Представяме пространно интервю на Емил Басат с Иглика Василева, направено преди няколко години и публикувано за пръв път в сп. Панорама. Интервюто е специално предоставено за сайта от Емил Басат.
Иглика Василева е родена на 21 август 1947 г. в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БТА – 12 години, в сп. „Панорама“ към СПБ, изд. „Народна култура“, изд. „Златорог“, като хоноруван преподавател в магистърската програма „Преводач-редактор“ на СУ „Св. Климент Охридски“.
Преводи (хронологично):
Лив Улман: „Промяна“;
Елия Казан: „Споразумението“;
Съмърсет Моъм: „Острието на бръснача“, „Цветното було“, „Магьосникът“, „Ашендън“, разкази;
Сборници: „Ирландски разказвачи“ и „Избрани ирландски разкази – 2001“; Разкази от Анжела Картър и Мери Лавин;
Е. Л. Доктороу: „Жития на поети“, „Били Батгейт“, „Призраци в Ню Йорк“, „Хомър и Лангли“;
Уйлям Уортън: „Гордост“;
Пол Остър: „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, разкази, „Нощта на оракула“, „Бруклински безумства“, „Музика на случайността“;
Джанет Уинтерстън: „Страстта“, разкази;
Пат Конрой: „Принцът на приливите“, „Блус в лятна нощ“, „На юг от Брод Стрийт“;
Енциклопедия на традиционните символи от Дж. К. Купър;
Джоузеф Кембъл: „Силата на мита“;
Уолт Уитман: „Простори на демокрацията“, „Дни-образци“, „Събрано“ (есета);
Владимир Набоков: „Вълшебникът“, „Истинският живот на Себастиан Найт“;
Вирджиния Улф: „Към фара“, „Собствена стая“, „Три гвинеи“, „Годините“, „Вълните“, „Между действията“;
И. Б. Сингер: „Робът“;
Иън Макюън: „Почивка в чужбина“”, „Неумолима любов“, „Дете във времето“;
Лорънс Дърел: „Александрийски квартет“ („Жюстин“, „Балтазар“, „Маунтолив“, „Клия“), „Пещерата на Просперо“;
Ивлин Уо: „Шепа прах“;
Майкъл Кънингам: „Часовете“, „Дни образци“;
Джон Банвил: „Мефисто“, „Морето“;
Айрис Мърдок: „Италианското момиче“, „Святата и скверната машина на любовта“, „Падение, но с чест“, „Поверително удоволствие“, „Времето на ангелите“;
Хенри Джеймс: „Примката на мрака“;
Джеймс Джойс: „Одисей“;
Греъм Грийн: „Силата и славата“;
Том Стопард: „Аркадия“;
Оскар Уайлд: „Поеми в проза“;
Грегъри Норминтън: „Корабът на глупците“.
Носител е на следните награди:
Награда за най-добър англоезичен превод на СПБ за 1993 г. („Гордост“ на Уйлям Уортън), за 1998 г. (Доктороу) и за 2004 г. („Одисей“ на Дж. Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 1998 г.
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2003 г. (Х. Джеймс);
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2004 г. („Одисей“ на Джеймс Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 2004 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ на фондация „Елизабет Костова“ за романа „Морето“ на Джон Банвил – 2008 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ за „Хомър и Лангли“ от Е. Доктороу и „Дневник на една лоша година“ от Дж. М. Кутси – 2011 г.
Първият ни разговор с Иглика Василева се състоя на 31 май 2011 г. в дома ù на ул. „Марагидик“ 12. Подготвях се за него близо четири месеца – изчитайки почти всички нейни преводи, както и статиите ù по проблемите на превода и за работата ù над отделни автори и произведения; критически статии, рецензии и интервюта с Иглика.
Стаята, която служи за кабинет на Иглика, не е много голяма. Има библиотека, няколко стола, бюро с компютър до прозореца и голям гардероб с три високи плъзгащи се огледала. В библиотеката са подредени книгите, които е превела, речници, енциклопедии. От стаята се излиза на огромна тераса с много цветя, вижда се част от ул. „Оборище“. Тук при хубаво време тя кани гостите си. Кооперацията е сравнително нова – те живеят в нея от 11 години.
Иглика познава интервютата ми с други преводачи и знае, че се интересувам не само от тънкостите на професията, а ми се иска да ги представя и като личности. Затова още в началото на разговора ме предупреждава:
– С риск да спрем интервюто, преди да сме започнали, ще кажа, че нямам никакво намерение да правя личния си живот обществено достояние. Първо, защото още не съм теглила чертата и много от нещата дори за себе си не съм формулирала, и второ, защото той не е никак интересен.
Но, от уважение към интервюиращия, ще кажа две-три думи. Родът ми е смесен. Майка и баба – унгарки. Споменавам баба си, защото от детските си години най-хубави спомени пазя за двама души. Първият е моята баба Гизела, която живееше отделно, но идваше всеки ден да ме разхожда в Борисовата градина. Понякога обикаляхме улиците. Веднъж ме заведе в храма „Александър Невски“ – тогава се влизаше от един от входовете, които гледат към Народното събрание или по-скоро към сградата на БАН. Първият ми сблъсък с религията беше страшен – точно срещу този вход има голям стенопис с отрязаната глава на Йоан Кръстител. Много се уплаших, но тогава баба ми взе да ми разправя на развален български не приказки, а библейските истории, които знаеше. И досега, вляза ли в „Александър Невски“, тя е пред очите ми. От нея научих много не само за религията, тя беше католичка, а и за живота. Когато стана на седемдесет години, взе да разправя през ден, че иска да се върне в Унгария, и неизменно добавяше: „Виж, Жужика, няма да легна тук, няма да легна в тая земя“. „Хайде, не си заумирала“ – отвръщаше майка ми и все нямаше време да я заведе дотам.
