този наш сед­мич­ник, Огня­не и ми се иска да вяр­вам, че с него е започ­нал и пътят ви на днес виден бъл­гар­с­ки инте­лек­ту­а­лец с широ­ка палит­ра от зна­ния и инте­ре­си, с акти­вен  при­нос в наша­та кул­ту­ра.

Да, въп­ре­ки някои труд­нос­ти и огра­ни­че­ния, това бяха хуба­ви и сил­ни, дори прекрас­ни, годи­ни!

Да, бла­го­да­ря Ви за това, че сега ни спом­них­те за тях. Съд­ба­та Ви свър­з­ва с лите­ра­ту­ра­та на Шве­ция.  С как­во Ви привле­че тази стра­на и ней­на­та лите­ра­ту­ра?

Освен с маг­ни­та на „север­на­та екзо­ти­ка“ Шве­ция ме привле­че и ме привли­ча до днес с реал­нос­ти­те на едно после­до­ва­тел­но изграж­да­но демок­ра­тич­но общес­т­во, съче­та­ло  ефек­тив­но  импе­ра­ти­ви­те на пазар­на­та ико­но­ми­ка с граж­дан­с­ки­те при­ви­ле­гии на соци­ал­на­та дър­жа­ва. Не е слу­ча­ен фак­тът, че и Шве­ция, и оста­на­ли­те стра­ни на Скан­ди­нав­с­кия север, заемат чел­ни мес­та в меж­ду­на­род­ни­те кла­са­ции за сво­бо­да на сло­во­то, но и по дру­ги пока­за­те­ли като про­дъл­жи­тел­ност на живо­та, висо­ка сте­пен на гра­мот­ност и обра­зо­ва­ност на хора­та, ино­ва­тив­ност, мно­го добро качес­т­во на дел­нич­но­то битие, измер­ва­но не с поку­па­тел­на­та спо­соб­ност на насе­ле­ни­е­то, а с шан­со­ве­те, пре­дос­та­вя­ни и на обик­нов­ния човек за раз­ви­ти­те и въз­пол­з­ва­не от цен­нос­ти­те на ево­лю­ци­он­ния напре­дък. Прозрач­ност­та и кон­сен­су­сът там са задъл­жи­тел­но спаз­ва­ни при­ори­те­ти при взе­ма­не­то на важ­ни за наци­я­та реше­ния, а сак­ци­и­те за нару­ша­ва­не­то на общес­т­ве­на­та ети­ка и морал от стра­на на оне­зи, кои­то би тряб­ва­ло да ги съб­лю­да­ват – без­жа­лос­т­ни. Пери­о­дич­ни­ят печат, ради­о­то и теле­ви­зи­я­та, изда­тел­с­ка­та дей­ност в Шве­ция, а и в тези  стра­ни изоб­що, са спо­ред мен най-доб­ри­те в Евро­па, може би  дори в све­та и имен­но това обсто­я­тел­с­т­во ми даде мно­го, импул­си­рай­ки ме още в само­то нача­ло на пре­би­ва­ва­не­то ми в реги­о­на, да се заема с изуча­ва­не­то на швед­с­ки език в Сток­холм­с­кия уни­вер­си­тет и факул­та­тив­но – на нор­веж­ки, пак там. Впос­лед­с­твие затвър­ж­да­вах и раз­ши­ря­вах уме­ни­я­та си по два­та ези­ка  бла­го­да­ре­ние на сти­пен­дии и гран­то­ве, на как­ви­то дър­жав­ни­те инс­ти­ту­ции и немал­ко час­т­ни фон­да­ции в Скан­ди­на­вия не се скъ­пят за оне­зи, кои­то попу­ля­ри­зи­рат тамош­ни­те инте­лек­ту­ал­но-твор­чес­ки тър­се­ния и пости­же­ния.

Вече имах твър­де солид­на база за срав­не­ния – след т. нар. Рус­ка гим­на­зия в София, извес­т­на с висо­ко­то си рав­ни­ще на обу­че­ние, аз завър­ших сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет и така се слу­чи, че в Шве­ция  рабо­тих над дип­лом­на­та си рабо­та на тема „Аван­гар­дът в чеш­ка­та лите­ра­ту­ра през 20-те годи­ни на ХХ век“. Посте­пен­но впи­сах швед­с­ка­та худо­жес­т­ве­на сло­вес­ност в един твър­де широк  кръг на усво­е­ни пред­ста­ви и позна­ния за лите­ра­ту­ра­та изоб­що, но това, с кое­то тя ме привле­че и ми ока­за сил­но вли­я­ние, беше дъл­бо­ки­ят пси­хо­ло­ги­зъм у ней­ни­те авто­ри, дра­ма­тиз­мът в тех­ни­те про­из­ве­де­ния, прикрит под кора­та на ези­ка, къде­то сякаш  кло­ко­чи като чер­на река, холис­тич­на­та идея за пъл­на обвър­за­ност на чове­ка с при­ро­да­та и кос­мо­са. И раз­би­ра се, юве­лир­но­то изящес­т­во и пре­циз­ност на сти­ла, пан­те­ис­тич­на­та все­об­х­ват­ност на иде­и­те, мето­дич­на­та орга­ни­за­ция на раз­гър­на­тия сюже­тен мате­ри­ал в рома­ни­те, а също раз­би­ра се  и вир­ту­оз­на­та дра­ма­тур­гич­на тех­ни­ка на авто­ри­те на пие­си за швед­с­кия и све­тов­ния теа­тър, фило­соф­с­ки­те изме­ре­ния на поези­я­та , как­то и предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та,  пред кои­то всич­ко това изпра­вя пре­во­да­чи­те.

Пър­ви­ят Ваш пре­вод, кой­то открих за себе си, беше на Артур Лунд­квист. Една прекрас­на анто­ло­гия  със загла­ви­е­то „Замъ­кът на въоб­ра­же­ни­е­то и камъ­ни­те на дел­ни­ка” /изд. „Народ­на кул­ту­ра”, 1978 – тога­ва ста­нах­те гла­вен редак­тор на това голя­мо наше издателство/. С как­во ви привле­че Лунд­квист?

Позна­вах го лич­но и то мно­го доб­ре. Той и съп­ру­га­та му, вид­на­та поете­са от дат­с­ки про­из­ход Мария Вине, бяха чес­ти гос­ти в рези­ден­ци­я­та на бъл­гар­с­кия посла­ник в Сток­холм,  т. е.  моят баща по оно­ва вре­ме, но и на някои от него­ви­те при­ем­ни­ци на този пост. Артур Лунд­квист беше член на Швед­с­ка­та ака­де­мия и един от глав­ни­те арбит­ри в ней­ния Нобе­лов коми­тет, кой­то  от 1901 излъч­ва и пред­ла­га на ней­ни­те чле­но­ве  лау­ре­а­ти­те на зна­ме­ни­та­та Нобе­ло­ва награ­да за лите­ра­ту­ра. Ока­за ми голя­ма помощ за съз­да­ва­не и под­дър­жа­не на кон­так­ти с ели­та на швед­с­ка­та кул­ту­ра, ланис­ра ме сред реди­ца  него­ви извес­т­ни и авто­ри­тет­ни пред­ста­ви­те­ли с добро­на­ме­ре­ност и жела­ние да допри­не­се по такъв начин за ваим­но опоз­на­ва­не на Шве­ция и Бъл­га­рия в област­та на кул­ту­ра­та. Той изиг­ра голя­ма роля за номи­ни­ра­не­то на Баг­ря­на за нобе­ло­во­то отли­чие и за пре­во­ди­те на поези­я­та й на швед­с­ки, про­явя­ва­ше жив инте­рес и към лич­ност­та и твор­чес­т­во­то на Йор­дан Радич­ков… Пре­во­дът на  лири­чес­ка­та про­за на Лунд­квист, за коя­то твър­де  пред­ста­ви­те­лен е сбор­ни­кът, кой­то тол­ко­ва ви е допад­нал, ми откри непо­до­зи­ра­ни тери­то­рии и на бъл­гар­с­кия език, чии­то гра­ни­ци чрез пре­во­ди­те й свик­нах – след­вай­ки него­вия при­мер —  да престъп­вам „без да се оглеж­дам“… Позво­ле­те ми, впро­чем, да се само­ци­ти­рам от крат­кия ми увод, озаг­ла­вен „Поези­я­та на про­за­та“, съп­ро­вож­дащ изда­ни­е­то в мой пре­вод  на този набор от блес­тя­щи тек­с­то­ве  на Лунд­квист, вдъх­но­ве­ни, как­то спо­де­ля той, от истин­с­ка­та исто­рия за  сел­с­ки поща­джия от Южна Фран­ция на име Фер­ди­нан  Швал. Този инак скро­мен и неза­бе­ле­жим човек се про­чул със замъ­ка, кой­то съг­ра­дил от камъ­ни­те, съби­ра­ни от него по изми­на­ва­ния сел­с­ки друм, за да пъл­ни все­кид­нев­но с тях сво­я­та поща­джйс­ка чан­та – един ръкот­во­рен памет­ник на меч­та, при­да­ла сми­съл на цяло­то му същес­т­ву­ва­не:

Нари­чат шве­ди­те „роман­тич­ни инже­не­ри“ и бла­гос­к­лон­ност­та на това опре­де­ле­ние не изключ­ва точ­ност­та му, потвър­де­на от уме­ло­то дози­ра­не на кра­со­та и фун­к­ци­о­нал­ност, типич­но за реди­ца тех­ни пости­же­ния. В цело­куп­но­то си твор­чес­т­во Артур Лунд­квист не го опро­вер­га­ва, но го кори­ги­ра съоб­раз­но сте­пен­та, в как­ва­то голя­ма­та лич­ност обоб­ща­ва харак­тер­ни­те наци­о­нал­ни чер­ти в дело с уни­вер­сал­на зна­чи­мост – него­ви­те про­из­ве­де­ния сви­де­тел­с­т­ву­ват за неот­с­тъ­пен кон­т­рол над сти­хий­но­то въоб­ра­же­ние и сво­ен­рав­ния талант от стра­на на кон­к­рет­на­та идея и ана­ли­тич­на­та мисъл, не тол­ко­ва строг оба­че, че да осу­е­тя­ва или отла­га поле­та им. И то полет на огром­ни раз­сто­я­ния, само при­вид­но извър­ш­ван без стрик­т­но раз­пи­са­ние и пред­на­чер­та­ни мар­ш­ру­ти, опи­я­ня­ва­що волен, но целе­ус­т­ре­мен, уж без­ком­па­сен,  пък насоч­ван от рада­ри­те на мъд­рост­та и еру­ди­ци­я­та, свръх­зву­ко­во бърз, а съзер­ца­ван с въз­торг. Спът­ник на Лунд­квист може да ста­не все­ки, но жела­е­щи­те са като че пове­че от оне­зи, кои­то издър­жат докрай гла­во­лом­ни­те му лупин­ги с мета­фо­ри и асо­ци­а­ции, свет­ка­вич­но­то пики­ра­не от виси­ни­те на далеч­ни хори­зон­ти и дъл­ги­те пре­хо­ди без каца­не от Вави­лон, бре­го­ве­те на Стикс или от Бена­рес до Киш­кьо­реш, Исла Нег­ра или някое модер­но пред­гра­дие… При­дир­чив към себе си, той е не по-мал­ко при­дир­чив и към чита­те­ля, от кого­то вина­ги изис­к­ва ком­пе­тен­т­ност и труд, рав­но­цен­ни на вло­же­ни­те от него, за да го въз­наг­ра­ди с един обо­га­тя­ващ кон­такт…“

Писа­ла съм това през 1977–1978, но днес не бих про­ме­ни­ла нито една дума, нито пък нещо в оцен­ки­те кои­то съм напра­ви­ла.

