Имаме удоволствието да представим „Дордето слънцето се пръсне“ – том с избрани стихотворения на Дилън Томас в превод от английски на Александър Шурбанов. Изданието е на „Жанет 45″ и включва десет непубликувани превода и пространен предговор от преводача. Оформлението е на Люба Халева.

Предлагаме на вниманието ви предговора на книгата и няколко стихотворения на Дилън Томас, любезно предоставени ни от преводача.

 

 

ДИЛЪН ТОМАС – ПОЕТИЧНИЯТ ГЛАС НА УЕЛС

За родения в Суонзи Дилън Томас (1914-1953) се казва, че никой значителен англоезичен поет не е бил толкова свързан с Уелс като него. На характерното уелско светоусещане и изразителност отдаваме звучната риторичност и песенност, кипящата многоцветна образност на неговата поезия. Уелският пейзаж предлага материал за цяла система от картини и символи в творчеството му. Самият той обаче отхвърля всякакъв намек за принадлежност към някаква местна традиция. Неговият език е езикът на голямата английска поезия. „С нозете си съм в Уелс — обича да казва поетът, — а с главата — в Англия.“ Но и добавя: „С радост потвърждавам, че за пръв път съм зърнал светлината и съм я поздравил с писък от една звънка бучка уелска пръст.“

Томас живее в света на детските си сънища, които непрестанно го връщат към родния край. Той не пре­става да се вълнува от мисълта за сът­ворението и разрушението на физическия живот, за несъкрушимите вериги на времето и пространството, които само сънят може да охлаби. Вечния въпрос на човешката нeдълговечност решава чрез сливането на човек и природа в един не­престанен бурен кръговрат, който отменя окончателността на смъртта.

Но и в свободата на съня поезията на Дилън Томас изгражда една завършена философско-естетическа система. В нея целият при­роден свят е организиран около човека и получава им­пулсите си от човека, дордето се уподоби на него. Чрез сътворяването на себе си и своя свят човекът преодолява смъртта не като я изключ­ва, а тъкмо наопаки — като я включва в цикъла на вечния генезис. Средищното място на човека се осигурява от енергичното, деятелно съществуване на неговата най-уязвима и недълготрайна съставка – тялото.

Любовта в нейните физически измерения е ос­новата на неспирното възраждане на живота във вселената. Но любовта действа по същия телесен начин, когато твори света и чрез словото. Впрочем биологическият и естетическият аспект на непре­станния генезис са неделими в твор­чеството на поета. Те се сливат в органичната образ­ност на стихотворенията, в която всяка мисъл и чувство добиват човешка плът, защото духът без плът е немислим за Томас. „Едно от най-интересните творения на неговата поезия — пише критикът Уилям Мойниън — всъщ­ност е свят, който е изцяло словесен и напълно спо­собен да замести обикновения материален свят.“ Или по-скоро, бих казал, да се вмести в него, да го преобрази, осмисли и обогати със своето присъствие.

Демиургската задача, която си поставя поетът, изисква от него съчетаване на две непримирими същности, които търсят своето трудно постижимо равновесие в изкуството му. От една страна, имаме работа със спонтанния, наистина романтичен дух, който вижда истината за света в пълната разкрепостеност и безре­дието на сънищата. Тази същност се отразява в сме­лото рушене на логико-синтактичните структури на езика, в причудливото натрупване на образност, която сякаш се ръководи единствено от тъмни подсъз­нателни асоциации, в привидното отричане от вся­каква основна идея на стихотворението в полза на неговото сетивно-емоционално въздействие като живо цяло, което не може да се редуцира до определен мисло­вен тезис. От другата страна обаче е необикновената рационално-организираща мощ на рациото. „За мене – казва той – е без значение откъде се извличат образите на едно стихотворение — извличайте ги, ако щете, от най-дълбокото море на скритата същност, но преди да стигнат до хартията, те трябва да преминат през всички рационални процеси на интелекта.“

Ако Дилън Томас разбива безпощадно позна­тия свят на опитоменото и обезличено, полуумъртвено от граматически правила и обичайна употреба слово, то не е за да ни изправи пред безнадеждните му руини, а за да го претвори в ново, неподражаемо, живо единство. И затова той подхваща свръхчовешка борба за възраждане на словото, за включването му в непознати многозначителни съчетания, в цели нововъзникващи системи, в които то участва не само със смисъла, но най-вече с оживялата си след дълга немара телесна обвивка от звукове, ритми и еха. Томас е вдъхновен и ненаситен ковач на думи. В необичайните си словосъчетания той споява привидно несъвместимото, за да слее про­странството с времето, разбърква частите на изречението така, че да престанем да мислим за техния ред и да се отдадем докрай на безбройните внушения на думите. В това отношение неговата творческа смелост и изобретателност могат да бъдат сравнени с тези на Шекспир, Милтън и  Джойс.