Една вечер звъни телефонът у дома и от Будапеща ни казват да не се тревожим, защото Гизи е при тях. Майка ми побесня – не защото моята баба беше заминала, без да ни се обади, от страх, че ще я спрем, а защото, видите ли, какво ще кажат хората за нас – в случая унгарските хора.
На следващия ден телефонните обаждания бяха две – първото, за да ни съобщят, че баба ми вече е пристигнала в Залаегерсег, нейния роден град, че всички са се събрали около нея и тя е много щастлива; второто – да ни съобщят, че е починала. Станало ù лошо, откарали я в болницата и там свършила. Майка ми взе да разпитва от какво е умряла. Защо ли? След като тя ù беше казала съвсем ясно, че не иска да легне в чужда земя до чужди хора. Искаше да е сред свои, при корените си, и го направи. Толкоз за радостите на емигрантския живот. Избяга от най-близките си роднини, за да се върне у дома.
Другият много важен човек за мен в онези невръстни години беше госпожа (тогава другарка) Игнатовска, библиотекарката в 38-о основно училище „Васил Евстатиев Априлов“, майка на нашия кинокритик и изкуствовед проф. Владимир Игнатовски. Беше невероятно начетена и фина жена. Тя ми избираше книгите, които да чета, и винаги, когато ги връщах, ме разпитваше за какво се говори в тях, но не толкова, за да провери дали съм ги прочела, колкото, за да разбере какво харесвам. Така подробно ме разпитваше, че когато тръгвах да си връщам книгите, започнах да се подготвям какво ще кажа, защото усещах, че очаква от мен разказ „с елементи на разсъждение“. Вдигаше летвата пред мен все по-високо и по-високо, докато един ден ми връчи не „Оливър Туист“, а „Мартин Чъзълуит“ на Дикенс. И до ден-днешен за мен това е най-увлекателният роман на Дикенс.
Горе-долу това беше. Живеехме спартански – нахранени, облечени, с покрив над главата, и от нас се искаше да носим шестици, а дали аз мога да се преборя с математиката или не, от това нашите не се интересуваха. Никой не ми е помагал и никога не съм вземала частни уроци, освен няколко месеца по английски, преди да кандидатствам, защото не бях от английската гимназия. Живот без глезотии.
Ето, пак се разприказвах, а исках да съм съвсем лаконична.
– Как стана преводач, кой е първият ти превод? В университета имахте ли часове по превод?
– Имахме много несериозни часове по превод в сравнение с днешната ситуация. Сега в СУ има часове по поетически превод, който се води от проф. Шурбанов, има курс по художествен превод, воден от различни преподаватели в английска филология, докато по мое време си спомням Надя Колин, която ни преподаваше главно публицистичен превод – от различни вестници и списания. Нямаше такава дисциплина – художествен превод.
Учехме много повече литература. Ние бяхме единствените филолози с толкова много изпити по литература – мисля, че бяха четири – Ренесанс, Романтизъм, съвременна английска литература, американска литература. Учила съм при проф. Марко Минков. Като преподавател мога да кажа за него само суперлативи. На неговата преклонна възраст нямаше нито един пропуснат час. Нещо, което не можеше да се каже за други преподаватели в университета. Често пъти четеше и всичко, което казваше, беше толкова важно! Съжалявам, че не смогвах да записвам всичко. За мен това бе голямо училище и по английски, тъй като моят английски все пак не бе на нивото на другите. Отивах на лекциите му и за да се наслаждавам на езика. Панорамата на английската литература, така както той ни я представяше, никога няма да я забравя. Ако сега беше жив, щях да отида при него и да му кажа колко много е направил за мен, без да знае. Той беше общо взето много затворен човек, необщителен със студентите, слаб, сух. Имаш чувството, че освен да чете книги, друго не може да прави. Понеже имаше котка, все си го представях как седи в дълбок фотьойл с котка в скута си и чете. Но не се ограничаваше с Ренесанса, както ти си мислиш, защото по време на изпити, и това няма да го забравя, изглежда, му беше много скучно от глупостите, които му говорехме, четеше Агата Кристи. Явно, че и кримките са го интересували! Във всички тези симпатични образи, той ми е безценен, като някакъв пример за човек всеотдаден. Той не знаеше друго. И не случайно бе един от големите учени, ежегодно канени в Стратфорд на Ейвън. Разбира се, в университета всички онези, които са слушали лекциите му, го ценят изключително много. И няма как да бъде другояче. Още повече, че неговата материя все пак е в миналото и там нови неща не изникват толкова често. Може би проф. Шурбанов ще каже друго, не съм дотам специалист. Все пак аз съм само преводач, нали така? Това, което най-много помня, са неговите лекции. Слушала съм ги в захлас. А това е нещо, което трудно се описва. Начинът, по който говореше, закачките и смешките, които си позволяваше от време на време, като това, че Ромео и Жулиета днес не биха могли да съществуват. И всичко това казано с толкова сериозен тон, нищо не трепваше в него, а предизвикваше смях в аудиторията. Чувството му за хумор бе необикновено. Уважението на повечето студенти към професора беше огромно и това ги сковаваше донякъде. А други именно поради това сковаване изобщо не посещаваха лекциите му. Излизах вдъхновена от неговите иначе „намръщени“ лекции. Онова, което ни говореше, ми звучеше като някаква приказка.