Пре­ве­дох­те Стринд­берг, Якоб­сен, Тран­с­т­рьо­мер, Хам­сун, Юхан Бор­ген… И кла­си­ци, и модер­ни авто­ри. Кол­ко на брой са и кои бяха най- инте­рес­ни­те и най- труд­ни­те за пре­вод?

Все­ки пре­во­дач би ви казал, че лес­ни за пре­вод авто­ри и про­из­ве­де­ния няма. Е, има талан­т­ли­ви интер­п­ре­та­то­ри на чуж­до­е­зич­ни твор­би, кои­то пре­одо­ля­ват с леко­та спън­ки­те по нерав­ния път,  свър­з­ващ не само отда­ле­че­ни, но и неряд­ко корен­но раз­лич­ни лич­нос­ти и кул­ту­ри.  За съжа­ле­ние, аз не съм от тях и кър­тов­с­ки­ят труд при под­го­тов­ка­та ми за пре­съз­да­ва­не на едно или дру­го про­из­ве­де­ние про­дъл­жа­ва кажи-речи до пред­пос­лед­но­то му изчи­та­не вече в мой пре­вод, при кое­то про­дъл­жа­вам да отстра­ня­вам  допус­на­ти от мен несъ­вър­шен­с­т­ва. А ако параф­ра­зи­ра­ме загла­ви­е­то на извес­т­на­та пие­са на Луи­джи Пиран­де­ло, можем да наре­чем пре­во­да­ча лице, кое­то тър­си своя автор. Наме­ри ли го, в резул­тат от оно­ва вне­зап­но и щас­т­ли­во изкрис­та­ли­зи­ра­не на чув­с­т­во­то за вза­им­ност, за кое­то гово­ри напри­мер Стен­дал, или в про­це­са на про­дъл­жи­тел­но и неряд­ко мъчи­тел­но дире­не, той заго­ва­ря не само с думи­те, но и с гла­са му, давай­ки да се раз­бе­ре, че е открил не обект, а алтер его. Това пости­же­ние е и най-голя­мо­то въз­наг­раж­де­ние за уси­ли­я­та и тер­за­ни­я­та на  „авто­ра в сян­ка“, кои­то чита­те­лят не бива да дола­вя.

Всъщ­ност, как­во е за Вас пре­во­дът?  Как­во е Ваше­то кре­до в това изкус­т­во?

Въз­мож­ност за тран­с­фор­ми­ра­не на вре­ме­то в дейс­т­ва­що лице. Задъл­же­ние да бъдеш не само посред­ник, но и арби­тър. Да не забра­вяш нито за миг, че в исто­ри­я­та на кни­жов­ност­та най-голе­ми­те твор­ци са били и пре­во­да­чи, а най-доб­ри­те пре­во­да­чи са били и твор­ци, сли­вай­ки се в общ, вну­ши­тел­но едър силу­ет, чий­то ръст  съот­вет­с­тва на необ­хо­ди­мо­то му  при­със­т­вие на Пар­нас. „Бова­ри, това е и той!“, би въз­клик­нал веро­ят­но Фло­бер, ако може­ше да ста­не сви­де­тел на мъки­те на онзи, кой­то пре­из­ра­зя­ва на друг език неог­вия про­чут роман, въз­съз­да­вай­ки сти­ла му като рит­ми­ка и код, не само като мани­ер, а обра­зи­те му – като цялос­т­на идей­на сис­те­ма. При това поч­ти вина­ги със само­жер­т­ва, с цена­та на лич­ни лише­ния и със себе­от­ри­ца­ние, под аком­па­ни­мен­та на ехид­ни сире­ни-изку­си­тел­ки, кои­то му напя­ват, че в също­то вре­ме, дока­то той се поти над чуж­да твор­ба, дру­ги пишат свои кни­ги, а после пък с рис­ка да бъде обви­ня­ван, че не е пре­вел про­из­ве­де­ни­е­то, ами го е пре­дал, че от лъва е напра­вил куче, от сла­вея – канар­че, от море­то – аква­ри­ум, че е „пор­т­ре­ти­рал“ авто­ра така, как­то Гил­дън­с­търн би изоб­ра­зил  Хам­лет, че лети към сла­ва­та с кри­ле, взе­ти наза­ем…

Не слу­чай­но нари­чат пре­во­да „изкус­т­во на невъз­мож­но­то“.  Същ­ност­та му на съав­тор­с­т­во вина­ги буди дис­ку­сии и пораж­да въп­ро­си, проб­ле­ма­ти­зи­рай­ки, макар кос­ве­но, и дру­ги явле­ния на общес­т­во­то, зави­си­ми и захран­ва­ни от качес­т­ве­ния син­х­рон меж­ду ори­ги­нал и пре­вод, но още­тя­ва­ни при тях­но­то раз­ми­на­ва­не. А то се дъл­жи на доста при­чи­ни, чие­то ката­ло­ги­зи­ра­не и ана­лиз, осо­бе­но пре­ди да са ста­на­ли хро­нич­ни, могат да дове­дат до раз­ре­ша­ва­не на проб­ле­ми не само в тран­с­ла­то­ло­ги­я­та като тео­рия, но и на оне­зи, кои­то пораж­дат прак­ти­чес­ко­то съз­да­ва­не и рецеп­ци­я­та на худо­жес­т­ве­ни цен­нос­ти, въз­пре­пяс­т­вай­ки в една или дру­га сте­пен успеш­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не на тран­с­фе­ра, жиз­не­но важен за вся­ка соци­о­кул­тур­на реал­ност.

Като изда­тел Вие пре­вър­нах­те „Народ­на кул­ту­ра” в една инс­ти­ту­ция, в нещо наис­ти­на голя­мо, зна­чи­мо за бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и духов­ност. Изда­дох­те за пър­ви път авто­ри, неже­ла­ни от цен­зу­ра­та, спор­ни спо­ред кри­те­ри­и­те на соц‑а, открих­те нови све­то­ве… За пър­ви път пус­нах­те авто­ри, кои­то още не бяха пуб­ли­ку­ва­ни в Мос­к­ва /нали тога­ва, волю- нево­лю, све­ря­вах­ме часов­ни­ка си с кремъл?!/. Имах­те ли проб­ле­ми при изда­ва­не­то на някои от тях?

Наше­то вре­ме и тога­ва беше дина­мич­но, инте­рес­но, но и не по-мал­ко труд­но, опас­ност­та под фор­ма­та на доно­си и сан­к­ции идва­ше откъм хора и кръ­го­ве, кои­то не може­ха да се при­ми­рят с необ­ра­ти­мия духо­вен подем в стра­ни­те от т. нар. „изто­чен блок“, наме­рил отра­же­ние съот­вет­но и в сфе­ра­та на кни­го­из­да­ва­не­то. Оку­ра­же­ни от него, ние тър­сех­ме и внед­ря­вах­ме у нас импул­си и идеи от  Полша, Унга­рия, Чехос­ло­ва­кия, ГДР и имен­но от коле­ги­те си там се учех­ме да манев­ри­ра­ме – пус­ках­ме кни­ги, кои­то биха предиз­ви­ка­ли, меко каза­но, спо­ро­ве в стра­на­та ни,  но с под­хо­дя­щи пред­го­во­ри или послес­ло­ви било от наши, било от чуж­ди /предимно съветски/ авто­ри. Изда­тел­с­т­ва­та в ГДР напри­мер ни впе­чат­ля­ва­ха със сво­и­те програ­ми и ката­ло­зи, защо­то в мен­ге­ме­то на дър­жав­ния соци­а­ли­зъм те тряб­ва­ше да се спра­вят с кон­ку­рен­ци­я­та на оно­ва, кое­то изли­за­ше в тога­ваш­на­та Запад­на Гер­ма­ния, привле­ка­тел­но и ези­ко­во достъп­но за източ­но­гер­ман­ци­те. Имен­но от виден пред­ста­ви­тел на кул­тур­ния естаб­лиш­мънт в ГДР, замес­т­ник-минис­тъ­ра на кул­ту­ра­та Кла­ус Хьоп­ке, кой­то отго­ва­ря­ше за кни­го­из­да­ва­не­то там, аз потър­сих съдейс­т­вие за пред­ста­вя­не у нас на Хор­хе Луис Бор­хес напри­мер, ана­те­мо­сан нез­най­но от кого и нез­най­но защо у нас до сте­пен, недо­пус­ка­ща пред­ста­вя­не­то му на бъл­гар­с­ки език. По вре­ме на посе­ще­ни­е­то си в Бъл­га­рия Кла­ус Хьоп­ке изра­зи пред най-отго­вор­ни фак­то­ри под­ска­за­но­то му от мен учуд­ва­не, че сред тол­ко­ва зна­чи­ми кни­ги в кни­жар­ни­ци­те на София не е съз­рял нито една на този голям аржен­тин­с­ки писа­тел. Моя­та так­ти­чес­ка хит­рост беше бър­зо разоб­ли­че­на от ръко­вод­с­тво­то на Коми­те­та за печа­та, но без нега­тив­ни после­ди­ци нито за мен, нито за послед­ва­ло­то пре­веж­да­не и изда­ва­не на Бор­хес на бъл­гар­с­ки език, кое­то се със­тоя… Мога да при­ве­да още немал­ко и все така крас­но­ре­чи­ви при­ме­ри… Що се отна­ся  отна­ся до рус­ки­те писа­те­ли-емиг­ран­ти или ина­ко­мис­ле­щи, кои­то „Народ­на кул­ту­ра“ се одър­зос­тя­ва­ше да пред­ста­вя най-напред  у нас в оне­зи вре­ме­на,  тук голя­ма и навре­мен­на помощ ни оказ­ва­ше ново­то поко­ле­ние пред­ста­ви­те­ли в чуж­би­на на  ВААП, офи­ци­ал­на­та автор­с­ко-прав­на аген­ция на СССР — вече по-мла­ди хора с модер­но виж­да­не и амби­ция  да под­тик­нат отвън раз­чуп­ва­не­то на ледо­ве­те вът­ре в сво­я­та огром­на стра­на, къде­то те, меж­ду дру­го­то, вече бяха започ­на­ли да се топят… Авто­ри­тет­но­то съвет­с­ко изда­тел­с­т­во „Раду­га“, чия­то дирек­тор­ка в оне­зи годи­ни беше  пре­во­дач­ка­та и белет­рист­ка Нина Лит­ви­нец, ни оси­гу­ря­ва­ше гото­во пре­ве­де­ни на бъл­тар­с­ки ръко­пи­си на „спор­ни“, поня­ко­га дори забра­ня­ва­ни в даден момент про­из­ве­де­ния на рус­ки и съвет­с­ки писа­те­ли, кои­то ние редак­ти­рах­ме и офор­мях­ме, съг­ла­су­вай­ки задъл­жи­тел­но изда­тел­с­ки­те си наме­ре­ния с ВААП, а после ги  връ­щах­ме обрат­но в Мос­к­ва, откъ­де­то полу­ча­вах­ме гото­ва про­дук­ция, издър­жа­на спо­ред най-висо­ки­те стан­дар­ти на полиг­ра­фи­чес­ко­то изкус­т­во и тех­ни­ка.  От своя стра­на „Народ­на кул­ту­ра“ пре­дос­та­вя­ше на „Раду­га“ твор­би на бъл­гар­с­ки писа­те­ли и поети, пре­ве­де­ни на рус­ки език и раз­прос­т­ра­ня­ва­ни от тех­ни еки­пи навред из съвет­с­ка­та стра­на. Този обмен на загла­вия и идеи, про­ти­во­дейс­т­ващ твър­де успеш­но на влас­т­ва­ща­та тога­ва иде­о­ло­ги­чес­ка цен­зу­ра, про­дъл­жи доста годи­ни, а в пери­о­да  на гор­ба­чов­с­ка­та перес­т­рой­ка Нина дори  огла­ви цялос­т­но­то кни­го­из­да­ва­не в Русия, но она­зи вза­и­мо­по­лез­на актив­ност в кул­тур­но­то общу­ва­не на наши­те два наро­да бе сек­на­ла, за да наме­ри след извес­т­но вре­ме, как­то се надя­вам (далеч не само аз впро­чем),  качес­т­ве­но подоб­ре­ни свои фор­ми,  да отбе­ле­жи нови съв­мес­т­ни пости­же­ния в съв­ре­ме­но­то кни­го­из­да­ва­не, бъл­гар­с­ко, рус­ко, евро­пейс­ко…

След про­мя­на­та напра­вих­те ново изда­тел­с­т­во със ста­ро­то име „Хемус”. Изда­дох­те нови кни­ги. Про­дъл­жа­ва­те ли още тази дей­ност?

