Представяме: „Психея“ на Луи Куперюс в превод на Анета Данчева-Манолова

Пред­ста­вя­ме нове­ла­та „Пси­хея“ на Луи Купе­рюс в пре­вод от нидер­ланд­с­ки на наша­та коле­га Ане­та Дан­че­ва-Мано­ло­ва. Кни­га­та е ско­рош­но изда­ние на СОНМ, худож­ник на кори­ца­та е Борис Праматаров.

Луи Купе­рюс (1863–1923) е един от кла­си­ци­те на модер­на­та нидер­ланд­с­ка лите­ра­ту­ра, извес­тен пре­ди всич­ко със сво­и­те пси­хо­ло­ги­чес­ки рома­ни: „Кни­ги на дреб­ни­те души“, „Скри­та­та сила“, „Ста­ри­те хора и неща­та, кои­то отми­на­ват“ и др. “Пси­хея” е сим­во­лис­тич­на твор­ба, чия­то геро­и­ня е човеш­ка­та душа - с ней­ни­те стрем­ле­ния, жела­ния, сла­бос­ти, пока­я­ния и най-вече с неу­то­ли­мия й коп­неж по Абсо­лют­но­то и Идеала.

Пред­ла­га­ме откъс.

 

 

Сти­га пла­ка, заспи­вай, а ако не можеш, ще ти раз­ка­жа една при­каз­ка, една чудес­на исто­рия за цве­тя, скъ­по­цен­ни камъ­ни и птич­ки, за един млад принц и една нев­ръс­т­на прин­це­са… Защо­то живо­тът не е нищо дру­го освен приказка…

Луи Купе­рюс, Пре­об­ра­же­ние

I

Огро­мен като вели­кан със сво­и­те трис­та кули, цар­с­ки­ят замък се изди­га­ше от най-висо­кия връх на една ска­лис­та пла­ни­на наго­ре към облаците.

Но вър­хът беше обши­рен и пло­сък като пла­то и замъ­кът с кре­пос­т­ни­те си сте­ни и ост­ров­ръ­хи кулич­ки се сте­ле­ше страш­но нада­леч, на хиля­ди левги… 

И нався­къ­де стър­ча­ха кули­те му, губе­щи се в обла­ци­те; замъ­кът беше като град, пост­ро­ен на вели­чес­т­ве­на кана­ра от базалт. А око­ло него и ната­тък се раз­сти­ла­ха доли­ни­те на цар­с­т­во­то, чез­не­щи една подир дру­га в дал­ни­на­та, веч­но, открай време.

След еди­ния хори­зонт неиз­мен­но иде­ше друг; зад розо­вия – среб­рист; зад лазур­но­си­ния – зла­тист; зад пер­ле­но сивия – белез­ни­кав и мъг­ляв, посте­пен­но изблед­ня­ващ; и нико­га не се виж­да­ше послед­ни­ят, защо­то при ясно вре­ме зад дал­ни­на­та про­зи­ра­ха нови и нови далнини. 

Хори­зон­ти­те се редя­ха един след друг до без­к­рай­ност, ту се губе­ха в потреп­ва­щи мъг­ли, ту силу­е­тът им извед­нъж ост­ро се очертаваше.

Над стръм­ни­те кули поня­ко­га се изви­ся­ва­ше мъг­ляв оре­ол от обла­ци, но отдо­лу кипе­ше вър­топ, кой­то уст­рем­но като водо­пад се изли­ва­ше в без­дън­на­та про­паст, предиз­вик­ва­ща световъртеж.

Тъй замъ­кът сякаш еднов­ре­мен­но се изди­га­ше до най-далеч­ни­те звез­ди и се сни­жа­ва­ше до зем­ни­те недра.

Пси­хея чес­то се раз­хож­да­ше покрай висо­ки­те кол­ко­то човеш­ки бой зъбе­ри на кре­пос­т­ни­те сте­ни, оби­ка­ля­ше целия замък, с меч­та­тел­на усмив­ка бро­де­ше из кули­те и бой­ни­ци­те. Поня­ко­га извръ­ща­ше поглед наго­ре и про­тя­га­ше ръка към звез­ди­те или пък се вглеж­да­ше надо­лу, в дъгоц­вет­ния водо­вър­теж, дока­то гла­ви­ца­та й не зашу­ме­ше и тя припря­но не се отдръп­не­ше, закри­ла очи с ръце. После дъл­го-дъл­го седе­ше уне­се­на в ъгъ­ла на някоя бой­ни­ца, с лека усмив­чи­ца, сви­ла коле­не, обгър­на­ла ги с ръце, с раз­пе­ре­ни крил­ца, опря­на на мъх­на­тия каме­нен зид като непод­виж­но засти­на­ла пеперуда.