В катедрата има и други големи имена. Спомням си от моите учители още Цветана Иванова, Бульова, Станкова, Жана Молхова, макар че не си падах много по граматиката.
От по-младите Евгения Панчева е много добра, работили сме заедно, превеждала ми е стихове в някои от романите – всичко прави съвестно, добре, блестящо. Тези сонети, които направи! Езикът и познанията ù са изключително задълбочени – тя не спира да се занимава с езика, с преводи, с Ренесанса. Гледам я как внимателно, с какво желание, без да се лакоми, без да се изтъква най-вече, без да се големее, попълва големи бели полета, и то много трудни бели полета.
След пауза от няколко месеца на 5 октомври продължихме разговора си.
– Сега ти самата преподаваш в магистърския курс по превод в Софийския университет. Кои от младата генерация преводачи би отличила? Намираш ли някаква разлика в стила на работа на преводачите от вашето поколение и младите преводачи?
– В тази многотия от преводи аз мога да цитирам само онези преводачи, от които съм чела повече от една книга, – които са добри, дори много добри, и пред тях има бъдеще. Тоест те не са преводачи за един ден – Надежда Радулова, Ангел Игов и Владо Молев.
А каква е разликата между нашите поколения и тези след нас? Мисля, че различията помежду ни са обективни. Преди промяната имаше по-малко на брой издателства и преводачи. Преводните книги от английски бяха прецизно подбирани и превеждани от затворен кръг елитни преводачи. Кръг, в който трудно се пробиваше, трябваше ти зверски хъс, за да пробиеш.
Другото различие е интернетът, който направи така, че да изглежда сякаш всички знаят еднакво много. Преди, за да намериш някакъв термин, четеш цели книги, а тук с едно натискане на копчето получаваш решението готово. Сега има толкова много речници, в интернет можеш да намериш всичко, което те интересува. Интернет направи преводачите мързеливи. Тази лекота страшно демобилизира преводача, тя не го кара да се задълбочава, да се вторачва в подробностите и това често води до немарливост. Новата генерация преводачи са по-небрежни и по-немарливи от нас. След промяната се втурнаха всички да издават, нароиха се издателства, при което нахлуха толкова неграмотни преводи, че човек се хваща за главата. Лошото е, че тези лоши преводи, направени от неграмотни деца за жълти стотинки, бяха покровителствани от неграмотни издатели. Нещата някак си съвпаднаха – издателите гонеха бърза печалба, за един млад човек не бе никакъв проблем да вземе превод. Който не се е обадил, той не е взел превод. И летвата на превода падна драстично. Да не говорим, че се превеждаше за лев и петдесет-два лева на страница. Аз самата съм работила по тези тарифи. И въпросът не е само в това, че един преводач трябва да оцелява. Той трябва и да превежда. И някой път е по-добре да превеждаш за един и петдесет, отколкото да безделничиш и да си превеждаш за „поддържане на формата“.
Преводач не е този, който е превел една-две книги, защото в един момент му е харесало да прави това. Той е като музиканта – и да няма концерт, всяка сутрин става и свири, та ако ще да е само гамата.
Преди години аз просто сядах и превеждах за себе си, за да не ръждяса мозъка ми, да не закърнее. Често пъти попадаш на текст, който те грабва, и ти го превеждаш, не можеш да устоиш, защото думите вече са нахлули в тебе и ти искаш да ги споделиш и с други. Това е истинският професионален преводач. Обичам да превеждам.
– Разкажи ми как работиш?
– Зависи от книгата. Когато започнах да превеждам „Одисей“, имах изработен абсолютно строг режим. Когато превеждаш, трябва и физически да си във форма. Когато си болен, и преводът страда. Имах режим на хранене, на почивка, на разходки, на подготовка за следващия ден. Това си беше мой индивидуален режим, който бях съобразила и с другите си задължения – тогава ходех и на работа. И ако излезеш един ден от него, ти става по-трудно на следващия, нещата се натрупват. Ако днес не си превел две страници, на другия ден трябва да преведеш четири, за да влезеш в нормата. При „Одисей“ правех по две страници на ден. Това бе максимумът. Тези две страници се постигаха само ако си си направил справките. Аз обикновено ги правех вечер.
– Разкажи ми как минава денят ти.
– Обикновено сядам сутрин към 8,30-9 часа, когато умът ми е бистър, по-гъвкав. Следобед работя неща, които не са толкова важни – правя си справки, чета допълнителни материали за автора или книгата, водя си бележки. Когато свърша тази „норма“, обикновено излизам, върша други неща, но не се занимавам с превод. Онова, което ми помагаше особено много, бяха тези справки, които правех вечер. Записвах си в детайли важни въпроси, свързани с превода на определени места, водех си подробни бележки за дати, години, имена, местности, отпратки към митологията или Библията. Вечер, преди заспиване, изчитах следващите две страници, които ми предстоеше да превеждам на сутринта. Изчитах ги няколко пъти и те по някакъв начин се отпечатваха в ума ми. И неща, които не бях разбрала вечерта, на сутринта вече ми се проясняваха. Това, разбира се, не се получаваше винаги. Блокирала съм и по една седмица на някои места. Този режим на превеждане се оказа доста продуктивен за мен – преди лягане да изчитам по няколко пъти онова, което ще работя на следващата сутрин. Така подсъзнанието свършваше своето, обработваше материала и аз се събуждах с готово решение за някои „тъмни“ места. Това открих с „Одисей“ и много се зарадвах на този метод. Оттогава работя така.