Да, макар и не в такъв мащаб, как­то пре­ди. Ситу­а­ци­я­та на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар все още не поощ­ря­ва рис­ко­ва­ни начи­на­ния с крат­кот­ра­ен ефект, така че това наше изда­тел­с­т­во, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е при­ну­де­но да се съоб­ра­зя­ва със ско­ва­ва­щи­те начи­на­ни­я­та му (глав­но ико­но­ми­чес­ки) огра­ни­че­ния. Убе­де­на съм оба­че, че в ана­ли­те на нова­та бъл­гар­с­ка кул­ту­ра  с подо­ба­ва­що едри и бляс­ка­ви бук­ви ще бъде впи­са­на наша­та биб­ли­о­теч­на поре­ди­ца „Ново­лу­ние“,  поде­та вед­на­га след голя­ма­та общес­т­ве­на про­мя­на у нас по идея на лите­ра­тур­ния исто­рик Петър Велич­ков и  чрез коя­то прехвър­лих­ме мост меж­ду най-нова­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра и твор­би на бъл­гар­с­кия и  евро­пейс­кия модерн, забра­ве­ни, нег­ли­жи­ра­ни или откро­ве­но запре­ща­ва­ни в годи­ни­те на соци­а­лиз­ма. Истин­с­ки фурор предиз­вик­ва­ше изли­за­не­то от печат на вся­ка кни­га от тази еле­ган­т­на и същев­ре­мен­но цено­во достъп­на  поре­ди­ца. В нея бяха вклю­че­ни рома­ни от  Нико­лай Рай­нов, Кирил Хрис­тов, Борис Шива­чев, Кон­с­тан­тин Кон­с­тан­ти­нов, Яна Язо­ва, Чав­дар Мута­фов и др., наред с твор­би на Йенс Петер Якоб­сен, Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Ста­нис­лав Пши­би­шев­с­ки, Гус­тав Май­ринк С харак­тер­но­то лого на няко­гаш­ния леген­да­рен „Хемус“ под­не­сох­ме и обно­ве­на­та поре­ди­ца „Злат­ни зър­на“, за кое­то бях­ме полу­чи­ли при­жи­ве  бла­гос­ло­вия от  ней­ния осно­ва­тел, голе­мия бъл­гар­с­ки изда­тел Слав­чо Ата­на­сов…  В про­дук­ци­я­та ни не лип­с­ва­ха и немал­ко от т. нар. big titles, т.е. бес­т­се­лъ­ри или хипер­се­лъ­ри, вна­ся­ни отвън или в съв­сем ред­ки слу­чаи напи­са­ни от бъл­гар­с­ки авто­ри, спа­си­тел­но дохо­дон­с­ни и кои­то  в начал­ни­те годи­ни на пре­хо­да кате­го­рич­но пре­об­ла­да­ва­ха на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар. Днес кар­ти­на­та му е съв­сем дру­га и в нея се откро­я­ва посто­ян­на­та налич­ност на изда­ния от рода на енцик­ло­пе­дии, реч­ни­ци, науч­но-попу­ляр­на и кла­си­чес­ка лите­ра­ту­ра, пре­из­да­ния с обра­зо­ва­тел­на и худо­жес­т­ве­на зна­чи­мост, макар на немал­ко от тях да лип­с­ва изис­ку­е­ма­та автен­тич­на тежест. Не е слу­ча­ен фак­тът, че в стра­ни с далеч по-ста­би­ли­зи­ра­на и ефек­тив­на тема­тич­на поли­ти­ка от годи­ни се води т. нар. „дис­курс за двой­на­та стой­ност“, г.е. за неиз­беж­но­то про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду кни­га­та като кул­тур­но-есте­ти­чес­ка цен­ност и вто­ра­та й същ­ност – на сто­ка за потреб­ле­ние. И неза­ви­си­мо, че то при­до­би­ва все по-кон­ф­лик­тен харак­тер, изда­те­лят по призва­ние не би след­ва­ло да забра­вя думи­те на нем­с­кия фило­соф, кри­тик и есе­ист Вал­тер Беня­мин, че в лич­на­та си биб­ли­о­те­ка тряб­ва да имаш не тол­ко­ва кни­ги, от кои­то се нуж­да­еш в даде­ния момент, кол­ко­то таки­ва, кои­то ще ти бъдат неол­хо­ди­ми в бъде­ще. Прогнос­тич­на дар­ба, съче­та­на с прозре­ни­я­та на визи­о­нер, би след­ва­ло да при­те­жа­ва все­ки, кой­то рабо­ти и тво­ри в област­та на лите­ра­ту­ра­та.

Запи­са­но в днев­ни­ка на Вера Ган­че­ва

По-доб­ре да си гла­ден, откол­ко­то да ядеш, как­во­то ти попад­не, по-доб­ре да си сам, откол­ко­то да си с кого­то и да е.“
ОМАР ХАЯМ

Да бъдеш себе си в свят, кой­то неп­ре­къс­на­то се опит­ва да те напра­ви нещо дру­го, е най-вели­ко­то пости­же­ние.“
Р. У. ЕМЕРСЪН

Вина­ги обръ­щай лице към слън­це­то – тъй сен­ки­те ще падат зад гър­ба ти.“
УОЛТ УИТМАН

Представяме: „Имитация на кошмар“ от Ана Бландиана в превод на Румяна Л. Станчева

         

Изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“ наско­ро пуб­ли­ку­ва сбор­ник с раз­ка­зи от све­тов­но извес­т­на­та румън­с­ка писа­тел­ка Ана Блан­ди­а­на, под загла­ви­е­то „Ими­та­ция на кош­мар“, в пре­вод на Румя­на Л. Стан­че­ва.          

   Ана Блан­ди­а­на (р. 1942) съз­да­ва жан­ро­во раз­но­ли­ко твор­чес­т­во, в кое­то естес­т­ве­но съжи­тел­с­т­ват поезия и про­за и кое­то прекрач­ва в две епо­хи, но като све­тог­лед и дух пред­став­ля­ва едно един­но цяло. Носи­тел­ка е на Награ­да­та „Хер­дер“ от 1982 годи­на, член е на Поети­чес­ка­та ака­де­мия „Сте­фан Малар­ме“, на Евро­пейс­ка­та ака­де­мия за поезия, на Све­тов­на­та ака­де­мия за поезия (UNESCO).

            На бъл­гар­с­ки език досе­га от Ана Блан­ди­а­на са изда­де­ни, в пре­вод на Румя­на Л. Стан­че­ва: „Сън в съня“, сти­хот­во­ре­ния, 1986; „Чек­ме­дже­то с апло­дис­мен­ти“, роман, 1999; „Кори­до­ри с огле­да­ла“, поезия и есе­та, 2005 – Награ­да на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия; „Отлив на сми­съ­ла“, нови сти­хот­во­ре­ния, 2010.

            С любез­но­то съдейс­т­вие на пре­во­дач­ка­та и изда­тел­с­т­во­то пред­ла­га­ме откъс от раз­каз, вклю­чен в нова­та кни­га.

АНА БЛАНДИАНА

НА СЕЛО

            От годи­ни не бях изли­за­ла от гра­да, освен за да отида в друг град, а по пътя вина­ги взи­мах мер­ки да не се отег­ча­вам и носех кни­га или спи­са­ние, кои­то про­чи­тах как­то нико­га при дру­ги обсто­я­тел­с­т­ва, от загла­ви­е­то до адре­са на редак­ци­я­та и на адми­нис­т­ра­ци­я­та от послед­на­та стра­ни­ца, а кога­то присти­гах, ги сгъ­вах и вни­ма­тел­но ги при­би­рах в куфа­ра – сякаш няма­ше да ги хвър­ля и без това след някол­ко часа или някол­ко дена, без меж­дув­ре­мен­но да ги поглед­на – и си каз­вах: „Не си изгу­бих вре­ме­то, про­че­тох три спи­са­ния“. Или чети­ри, или пет, спо­ред про­дъл­жи­тел­ност­та на пътя. Не ми харес­ва­ше да гле­дам през про­зо­ре­ца, стру­ва­ше ми се отег­чи­тел­но и без сми­съл, а като иде­ал за пъту­ва­не смя­тах – кол­ко­то и неле­по да изглеж­да – да не усе­тя, че съм пъту­ва­ла. Макар да знам, че е просто глу­пост, започ­вам с това, защо­то, за да раз­бе­ре­те нещо, кое­то нор­мал­но не би тряб­ва­ло да повяр­ва­те, а имен­но че нико­га пре­ди момен­та, за кой­то ще ви раз­ка­жа – или във все­ки слу­чай нико­га, откак­то съм ста­на­ла голям човек, въз­рас­тен, как­то се каз­ва, – не бях наблю­да­ва­ла поле. Ина­че бих­те раз­бра­ли мно­го мал­ко или дори нищо от това, кое­то искам да ви раз­ка­жа. В дет­с­тво­то ми, пре­ди пове­че от двай­сет годи­ни, да, бях го пра­ви­ла и – стран­но – след тол­ко­ва вре­ме все още си спом­ням с голя­ма точ­ност този момент. Бяха ми каза­ли, че ще ме заве­дат на село при баба и дядо. Мис­ля, че бях на чети­ри или на пет годи­ни и че ме качи­ха на една кола, коя­то не си спом­ням мно­го доб­ре, може би беше каби­на­та на ками­он или може би дру­го, във все­ки слу­чай мал­ко, плъз­га­що се напред прост­ран­с­т­во, обо­руд­ва­но с голям про­зо­рец отпред, екран, по кой­то в про­дъл­же­ние на мно­го часо­ве се раз­гръ­ща­ше някак­во поле, кое­то изглеж­да­ше без­к­рай­но и кое­то гле­дах неу­мор­но през цяло­то вре­ме, сед­на­ла на коле­не­те на няко­го, кого­то питах от вре­ме на вре­ме „къде е село­то?“, „кога ще стиг­нем на село?“. Вече не знам как съм си пред­ста­вя­ла, че тряб­ва да бъде на село, но знам, че гле­дах без­спир поле­то, за да мога да зър­на село­то вед­на­га щом се появи, и също така си спом­ням, че се почув­с­т­вах дъл­бо­ко оби­де­на – с она­зи виб­ри­ра­ща оби­да, на ръба на избух­ва­не­то в плач, коя­то само деца­та изпит­ват и помнят, – кога­то някой, веро­ят­но отег­чен от тол­ко­ва въп­ро­си, ми каза мимо­хо­дом „Това е село­то“, а аз –нераз­би­ра­ща, поглед­нах извед­нъж това поле, кое­то се точе­ше от часо­ве, с няка­къв суе­ве­рен страх, все едно извед­нъж призна­вах, че то крие нещо неви­ди­мо и нераз­би­ра­е­мо за мен, но не по-мал­ко важ­но, може би дори запла­ши­тел­но – при­до­бих сили да попи­там – пре­ди да избух­на в про­дъл­жи­те­лен буен плач, от оне­зи, зара­ди кои­то деца­та най-чес­то ядат пер­дах, за да имат за как­во да пла­чат – „Отко­га започ­на?“.       Реше­ни­е­то да отида до това село, село­то на баба и дядо, умре­ли отдав­на, и в кое­то не бях ходи­ла мно­го лета, дой­де вне­зап­но и поч­ти без при­чи­на. Искам да кажа, че нищо не ме тлас­ка­ше към това пъту­ва­не, не дори нос­тал­ги­я­та. Зна­ех, че няма кого да наме­ря там, и не бях мно­го сигур­на дали поне къща­та на стар­ци­те същес­т­ву­ва. За поле­то не бях мис­ли­ла. И все пак имен­но него наме­рих наис­ти­на и при това по един тол­ко­ва бру­та­лен начин, че след като отми­на шокът от повтор­но­то му виж­да­не, започ­нах да се питам сери­оз­но дали като съм дошла, не съм била под­ло­же­на на някак­ви окул­т­ни вли­я­ния, за кои­то не си бях дала смет­ка, дотол­ко­ва то, поле­то, изглеж­да, чака­ше да се пока­же, да бъде видя­но. Как да започ­на опи­са­ни­е­то му? Беше къс­на есен, може би дори тряб­ва­ше да е зима, но зима, измо­ре­на от соб­с­тве­на­та си сла­бост, отма­ля­ла от нере­ши­тел­ност, леп­ка­ва от замръз­на­ла­та кал, раз­то­пе­на и замръз­на­ла отно­во. Въп­ре­ки че бяха изтек­ли едва пър­ви­те часо­ве на сут­рин­та, въз­ду­хът беше мра­чен, нетър­пе­лив за здрач и небе­то беше сляз­ло нис­ко, кол­ко­то може­ше по-нис­ко, в истин­с­ко уси­лие да докос­не поле­то. А то беше без­к­рай­но. Изглеж­да­ше, че шосе­то го пре­си­ча точ­но през сре­да­та, но всич­ко беше със сигур­ност моя пред­ста­ва, след като по края си то беше кръг­ло: къде­то и да се нами­раш, хори­зон­тът се гри­жи да те уве­ри, че ти си в цен­тъ­ра на все­ле­на­та.

