Огнян Стамболиев: Най-щастливите срещи в моя живот са с румънските поети, които съм превел

Извес­т­ни­ят бъл­гар­с­ки пре­во­дач на румън­с­ка лите­ра­ту­ра раз­каз­ва за сво­я­та дей­ност на кул­ту­рен мост меж­ду румън­ци и бъл­га­ри в наве­че­ри­е­то на Деня на румън­с­ка­та култура 

Вла­ди­мир Митев

Огнян Стам­бо­ли­ев е кри­тик, пре­во­дач и жур­на­лист. Автор е на кни­ги­те: „Нова кни­га за опе­ра­та” в 2 т., на пър­ва­та бъл­гар­с­ка „Кни­га за опе­ре­та­та и мюзи­къ­ла или от Офен­бах до Уебър”, „Нес­рав­ни­ми­ят бари­тон Кирил Кръс­тев”, „Слън­че­ви­ят тенор Нико­лай Здрав­ков”. Издал реди­ца пре­вод­ни кни­ги с поезия, про­за и дра­ма­тур­гия от Михай Еми­нес­ку, Йоан Сла­вич, Лучи­ан Бла­га, Йон Лука Кара­джа­ле, Ники­та Ста­нес­ку, Гри­го­ре Вие­ру, Мир­ча Динес­ку, Емил Чоран, Мир­ча Ели­а­де, Заха­рия Стан­ку, Йожен Йонес­ко, Матей Виш­ни­ек, Жан Пол Сартр, Пиер Пао­ло Пазо­ли­ни, Кла­у­дио Маг­рис и др. Пре­во­дач и автор на опер­ни либ­ре­та, на кри­ти­чес­ки сту­дии, рецен­зии, отзи­ви и проб­лем­ни ста­тии в пери­о­дич­ния печат. Носи­тел на реди­ца наци­о­нал­ни и меж­ду­на­род­ни награ­ди, сред кои­то и на Румън­с­ка­та ака­де­мия (1997). Член на ПЕН- цен­тъ­ра, България.

Гос­по­дин Стам­бо­ли­ев, как открих­те лите­ра­ту­ра­та на север­ни­те ни съсе­ди и как­во Ви кара да про­дъл­жа­ва­те с пре­во­ди­те си на кла­си­ци и утвър­де­ни твор­ци от вре­ме­то меж­ду две­те све­тов­ни вой­ни, на съв­ре­мен­ни писа­те­ли, поети и дра­ма­тур­зи?

Да, това откри­тие бе повра­тен момент в моя живот. Ста­на през сре­да­та на 70-те годи­ни. Дото­га­ва се зани­ма­вах глав­но с жур­на­лис­ти­ка и кри­ти­ка. Рабо­тех в Русен­с­ка­та опе­ра като дра­ма­тург и бях потъ­нал в све­та на това прекрас­но изкус­т­во. Но един ден ми попад­на­ха сти­хо­ве­те на Ники­та Ста­нес­ку, Марин Сорес­ку и Ана Блан­ди­а­на в рус­ки пре­вод. Пре­ди това бях учил в Лек­то­ра­та по румън­с­ки език и лите­ра­ту­ра в Софийс­кия уни­вер­си­тет и някол­ко годи­ни по ред посе­ща­вах лет­ни­те кур­со­ве на Буку­рещ­кия уни­вер­си­тет. Ези­ка прак­ти­чес­ки научих сам, като пре­ди това бях учил в Уни­вер­си­те­та ита­ли­ан­с­ки. Помог­на ми мно­го Радио Буку­рещ – Вто­ра програ­ма, сега “Румъ­ния Кул­ту­рал”. На това радио дъл­жа страш­но мно­го. Това беше моят вход в румън­с­ка­та кул­ту­ра… Започ­нах да чета мно­го. Но четях пре­дим­но кла­си­ци­те и пове­че дра­ма­тур­зи­те. Тези три­ма поети се ока­за­ха, заед­но с Бла­га и Динес­ку, истин­с­ко откри­тие за мен. Про­че­тох мно­го неща от тях на румън­с­ки и напра­вих пър­ви­те си пре­во­ди за лите­ра­тур­на­та стра­ни­ца на русен­с­ки ежед­нев­ник. Така започ­нах. Пър­ва­та ми кни­га беше под­бор­ка от гени­ал­ния Ники­та Ста­нес­ку (ако пише­ше на някой от голе­ми­те ези­ци, щеше да полу­чи „Нобел”!) под над­слов „Баре­леф с влю­бе­ни”, беше отли­че­на като успе­шен дебют от Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия и бях при­ет за член на тази престиж­на твор­чес­ка орга­ни­за­ция у нас. През 1987 под­гот­вих за печат в мла­деж­ко­то изда­тел­с­т­во в София една поетич­на анто­ло­гия, в коя­то вклю­чих вече забра­не­ни авто­ри и диси­ден­ти като Дорин Тудо­ран, Мир­ча Динес­ку, Ана Блан­ди­а­на и др. Един извес­тен румън­с­ки пре­во­дач и секу­рист, Вален­тин Деш­лиу, „док­лад­ва” за това мое „неп­ра­вил­но със­та­ви­тел­с­т­во” и кни­га­та така и не изле­зе, макар да беше вече напъл­но гото­ва за печатницата…