Верността към текста е определяща в професията на преводача. Това е интерпретаторска професия – като актьорската. Аз не се оплаквам от тази подчинена роля. Тя е винаги зад кулисите и нашата сцена е бюрото.
– Може ли да се говори за българска школа в англоезичния превод?
– Не мога да кажа дали има такава школа в англоезичния превод, но имам прекрасно мнение за българската преводаческа школа като цяло. Тя е солидна и със стари традиции.
– А каква е ролята на редактора изобщо и в твоя живот на преводач?
– Първата ми преводна книга – „Промяна“ от Лив Улман, бе редактирана от Владимир Трендафилов. Редактори са ми били още Димитрина Кондева и Жени Божилова. Най-добрата ми редакторка е Жени Божилова – от нея човек може много да научи. Аз самата също редактирам, но мразя тази работа. Важно е онзи, който редактира превод от английски или друг чужд език, да знае езика. Редакторите, когато не знаят чужд език, вкарват чуждоземната мисъл в български калъп. Аз не съм пурист, но небрежности към езика не бива да се допускат. Но не съм и за стерилната чистота на езика, тя убива живеца му.
– Връх на твоята преводаческа практика според мен е „Одисей“ на Джойс и „Вълните“ на Улф. Разкажи за работата си над превода на „Одисей“. Какви проблеми, трудности, радости изживя, докато работеше над този необозрим, невъзможен и невероятно ироничен текст? Какво изживя, когато го започна? А когато го завърши – какво беше чувството?
– Спомням си, че имаше проблем с договора за авторските права, по силата на който трябваше да се ползва първото издание на книгата от 1922 г. Аз си бях купила и две други издания. Дори не посмях да погледна руското, а и английски знам по-добре от руски. В интервала, в който се издирваха авторските права, започнах да чета доста неща за Джойс – литературна критика върху него, преписвах си отделни бележки за живота и творчеството му. Много от тези „справки“ после влязоха в бележките под линия към книгата. В първото издание на романа „Одисей“ няма никакви бележки под линия. Те са нож с две остриета. Но у нас има традиция да се дават бележки под линия. Това е важно, защото англоезичната литература лежи върху два стълба – Библията и Шекспир. А у нас Библията не можеше да се намери допреди двайсет години. Ако ти не дадеш бележка, ако не се консултираш с богословите, текстът става доста енигматичен. А нали не това е целта – да накараш читателя да се почувства като глупак. От друга страна, многото бележки пречат в някои текстове и нишката се губи. В „Одисей“ изразите на немски, френски, латински бяха въведени под линия на същата страница, а всичко останало, което е допълнение към текста, е дадено отзад. Защо ли? И това е важно като принцип. Защото не бива да се нарушава удоволствието от четенето. Чувството за мярка – както казва Оскар Уайлд – и в живота, и в литературата е трудно нещо. Има книги, в които те увлича не действието, а езикът, самият език те води.
– Какво те кара да посегнеш към един автор, да пожелаеш да го превеждаш, какъв е първият подтик?
– Винаги съм гледала да е литература, да не е четиво. Литературата е изкуство, което те кара да мислиш, от нея, дори да си прочел само десет страници, излизаш обогатен. Не по-богат, а обогатен. Светът започва да има някакво значение за теб, започваш да обръщаш внимание на неща, които преди си подминавал или не си забелязвал, бил си сляп за тях. Тоест литературата, като всяко изкуство, ти отваря очите за света. И от това ти ставаш повече човек. Това е най-важното нещо – не да станеш голям професионалист, а да станеш повече човек, след като си дошъл на тази земя. С литературата това става, абсолютно съм убедена в това. Докато четивото просто те забавлява, с него ти е приятно. В момента, в който забавлението свърши, ти го забравяш и посягаш към следващото. Някои от криминалните романи са много сръчно написани – те са на границата. „Черният роман“ е на границата – той е добра литература плюс забавление. Жалко е, че кадърни автори се хващат на тази игра. Като направиш десет книги по схема, след това и да искаш, не можеш да създадеш друго – вече си закърнял, сетивата ти са закърнели.
– Но да се върнем към Джойс.
– Както ти казах, четох почти цяла година различни текстове за Джойс. И това беше много полезно за мен. Но когато започнах да работя със самия текст, изведнъж открих, че аз знам повече за текста, отколкото самия текст. И това се оказа вредно в един момент. Спомняш ли си как жадно четяхме навремето сп. ЛИК, в което пишеше за книги, филми, музиканти, художници, които не познавахме, – нещо такова се получи. Едва тогава виждаш, че текстът е едно, а вратите, през които преводачът и литературният критик влизат в него, са съвършено различни. Те не влизат през една и съща врата. Литературният критик обикновено влиза през вратата на някакви свои постулати – литературно течение, канони, на които служи и иска да защити. Принципно той е прав, защото, ако със своите разсъждения може да докаже, изхождайки от текста, че под вола има теле, значи, под вола има теле. Това е абсолютно сигурно (смях).