            Да, тази все­ле­на, чий­то един­с­т­вен жител, изглеж­да, бях аз, все­ле­на­та, коя­то ме беше пови­ка­ла, без да ми каже защо, и коя­то ме кара­ше сега да се дви­жа напред, без да ми каз­ва накъ­де, при­те­жа­ва­ше нещо нео­бик­но­ве­но и неес­тес­т­ве­но, нещо кое­то – без още да мога да уточ­ня – чув­с­т­вах, че не би тряб­ва­ло да бъде така. Не си давах смет­ка дали точ­но този обез­по­ко­и­те­лен вид, за кой­то не можех още да кажа от как­во беше поро­ден, ме беше довел тук, но раз­би­рах, че с напред­ва­не­то се задън­вах все пове­че в сър­це­ви­на­та – гли­нес­та и леп­ка­ва – на болест­та или само на тай­на­та на поле­то. Още пре­ди да се спра, две неща във вида на поле­то, изме­ре­но с часо­ве­те пъту­ва­не, ми се сто­ри­ха неес­тес­т­ве­ни: цве­тът и фак­тът, че се дви­жи. Цве­тът беше жълт, дори зла­тист, но беше гра­па­во зла­тис­то, пре­се­че­но на мес­та от голе­ми пет­на чер­но, чие­то дви­же­ние, чер­но и то, но сякаш по-лъс­ка­во, по-хлъз­га­во, при­да­ва­ше тре­вож­ност и със­пенс. Всъщ­ност дори пре­ди кола­та да спре, почув­с­т­вах, че ста­ва дума за със­пенс, за нере­ше­на още кон­ку­рен­ция меж­ду жъл­то и чер­но, сякаш наблю­да­вах бит­ка, в коя­то два­та цвя­та се опит­ват все­ки от тях да оста­не един­с­т­вен на повър­х­ност­та, като посто­ян­но се повди­га­ха на раме­не­те на дру­гия, пада­ха и после започ­ва­ха отна­ча­ло, и пак, и това вър­ху хиля­ди и хиля­ди хек­та­ри, вър­ху сто­ти­ци кило­мет­ри дви­же­що се поле, покри­то с някак­ва жива, двуц­вет­на и неоп­ре­де­ле­на суб­с­тан­ция. Защо­то ясно беше от пръв поглед, че зла­тис­ти или чер­ни, сино­ри­те на поле­то изска­ча­ха мно­го над оби­чай­но­то си рав­ни­ще, повър­х­ност­та на поле­то се беше повдиг­на­ла, сякаш някак­во огром­но тес­то, нерав­но надреб­не­но и боя­ди­са­но в раз­лич­ни цве­то­ве, е било раз­пре­де­ле­но по цяла­та ѝ шир, оста­вяй­ки пре­си­ча­що­то я шосе да стои заро­ве­но на ста­ро­то си рав­ни­ще, като меж­ду ост­ри и повдиг­на­ти в недо­у­ме­ние, въз­мож­но най-висо­ко и най-въп­ро­си­тел­но, раме­не. Кога­то спрях – а го напра­вих поч­ти със страх, защо­то неот­чет­ли­во­то кък­ре­не на тази мате­рия сякаш започ­ва­ше да се мес­ти и да ме поглъ­ща, съе­ди­ня­вай­ки се над смеш­но нис­ка­та линия на шосе­то, – изкри­ве­ни­те от ско­рост­та обра­зи се вър­на­ха в реал­ни­те си кон­ту­ри и можех да гле­дам захлас­на­то едно поле, как­во­то не бях виж­да­ла досе­га, раз­лич­но от оно­ва, кое­то бях откри­ла няко­га, и от оно­ва, кое­то си въоб­ра­зя­вах, че тряб­ва да бъде – ако изоб­що няко­га съм си мис­ли­ла за него. Най-бие­ща­та на очи раз­ли­ка в срав­не­ние с пред­ста­ва­та ми за рав­ни­на­та беше лип­са­та на пръст, фак­тът, че земя­та не се виж­да­ше. Беше покри­та с пласт, веро­ят­но дебел един метър – може и пове­че, – от зър­на и царе­вич­ни коча­ни, и семе­на, меж­ду кои­то гъм­жа­ха, щура­ха се, суе­тя­ха се хиля­ди и хиля­ди, може би мили­о­ни същес­т­ва от най-раз­лич­ни родо­ве и видо­ве, чер­веи и бубо­леч­ки, миш­ки и невес­тул­ки, с очи и без очи, с кози­на и без кози­на, с пипал­ца и без пипал­ца, чети­рик­ра­ки, вле­чу­ги, сто­нож­ки и дори хвър­ка­ти, защо­то над тази гъм­жа­ща сме­си­ца, неве­ро­ят­но жиз­не­на и пред­при­ем­чи­ва, се вър­тя­ха цели ескад­ри­ли от гар­ва­ни, кои­то се носе­ха в бръс­нещ полет и се поспи­ра­ха в нес­та­бил­но рав­но­ве­сие вър­ху посто­ян­но плъз­га­щия се килим. Защо­то всич­ко се дви­же­ше, всич­ко се кла­те­ше и побут­ва­ни от всич­ки стра­ни, тег­ле­ни към дъл­бо­ко­то или изтръг­ва­ни към повър­х­ност­та, царе­вич­ни­те зър­на също изглеж­да­ха живи и нада­ре­ни със соб­с­тве­ни въз­мож­нос­ти за пре­мес­т­ва­не, дви­же­ха се и те, обхва­на­ти от някак­ва въз­бу­да, като се оста­вя­ха да бъдат сдъв­ка­ни и сами се сдъв­к­ва­ха, гни­е­ха, покри­ва­ха се с пле­сен, набъб­ва­ха, фер­мен­ти­ра­ха в алко­хо­ли и про­из­веж­да­ха втас­ва­не на миаз­ми, оста­вя­ха се да се плъз­нат надъл­бо­ко до угар­та и там покъл­ва­ха, после тръг­ва­ха отно­во към свет­ли­на­та под фор­ма­та на без­ц­вет­ни и лига­ви лас­та­ри, кло­ня­щи към зеле­но, но поч­ти прозрач­ни, крех­ки и отблъс­к­ва­щи, упо­ри­ти, тър­пе­ли­ви, рас­тя­щи меж­ду коре­ми­те на бръм­ба­ри и опаш­ки­те на плъ­хо­ве, меж­ду гар­ва­но­ви кра­ка и кър­ти­чи муцу­ни и дости­га­щи накрая в мът­ния въз­дух, гото­ви да про­дъл­жат съд­ба­та си, пре­уве­ли­че­на и непод­хо­дя­ща, да рас­тат, да раж­дат и да се вклю­чат в тол­ко­ва живо­то гни­е­не, кое­то бяха успе­ли да пре­ко­сят и кое­то щяха да успе­ят да пре­вър­нат във веч­но. Не оба­че дви­же­ни­е­то, обик­но­ве­но­то дви­же­ние, беше основ­на­та харак­те­рис­ти­ка на тази глед­ка – коя­то, едва осъз­на­та като реал­на, се изтег­ля ряз­ко, по стра­нен, поч­ти спаз­ма­ти­чен начин измеж­ду опо­ри­те на веро­ят­но­то, гото­ва да се спа­си в сим­во­лич­но­то и в кош­ма­ра, – а раз­къс­ва­не­то, сми­ла­не­то, вът­реш­но­то дви­же­ние на хра­нос­ми­ла­тел­ни­те орга­ни. И не само живот­ни­те, насе­ко­ми­те и пти­ци­те поглъ­ща­ха царе­ви­ца­та, а и царе­ви­ца­та сякаш поглъ­ща­ше живот­ни­те и насе­ко­ми­те, дотол­ко­ва те, зър­на­та, се дви­же­ха и посто­ян­но заплаш­ва­ха да погъл­нат дру­ги­те живи­ни, като дори успя­ва­ха да ги зари­нат за някол­ко мига, а в след­ва­щия момент бива­ха зари­на­ти те, зър­на­та, от усър­ди­е­то за оце­ля­ва­не на оста­на­ли­те и това ста­ва­ше посто­ян­но, без пре­къс­ва­не, без отдих, в едно мръс­но и цвет­но кипе­не, в суе­те­не, в гъм­жи­ло, в отвра­ти­тел­но кло­ко­че­не, дол­ноп­роб­но, но не лише­но от извес­т­но пара­док­сал­но вели­чие на живо­та, кой­то про­дъл­жа­ва­ше да същес­т­ву­ва как­то и да е, кога­то и да е, къде­то и да е, какъв­то и да е. Труд­но е да се каже кой побеж­да­ва­ше и кой не в тази без­г­ра­нич­но витал­на бит­ка: труд­но е да се каже дали, ето, гар­ва­ни­те ата­ку­ва­ха бръм­ба­ри­те и чер­ве­и­те, и плъ­хо­ве­те или напро­тив, бръм­ба­ри­те и чер­ве­и­те, и плъ­хо­ве­те бяха започ­на­ли ата­ка­та, като им се кате­ре­ха по кра­ка­та, вкоп­ч­ва­ха се в пера­та им; как­то впро­чем беше невъз­мож­но и да се уточ­ни как­во беше привляк­ло там гар­ва­ни­те: живи­те зрън­ца на още неи­зя­де­на­та царе­ви­ца или пре­си­те­ни­те тру­по­ве на хищ­но наяли­те се. Във все­ки слу­чай така нео­би­чай­но сляз­ло­то до земя­та небе и сама­та земя, уни­зе­на от соб­с­тве­на­та си родит­ба и изпраж­не­ния, като че ли не очак­ва­ха дру­го освен под­хо­дя­щия момент да похлу­пят тази про­ти­во­ре­чи­ва все­ле­на, еднов­ре­мен­но жива и недос­той­на за живот. Сто­ях вка­ме­не­на от отвра­ще­ние пред това шир­на­ло се, без­к­рай­но кипе­не на все­ле­на­та и се питах дали всич­ки­те поле­та, кои­то съм пре­ко­ся­ва­ла през живо­та си, дока­то четях сери­оз­но кни­ги и раз­лис­т­вах спи­са­ния, загри­же­на за опол­зот­во­ря­ва­не­то на вре­ме­то и на вни­ма­ни­е­то ми, без да хвър­лям поглед през про­зо­ре­ца, са били подоб­ни на това. Въп­рос, вали­ден, раз­би­ра се, само в слу­чай че по земя­та същес­т­ву­ват мно­го поле­та и не ста­ва дума за една-един­с­т­ве­на, без­к­рай­на и посто­ян­но нахлу­ва­ща степ. И – било то да или не – чув­с­т­вах как уст­ни­те ми започ­ват да тре­пе­рят, кле­па­чи­те ми да потреп­ват и в гър­ди­те ми да се съби­ра онзи без­на­деж­ден и про­тя­жен кря­сък, кой­то само в дет­с­тво­то има­ше сме­лост­та да се раз­кон­с­пи­ри­ра и да не се потис­не сам и пред кой­то съб­рах сега всич­ки­те си сили, за да попи­там без ни най-мал­ка­та илю­зия, че някой би могъл да ми отго­во­ри. „Отко­га е започ­на­ло?“

