Daily Archives: February 23, 2021

Представяме: Два разказа от Вирджиния Улф в превод на Иглика Василева

Пред­ста­вя­ме два раз­ка­за на Вир­джи­ния Улф от наско­ро пуб­ли­ку­ва­ния на бъл­гар­с­ки език сбор­ник „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“ (изд. „Изток-Запад“). Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то за любез­но­то съдействие. 

 „Всич­ки изкус­т­ва се стре­мят да бъдат това, кое­то е музи­ка­та“, каз­ва Уол­тър Пей­тър и точ­но това се опит­ва да постиг­не Вир­джи­ния Улф в част от раз­ка­зи­те, помес­те­ни в „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“. Един от най-извес­т­ни­те й раз­ка­зи е „В овощ­на­та гра­ди­на“, кой­то се появя­ва през април 1923 годи­на в спи­са­ни­е­то „Край­ти­ъ­ри­ън“ с гла­вен редак­тор Т. С. Ели­ът. Екс­пе­ри­мен­та­лен раз­каз, кой­то кри­ти­ка­та нари­ча „лите­ра­ту­рен куби­зъм“ – една и съща сце­на, раз­гле­да­на от раз­лич­ни глед­ни точ­ки, коя­то, въп­ре­ки че Миран­да е заспа­ла или поне така изглеж­да, е наси­те­на с ней­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва. Дру­ги­ят раз­каз е „Три кар­ти­ни“, кой­то наис­ти­на рису­ва кар­ти­ни с думи така, как­то само Вир­джи­ния Улф умее.

                                 В овощ­на­та градина 

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, излег­на­та в шез­лонг под ябъл­ко­ви­те дър­ве­та. Кни­га­та й беше пад­на­ла в тре­ва­та и еди­ни­ят й пръст като че ли още соче­ше изре­че­ни­е­то “Ce pays est vraiment un des coins du monde ou le rire des filles eclate le mieux” (“Тази стра­на е наис­ти­на едно от мес­та­та в све­та, къде­то сме­хът на моми­че­та­та зву­чи най-звън­ко.“ (фр.) – Б. пр.)…, сякаш бе заспа­ла точ­но на това мяс­то. Опа­лът вър­ху пръс­та й бле­щу­ка­ше в зеле­но, бле­щу­ка­ше в розо­во, после в оран­же­во в зави­си­мост от това как слън­це­то, кое­то се про­цеж­да­ше меж­ду ябъл­ко­ви­те дър­ве­та, го отра­зя­ва­ше. После, кога­то подух­на вет­рец, лила­ва­та й рок­ля заиг­ра като цвят прикре­пен към стеб­ло; тре­ви­те заки­ма­ха и бяла­та пепе­ру­да поле­тя насам-натам точ­но над лице­то й.

На чети­ри фута над гла­ва­та й, във въз­ду­ха, бяха увис­на­ли ябъл­ки­те. Извед­нъж про­ех­тя про­ни­зи­тел­на глъч­ка, сякаш някол­ко спу­ка­ни месин­го­ви гон­га се оба­ди­ха гръм­ко и гру­бо, на нерав­ни интер­ва­ли. Ока­за­ха се деца­та от учи­ли­ще­то, кои­то каз­ва­ха в един глас таб­ли­ца­та за умно­же­ние, пре­къс­на­ва­ни от вре­ме на вре­ме от учи­те­ля, кой­то ги сгъл­ча­ва­ше, после пак започ­ва­ха да повта­рят таб­ли­ца­та.  Но тази глъч­ка се носе­ше на чети­ри фута над гла­ва­та на Миран­да, зарея се помеж­ду, кло­ни­те на ябъл­ки­те, блъс­на се в мал­ко­то мом­че на кра­ва­ря, кое­то съби­ра­ше къпи­ни­те от живия плет, вмес­то да е в клас заед­но с дру­ги­те уче­ни­ци, и ето че в пале­ца му се заби трънче.