Преводача това не го интересува. Него го интересува да запази – не да осакати, а да запази – потенциала на оригинала. Тоест каквото се съдържа в оригинала и може да бъде разтълкувано по десет хиляди начина, то трябва да остане и в българския текст, за да бъде тълкувано от различни хора по най-различен начин. За определени места в „Одисей“ съм чула как един критик казва едно, друг – друго и аз съм принудена да си кажа моето трето, лично мнение, защото то е най-близкото до текста.
– До каква степен критиката помага на един преводач?
– Аз смятам, че преводачът трябва да чете литературна критика. Защото това му дава увереност. Иначе си малко „свободна валенция“.
– А това чувство на „свободна валенция“ не е ли по-истинско?
– То може да е по-истинско, но може и да е подвеждащо. Когато се захващаш с един автор, трябва да прочетеш няколко негови книги – било на български, било на английски, да прочетеш много за времето, за литературната тенденция, към която принадлежи, трябва да изчетеш всевъзможни материали, преди да посегнеш към превода. Важно е. Не за да се влияеш, но да си наясно, че тръгваш добре „екипиран“. Не мога да кажа до каква степен онова, което съм чела за автора, ми влияе – то вече е станало част от моето лично познание за него и аз го използвам като свое.
– Как е възприеман Джойс в Ирландия, какво е било отношението към него на съвременниците му?
– Естествено, че ирландците се гордеят с Джойс. Но навремето всички ирландски интелектуалци, обединени от идеята за Ирландското възраждане, слагат знак на равенство между това възраждане и възраждането на стария келтски език. И започват да разработват стари келтски митове и легенди в произведенията си. Джойс, който е винаги контра, заявява, че абсолютно не е съгласен с тях. Той е гледал много напред. Джойс казва – нашият път е не да се връщаме назад към келтското, а да вървим напред към Европа чрез английския език, той ще ни свърже с нея. И се изпокарва с тях по този въпрос. Те са били много ентусиазирани привърженици на келтското възраждане – считали са, че така ще извоюват независимостта си от Англия. Джойс всъщност им казва: Европа е нашето бъдеще. И това се оказа вярно.
– Откъде у теб е този афинитет към трудни автори като Джойс? И какви предизвикателства поставя пред преводача той, от какво естество са те? Това „родство по избор“ ли е, или е форма на близост?
– Форма на близост или на мазохизъм – едно от двете (смях). Истината е, че аз харесвам Джойс. Хората ме гледат с подозрение, но аз съм убедена, че тази книга трябваше да излезе на български език.
– Езиковият регистър, който използва Джойс, е изключително богат – в книгата му се срещаме с оголения, разпасания, благоприличния, класически литературния, циничния, енигматичния, сомнамбулния, шизофреничния език. Да поговорим за битката за и със езика, за „скрития“ език на Джойс, за тайните му оръжия?
– Разбира се, че езикът е главният герой в романа „Одисей“. Вторият главен герой е град Дъблин. Джойс не случайно прави 18 глави и във всяка от тях използва различни стилове. При някои от тях езикът е много елементарен, почти вестникарски, в други той до такава степен развихря въображението си, че езикът не му стига, просто не му стига. Това са най-трудните неща за превод – той разпъва езика до крайност и в този смисъл и преводачът трябва да разпъне българския до крайност. Аз смятам, че българският е много богат език и че ние сами – не читателите и преводачите, а в най-голяма степен писателите ни – сме го ограничили. Тоест българският език крие голям потенциал, но за съжаление – неразработен. Всъщност напоследък се е преобогатил, но главно с чуждици. Това, което е абсолютно забравено, а беше нужно да го има в „Одисей“, е един по-стар и по-богат език. Един български с архаизми и турски думи, които често пъти са много експресивни и мястото им в литературата не е изчерпано. В романа си Джойс измисля думи, тук има голямо словотворчество.
При превода е важно да се знае, че той не опира до думите. Като подредиш думите на Вирджиния Улф, Вирджиния Улф не се получава от само себе си. Преводът опира до сюжета, стила, образността, идеите, особеностите на речта, но най-вече – стила. Това са неща, които трябва да бъдат пресъздадени, и то така, че да запазят своето внушение и въздействие. Това е най-важното – само така те могат да станат част от културата на българина. Преводаческата работа е да пренесеш една материална и духовна култура от едно място на друго, където тя е непозната. За мен лошият преводач е този, който превежда всичките си книги със собствения си стил и той прозира. Добрият преводач е този, който е абсолютно подчинен на автора и всеки път е различен. Ти всеки път играеш различни роли, влизаш под кожата на различни автори. Трябва да претвориш стила и идеите, а при модернистите и този поток на съзнанието, който е толкова типичен за произведенията им. В „Одисей“ има три потока на съзнанието – на Леополд Блум, на Стивън Дедалус и на Моли Блум, което е малко тип логорея. Като литературен похват потокът на съзнанието се оформя около новите идеи на психологията, Фройд и Юнг, а преди тях и Уилям Джеймс, братът на Хенри Джеймс, който в „Принципи на психологията“ казва: „Умът не е огледало на материята, на действителността. Умът е течение, той има собствена структура, собствено движение. Реката и потокът го описват най-добре като метафори, тоест нека го наречем поток на съзнанието или на субективния живот“. Тогава поети и писатели, художници и музиканти казват: „Действителността е изкуство в насипен, суров вид и всеки я претворява според собствените си възможности“. Това са малки, основни положения в модернизма, които, ако ги знаеш, преводът ти ще върви по-добре. Превод на големи писатели, без да си се запознал с времето, литературните течения, с личния живот на автора, просто не върви, защото там се крият много ключове към текста. В „Одисей“ някои от тях съм дала като бележки под линия.