            Спрях пре­ди вли­за­не­то в село­то и от къде­то бях, село­то се виж­да­ше мал­ко и пепе­ли­во сиво, ужас­но запла­ше­но от гибел в жива­та и веч­на прегръд­ка на рав­ни­на­та, коя­то настъ­па­тел­но и от всич­ки стра­ни го обграж­да­ше. Така как­то изглеж­да­ше, сякаш сви­то на топ­ка, съб­ра­но кол­ко­то може по-доб­ре в себе си, едва оста­ви­ло да го увен­ча­ят някол­ко затрог­ва­щи оре­хо­ви дър­ве­та, кои­то не е има­ло как да бъдат поту­ле­ни, беше наис­ти­на учуд­ва­що, че все пак е оце­ля­ло, че не е било покри­то от това тол­ко­ва живо, прост­ря­ло се от край до край на хори­зон­та тес­то. Оце­ля­ва­не е доста двус­мис­ле­но назва­ние за озна­ча­ва­не на една реал­ност, по-отда­ле­че­на от живо­та, откол­ко­то от про­ти­во­по­лож­но­то на това. Без да знам и дори без да подо­зи­рам нищо пред­ва­ри­тел­но, наст­ръх­на­ли­ят образ на видя­но­то отда­ле­че село ме нака­ра да се прибли­жа­вам още по-бав­но и по-неу­ве­ре­но, откол­ко­то дото­га­ва. Като в неси­гу­рен сън, готов все­ки момент да отстъ­пи, започ­вах да раз­поз­на­вам мес­та­та. Точ­но на края, изос­та­ве­на и висо­ка, мас­ло­бой­на­та, затво­ре­на още от дет­с­тво­то ми, меж­дув­ре­мен­но беше пре­ми­на­ла реши­тел­но в гео­ло­ги­я­та с покри­ти­те с мъх зидо­ве, с открад­на­ти­те рам­ки на про­зор­ци­те и вра­ти­те, а вмес­то изва­де­но­то дюше­ме кри­е­ше висо­ка тре­ва, суха, но не по-мал­ко впе­чат­ля­ва­ща сега, кога­то про­тя­га­ше бод­ли­ви­те си, поч­ти вдър­ве­ни кла­со­ве към затрог­ва­щи­те чер­ни гре­ди на покри­ва, от кой­то кере­ми­ди­те бяха изчез­на­ли. След това идва­ше чере­шо­ва­та гра­ди­на на учи­те­ля, оста­ря­ла и поч­ти поди­вя­ла, с плод­ни­те дръв­че­та, при­до­би­ли гру­би, враж­деб­ни ство­ло­ве, та ми беше невъз­мож­но да си ги пред­ста­вя отру­па­ни детин­с­ки с обич­ки­те на чере­ши­те. После започ­ва­ха къщи­те. Кои­то не успя­вах изоб­що да раз­поз­ная. Може би тряб­ва­ше да се учу­дя, че за плод­на­та гра­ди­на – тол­ко­ва про­ме­не­на във вре­ме­то – си спом­них, а къщи­те, ста­ри още отто­га­ва, неп­ро­ме­ня­ни, как­то изглеж­да­ше, не събуж­да­ха никак­ва асо­ци­а­ция и не се свър­з­ва­ха в ума ми с нищо. Не се учу­дих оба­че: дока­то плод­на­та гра­ди­на беше същес­т­ву­ва­ла за мен сама по себе си, отдел­но от сто­па­ни­те ѝ (можех да деб­на от нива­та десет­ки мину­ти и дори по цели часо­ве мига, в кой­то няма­ше да виж­дам вече нико­го по свет­ли­те кори­до­ри меж­ду пра­ви­те реди­ци дър­ве­та, за да се пока­те­ря на най-близ­ка­та чере­ша), то къщи­те помнех само по хора­та, кои­то ги оби­та­ва­ха. Не ги раз­поз­на­вах, как­то не бих раз­поз­на­ла наре­де­ни в гар­де­роб на зака­чал­ки дре­хи, виж­да­ни на човек, кой­то ме е впе­чат­лил. Защо­то сега къщи­те бяха праз­ни. Това личе­ше не само от отсъс­т­ви­е­то на хора­та и на живот­ни­те по дво­ро­ве­те, не само от неес­тес­т­ве­на­та и суха тиши­на, коя­то обгръ­ща­ше всич­ко, а имен­но от мър­т­вия вид на гре­ди­те на нео­би­та­ва­ни­те чар­да­ци; от бяло­то на варос­ва­не­то, кое­то, без да се е замър­си­ло, беше дег­ра­ди­ра­ло към сиви­те отте­нъ­ци; от пръст­та на утъп­ка­ни­те дво­ро­ве, напу­ка­на от нехо­де­не по нея и пус­то­та. Напред­вах сега по сре­да­та на улич­ка­та, оглеж­дах поред дво­ро­ве­те и без да съм видя­ла дори едно най-ока­я­но съз­да­ние, все пак се чув­с­т­вах сле­де­на и наблю­да­ва­на скри­то, сякаш при отсъс­т­ви­е­то на хора сама­та само­та се беше кон­к­ре­ти­зи­ра­ла в любо­пи­тен поглед, кой­то ме придру­жа­ва­ше с инте­рес от про­зор­ци­те. После видях в един двор куче, ста­ро и апа­тич­но, кое­то ме изгле­да без­раз­лич­но, като дъл­го вър­тя гла­ва след мен, без да се помръд­не от лег­на­ло­то си поло­же­ние. После една кокош­ка пре­се­че ули­ца­та – с оно­ва бър­за­не на тъпа и припря­на дома­ки­ня, кое­то само кокош­ка е спо­соб­на да пока­же тол­ко­ва вир­ту­оз­но – точ­но пред кола­та. Сле­до­ва­тел­но село­то не беше напъл­но нео­би­та­е­мо. Може би този дух на съвър­ше­на пус­тош не идва­ше от отсъс­т­ви­е­то на хора­та, а отня­къ­де още по-дъл­бо­ко, от при­със­т­ви­е­то им. Бях пристиг­на­ла. За мал­ко да отми­на по-ната­тък. Без да има про­ме­ни, нищо не напом­ня­ше как­во е било пре­ди. По стра­нен начин пър­во­то, кое­то ме изне­на­да, беше дюле­во­то дър­во пред къща­та с още необ­ра­ни пло­до­ве, блес­тя­щи, увис­на­ли по кло­ни­те като забра­ве­ни лам­пи­о­ни, оста­на­ли запа­ле­ни дъл­го след като праз­нен­с­т­во­то е завър­ши­ло. Има­ше нещо уми­ли­тел­но и поч­ти нахал­но в съз­на­тел­но­то уси­лие на това дър­во да раж­да така, десе­ти­ле­тия наред, без да се измо­ри, без да се учуд­ва на случ­ва­що­то се наоко­ло, без да се запи­та поне дали някой все още има нуж­да от пло­до­ве­те му. Защо­то наис­ти­на, не изглеж­да­ше някой да има нуж­да все още. Освен живи­те, блес­тя­щи пло­до­ве по кло­ни­те, цяла­та земя отдо­лу беше покри­та с камен­лив пласт от загни­ли дюли, но влез­ли вече не в она­зи мека зодия на фер­мен­ти­ра­не, коя­то свеж­да месо­то на пло­до­ве­те към живо­тин­с­ко­то, а реши­тел­но пре­ми­на­ли от гра­ни­ци­те на живо­та към мине­рал­но­то. Пласт от несъ­вър­ше­ни къл­ба, ъгло­ва­ти, овъг­ле­ни, покри­ва­ше гроз­но дво­ра на баба и дядо, с кое­то гово­ре­ше най-крас­но­ре­чи­во за отсъс­т­ви­е­то на кого­то и да било. Вля­зох, побут­вай­ки раз­дрън­ка­на­та пор­тич­ка, и вни­ма­тел­но стъ­пих по настил­ка­та от дюли. Оче­вид­но нео­би­та­е­ма­та къща все пак е била оби­та­ва­на след смърт­та на баба и дядо, защо­то рам­ки­те на про­зор­ци­те – навре­ме­то от ста­ро и при­ят­но на пипа­не дър­во – сега бяха боя­ди­са­ни в лъщя­що и гра­па­во зеле­но, а вра­ти­те, снаб­де­ни поста­ро­му, вся­ка с огром­но желяз­но ман­да­ло, засти­на­ло в отво­ре­но поло­же­ние, бяха заклю­че­ни с лъс­ка­ви нике­ли­ра­ни клю­чал­ки. През праш­ни­те и изпъс­т­ре­ни от мухи­те на кой знае кол­ко лета стък­ла вът­ре изглеж­да­ше раз­лич­но от това, кое­то зна­ех, с раз­лич­ни от пре­ди мебе­ли, кувер­тю­ри и чер­ги, по-сил­но бие­щи на очи и в също­то вре­ме по-труд­ни за запом­ня­не, сме­си­ца от индус­т­ри­ал­но и зана­ят­чийс­ко, кое­то превръ­ща гру­па пред­ме­ти в гра­ма­да от бок­лу­ци. Стран­но оба­че, модер­ни­зи­ра­щи­те добав­ки не нама­ля­ва­ха сте­пен­та на изос­та­ве­ност на къща­та, пра­ве­ха я още по-самот­на, откол­ко­то би изглеж­да­ла с обез­ц­ве­те­ни­те ѝ ковьор­че­та и с дър­ве­ни­те пей­ки, излъс­ка­ни от жива­та бли­зост с чове­ка. Така как­то я виж­дах, с под­си­ле­ни от по-нов бетон паян­то­ви сте­ни, с оста­ве­на без газо­ва бутил­ка гот­вар­с­ка печ­ка в ъгъ­ла на пре­диш­на­та чугу­не­на печ­ка, къща­та на баба и дядо, не- оби­та­ва­на и самот­на, изглеж­да­ше по-без­жиз­не­на, откол­ко­то ако изоб­що вече не същес­т­ву­ва­ше. И мис­ля, че това впе­чат­ле­ние за насил­с­т­ве­но неби­тие идва­ше от фак­та, че оне­зи, кои­то я бяха оби­та­ва­ли, не са били соли­дар­ни с нея, не са умре­ли там, така че напус­ка­не­то ѝ не беше естес­т­ве­но, про­дик­ту­ва­но от спра­вед­ли­ви­те зако­ни на при­ро­да­та, а от слу­чай­ни инте­ре­си и от логи­ка­та на тлен­но­то. Не беше опус­тя­ла къща, беше просто изос­та­ве­на, сякаш е лише­на от стой­ност или от полез­ност, непот­реб­на и смеш­на. Как­ва раз­ли­ка в срав­не­ние с тайн­с­т­ве­но­то зна­че­ние, кое­то при­те­жа­ва­ше все­ки най-малък пред­мет от угас­на­лия свят на баба и дядо! Спом­ням си в какъв захлас про­уч­вах чек­ме­дже­та­та, пъл­ни с поч­ти маги­чес­ка сме­си­ца от пред­ме­ти с неяс­на упот­ре­ба или без вся­как­ва упот­ре­ба и точ­но по тази при­чи­на по-тайн­с­т­ве­ни по сво­е­то зна­че­ние. Дър­ве­ни мака­ри, чий­то конец отдав­на се е свър­шил, но те про­дъл­жа­ва­ха да полу­ча­ват дъл­жи­ми­те им призна­ние и ува­же­ние; метал­ни, изри­су­ва­ни с цве­тя кутии, след като в тях бяха спа­ли дъл­ги годи­ни коп­ри­не­ни бон­бо­ни с лъс­ка­ва атла­зе­на кожа и сър­це­ви­на от орех и захар­ни ниш­ки, се бяха пре­вър­на­ли в зага­дъч­ни рак­ли, към кои­то се отна­сях с цяла­та почит, подо­ба­ва­ща на тех­ния ранг, и в кои­то дре­ме­ха вну­ши­тел­ни по голе­ми­на пирин­че­ни коп­че­та и мини­а­тюр­ни алу­ми­ни­е­ви коп­чен­ца с чети­ри симет­рич­ни дуп­чи­ци, обхва­на­ти в кръг от тън­ка, но непо­дат­ли­ва иви­ца; желез­ни куки за дан­те­ла и напръс­т­ни­ци от укра­се­на с релеф­ни точи­ци лама­ри­на като наст­ръх­на­ла метал­на кожа; излез­ли от упот­ре­ба бан­к­но­ти, валид­ни допре­ди парич­на­та обмя­на, с изпи­са­ни аст­ро­но­ми­чес­ки циф­ри и забра­ве­ни пор­т­ре­ти; хими­чес­ки моли­ви с наход­чи­во изоб­ре­тен удъл­жи­тел, хва­нат за непо­дос­т­ре­ния край с тън­ка ебо­ни­то­ва хал­ка; голе­ми ножи­ци като сред­но­ве­ков­ни инс­т­ру­мен­ти с хал­ки на ръкох­ват­ки­те, обви­ти в защит­ни пар­ца­ле­ни лен­ти; кръг­ли теле­ни очи­ла, снаб­де­ни с усу­кан шнур, кой­то баба закреп­ва­ше под забрад­ка­та си…