После отек­на само­тен вик – тъжен, човеш­ки, бру­та­лен. Ста­ри­ят Пар­с­ли наис­ти­на беше кьор­кю­тук пиян.

После лис­та­та на вър­ха на ябъл­ко­во­то дър­во, плос­ки като мал­ки риб­ки на фона на небес­на­та сине­ва, на трий­сет фута над земя­та, се оба­ди­ха напев­но, някак умис­ле­но и печал­но. Това беше орга­нът в цър­к­ва­та, кой­то сви­ре­ше от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“. Изляз­ла навън, мело­ди­я­та се раз­дро­би на ато­ми при сре­ща­та си с ято дроз­до­ве, кое­то се носе­ше стрем­г­ла­во – насам ли, натам ли. Миран­да спе­ше трий­сет фута по-долу.

После над ябъл­ко­во­то дър­во и над кру­ша­та на двес­та фута над Миран­да, заспа­ла в овощ­на­та гра­ди­на, глу­хо се оба­ди кам­ба­нен звън, на пре­се­кул­ки, сър­ди­то и нази­да­тел­но, тъй като точ­но в този момент ено­ри­я­та при­ема­ше шест бед­ни жени в лоно­то на цър­к­ва­та и ено­рийс­ки­ят пас­тор отпра­вя­ше бла­го­дар­с­т­ве­ни молит­ви към небето.

И над всич­ко това с про­ни­зи­тел­но скър­ца­не злат­но­то перо на вет­ро­по­ка­за­те­ля от цър­ков­на­та кам­ба­на­рия се обър­на от юг на изток. Вятъ­рът беше сме­нил посо­ка­та си. И сега сте­не­ше моно­тон­но над гора­та, над лива­ди­те, над хъл­мо­ве­те, мно­го мили над Миран­да, коя­то спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на. Про­дъл­жи да духа, безок и безу­мен, не сре­ща­ше прегра­да, коя­то да му се опъл­чи, после се завих­ри, пое обрат­но и пак заду­ха от юг. На цели мили раз­сто­я­ние по-долу в едно прост­ран­с­т­во кол­ко­то игле­но ухо, Миран­да се изпра­ви и изви­ка на глас: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­диа… или, може би, не спе­ше, тъй като уст­ни­те й помръд­ва­ха лекич­ко, сякаш мъл­вя­ха “Ce pays est vraiment un des coins du monde… oule rire des filles… eclate… eclate… eclate”…, тя се усмих­на, отпус­на тяло и то туп­на с цяла­та си тежест вър­ху огром­на­та земя, коя­то се надиг­на, така си помис­ли тя, за да ме поне­се вър­ху гър­би­на­та си, сякаш съм лис­то или кра­ли­ца (на това мяс­то деца­та повта­ря­ха таб­ли­ца­та за умно­же­ние), или, про­дъл­жи да си мис­ли Миран­да, може би лежа вър­ху ска­ла и чай­ки­те кръ­жат и кряс­кат над мен. Кол­ко­то по-нави­со­ко летят, про­дъл­жи тя, а в това вре­ме учи­те­лят сгъл­ча деца­та и взе да удря Джи­ми по кокал­че­та­та на пръс­ти­те, дока­то се раз­кър­ва­ви­ха, тол­ко­ва по-надъл­бо­ко се вглеж­дат в море­то… в море­то, повто­ри си тя, и пръс­ти­те й се отпус­на­ха, а уст­ни­те й бав­но се затво­ри­ха, сякаш се носе­ше по море­то, а после, кога­то някъ­де над гла­ва­та й про­ех­тя ревът на пия­ния, тя си пое дъх, сякаш изпад­на­ла в екс­таз, защо­то си мис­ле­ше, че чува сами­ят живот и гла­сът му да изли­за от гра­па­вия език в але­но­чер­ве­на уста, от вятъ­ра, от кам­ба­ни­те, от къд­ра­ви­те зеле­ни лис­та на зелките.