Така че борбата с текста протича в следния ред: думите, стила, сюжета, който в случая с „Одисей“ се разлива в концентрични кръгове и нищо друго не напредва, освен часовете на деня. Другото много симпатично нещо бяха скритите цитати, които, няма какво да лъжа, аз съм ги откривала с помощта на литературната критика. Скритите цитати бяха от Данте, Гьоте, Йейтс, от Шекспир и Библията – и, разбира се, съм използвала българските преводи на цитираните произведения. Оказа се, че всичко беше преведено на български. Аз не знам колко са тези страни в света, в които класиката да е така широко представена, така блестящо преведена. И друг път съм казвала, че в превода на „Одисей“ присъства една огромна плеяда от български преводачи – с две думи, с по едно изречение, но те присъстват там, защото са си свършили работата по най-добрия начин. Това е традицията.
Често пъти колкото е по-труден авторът, толкова повече се получава преводът. Защото човек се мобилизира, знае, че не е лесно, че всичко трябва да се проверява. Дори за думи, на които знам всичките 12 или 20 значения, аз пак отгръщам речниците, за да видя дали все пак не бъркам. Нещо все ме кара да се съмнявам. Понякога за един цитат от „Божествена комедия“, да речем, аз обикновено изчитам отново цялата глава. Така неволно човек обогатява езика си и в един момент натрупаното започва да работи за него. Не може да си неначетен, в буквалния смисъл на думата. Колкото повече си чел, толкова повече думите ти идват на помощ. Както хваля българските преводи и това, че всичко е преведено на български, не мога да не се оплача, че българските речници на БАН и другите издателства са в ужасно състояние. Там липсват основни думи и понятия, и не само нови, но и стари. Трябва да има дебели, огромни речници, които да помагат на преводачите. Преводачът без речник е абсолютно безпомощен. Има хора, които не обичат да разгръщат речници, защото знаят, че много знаят, и това веднага проличава в преводите им.
При Джойс, след като свършех даден откъс, го изчитах на глас и ако не се спъна никъде, за мен това означаваше, че горе-долу съм се справила. Тоест нямах места, на които да се чудя какво съм превеждала. Дори при добрия стар Дикенс има неясноти, които могат да те затруднят или заблудят при превод. При модернистите тези неясноти са много. Но винаги си личи много ясно дали, превеждайки, преводачът знае какво превежда, или го прави слепешком. Защото често пъти дадена неяснота, ако си я разчел за себе си – дали с помощта на литературната критика, или с много умуване, ако си я разбрал за себе си, това се вижда в превода. Ти пак ще трябва да я забулиш, ако тя е преднамерена, за да останеш верен на автора, но ще го направиш така, че булото да може да бъде повдигнато, така, че да съдържа в себе си целия потенциал да бъде разтълкувана. Въобще в превода много добре си личи дали ти е ясно това, което превеждаш, или не.
Изчела съм доста теоретици на превода и много съм научила от тях, но при преводаческата работа, за разлика от теоретика и критика, ти подхождаш към текста доста „физически“. Като казвам физически, това означава, че се бориш с всяка дума, с всяка сричка, с всеки препинателен знак, тоест с елементарните частици на текста.
В СEATL – организацията към Европейския съюз на литературните преводачи – те не наричат преводача преводач, а автор на превода. С цел да повдигнат статута на тази професия, от една страна, а от друга страна, в договорите си да прокарат някои неща, които важат и за авторите. Въобще преводачите са чувствителни хора. Аз разбирам защо са чувствителни. Вярно е, че те не са творци в смисъла, в който един автор е творец. Вярно е също така, че преводачите тръгват от един вече готов текст. Онова, от което се дразни преводачът, е, че малцина си дават сметка какви усилия му коства това да прехвърли една духовна и материална култура от единия край на Европа до другия. Това прехвърляне, това хвърляне на мостове през цялото време, това измисляне на думи, това словотворчество, това, че там има четири вида файтони… Как да прехвърлиш Англия или Ирландия на Сточна гара, и то така, че да звучи убедително и увлекателно? Това прехвърляне го усещат малцина. С думите и сюжета някак си ще се справиш, но как ще се справиш със стила, с образността – всичко това е въпрос на пресъздаване, на претворяване. Преводачът е това – той пресъздава. Повечето хора си мислят, че като отвориш речника и трудностите ти се разрешават. А не е така. Освен това малцина виждат двойната отговорност на преводача. Писателят си пише каквото си иска, той е отговорен пред собствената си муза и пред никой друг. Докато преводачът трябва да е верен, от една страна, на писателя и от друга – на българската публика. Тази двойна отговорност също тежи и измъчва. Това е едно интерпретаторско изкуство, в което ти си вторият, това е изкуство на подчинението. Ние винаги имаме господар и колкото и перверзно да звучи, често пъти го обичаме (смях). И страдаме – да не би някой да ни го отнеме.
Така че е сложно – от една страна, това пресъздаване на стил, от друга – тази двойна отговорност, от трета – тази подчиненост, в която и една дума не можеш да добавиш от себе си, а често пъти ръцете те сърбят да го направиш. Но ето виж, ще ти покажа – на всеки от моите речници пише отгоре: „Traduttore, Traditore“. Държа да си го напомням непрекъснато и по-добре аз да си го напомням, отколкото другите да ми го напомнят.