            Почув­с­т­вах, че някой ме гле­да, и обър­нах зарад­ва­но гла­ва. Две бабич­ки, една­та на огра­да­та отдяс­но, дру­га­та на ули­ца­та, сто­я­ха с въз­лес­ти­те си ръце, вкоп­че­ни в пара­пе­та, и ме наблю­да­ва­ха. Не изглеж­да­ха любо­пит­ни или заин­т­ри­гу­ва­ни, дори не изглеж­да­ха осо­бе­но със­ре­до­то­че­ни. Гле­да­ха ме по обек­ти­вен начин, бих каза­ла, без призна­ци за въл­не­ние. И макар че не ги позна­вах, и макар че само гле­дах в този двор на дет­с­тво­то, в кой­то все пак бях само една чуж­да жена, почув­с­т­вах нуж­да на обяс­ня.

            – Аз съм внуч­ка­та на Мама­на – казах им, убе­де­на, че са бив­ши­те съсед­ки на баба ми, коя­то цяло­то село зна­е­ше под това име, някак­во южняш­ко сък­ра­ще­ние от Мама Ана.

            Мама­на беше позна­та на всич­ки, от най-мал­ки­те, кои­то уви­ва­ше в чар­ша­фи с оцет и ги раз­тя­га­ше – тоест пра­ве­ше им някак­ви стран­ни и труд­но поно­си­ми маса­жи с кри­ви­те си гру­би пръс­ти, нада­ре­ни със соб­с­тве­на инте­ли­ген­т­ност, сякаш неза­ви­си­ма от тази на мозъ­ка, кои­то лову­ва­ха под кожа­та и раз­би­ва­ха без­ми­лос­т­но въз­ли­те от съси­ре­на кръв око­ло ста­ви­те, – до голе­ми­те, на кои­то сла­га­ше вен­ду­зи и им пре­по­ръч­ва­ше слож­ни отва­ри от бил­ки, съби­ра­ни и суше­ни от сама­та нея, назна­ча­ва­ни след това без­п­лат­но и със стро­га кате­го­рич­ност, коя­то сега бих мог­ла да наре­ка, без голя­мо пре­уве­ли­че­ние, науч­на. Спом­ням си, че мно­го се гор­де­ех с ней­на­та уче­ност и с ува­же­ни­е­то, на кое­то са рад­ва­ше, и без да се сра­му­вам, се въз­пол­з­вах при все­ки спор, въз­ник­нал по вре­ме на игра, като вина­ги приключ­вах пре­пир­ня­та в своя пол­за само с про­из­на­ся­не­то на маги­чес­ка­та фор­му­ла „Така каза Мама­на“. (…)

                                                                                               

Представяме: „Някой си господин Пекелни” от Франсоа-Анри Дезерабл в превод на Галина Меламед

Пред­ста­вя­ме „Някой си гос­по­дин Пекел­ни” от Фран­соа-Анри Дезе­рабл в пре­вод на Гали­на Мела­мед, изд. Аква­ри­ус, С. 2019.

Фран­соа-Анри Дезе­рабл, роден през 1987‑а в Ами­ен, се про­чу­ва още с дебют­ния си сбор­ник нове­ли за Френ­с­ка­та рево­лю­ция „Пока­жи гла­ва­та ми на наро­да“ (2012) и с пър­вия си роман „Ева­рист“ (2015) – и два­та отли­че­ни некол­кок­рат­но. Тре­та­та му кни­га „Някой си гос­по­дин Пекел­ни“ (2017)  вли­за в спи­съ­ци­те на всич­ки голе­ми френ­с­ки лите­ра­тур­ни награ­ди, сти­га до финал­на­та селек­ция за „Гон­кур“ и полу­ча­ва Голя­ма­та лите­ра­тур­на награ­да на град Сент Ети­ен за 2017 г. Още съща­та годи­на започ­ва изда­ва­не­то й на чуж­ди ези­ци, нем­с­ки, рус­ки, пол­с­ки, литов­с­ки, румън­с­ки анг­лийс­ки и пр. През декем­в­ри 2019 учас­т­ва в Меж­ду­на­род­ния лите­ра­ту­рен фес­ти­вал в София. 

 

Пред­ста­вя­ме откъ­са от рома­на, любез­но пре­дос­та­вен ни от пре­во­дач­ка­та и изда­тел­с­т­во­то.

 

 

НЯКОЙ СИ ГОСПОДИН ПЕКЕЛНИ

 

Юлс­ка вечер през 1963‑а, в Белия дом, кой­то е един wedding cake[1], поста­вен на „Пен­сил­ва­ния аве­ню“ във Вашинг­тон, окръг Колум­бия. Око­ло маса­та тряб­ва да са шес­ти­ма. Джон Фитцдже­ралд Кене­ди (мис­тър пре­зи­ден­тът), жена му Жак­лин или Джа­ки, авто­рът на речи­те му, Ричард Гуду­ин, или Дик, и съп­ру­га­та му Сан­д­ра, или Сан­ди, Роман Кацев, или Ромен Гари, и Джийн Сибърг, каже­те, моля, къде са тези два­ма­та?

Пре­диш­на­та вечер са предуп­ре­ди­ли писа­те­ля и холи­вуд­с­ка­та звез­да, че най-могъ­щи­ят човек в стра­на­та и в све­та ги очак­ва на дру­гия ден точ­но в 20 часа. Не закъс­ня­вай­те, са им каза­ли, точ­ност­та е учти­вост­та на кра­ле­те, а пре­зи­ден­тът на САЩ е нещо като крал. Не се без­по­кой­те, е отго­во­рил Гари, дори ще дой­дем по-рано, но в уре­че­ния час те още не са пристиг­на­ли. Кене­ди гле­да часов­ни­ка си – Оме­га от 18 кара­то­во жъл­то зла­то, гра­ви­ран с име­то му – стрел­ка­та показ­ва 20 часа и 05 мину­ти. Хм, мис­ли той, доста са нахал­ни тези два­ма­та. В 20 и 10 се раз­хож­да из Овал­ния каби­нет. Там има аме­ри­кан­с­ко зна­ме, гло­бус на три­нож­ник, макет на кораб с плат­на, зъби на аку­ла, някол­ко пре­зи­дент­с­ки джун­джу­рии, теле­фон, кой­то не е чер­вен, някол­ко пове­ри­тел­ни доси­е­та и Джон-Джон, шт!, скрит под бюро­то. В 20 и 15 се връ­ща в сало­на и удря с юмрук по маса­та (само след секун­ди Алег­зан­дър М. Ърлес, сеиз­мо­лог в Пърт, ще регис­т­ри­ра нез­на­чи­те­лен трус). За тях ще бъде доб­ре да наме­рят под­хо­дя­що изви­не­ние, каз­ва си Кене­ди в 20 и 20. В 20 и 30 един­с­т­ве­но­то им изви­не­ние е да са умре­ли. Нямат този къс­мет, още са живи и най-сет­не присти­гат, леко сму­те­ни, оба­че зна­е­те ли, с тези задръствания…Кенеди се кани да ги напра­ви на нищо, но после виж­да усмив­ка­та на Джийн, трап­чин­ка­та на Джийн, сини­те очи на Джийн, гър­ди­те на Джийн и най вече закръг­ле­но­то дупе на Джийн, опъ­на­то до съвър­шен­с­т­во в тес­ния джин…Джийн, каз­ва Гари на годе­ни­ца­та си, измък­вай­ки пре­зи­ден­та от бля­но­ве­те му, раз­ка­жи на наши­те дома­ки­ни как­во ни се слу­чи в Ню Йорк. Голя­ма глу­пост, каз­ва тя, изпус­ках­ме само­ле­та: мис­лех­ме, че поле­тът за Вашинг­тон е от Ла Гуар­дия, а той бил от Айдъ­луйлд, обяс­ня­ва тя просто­душ­но на JFK – кой­то все още не е име на лети­ще. Наис­ти­на дъл­бо­ко съжа­ля­ва­ме, каз­ва тя задъ­ха­но. Няма нищо, няма нищо, отго­ва­ря Кене­ди, кой­то се съв­зе­ма и ги кани при оста­на­ли­те в сало­на. След вас, посоч­ва им той пътя. Какъв джен­тъл­мен – мис­ли си Джийн, мина­вай­ки пред него. Как­во дупе, каз­ва си Джон, кога­то я виж­да, висо­ка две педи, но каче­на на токо­ве. Как­во приклю­че­ние, каз­ва си Гари, кой­то мис­ли за май­ка си. Ех да може­ше да ме види тук, обле­чен като лорд с най-кра­си­ва­та жена на све­та  под ръка и на маса­та на крал, щеше да шум­но да под­смър­ча от задо­вол­с­т­во и после, без да оста­ви сво­я­та голо­аз, щеше широ­ко да раз­тво­ри сла­би­те си ръце и да чака сина си за да го пре­гър­не и обси­пе с целув­ки. Вик­тор Юго, щеше да каже тя със съл­зи в очи. Синът ми ста­на Вик­тор Юго!