Започ­нах да пре­веж­дам редов­но за лите­ра­тур­ния печат, а също и пие­си за теат­ри­те. Досе­га съм пре­вел пове­че от 70 пие­си като се започ­не от Napasta на вели­кия Кара­джа­ле, мине се през Миха­ил Себас­ти­ан, Тудор Попес­ку, Аурел Баран­га, Паул Еве­рак, Д.Р. Попес­ку, Думит­ру Соло­мон, Йон Байе­шу, Тео­дор Мази­лу до неве­ро­ят­ния Матей Виш­ни­ек, моя любим автор. Досе­га съм издал 7 кни­ги с про­за, поезия и теа­тър на Матей. Освен това изда­дох и един голям том с теа­тъ­ра на Йонес­ко. Пре­ве­дох доста тек­с­то­ве за теат­ри­те в София, Пле­вен, Смо­лян, Силис­т­ра, Русе, Вели­ко Тър­но­во, а също и за Ради­о­те­а­тъ­ра и Теле­ви­зи­он­ния театър.

Изда­дох досе­га 40 отдел­ни кни­ги, а в пет престиж­ни анто­ло­гии на све­тов­на­та поезия, изда­де­ни у нас, пред­ста­вих румън­с­ки­те поети. Също и бал­кан­с­ка­та поетич­на анто­ло­гия „Хемус”, изда­де­на в Ати­на по про­ект на ЕС. Пре­ве­дох по-голя­ма­та част от фан­тас­тич­на­та про­за на Мир­ча Ели­а­де, как­то и него­ви­те забе­ле­жи­тел­ни „Спо­ме­ни”. Пре­ве­дох кла­си­ци като Йоан Сла­вич, Лучи­ан Бла­га, Йонел Тео­до­ря­ну, Дуи­лиу Замфи­рес­ку. Още: Заха­рия Стан­ку, Пана­ит Ист­ра­ти, Йон Дези­де­риу Сър­бу… Рабо­тя мно­го за печа­та като неп­ре­къс­на­то попу­ля­ри­зи­рам румън­с­ка­та лите­ра­ту­ра, музи­ка, теа­тър. Няма кул­тур­но и лите­ра­тур­но изда­ние в Бъл­га­рия, в кое­то да не съм пред­ста­вил, при това мно­го пъти, румън­с­ки поети, белет­рис­ти, драматурзи.

Рад­вам се, че пре­ве­дох един обе­мист том с про­за­та на вели­кия Хипе­ри­он / Луча­фар на румън­с­ка­та лите­ра­ту­ра и той беше отли­чен на фес­ти­ва­ли­те в Киши­неу и Тур­ну Севе­рин, а също и на 6- тия све­то­вен кон­г­рес на еми­нес­ко­ло­зи­те. Това беше голя­ма радост за мен през 2017 година.

Да, може да се каже, че румън­с­ка­та лите­ра­ту­ра е в осно­ва­та на моя живот, че всич­ко дру­го е на вто­ри план… А румън­с­ка­та поезия, лич­но за мен, е нещо мно­го голя­мо. Тя е сред воде­щи­те в Европа.

Румън­с­ка­та лите­ра­ту­ра мно­го чес­то се зани­ма­ва с реал­нос­ти­те на село­то и на сел­с­кия бит. В Буку­рещ има Музей на село­то и Музей на селя­ни­на, а в Гюр­ге­во и на дру­ги мес­та хора­та пра­вят в домо­ве­те си имп­ро­ви­зи­ра­ни музеи на сел­с­кия бит. Как си обяс­ня­ва­те сил­на­та връз­ка на румън­ци­те с тра­ди­ци­и­те им и роля­та на народ­но­то в тех­ния живот?