Разбира се, онова, което много ме изтормози у Джойс, бяха ирландските думи и ирландския словоред. Разчитането на ниво думи, иначе най-лесната и елементарна част при всички преводи, тук се оказа доста трудна поради английско-ирландския език на Джойс. Повечето от тези думи не се намират в речниците. Те са част от езиковата среда на дъблинската столица през 1904 г. Някои от тях са напълно отмрели, други се знаят от малко хора. Но помагала не липсват. Така в една от книгите за Джойс, а не в речник, открих, че jarvey e кочияш на файтон. По-интересен е случаят с думата curate, защото първата реакция на всеки един от нас, дори на всеки съвременен ирландец, би била, че това е кюре или някакъв помощник в църквата. След дълго търсене се оказа, че пак е помощник, но в кръчмата. Разбира се, в Ирландия тези две места са еднакво свети, може би и оттам това чисто ирландско значение на думата. Коварното тук е, че тази дума е толкова свързана с църквата във всички европейски езици, че първата реакция на преводача е по-скоро да натъкми изречението към нейния смисъл, отколкото да ù търси ново значение. Тук давам един пример, но целият „Одисей“ е осеян с такива капани. Не се оплаквам, откриването им е цяло щастие, но това доста сковава преводаческата работа, защото две-три такива невероятни открития, при които не можеш да повярваш на очите си, и вече започваш да се съмняваш във всичко, обхваща те луда паника, че може би става въпрос за английски, който ти не знаеш. Това страшно затормозва и този тормоз не ме напусна до края на романа. Чак при второто изчитане на български се отпуснах, за да вляза в ролята си на творчески преводач. И в епизода „Сирените“ имаше подобно нещо: там келнерът е bald and bothered, фраза която непрекъснато се повтаря, но той не е плешив и притеснен, а плешив и глух, защото bothered е калка на ирландското bodhar, което означава глух. И тогава вече келнерът става още по-смешен. Или пък използването на думата hazard (риск, случайност, опасност, хазарт), която в „Одисей“ означава само „пиаца за файтони“ и нищо друго. Както в целия текст се използва someway вместо somehow – пак една неанглийска употреба на думата. Или когато Мълиган пита млекарката в първия епизод: „Is there Gaelic on you?“, в смисъл „говориш ли келтски“. Или пък когато Блум казва на Стивън: „I met your father today, or was it on yesterday“ – именно тези отклонения от стандартния английски представляваха големи препятствия, преди да свикна с тях. Още по-объркващи са те на ниво словоред, където влиянието на келтския е много силно, а може би и на средноанглийския, това вече не мога да кажа. Изпускането на относителното местоимение е повсеместно, предполагам, че е част от простонародния дъблински диалект. It is labour produces everything. Или пък използването на after + ing за изразяване на перфектно време, което липсва в келтския. Например You are after hitting me означава You have just hit me. И колко подвеждащо е това при първа среща, защото на английски I am after doing something означава друго – каня се да… Така се оказа, че трябваше да науча и да свикна с един нов език и с неговите особености. Това отнема много сили и време. Тук най-много ми помогна книгата на Katie Wales “The Language of James Joyce”.
Има ли Джойс последователи в ирландската литература?
– Има хора, които пишат много в неговия стил – Джон Банвил пише тежко, с дълги фрази и в „Морето“ вижда нещата по един доста ирландски, което ще рече мрачен, начин. Но с това приликите свършват. Джойс няма нито предшественици, нито последователи.
Истината е, че Джойс е доста самотен автор като литературен експеримент, както и преднамерено неразбираем на места. Не мога да не спомена епизода „Сирените“, построен като fuga per canone, тоест фуга според правилата. Това е една от най-експерименталните глави в книгата, една от най-обичаните от самия Джойс и може би най-ведрата, където Джойс вместо с ноти музицира с думи. Пише я през 1918 г. в продължение на пет месеца в Цюрих. Една вечер отива заедно с Отокаро Вайс да гледат „Валкюрата“ от Вагнер – любим композитор на Джойс. В антракта след първо действие, когато Вайс се заема да хвали музиката на Вагнер, Джойс му подхвърля съвсем не на шега: „А не намираш ли музикалните ефекти в моите „Сирени“ далеч по-добри от тези на Вагнер?“. Отговорът бил кратък и ясен: „Не!“. Джойс мигом му обърнал гръб и дълго след това не му проговорил. Той, разбира се, е имал много високо мнение за себе си и слава Богу, защото иначе би се обезкуражил, а може би и дори отказал да публикува своя „Одисей“. След като прочита същата глава, Езра Паунд не скрива разочарованието си, приятели от Англия му се обаждат да го питат какво всъщност представлява този негов метод, който прилича на чиста лудост. Мисис Уийвър, неговата благодетелка, която е омагьосана от таланта му, също не скрива озадачението си.
Епизодът „Сирените“ започва с две страници и половина отделни изречения, които, извадени от контекста, звучат съвършено безсмислено, да не кажа – налудничаво. Те всъщност представляват увертюрата, въвеждаща основните теми и мелодии на епизода, който придвижва действието доста напред, въпреки че единствената му цел е да си поиграе, ако не с музикалния, то поне със звуковия заряд на думите.
„Бронзовите отблясъци до чистото злато чуха чаткането на копита и стоманен звън. Нагохалство!