Естес­т­ве­но, така се омъ­жи, и тога­ва орга­нът сви­ре­ше мело­ди­я­та от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“, а кога­то кам­ба­ни­те се оба­ди­ха след като шест­те бед­ни жени бяха при­ети в лоно­то на цър­к­ва­та, сър­ди­ти­ят накъ­сан глух тътен я нака­ра да си помис­ли, че сама­та земя се тре­се от копи­та­та на коня, кой­то пре­пус­ка пра­во към нея („О, ще тряб­ва само да изча­кам!“ въз­дъх­на тя) и тога­ва й се сто­ри, че всич­ко вече се е раз­дви­жи­ло, всич­ко вика, язди, кръ­жи око­ло нея, отвъд нея, към нея, след­ва един и същ модел.

Мери цепи дър­ва, помис­ли си тя; Пиър­ман е извел кра­ви­те на паша; кару­ци­те идват откъм лива­ди­те; езда­чът… и тя просле­ди очер­та­ни­я­та на хора­та, на кару­ци­те, на пти­ци­те, на езда­ча на фона на пей­за­жа, но ето че туп­те­не­то на соб­с­тве­но­то й сър­це ги раз­пръс­на навред, наоко­ло, нататък.

На мили раз­сто­я­ние висо­ко във въз­ду­ха вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си; злат­но­то перо на вър­ха на кам­ба­на­ри­я­та изскръ­ца; Миран­да ско­чи и изви­ка: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, дали спе­ше или не спе­ше? Лила­ва­та й рок­ля сто­е­ше като опъ­на­та меж­ду две ябъл­ко­ви дър­ве­та. В овощ­на­та гра­ди­на има­ше двай­сет и чети­ри ябъл­ко­ви дър­ве­та, някои от тях леко накло­не­ни на една стра­на, на дру­ги стъб­ла­та стър­ча­ха уст­ре­ме­ни пра­во наго­ре, после раз­пер­ва­ха кло­ни наши­ро­ко и коро­ни­те им запри­лич­ва­ха на кръг­ли чер­ве­ни или жъл­ти къл­ба. Вся­ко ябъл­ко­во дър­во раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но прост­ран­с­т­во. Небе­то съв­сем точ­но под­хож­да­ше на лис­та­та. Кога­то подух­на вет­рец, реди­ца­та кло­ни сре­щу огра­да­та се огъ­на лекич­ко, после пак се изпра­ви. Стър­чи­о­паш­ка прехвър­ча по диа­го­нал от еди­ния ъгъл до дру­гия. Дрозд запод­с­ка­ча пред­паз­ли­во към пад­на­ла на земя­та ябъл­ка; от дру­га­та сте­на на огра­да­та враб­че пре­ле­тя нис­ко над тре­ва­та. С тези дви­же­ния уст­ре­мът на дър­ве­та­та изглеж­да­ше въз­прян; цяло­то беше при­тис­на­то, натъп­ка­но меж­ду сте­ни­те на овощ­на­та гра­ди­на. Мно­го мили надо­лу земя­та беше наплас­те­на, а на повър­х­ност­та изглеж­да­ше надип­ле­на от колеб­ли­вия въз­дух; в еди­ния ъгъл на овощ­на­та гра­ди­на синьо-зеле­но­то беше пре­ря­за­но от лила­ва ниш­ка. Вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си, един от кло­ни­те на ябъл­ка­та се раз­лю­ля тол­ко­ва нави­со­ко, че закри глед­ка­та към две­те кра­ви на лива­да­та („О, ще закъс­нея за чая!“ – изви­ка Миран­да) и ябъл­ки­те отно­во увис­на­ха в пра­ва линия на фона на оградата.