И се взи­ра­ше в далнината.

И кол­ко­то пове­че се взи­ра­ше, тол­ко­ва пове­че виждаше.

Най-бли­зо бяха зеле­ни­те доли­ни, осе­я­ни с пася­щи овчи­ци, туч­ни­те лива­ди с уго­ен доби­тък, полюш­ва­щи­те се жита, гъм­жа­щи­те от кора­би кана­ли — и покри­ви­те на едно село. По-ната­тък иде­ше лини­я­та на гори­те, сет­не била­та на хъл­мо­ве, скло­но­ве, пла­нин­с­ки хре­бе­ти или най-нео­чак­ва­но някой гру­бо изсе­чен масив от ръбест базалт. Още по-ната­тък се мер­же­ле­е­ха гра­до­ве с мина­ре­та и катед­ра­ли, купо­ли и кам­ба­на­рии, висо­ки димя­щи коми­ни, лен­та­та на широ­ка река… А още по-далеч хори­зон­ти­те се губе­ха и раз­ми­ва­ха в опал­на, млеч­но­бя­ла мъг­ля­ви­на — никак­ва линия вече, само нюан­си, отра­же­ни­е­то на послед­ния слън­чев отбля­сък, мираж, сякаш там се отра­зя­ва­ха езе­ра, сякаш нис­ко в небе­то вися­ха ост­ро­ви, къс­че­та въз­ду­шен рай, чер­ти­ци вода от небес­но море, ефир­ни оке­а­ни и леко потреп­ва­що­то Нищо…

И Пси­хея се взи­ра­ше ли, взи­ра­ше пред себе си…

Тя беше тре­та­та прин­це­са, най-мал­ка­та дъще­ря на ста­рия цар, вла­де­те­ля на Цар­с­т­во­то на Мина­ло­то. Вина­ги беше мно­го самот­на, ряд­ко виж­да­ше сес­т­ри­те си, а баща си – само за миг вечер пре­ди ляга­не, зато­ва, щом й се уда­де­ше слу­чай, бяга­ше от ста­ра­та си, мър­мо­ре­ща дой­ка, бро­де­ше край кулич­ки­те и бле­ну­ва­ше с уне­сен поглед, вто­ра­чен нада­леч към широ­ко­то цар­с­т­во, чии­то очер­та­ния изчез­ва­ха в Нищо­то… О, как меч­та­е­ше да изле­зе извън замъ­ка, да поеме през поля, гори, гра­до­ве, да достиг­не бляс­ка­ви­те като огле­да­ла езе­ра, опал­ни­те ост­ро­ви, ефир­ни­те оке­а­ни, а сет­не и оно­ва далеч­но, далеч­но Нищо, кое­то потреп­ва­ше като бле­да, бле­да свет­ли­на… Дали няко­га щеше да й се уда­де да прекра­чи пра­га на пор­ти­те? О, как коп­не­е­ше да бро­ди, да тър­си, да лети… Да лети, о, да поле­ти като враб­че­та­та, гълъ­би­те и орлите!

И само сла­бо изпър­х­ва­ше с мънич­ки­те си крил­ца. На рамен­ца­та й, като огром­на пепе­ру­да, бяха кац­на­ли две крил­ца, прозрач­ни мем­б­ра­ни, поси­па­ни с пур­пу­рен пра­шец, неж­но жъл­ти, про­ни­за­ни от лазур­но­си­ни и розо­ви жил­ки там, къде­то се прикре­пя­ха на гър­ба й, а на вся­ко крил­це плам­тя­ха по две очи, като на опаш­ка­та на паун, само че с по-блед цвят и бле­щу­ка­щи подоб­но раз­тро­ше­на скъ­по­цен­ност: къс­че­та сап­фир и сма­рагд по кади­фе, а кади­фе­но­то око бе чет­вор­но обко­ва­но в бляс­ка­ва­та мате­рия на крилцата.

Тя само пър­ха­ше с тях, не може­ше да лети.

Ето това, това беше най-голя­ма­та й мъка и това, това я измъч­ва­ше: за как­во ли й бяха тези ней­ни крил­ца вър­ху лопат­ки­те. И тя ги раз­тръс­к­ва­ше, и припляс­ка­ше с тях, но въп­ре­ки това не се изди­га­ше наго­ре: фина­та й фигур­ка не успя­ва­ше да заплу­ва във въз­ду­ха, голо­то й кра­че си оста­ва­ше при­ко­ва­но към земя­та и само тънич­ко­то й, ефир­но було, вла­че­що се покрай неж­но бели­те й край­ни­ци, леко се раз­вя­ва­ше за крат­ко, поне­се­но от пори­ва на крил­ца­та й.