Бъл­га­рия и Румъ­ния са общо взе­то сел­с­ки стра­ни, със сил­на тра­ди­ция в това отно­ше­ние, макар напос­ле­дък да се урба­ни­зи­рат и про­ме­нят, може би не тол­ко­ва към добро. Сел­с­ка­та тема е сред основ­ни­те и в румън­с­ка­та, и в бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра и худо­жес­т­ве­на кул­ту­ра. Това, кое­то каз­ва­те за съх­ра­не­ни­е­то на тра­ди­ци­и­те и оби­ча­и­те, се пра­ви и у нас. Няма­ме такъв голям музей на село­то като този в Буку­рещ  (наис­ти­на е впе­чат­ля­ващ!), но има­ме мно­жес­т­во по-мал­ки етног­раф­с­ки музеи и сбир­ки във все­ки град и поч­ти във вся­ко село. Про­из­хо­дът ни е бли­зък – тра­кийс­ки. Ние сме сла­вя­ни­зи­ра­ни тра­ки, а румън­ци­те – лати­ни­зи­ра­ни. Делят ни само веч­на­та река и езикът.

Бидей­ки мост меж­ду румън­с­ка­та и бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра, може би пра­ви­те срав­не­ния и заклю­че­ния за вся­ка от тях поот­дел­но. Как­во е сход­но­то и кои са най-ярки­те раз­ли­чия меж­ду две­те кул­ту­ри? До как­ва сте­пен те общу­ват пълноценно?

Макар да сме близ­ки и съсе­ди, с общ корен и про­из­ход, макар голя­ма част от румън­с­ки­те земи пре­ди пороб­ва­не­то на Бъл­га­рия от тур­с­ки­те вар­ва­ри да са били в гра­ни­ци­те на по-сил­на­та и раз­ви­та тога­ва бъл­гар­с­ка дър­жа­ва (дали сме на Румъ­ния пис­ме­ност и кул­ту­ра), ние все още не се позна­ва­ме доста­тъч­но доб­ре. Осо­бе­но в кул­ту­рен план. Румън­с­ка­та кул­ту­ра през 18 и 19 век се раз­ви­ва по- сво­бод­но, защо­то румън­с­ки­те кня­жес­т­ва не са поро­бе­ни, а само васал­ни. Вли­я­ни­е­то от кул­тур­на Евро­па е било по- сил­но, дока­то ние сме били в затвор, под­ло­же­ни на гено­цид. Цели пет века! А през 19 век Румъ­ния гос­топ­ри­ем­но при­ема бъл­гар­с­ка­та рево­лю­ци­он­на емиграция.

Исто­ри­я­та на румън­с­ко- бъл­гар­с­ки­те кул­тур­ни отно­ше­ния е позна­та и доб­ре изслед­ва­на. Мно­го е инте­рес­на и бога­та. Мно­го са сле­ди­те на Бъл­га­рия в Румъ­ния. Общу­ва­ли сме до голям сте­пен на момен­ти и спо­ред поли­ти­чес­ка­та конюн­к­ту­ра. През 40-те годи­ни на ХХ век – доб­ре, после след вой­на­та – също като „народ­ни демок­ра­ции”, през Злат­на­та епо­ха Чау­шес­ку Румъ­ния беше срав­ни­тел­но затво­ре­на и изо­ли­ра­на дори от стра­ни­те от Източ­ния блок. Сега сме сво­бод­ни, но гле­да­ме пове­че към Запа­да и Аме­ри­ка, на кои­то сме бед­ни­те род­ни­ни. Би тряб­ва­ло да общу­ва­ме още по-тяс­но и пъл­но­цен­но. Защо да не напра­вим и ние съюз – Румъ­ния, Бъл­га­рия и Сър­бия като Вишег­рад­с­ка­та трой­ка? Исто­ри­я­та, съд­ба­та и геог­ра­фи­я­та ни свързват.

Освен че позна­ва­те отлич­но румън­с­ка­та лите­ра­ту­ра, Вие сте свър­зан от годи­ни с опер­но­то изкус­т­во, вклю­чи­тел­но чрез Ваша­та съп­ру­га Вио­ле­та Шаха­но­ва, коя­то е спе­ци­а­ли­зи­ра­ла при проф. Октав Ени­га­рес­ку. Как­ви са впе­чат­ле­ни­я­та Ви от румън­с­ка­та опер­на и сим­фо­нич­на сце­на? Как­во не зна­ем за румън­с­ко­то висо­ко музи­кал­но изкуство?