Но тя е мър­т­ва, про­дъл­жа­ва да си каз­ва Гари, а аз не съм Вик­тор Юго. Аз съм само един вулгарен…Писател, каз­ва Кене­ди, виж­дай­ки, че Гари се е отне­съл в мис­ли­те си, и аз бих искал да бъда писа­тел! Искам да кажа да бъда само това. Защо­то и аз пиша, зна­е­те ли. Току що поста­вих послед­на­та точ­ка на една кни­га. Пре­диш­на­та, фука се той, спе­че­ли Пули­цер. Нещо като ваша­та награ­да „Gun-coort“. И му гово­ри за загла­ви­е­то (Profiles in courage[2]), за жан­ра (биог­ра­фия), за сюже­та (поли­ти­чес­ка­та сме­лост на осем аме­ри­кан­с­ки сена­то­ри), за дата­та на пуб­ли­ку­ва­не­то (1956), за изда­те­ля (Harper & Brothers), за броя на стра­ни­ци­те (двес­та седем­де­сет и две), ала забра­вя да уточ­ни, че не е напи­сал нито ред от нея (не иска да го пре­то­вар­ва с под­роб­нос­ти). А, каз­ва Гари, кой­то не е буда­ла, зна­чи сме коле­ги. Мно­го ли чете­те? – пита той пре­зи­ден­та. Да – отго­ва­ря Кене­ди. А френ­с­ки авто­ри? Да – каз­ва Кене­ди – впро­чем на бюро­то ми стои мал­ка книж­ка от….знаете ли един писа­тел, кой­то заги­на в път­на зло­по­лу­ка пре­ди три-чети­ри годи­ни… В кола­та били два­ма… Ех…не мога да се сетя как му беше име­то. Албер Камю – намес­ва се жена му. И доба­вя: Бла­го­да­ря на кого? Бла­го­да­ря, Джа­ки. И Мишел – про­дъл­жа­ва Гари – пле­мен­ни­кът на Гас­тон, моя изда­тел. Мишел е шофи­рал.

Доб­ре, про­дъл­жа­ва Кене­ди, кой­то не иска да се задъл­бо­ча­ва на тази тема – има си по-важ­ни неща от смърт­та (хиля­да сто и трий­сет мили и чети­ри месе­ца го делят от Далас, но той изоб­що не мис­ли за това). Усмих­ва се като хора­та, на кои­то живо­тът се е усмих­вал, и гово­ри за кино с Джийн. Гле­дах „До после­ден дъх“, каз­ва на френ­с­ки. Харес­ва ми, про­дъл­жа­ва на анг­лийс­ки. А също и „Чети­рис­то­тин­те уда­ра“. Туу­фо (иска да каже Трю­фо) заслу­жа­ва да има ули­ца на него­во име. Ваши­те деца живе­ят на ули­ци, кои­то се нари­чат Ана­тол Франс, буле­вард Вик­тор Юго, аве­ню Пол Вале­ри: от съв­сем мал­ки започ­ват да усе­щат зна­че­ни­е­то на исто­ри­я­та и кул­ту­ра­та. У нас има само Mainstreet и Broadway. А има­ме мно­го вели­ки име­на, за да про­ме­ним това. Пло­щад Хемин­гу­ей, буле­вард Мелвил…Бих искал някое хла­пе да се вър­не вкъ­щи и да каже на май­ка си, коя­то му се кара, че е закъс­ня­ло: „Играх бейз­бол на аве­ню Уилям Фок­нър.“

Гари, слу­шай­ки Кене­ди, си каз­ва, че може би някой ден някъ­де ще има аве­ню „Ромен Гари“ или пло­щад, или поне една ули­ца. Няма да е зле да е в VII‑и район или при учеб­ни­те заве­де­ния в Латин­с­кия квар­тал, или на ост­ров Сен-Луи, ще видим, къде­то и да е, само не и в XV‑и район,  мис­ли той, дока­то чер­ни­ят сер­ви­тьор с бели ръка­ви­ци сер­ви­ра шам­пан­с­ко. Нико­га не е пона­сял XV‑и район, без­ли­чен, без­в­ку­сен, без душа и тол­ко­ва отда­ле­чен от всич­ко, като че ли има часо­ва раз­ли­ка, не, наис­ти­на, ако тряб­ва да се раз­чис­ти някой париж­ки район, за да се напра­ви пар­кинг, той ще гла­су­ва с две ръце за …Пет­най­се­та­та поп­рав­ка на Кон­с­ти­ту­ци­я­та, про­дъл­жа­ва Кене­ди, кога­то сер­ви­тьо­рът се отда­ле­ча­ва, гаран­ти­ра пра­во­то на глас на всич­ки граж­да­ни на САЩ. Била е рати­фи­ци­ра­на пре­ди пове­че от сто годи­ни и въп­ре­ки това в тази стра­на про­дъл­жа­ват да пре­чат на чер­но­ко­жи­те да гла­су­ват. Аз нало­жих да се при­емат чер­но­ко­жи сту­ден­ти в Уни­вер­си­те­та в Ала­ба­ма, щат, чий­то губер­на­тор има след­но­то кре­до, не се смей­те: „Сег­ре­га­ция зави­на­ги“. Сра­мо­та, каз­ва Джа­ки. Гад­но – доба­вя Джийн. Пре­въз­ход­но, каз­ва Гари (тък­мо е опи­тал шам­пан­с­ко­то). Нико­га не пия, доба­вя той, но не все­ки ден човек има въз­мож­ност да се чук­не с пре­зи­ден­та ва САЩ, нали? Зато­ва ще напра­вя изклю­че­ние от пра­ви­ло­то. Аз ще пия вода, каз­ва пър­ва­та дама, бре­мен­на до бра­дич­ка­та, под коя­то блес­ти колие от два реда пер­ли, кое­то е стру­ва­ло май­ка си и баща си на данъ­коп­ла­те­ца. И поста­вя ръка на коре­ма си, изпък­нал под рок­ля­та от Живан­ши ( стру­ва­ла е още тол­ко­ва), и после ста­ва, взи­ма от ками­на­та мал­ка доко­лум­бо­ва скул­п­ту­ра, раз­глеж­да я дъл­го и я показ­ва на гос­ти­те: пода­рък от Анд­ре Мал­ро, уточ­ня­ва тя, боги­ня на пло­до­ви­тост­та. Нямал е пред­ста­ва кол­ко сво­ев­ре­мен­но го е казал…

– Пура? – пита Кене­ди.

– С удо­вол­с­т­вие – отго­ва­ря Гари.

– На дра­го сър­це – каз­ва Гуду­ин. (Този още ли е тук? Бях­ме го забра­ви­ли).

Ето че гос­по­да­та се оттег­лят в мал­кия салон, за да пушат. Майор­до­мът им пред­ла­га раз­лич­ни пури, до една made in USA. Не, не е въз­мож­но, каз­ва си Гари, истин­с­ки­те пури идват от Куба. После си спом­ня, че във вът­реш­ния джоб на сако­то се нами­ра него­ва­та таба­ке­ра за пури.  Знае, че в нея има хаван­с­ки пури, вне­се­ни кон­т­ра­бан­д­но от Куба. Но знае също така, че неот­дав­на, адми­нис­т­ра­ци­я­та на Кене­ди е нало­жи­ла ембар­го и на пури­те. Вно­сът на про­дук­ти от Куба е стро­го забра­нен. Доб­ре де, мис­ли Гари, как­во да пра­вя. Ще бъде жал­ко да ги оста­вя в джо­ба си, слу­ча­ят е пре­въз­хо­ден. Но ако ги изва­дя, как­во ще си помис­ли Кене­ди? Той се коле­бае пре­це­ня­ва всич­ки за и про­тив и после си каз­ва, май­на­та му, няма да ми натрие носа за някол­ко шиба­ни лис­та тютюн, нави­ти при Фидел (случ­ва му се да бъде вул­га­рен, вече го казах­ме). И мал­ко ряз­ко и непох­ват­но той вади таба­ке­ра­та от джо­ба си като сабя от нож­ни­ца­та и дока­то го пра­ви – виж­да жес­та си на заба­вен ход като на сън — се пита дали в момен­та не жер­т­ва кари­е­ра­та си и дали не си пра­ви сепу­ко, но тол­коз по-зле, твър­де къс­но е, и чува как се обръ­ща към пре­зи­ден­та:

– Една истин­с­ка пура?

Кене­ди нищо не каз­ва. Гари задър­жа дъха си, леко раз­тре­во­жен, опа­ся­вай­ки се от мъм­ре­не и дип­ло­ма­ти­чес­ки скан­дал. Една секун­да, две секун­ди, цяла веч­ност. Кене­ди про­дъл­жа­ва да мъл­чи (иска да му го вър­не за закъс­не­ни­е­то пре­ди мал­ко), а Гари, зачер­вен, с пури­те в ръка, посте­пен­но ста­ва тол­ко­ва ален, че се сли­ва с лен­та­та зака­че­на на сако­то му. Иди­от, мис­ли той, какъв съм иди­от! Може ли да пред­ло­жиш на пре­зи­ден­та на САЩ пура, чий­то внос лич­но той е забра­нил? Все едно, мис­ли той, някак­во ата­ше от посол­с­т­во при Вати­ка­на, пока­не­но в Апос­то­ли­чес­кия дво­рец  в неде­ля след вечер­на­та служ­ба, опи­я­не­но от Хрис­то­ва­та кръв и от голи­те тела на Мике­лан­дже­ло, меж­ду десер­та и кафе­то да пред­ло­жи на Све­тия Отец да го заве­де при някоя кур­ва. Иди­от! Пълен иди­от! – повта­ря писа­те­лят дока­то стрел­ка­та на Оме­га­та на пре­зи­ден­та неу­мор­но се придвиж­ва напред.

– С удо­вол­с­т­вие – най-сет­не отго­ва­ря Кене­ди. – Бла­го­да­ря Йожен, – каз­ва той на майр­до­ма, кой­то тър­пе­ли­во и сто­и­чес­ки стои с аме­ри­кан­с­ки­те пури, –  но ние ще опи­та­ме хаван­с­ки­те пури на нашия при­ятел.

Можеш да си отне­сеш бок­лу­ка“, мис­ли Гари, кой­то посте­пен­но въз­връ­ща цве­та си или по ско­ро го губи, защо­то от чер­вен отно­во ста­ва бял.

– Нико­га не пуша кубин­с­ки пури, каз­ва Кене­ди (лъже), но не все­ки ден ви ги пред­ла­га френ­с­ки писа­тел, нали?

После взи­ма пура­та, опип­ва я като позна­вач, поми­рис­ва я, отряз­ва вър­ха, вдъх­ва аро­ма­та ѝ, дър­жи я меж­ду пале­ца и пока­за­ле­ца, запал­ва клеч­ка киб­рит, прибли­жа­ва пура­та до пла­мъ­ка, завър­т­ва я, сла­га я в уста­та си, дър­па два път, про­кар­ва ръка в коса­та си и заклю­ча­ва

– Зем­ни нот­ки, дър­вес­ни нюан­си, мно­го тонус: Мон­тек­рис­то № 4 isn’t it?

– Точ­но така – отго­ва­ря Гари – виж­дам, че от вас нищо не можеш да скри­еш.

– Не и за пури­те – отго­ва­ря Кене­ди. –  За всич­ко оста­на­ло си имам тай­ни служ­би. Зна­е­те ли защо ги нари­чат Мон­тек­рис­то?

– Да – каз­ва Гари – в тютю­не­ви­те фаб­ри­ки, за да раз­вле­кат работ­нич­ки­те, им чете­ли рома­ни. Каз­ват, че най-мно­го им харес­вал рома­нът на Алек­сан­дър Дюма „Граф Мон­те Крис­то“.

– Точ­но така – каз­ва Кене­ди – виж­дам, че човек на нищо не може да ви научи.

– Не и за Дюма – отго­ва­ря Гари – за всич­ко оста­на­ло имам кни­ги.