Поетът признава, че думите са го завладели още от най-ранна възраст предимно чрез своето звучене. Тези отекващи думи за него са същото, „което звънът на камбани, звуците на му­зикални инструменти, шумовете на вятъра, морето и дъжда, грохотът на млекарските каруци, трополенето на копита по паважа, докосването на вейки до про­зореца биха били за някой глух по рождение, който по чудо е почнал да чува“. От това първо, необяснимо влюбване в думите Томас стига до съзнанието, че трябва да ги опознае в тънкости и да им се посвети изцяло, както майсторът занаятчия сс посвещава на материала, с който работи, за да може да извае от него своите видения.

Словесното експериментаторство на Томас се разпростира и върху стихотворството като многопластова организация на езиковата стихия. Всяко негово стихотворение е усърдно разработен и шлифован модел, който вече никога няма да бъде пов­торен. Той непрекъснато редактира, преработва написаното, връща се дори и към юношеските си стихове дълго след като ги е съчинил. За едно от стихотворенията му се знае, че съществува в над двеста различни варианта. Забележително е как поетът извайва всяка творба като уникална постройка, често със сложна строфика, със съвършено индивидуална римна схема, с прецизно изплетена мрежа от вариращи стихови дължини, вътрешни рими, алитеративни еха, лексически повторения и образни трансформации. Създава и стихотворения-фигури с емблематична графическа форма. Разработва свой собствен вид метрика, която съчетава английското ямбическо стихосложение с уелската силабична традиция. Фантазьор като Уилям Блейк, той е в същото време усърден и целеустремен реформатор на поетичната традиция като Едмънд Спенсър.

На потомците Дилън Томас оставя стъкмения няколко месеца преди края си поетичен сборник-завещание Събрани стихотворения, разказите в Портрет на художника като млад пес и пиесата за гласове Под млечната гора. Разнообразие от жанрове без нито ред, който да не е поезия. Повечето влиятелни литературни критици без ко­лебание ще го наредят между неколцината централни фигури в англоезичната поезия на ХХ век.

Все по-малко са онези отрицатели на Томас, които подозират творбите му в липса на смисъл. По-близо до истината са може би другите, които ведно с винаги категоричния Джордж Стайнър твърдят, че в тях има прекалено много възможни смисли и някои неща са казани по толкова усложнен начин, че дори самият автор едва ли разбира написаното. Трудностите при възприемането на този подвеждащо сладкогласен певец произтичат от неговия страстен стремеж към синкретизъм. Той иска от всяко свое стихотворение да бъде разнопосочно, многопланово, вътрешно противоречиво и все пак единно като нещата от живота, които ни заобикалят. Защото то трябва да се вмести между тях, да заеме полагащото му се място в действителността. Поезията трябва да стане неразривна част от света, в който живеем.

                                                                                                          Александър Шурбанов

 

Особено когато октомврийски вятър

 

Особено когато октомврийски вятър

косата ми наказва с мразовити пръсти,

под слънчевия рак вървя по жар от листи

и сянката на рак ме следва по земята,

покрай морето, дето екне врява птича

и гарван простуден сред зимни съчки хрипне,

улисаното ми сърце шепти и тръпне

и сричковата кръв на думите изтича.

 

След туй потулен в кулата на думите, се вглеждам

по хоризонта как вървят като дървета

жени от думи, духовете на децата

във дълга върволица пряко парка звезден.

Нека направя някои от буковите гласни,

други от гласове на дъбове, от корени

на краища трънливи в звуци неизсвирени,

трети нека измайсторя от водни песни.

 

Иззад една саксия с папрат избуяла

часовникът върти опашка, нервен смисъл

лети в стрела през диска, утрото изказал

и ветровито време прогласил в петела.

Нека направя някои от знаци на поляна.

Тревата, откъдето всичко в мен се взема,

се втурва през окото с червеева зима.

Нека разкажа другите чрез грехове на врана.

 

Особено когато октомврийски вятър

(нека направя някои от есенните рими

на паешки език, с уелски звънки хълми)

наказва със юмруци от цвекло земята,

нека направя някои от безсърдечни звуци.

Пресъхна онова сърце, в кръвта химична

разчело бурята на ярост недалечна.

Чуй край морето тези тъмногласи птици.

 

 

Самият дявол, въплътен

 

Самият дявол, въплътен в говореща змия,

в градината му средищните равнини на Азия,

в чертаещия час кръга ужили и събуди,

в греховни очертания плода брадат разчекна,

а Господ си скрибуцаше като сънлив пазач

и спускаше от своя хълм панаирджийска прошка.