Румън­с­ка­та музи­кал­на кул­ту­ра, коя­то е общо-взе­то позна­та и доста ува­жа­ва­на в Бъл­га­рия, е сред воде­щи­те в Евро­па във вся­ко отно­ше­ние и като твор­чес­т­во, и като изпъл­ни­тел­с­ко изкус­т­во. Фес­ти­ва­лът „Енес­ку” по качес­т­во­то и маща­би­те си е пър­ви­ят в Евро­па и пре­въз­хож­да голе­ми­те музи­кал­ни фору­ми на Запад.

По про­чу­та­та лирич­на коме­дия на Себас­ти­ан „Звез­да без име” през 1984 годи­на напи­сах либ­ре­то за опе­ра. Наши­ят най-голям опе­рен ком­по­зи­тор, пред­ста­вя­ни­ят и в Румъ­ния Параш­кев Хаджи­ев го харе­са и съз­да­де едно­и­мен­на­та си опе­ра, поста­ве­на с голям успех през ноем­в­ри 1985 годи­на от Софийс­ка­та наци­о­нал­на опера.

Лич­но аз съм орга­ни­зи­рал камер­ни кон­цер­ти с музи­ка на Енес­ку, Пас­кал Бен­тою, Ана­тол Вие­ру в София и Русе, в кои­то учас­т­ва моя­та съп­ру­га – пър­ва­та солист­ка на Русен­с­ка­та опе­ра Вио­ле­та Шаха­но­ва. Тя изне­се и реци­тал с румън­с­ка музи­ка в Музея „Енес­ку” в Буку­рещ. Освен това пре­ве­дох и либ­ре­то­то на прекрас­на­та опе­ра за деца „Кота­ра­кът с чиз­ми” на Кор­нел Трай­лес­ку за Русен­с­ка­та опе­ра и тя беше пред­ста­ве­на с мно­го голям успех през 1977 година.

В момен­та рабо­ти­те над поред­ния си пре­вод на пие­си от дра­ма­тур­га Матей Виш­ни­ек, кой­то през 80-те годи­ни избяг­ва от Румъ­ния и се уста­но­вя­ва във Фран­ция, а днес е сред най-ярки­те име­на на румън­с­ка­та и френ­с­ка­та дра­ма­тур­гия. Виш­ни­ек чес­то е свър­з­ван с теа­тъ­ра на абсур­да и е опис­ван като дос­то­ен наслед­ник на едно пре­диш­но поко­ле­ние на румън­с­ки емиг­ран­ти, сред кои­то са Емил Чоран, Мир­ча Ели­а­де и Йожен Йонес­ко. Как­во откри­ва­те в пие­си­те на Вишниек?

Как­то за Шек­с­пир, така и за Матей Виш­ни­ек (род. 1956), „цели­ят свят е сце­на”. В слу­чая по- точ­но „цирк”. Тема­та про­низ­ва някои от най- извес­т­ни­те му и игра­ни по све­та тек­с­то­ве: ”Кло­у­ни­те” („Дреб­на рабо­та за стар кло­ун”), „Три нощи с Мадокс”, „Как­во да пра­вим с вио­лон­че­ло­то?”, „Ама, мамо, тези раз­каз­ват във вто­ро дейс­т­вие как­во се е слу­чи­ло в пър­во!”. Цир­ко­во­то, мас­ка­рад­но­то, кар­на­вал­но­то сре­ща­ме в мно­го от тези пие­си, вдъх­но­ве­ни от ита­ли­ан­с­ка­та commedia del arte, дра­ма­тур­ги­я­та на Кара­джа­ле, Йонес­ко и Алф­ред Жари. Родее се и със сюр­ре­а­лис­тич­на­та про­за на непоз­на­тия у нас румън­с­ки аван­гар­дист Урмуз, кой­то всъщ­ност пред­хож­да Йонес­ко и Бекет. В тях се препли­тат по един уди­ви­тел­но хар­мо­ни­чен начин иро­ни­я­та и сати­ра­та, буфо­на­да­та и гро­тес­ка­та. Поетич­но­то нача­ло в реди­ца момен­ти е на пре­ден план. Някои кри­ти­ци опре­де­лят теа­тъ­ра му като „фраг­мен­та­рен”, дру­ги като „поети­чен” и „свръх­чув­с­т­ви­те­лен”, тре­ти като „пост-пси­хо­ло­ги­чес­ки”. Всич­ко това е вяр­но, но най-точ­но е да се каже, че е кръв­но свър­зан с ужа­си­те на екзис­тен­ци­я­та, въп­ре­ки вли­я­ни­я­та (Каф­ка, Сартр, Будза­ти, Йонес­ко, Жари, Бекет, Пин­тър, Ара­бал, Мро­жек) е опре­де­ле­но нова­тор­с­ки, оригинален…