                                           Три кар­ти­ни              

                                           Пър­ва­та картина

Не е въз­мож­но човек да не забе­ляз­ва кар­ти­ни край себе си; защо­то, ако баща ми е ковач, а тво­ят — мес­т­ни­ят бла­го­род­ник, ние неп­ре­мен­но изглеж­да­ме като кар­ти­ни един за друг. Не е въз­мож­но да изле­зем от рам­ка­та и да раз­го­ва­ря­ме естес­т­ве­но. Ти ме виж­даш как съм се облег­нал на вра­та­та на ковач­ни­ца­та с под­ко­ва в ръка и дока­то отми­на­ваш, си мис­лиш: „Кол­ко живо­пис­но!”. Аз, дока­то те наблю­да­вам как удоб­но си се раз­по­ло­жил в кола­та, сякаш все­ки момент ще заки­маш висо­ко­мер­но на просто­лю­ди­е­то, си мис­ля – кол­ко типич­но за ста­ра­та, замож­на, арис­ток­ра­тич­на Анг­лия! Несъм­не­но и два­ма­та гре­шим в пре­цен­ки­те си, но това е неизбежно.

Там, къде­то пътят зави­ва, зър­нах една така­ва кар­ти­на. Може да се наре­че „Завръ­ща­не­то на моря­ка” или нещо подоб­но. Кра­сив млад моряк носи вър­зоп; моми­че го е хва­на­ло под­ръ­ка; съсе­ди­те се съби­рат наоко­ло; гра­ди­на­та на мал­ка­та къща е грей­на­ла от пъс­т­ри цве­тя; отми­на­вай­ки, човек сякаш про­чи­та в осно­ва­та на кар­ти­на­та, че моря­кът се е вър­нал от Китай и в гос­т­на­та на къща­та го очак­ва бога­та тра­пе­за; във вър­зо­па си носи пода­рък за сво­я­та мла­да невес­та; а тя мно­го ско­ро ще го дари с пър­во­род­но­то им чедо. Човек усе­ща, че в тази кар­ти­на всич­ко е хуба­во, прекрас­но и как­то тряб­ва да бъде. Глед­ка­та на подоб­но щас­тие събуж­да нещо здра­во, бла­гот­вор­но и непок­ла­ти­мо; живо­тът изглеж­да по-сла­дък и пò за завиж­да­не отпреди.

С тия мис­ли ги отми­нах, допъл­вай­ки, довър­ш­вай­ки кар­ти­на­та, докол­ко­то мога, с цве­та на ней­на­та рок­ля, на него­ви­те очи, дори с жъл­те­ни­ка­ва­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вън­ш­на­та врата.

Извес­т­но вре­ме кар­ти­на­та игра­е­ше пред очи­те ми и така пра­ве­ше мно­го неща да изглеж­дат по-свет­ли, по-топ­ли и по-прости от обик­но­ве­но; дру­ги да изглеж­дат глу­па­ви, тре­ти — неп­ра­вил­ни, чет­вър­ти — пра­вил­ни и по-изпъл­не­ни със сми­съл отпре­ди. От вре­ме на вре­ме през този ден, а и на след­ва­щия, кар­ти­на­та отно­во ми се явя­ва­ше и тога­ва човек се замис­ля със завист, но и добро­на­ме­ре­но за щас­т­ли­вия моряк и него­ва­та съп­ру­га; чуди се как­во ли пра­вят, за как­во ли си гово­рят. Въоб­ра­же­ни­е­то доба­вя и дру­ги кар­ти­ни, поро­де­ни от пър­ва­та – как моря­кът цепи дър­ва или вади вода от кла­де­не­ца; как два­ма­та раз­го­ва­рят за Китай, а невес­та­та е поста­ви­ла пода­ръ­ка си вър­ху поли­ца­та над огни­ще­то, къде­то все­ки вля­зъл може да го види; как шие бебеш­ки дреш­ки и всич­ки вра­ти и про­зор­ци са отво­ре­ни към гра­ди­на­та, пър­хат птич­ки, пче­ли жужат и Роджърс – така се каз­ва той – не може да се нарад­ва на всич­ко това след пла­ва­не­то си в Китайс­ко море. Пуши си лула­та и прекрач­ва в градината.