После раз­го­во­рът се вър­ти око­ло Афри­ка и Кор­пу­са на мира (люби­ма тема на Гуду­ин), гене­рал Де Гол (люби­ма тема на Гари), жени­те (люби­ма тема на пре­зи­ден­та), око­ло кос­ма­та­та топ­ка, коя­то се е намър­да­ла меж­ду кра­ка­та му (Пушин­ка, куче­то на дъще­ря ми Каро­ли­на. Пода­рък от Хруш­чов. Май­ка му е била в Кос­мо­са. Гово­ря за куче­то, не за Хруш­чов, шегу­ва се той), око­ло реч­та му през юни в Запа­ден Бер­лин (там казах Ich bin ein Berliner) накрат­ко атмос­фе­ра­та е вед­ра, при­ятел­с­ка, пият скоч, пушат хаван­с­ки пури, Гуду­ин ста­ва и отива да се изпи­кае, Кене­ди се усмих­ва, нали­ва още една чаша и Гари, раз­ве­се­лен, каз­ва:

– По повод сте­на­та знам хубав виц: „Три­ма затвор­ни­ци от Гулаг раз­го­ва­рят помеж­ду си:

– Кажи, дру­га­рю, как се ока­за тук .

– Зара­ди рабо­та­та — каз­ва пър­ви­ят — една сут­рин закъс­нях: дадо­ха ми две годи­ни за сабо­таж.

– Аз пък — каз­ва вто­ри­ят — отидох по-рано и ми дадо­ха десет годи­ни за шпи­о­наж.

– А ти?

– О, аз ли, — отго­ва­ря тре­ти­ят – аз отидох точ­но навре­ме.

– И защо тога­ва?– чудят се дру­ги­те два­ма.

– Обви­ни­ха ме, че съм си купил часов­ни­ка на Запад.„

(Кене­ди се смее. Гари се усмихва).После и два­ма­та не се сме­ят, а мъл­чат, пушат тъж­но пури­те си. Гари гле­да как те бав­но тле­ят и се превръ­щат в дим и пепел, също като Пекел­ни, мис­ли той, и си спом­ня за обе­ща­ни­е­то си. Тога­ва ей-така, уж слу­чай­но, писа­те­лят тихо под­хвър­ля на пре­зи­ден­та: : «In the Grande-Pohulanka Street, at number16, in Wilno, Mr President, lived a certain Mr Piekielny. »

Кене­ди не раз­би­ра, вди­га веж­да, нищо не каз­ва, сякаш пази мину­та мъл­ча­ние в памет на дреб­ния чове­чец, и отно­во дръп­ва от пура­та. Погле­дът му е леко замъг­лен. Гари е впе­рил очи в уст­ни­те му, но пре­зи­ден­тът ги отва­ря рав­но­мер­но само за да под­не­се към тях запа­ле­на­та пура  — може би се опит­ва да общу­ва като инди­ан­ци­те с дим­ни зна­ци.

Гари го ими­ти­ра, не каз­ва нищо, също сла­га пура­та в уста и меж­ду две дръп­ва­ния рису­ва с бук­ви от дим П после Е, К чак до И- то на П‑Е-К-Е-Л-Н‑И и така с това памет­но пуше­не, с дим­ния спо­мен за милия мишок от Вил­но завър­ш­ва сре­ща­та на две све­тов­ни вели­чия.

 

98

 

На седем хиля­ди и трис­та кило­мет­ра източ­но от Вашинг­тон, окръг Колум­бия, двай­сет годи­ни по-рано, на 23 юни 1941‑а, за да бъдем съв­сем точ­ни, цели­ят Вил­нюс е потъ­нал в дим – той идва от небе­то, кра­си­во­то прус­ко­си­ньо небе, без нито един облак, но със само­ле­ти, кои­то от пре­диш­ния ден хвър­лят бом­би и зеле­ни дяво­ли в гра­да. Къщи рух­ват, Зеле­ни­ят мост гори, Чер­ве­на­та армия бяга. Хиля­ди вой­ни­ци отстъп­ват дока­то след месер­ш­ми­ти­те идват пан­це­ри­те, след пан­це­ри­те – бата­льо­ни мото­цик­ле­тис­ти и за някол­ко часа всич­ко е в ред: появя­ват се кас­ке­ти с чер­на козир­ка, сиво-зеле­ни курт­ки с яки, на кои­то се виж­дат печал­но извес­т­ни­те орна­мен­ти.  Свръх­чо­ве­ци­те дефи­ли­рат из ули­ци­те на Вил­но под одоб­ри­тел­ни­те въз­гла­си на жите­ли­те.

Не и на евре­и­те, някои от тях вече са реши­ли да бягат: двай­сет хиля­ди потег­лят пеша, под­го­не­ни от арми­я­та. За да идат къде? На Север — гер­ман­ци, на Юг – гер­ман­ци, на Запад — гер­ман­ци. Оста­ва Изток, къде­то се нами­рат Съве­ти­те ( пристиг­на­ли на гра­ни­ца­та, те са при­ну­де­ни да се вър­нат обрат­но. На тери­то­ри­я­та на СССР с площ двай­сет и два мили­о­на квад­рат­ни кило­мет­ра  не се нами­ра мяс­то за двай­сет хиля­ди евреи).

Може би тога­ва Пекел­ни си е задал основ­ния въп­рос – не тряб­ва ли и аз да си плюя на пети­те, – послед­ван от допъл­ни­тел­но коле­ба­ние: ами ако тръг­на, ще имам ли сили да вър­вя дни наред без хра­на и сън, да ям гор­с­ки пло­до­ве и да спя само час или два под откри­то небе, с Вер­мах­та след мен.

Та той вече е стар. Все още бодър ста­рец, корав, кой­то няма да рух­не, във все­ки слу­чай не вед­на­га и не извед­нъж, тряб­ва да опи­та – казал си е той и може би се е изпъ­чил със суро­во изра­же­ние на лице­то, стис­нал е челюст­та си и с войн­с­т­вен жест се е уда­рил по гър­ди­те, после си е съб­рал бага­жа, една риза, един чифт обув­ки, сапун за бръс­не­не и бръс­нач и след като е затво­рил калъ­фа на цигул­ка­та , го е взел в ръка , обля­къл е изтър­ка­ния си редин­гот, заклю­чил е два пъти вра­та­та, сля­зъл е по стъл­ба­та, пре­ко­сил дво­ра в сума­то­ха­та на нео­чак­ва­ни­те зами­на­ва­ния и гото­во, на добър път. Но ето че в дол­ния край на „Голя­ма Погу­лян­ка“, може би до мяс­то­то, къде­то още не се нами­ра ста­ту­я­та на мом­че­то, впе­ри­ло поглед в небе­то, той се е спрял извед­нъж и се е обър­нал. Раз­мис­лил е: в край­на смет­ка Съвет­с­ки­ят съюз със сво­я­та неп­ло­до­род­на, заск­ре­же­на поч­ва, с без­к­рай­ния сняг, с небе­то си, сту­де­но като ост­рие на нож, със зима­та, коя­то започ­ва през есен­та и изяж­да про­лет­та (гово­ри се че по това вре­ме няма нищо или поч­ти нищо за яде­не, освен соб­с­тве­ни­те вко­ча­не­ни от студ пръс­ти), със сво­е­то НКВД и своя Гулаг, тези сък­ра­ще­ния, кои­то могат да упла­шат цяла орда каза­ци, със съди­ли­ща­та, кои­то за едно да или не ви изпра­щат да сече­те дър­ва в бре­зо­ви­те гори и, най-сет­не, със своя мус­та­кат вожд, по-мус­та­кат,  но също тол­ко­ва екзал­ти­ран като дру­гия в Бер­лин, с една дума Съвет­с­ки­ят съюз едва ли е по-гос­топ­ри­е­мен от Вил­нюс, къде­то на кула­та Геди­ми­нас се вее нацист­ко­то зна­ме.

 

99

 

– Момент, – каз­ва ми Кле­ман, на кого­то току-що съм про­чел пре­диш­ни­те стра­ни­ци, – искам да се вър­нем при Кене­ди. Истин­с­ка ли е тази исто­рия? Гари наис­ти­на ли се е сре­щал с него?

– Да – отго­ва­рям аз – наис­ти­на е бил пока­нен през юли 1963 в Белия дом с Джийн Сибърг, как­то наис­ти­на е видял как Анг­лийс­ка­та кра­ли­ца в края на вой­на­та пра­ви преглед на  него­ва­та ескад­ри­ла, как­то наис­ти­на е полу­чил орден от Де Гол през 1945‑а под Три­ум­фал­на­та арка, как­то наис­ти­на…

– Но в такъв слу­чай – пре­къс­ва ме Кле­ман – откъ­де зна­ем, че е про­из­не­съл пред тях име­то на Пекел­ни?

– Не зна­ем. Той каз­ва, че го е напра­вил, той каз­ва – това са него­ви­те думи, — че е про­дъл­жил при всич­ки­те си сре­щи със све­тов­ни­те зна­ме­ни­тос­ти да изпъл­ня­ва съвес­т­но обе­ща­ни­е­то си. Но све­тът, за кой­то гово­ри, е приклю­чил, вече не същес­т­ву­ва и тога­ваш­ни­те вели­чия днес са на шест стъп­ки под земя­та с цве­тя отго­ре, къде­то лежат от отдав­на, как­то и тех­ни­те няко­гаш­ни под­чи­не­ни и пода­ни­ци, защо­то — нали раз­би­раш, — чер­ве­и­те не пра­вят никак­ва раз­ли­ка. Ако Де Гол или Кене­ди или Ней­но Вели­чес­т­во кра­ли­ца Ели­за­бет бяха все още сред нас, можех­ме да ги попи­та­ме дали име­то Пекел­ни им гово­ри нещо? И тога­ва щях­ме да раз­бе­рем дали наис­ти­на Гари го е про­из­не­съл пред тях.

– Зна­чи, ако пра­вил­но съм те раз­брал нищо не е сигур­но, не е ясно дали Гари, кой­то наис­ти­на се е сре­щал с тях, наис­ти­на им е казал, че на ули­ца „Голя­ма Погу­лян­ка“ № 16, във Вил­но, е живял някой си гос­по­дин Пекел­ни?

– Да–  каз­вам аз –  при­ну­де­ни сме да го вяр­ва­ме или не. Може да го е напра­вил, но може и да е измис­лил тази исто­рия.

– Оба­че – въз­ра­зя­ва Кле­ман – той каз­ва в Обе­ща­ни­е­то – поп­ра­ви ме ако гре­ша- „дори съм имал радост­та мно­гок­рат­но да заявя по обшир­на­та аме­ри­кан­с­ка теле­ви­зи­он­на мре­жа пред десет­ки мили­о­ни зри­те­ли, че на ули­ца „Голя­ма Погу­лян­ка“ номер 16 …

– Вяр­но е – каз­вам, – но е лъжа. Във все­ки слу­чай мис­ля, че е лъжа: не наме­рих нищо в архи­ви­те на аме­ри­кан­с­ка­та теле­ви­зия.

– В такъв слу­чай – пита Кле­ман — няма­ме никак­во дока­за­тел­с­т­во, че той е про­из­не­съл име­то Пекел­ни нито пред све­тов­ни­те вели­чия, нито дори по теле­ви­зи­я­та, така ли?

– Никак­во. — отго­ва­рям и като виж­дам разоча­ро­ва­ни­е­то му доба­вям — Не и по аме­ри­кан­с­ка­та теле­ви­зия. Защо­то по френ­с­ка­та…

И му раз­каз­вам исто­ри­я­та на просло­ву­тия брой на „Апос­т­ро­фи“.

 

[1] Сват­бе­на тор­та (англ.). Б. ред.

[2] Обра­зи на сме­лост­та, (англ.). Б. ред.