 

Когато не познавахме подвластните морета,

под ръкотворната луна полусвещена в облак

градинските ни богове, ми казват мъдреците,

добро със зло усукали на източно дърво;

и щом надутата луна се вдигна в небосвода,

тя беше черна като звяра, като кръста бледа.

 

Ний знаехме за стража таен в нашия Едем,

в свещените води, които не сковава зима,

а и в онези утрини могъщи на земята;

самият пъкъл в серен рог и сцепеният мит,

самият рай на небесата под среднощно слънце,

една змия скрибуцаше в чертаещия час.

 

 

Уши в кулите чуват

 

Уши в кулите чуват –

ръце роптаят по портите.

Очи изпод стряхата виждат –

пръсти върху ключалките.

Да отворя ли, или да чакам

сам до последния си ден,

невидим за очи на непознати

в тази бяла къща?

Ръце, какво ми носите –

отрова или грозде?

 

Отвъд този остров, обгърнат

от тънкото море на плътта

и от брега на костите,

лежи земя недостижима за звука

и хълми за ума недостижими.

Ни птици, ни хвърчащи риби

не смущават острова.

 

Уши на този остров чуват –

вятърът прелита като огън.

Очи на този остров виждат –

кораби пристават вън от залива.

Да хукна ли към корабите

с вятъра в косите си,

или да чакам до последния си ден

и никакъв моряк да не посрещна?

Кораби, какво ми носите –

отрова или грозде?

 

Ръце по портите роптаят,

кораби пристават вън от залива,

дъжд плиска върху пясъка и керемидите.

Да пусна ли да влезе непознатият,

моряка да посрещна ли,

или да чакам до последния си ден?

 

Ръце на непознати и трюмове на кораби,

какво ми носите – отрова или грозде?

 

 

Фенери светнат ли

 

Фенери светнат ли, светият лик

във осмоъгълник от непривично зарево

повяхнал би, на любовта момчето

би бдяло над благодатта си кратка.

Чертите в техния потаен мрак

са плът, но дойде ли денят измамен,

пигментът блед от устните й пада,

повивките на мумията мъртва

откриват някогашна древна гръд.

 

Да мисля със сърцето си съм учен,

ала и то като ума е сляпо.

Да мисля с пулса си съм възпитаван –

забърза ли, със него да забързвам,

дордето се сравнят поле и покрив.

И аз препускам, пренебрегнал времето –

брадатия спокоен господин,

разрошен от египетския вятър.

 

От толкова години слушам думи –

би трябвало да се променя нещо.

 

Онази топка, дето хвърлих в парка,

като играех, още не е паднала.

 

Онази сила, дето през зелен фитил

извлича цветето

 

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето,

влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,

и мене също разрушава.

И нямам глас, за да разкажа на приведената роза,

че зимата и мойта младост е превила.

 

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,

влече и мойта кръв червена; дето пресушава вадите,

превръща моите на восък.

И нямам глас, за да разкажа на туптящите си вени

как същата уста и ручея изсмуква.

 

Онази длан, дето завърта в бистри вирове водата,

раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,

и моя бял саван разпъва.

И нямам глас, за да разкажа на обесения клетник

как във варницата клокочи моя глина.

 

В самия извор времето е впило жадните си устни;

тече и се съсирва любовта, ала кръвта пролята

ще уталожи раните й.

И нямам глас, за да разкажа на вилнеещия вятър

как времето с небе звездите е обвило.

 

И нямам глас, за да разкажа на заровения влюбен

как и по моята постеля е полазил червеят.

 

  

И смъртта ще остане без царство

 

И смъртта ще остане без царство.

Мъртъвците ще се слеят в голотата си,

ще се смесят с луната на запад, с вятъра,

костите им ще се разпилеят в земята,

край нозете им звезди ще огряват нощта.

И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,

и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.

Влюбените ще умрат, но не и любовта.

И смъртта ще остане без царство.

 

И смъртта ще остане без царство.

На морето под извивките премазани

дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.

Връзвани на колелото, изтезавани,

жилите им ще се скъсат, но ще издържат.

Вярата в ръцете им на две ще се сломи,

ще ги пронижат еднорогите злини.

Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.

И смъртта ще остане без царство.

 

И смъртта ще остане без царство.

Крясъка на чайките не ще чуят вече,

ни грохота на вълните край бреговете.

Където цвете е цъфтяло, няма цвете

да надигне пак глава под шибащите пръски.

И даже луди и без дъх в пръстта зарити,

пак ще блъскат с главите си през маргаритките

към слънцето, дордето слънцето се пръсне.

И смъртта ще остане без царство.