                                                 Вто­ра­та картина 

Тъм­на доба, силен вик отек­ва в село­то. После се дола­вя звук на забър­за­ни, нес­по­кой­ни стъп­ки и пак всич­ко потъ­ва в мър­т­веш­ка тиши­на. През про­зо­ре­ца се виж­да само клон­че­то от люля­ко­во дър­во, увис­на­ло теж­ко и непод­виж­но над пътя. Душ­на, без­ди­хан­на нощ. Без­лун­на. Зара­ди вика всич­ко при­до­би­ва зло­вещ вид. Кой беше изви­кал? Защо беше изви­ка­ла? Тъй като гла­сът беше на жена, вик на пре­де­ла на поно­си­мо­то, поч­ти без­по­лов, поч­ти безиз­ра­зен. Сякаш сама­та човеш­ка при­ро­да е нада­ла вой сре­щу кре­щя­ща неп­рав­да, сре­щу нео­пи­су­ем ужас. Навред – мър­т­ви­ло. Звез­ди­те блес­тят напъл­но засти­на­ли. Поля­та са стих­на­ли. Дър­ве­та­та не помръд­ват. Но всич­ки те изглеж­дат винов­ни, обре­че­ни, зло­коб­ни. И човек усе­ща, че нещо тряб­ва да ста­не. Някак­ва свет­ли­на да се появи, да се раз­лю­лее тре­вож­но. Някой да се зати­ча по пътя. Про­зор­ци­те на къщи­те да свет­нат. След това може би да послед­ва вто­ри вик, не тол­ко­ва без­по­лов, не тол­ко­ва без­сло­ве­сен, ста­ен, укро­тен. Но свет­ли­на не се появи. Стъп­ки не се чуха. Не послед­ва вто­ри вик. Пър­ви­ят беше напъл­но погъл­нат и не оста­на дру­го освен мър­т­веш­ка тишина.

Човек лежи в тъм­но­то и слу­ша напрег­на­то. Беше просто глас. С нищо кон­к­рет­но не можеш да го свър­жеш. Никак­ва кар­ти­на не иска да изплу­ва пред очи­те, за да бъде раз­тъл­ку­ва­на, да ста­не понят­на за разума. Но кога­то най-накрая мра­кът изсвет­ля, един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да се види, беше нея­сен човеш­ки силу­ен, раз­мит, поч­ти без­фор­мен, вдиг­нал всуе гигант­с­кия си пес­т­ник сре­щу някак­ва вез­де­съ­ща прокоба.

                                                Тре­та­та картина 

Хуба­во­то вре­ме се задър­жа. И ако не беше онзи един­с­т­вен вик посред нощ, човек щеше да си каже, че земя­та се е при­юти­ла в тих пристан, че живо­тът е преста­нал да пре­пус­ка сре­щу вятъ­ра, че е успял да пус­не кот­ва в без­вет­рен залив и лекич­ко се покла­ща вър­ху спо­кой­ни­те му води. Но зву­кът не заглъх­на. Къде­то и да отиде човек, дали на дъл­га раз­ход­ка висо­ко в пла­ни­на­та, или някъ­де дру­га­де, все нещо като че шава мъчи­тел­но под повър­х­ност­та и така пра­ви и поко­ят, и ста­бил­ност­та наоко­ло да изглеж­дат нере­ал­ни. Ето ги овце­те, скуп­че­ни по скло­на; доли­на­та – начу­пе­на на дъл­ги тала­зи, сякаш заля­та от крот­ки води. Човек виж­да самот­ни фер­ми. Мал­ко кут­ре се вър­га­ля в дво­ра. Пепе­ру­ди­те тан­цу­ват лудеш­ки в пре­щи­па. При­тих­на­ла, спо­кой­на кар­ти­на, но човек не спи­ра да си мис­ли, че един вик я беше про­къ­сал, че през нощ­та цяла­та тази кра­со­та е била съу­час­т­ник, била е съг­ла­ша­тел, скло­ни­ла е да стои невъз­му­ти­ма, да си оста­не кра­си­ва, ала все­ки момент може­ше отно­во да бъде про­къ­са­на. Тази добро­та, тази безо­бид­ност бяха само на повърхността.