Веро­ят­но за пре­во­да­ча осо­бе­но въл­ну­ващ момент е да се срещ­не на живо с авто­ри­те, кои­то е пре­веж­дал. Освен с Виш­ни­ек Вие сте общу­ва­ли с мно­го съв­ре­мен­ни румън­с­ки и мол­дов­с­ки авто­ри като Ана Блан­ди­а­на, Мир­ча Динес­ку, Марин Сорес­ку, Ники­та Ста­нес­ку, Гри­го­ре Вие­ру, Лео Бут­на­ру и дру­ги. Как про­ти­ча и как­во Ви дава кон­так­тът с авто­ри­те, кои­то, пре­веж­дай­ки, сте опоз­на­ли и от дис­тан­ция?

Накрат­ко каза­но: това бяха най- щас­т­ли­ви­те и инте­рес­ни сре­щи досе­га в живо­та ми.

Наред с пре­во­да­чес­ка­та си дей­ност Вие сте и в редак­ци­он­ния съвет на раз­лич­ни кул­тур­ни спи­са­ния в Румъ­ния и Бъл­га­рия. Как­во отли­ча­ва румън­с­ки­те кул­тур­ни изда­ния от българските?

Румън­с­ки­те сега са по-бога­ти и по-доб­ри. В Румъ­ния няма град без лите­ра­тур­но изда­ние и лите­ра­ту­рен фес­ти­вал. Там няма тази кон­цен­т­ра­ция и цен­т­ра­ли­за­ция, как­то е у нас и това, мис­ля, е вред­но за наша­та лите­ра­ту­ра. Мно­го сил­ни са дру­жес­т­ва­та в голе­ми­те гра­до­ве. Писа­те­ли­те в Румъ­ния се рад­ват на ува­же­ние, дума­та им се чува, те са актив­ни общес­т­во, дока­то у нас е тък­мо обрат­но­то. Наши­те писа­те­ли мъл­чат, а управ­ни­ци­те ни са общо-взе­то некул­тур­ни. Така е и в Мол­до­ва. Там поети­те се позна­ват и оби­чат от всич­ки. Поли­ти­ци­те ги чуват. Поетът Гри­го­ре Вие­ру, напри­мер, е издиг­нат в култ. А у нас? Ува­жа­ва­ме ли сво­и­те поети? Също сво­и­те артис­ти, музи­кан­ти, уче­ни. Една неу­ка дама от Пар­ла­мен­та наре­че уче­ни­те ни „про­ся­ци”. Да, наша­та дър­жа­ва просто обър­на гръб на кул­ту­ра­та и наука­та и това е моя­та най-голя­ма болка.

2017 г. беше осо­бе­но важ­на за Вас. Навър­ших­те 70 годи­ни, полу­чих­те престиж­ни лите­ра­тур­ни награ­ди от фес­ти­ва­ли в Тур­ну Севе­рин и Киши­нев. Били сте отли­ча­ван от Румън­с­ка­та ака­де­мия, от раз­лич­ни румън­с­ки и бъл­гар­с­ки инс­ти­ту­ции. Ако 70-годиш­ни­на­та Ви е сво­е­об­ра­зен завър­шек на етап от живо­та, как­во пред­стои за Вас по отно­ше­ние на Румъ­ния и на румън­с­ко-бъл­гар­с­ко­то общу­ва­не в кул­ту­ра­та през новия период?

Дано да бъда здрав и да осъ­щес­т­вя поне част от мои­те проекти.

+++

Раз­го­во­ра води: Вене­лин Митев 

Интер­вю­то е пуб­ли­ку­ва­но пър­во в сай­та „Мос­тът на при­ятел­с­т­во­то Бъл­га­рия- Румъния”.