После, кол­ко­то да се отър­си от това изпъл­не­но с мрач­ни пред­чув­с­т­вия наст­ро­е­ние, човек отно­во си пред­ста­вя завръ­ща­не­то на моря­ка. Виж­да цяла­та кар­ти­на, като доба­вя нови, раз­лич­ни дреб­ни детай­ли – синия цвят на ней­на­та рок­ля, сян­ка­та, коя­то пада от жъл­те­е­що­то раз­цъф­на­ло дър­во, – кои­то пре­ди ги е няма­ло. Как два­ма­та са заста­на­ли пред вра­та­та на къща­та – той с вър­зо­па през рамо, тя лекич­ко докос­на­ла ръка­ва му с длан. И пясъч­но­жъл­та­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вра­та­та. И с това извик­ва­не на кар­ти­на­та в памет­та с всич­ки ней­ни под­роб­нос­ти човек посте­пен­но се уте­ша­ва, че по-ско­ро имен­но това спо­койс­т­вие, тази бла­гост и добро­та лежат под повър­х­ност­та, откол­ко­то нещо ковар­но и зло­ве­що. Нали през цяло­то вре­ме ги е има­ло овце­те на паша, тала­зи­те в доли­на­та, къща­та и сто­пан­с­т­во­то, мал­ко­то кут­ре и тан­цу­ва­щи­те пепе­ру­ди. И човек тръг­ва обрат­но към къщи, дока­то умът му още витае око­ло моря­ка и него­ва­та съп­ру­га и кар­ти­на подир кар­ти­на рису­ва тях­но­то щас­тие и бла­жен­с­т­во, така че плат­на­та да зату­лят оно­ва без­по­койс­т­во и онзи ужа­сен вик, дока­то той бъде окон­ча­тел­но заду­шен и спо­да­вен под тех­ния натиск.

Ето най-сет­не се показ­ват къщи­те, как­то и цър­ков­ни­ят двор, през кой­то се мина­ва на вли­за­не в село­то, и заед­но с това се появя­ва и неиз­мен­на­та мисъл за покоя на това мяс­то със сен­чес­ти­те му тисо­ви дър­ве­та, протри­ти пло­чи и бези­мен­ни гро­бо­ве. Тук смърт­та е при­вет­ли­ва, каз­ва си човек. Наис­ти­на, поглед­не­те тази кар­ти­на! Един мъж копае гроб и дока­то рабо­ти, от една­та стра­на на яма­та деца­та са си уст­ро­и­ли пик­ник. Мята лопа­ти жъл­те­ни­ка­ва пръст, а деца­та са нася­да­ли, ядат нама­за­ни със слад­ко филии хляб и пият мля­ко от голе­ми чаши. Съп­ру­га­та на гро­ба­ря, дебе­ла руса жена, се е под­пря­ла на един над­гро­бен камък, а престил­ка­та си е просна­ла вър­ху тре­ва­та до зина­лия гроб вмес­то маса за чай. Буч­ки гли­на са попад­на­ли сред при­бо­ри­те. Кого ще погреб­ват, попи­тах. Да не би ста­ри­ят гос­по­дин Додсън да се е спо­ми­нал най-накрая? „О, не! Гро­бът е за мла­дия Роджърс, моря­ка – отвръ­ща жена­та с впи­ти в мен очи. – Умря пре­ди две нощи от някак­ва чуж­до­зем­на трес­ка. Не чух­те ли жена му? Втур­на се като полу­дя­ла по пътя, кре­ще­ше… Томи, преста­ни, моля те, цели­ят си се изкалял!”

Как­ва кар­ти­на само!

Пре­вод от анг­лийс­ки език: Игли­ка Василева