Парченца, отчупени люспи от кокалената канара на показалеца, ноктеста слюда. Ужасно! И чистото злато се обагри в пламнала руменина.
Пет пари не давам за бронзовия жал, изпя звънчето без печал.
Камертонен звън: чист, протяжен и пулсиращ. Нескончаемоиздихателен зов.
Признание. Мога. Пльок, изпльока ластичен жартиер. Не я оставяй. Пльок. Пльокна по бедрото. Признание. Сърдечно. Сбогом, скъпа моя!
Напън голям пулсира без срам.
Тънък богородичен косъм с трепетливи филизи зад ухото зави.“
И така цели две страници и половина.
Толкова особен е езикът на този епизод, че когато Джойс го изпраща от Швейцария в Англия по време на войната, пликът е задържан от цензурата. Всички са убедени, че това е кодирана информация и започва лудо търсене на тайния шифър. Цял екип работи, докато най-накрая, или поне така се твърди, двама треторазрядни английски писатели, като изчели текста, докладвали категорично, че това не е никакъв кодиран текст, а някакви много ексцентрични литературни напъни.
Тъй като често са ме питали, нека кажа нещо и за заглавието на романа – защо Одисей, а не Улис. Аз пък питам защо Улис, или по-скоро кой е този Улис. Да, латинското име на Одисей. Но колко българи знаят Одисей и колко Улис? Тогава защо не ме питат защо съм писала „Кравите на Хелиос“ (наименование на една от главите в книгата), а не „Биковете на слънцето“, както е в превода на английски, използван от Джойс. Защото ние знаем кравите на Хелиос, знаем и Одисей. Те ни говорят нещо. Тук е важно името да бъде митологически натоварено и да могат да се правят паралели между странстванията на Одисей и лутанията на Леополд Блум. Защото тези паралели съществуват, те са търсени от Джойс и дори са посочени от немалко литературни критици. А какви паралели ще направи българинът с Улис? Може би ще се сети за големия генерал от войната между Севера и Юга в Америка, Улис или по-точно Юлисис Грант. Да не говорим за безбройните двойки като Афродита – Венера, чиято последователност трябва да се спазва. Но най-важното съображение все пак бяха „Кравите на Хелиос“, защото в познатата у нас митология бикове на слънцето няма.
И това мое съображение се подкрепя от преводача на „Портрета на художника като млад“ Николай Б. Попов, който още през 1981 г. говори в предговора си и в бележките си за следващия роман „Одисей“, който всъщност е продължение на „Портрета“.
А когато бях в центъра „Джеймс Джойс“ в Дъблин, където се пазят преводите на романа на всички езици, видях, че повечето от тях бяха озаглавени „Одисей“, а само онези, приели латинската транскрипция – „Улис“.
Може би у нас това „Улис“ е влязло през руския, но руснаците и „Бдение над Финеган“ са превели „Финеганс уейк“, което е наистина странно, след като това е лесно преводим стих от най-обикновена кръчмарска песен, пък и тя говори много именно за смъртта-нощта, за които става дума в последния роман на Джойс, докато „Финеганс уейк“ не говори нищо – нито на български, нито на руски.
Не случайно авторите си блъскат главите върху това как да озаглавят произведенията си. Това е така, защото заглавията трябва да будят асоциации и образи. Какво буди „Улис“ или „Финеганс уейк“, освен неодумение.
– Особено интересни са въвеждащите бележки към всяка глава, изцяло изградени на този митологичен пласт в книгата.
– Навремето бях открила една цяла книга, посветена на така наречените „съответствия в Одисей“. Джойс е махнал заглавията, които аз съм оставила, но само в бележките. Оставих ги, защото тези бележки те „вкарват в коловозите“ на книгата. Те са от различни източници. Има изследователи на Джойс, като италианеца Линати, който още приживе на автора съставя схема на съответствието на епизодите в „Одисей“ с частите на човешкото тяло, изкуствата, цветовете, символите. На мен лично неговата схема с нищо не ми помогна като преводач.
Нашето издание на книгата се забави твърде много. И той, и В. Улф дълго време се считаха у нас за декаденти. Другата причина бе и в трудността на текста. Хубавото нещо от забавянето бе, че междувременно много хора вече бяха писали върху Джойс – много загадки в романа са осветени – нещо, което съм го вкарала в бележките. Джойс е бил невероятен ум, но въпреки това, за да бъде точен, е пишел до приятелите си в Дъблин да проверят един или друг факт – имена на улици, заведения и други. Затова казват, че ако някой ден Дъблин бъде изравнен със земята, той ще може да бъде възстановен по „Одисей“ на Джойс.
– Аз наричам езика на Джойс и подпалвач и провокатор. Но у него има и „езикови перверзии“, подгавряния, гаври и словесни игри и скрити цитати. Онова, което особено ми хареса в твоя превод, е, че ти успяваш да намериш адекватни архаични изрази, турцизми – ти така добре си обяснила моряшкия, уличния, гаменския жаргон, дори ругатните, цинизмите, че имаш усещането, че романът е написан на български.
–Тези герои живеят чрез езика си и за да не бъдат като хартиени кукли, езикът им трябва да е жив и сочен. Не мога да кажа нищо повече от това – виждам ги и ги чувствам по този начин, с този език. Често повтарям на студентите си да не превеждат нищо – нито природна картина, нито описание на къща, нито човек, – преди да са го видели мислено. Казвам им: ще четете изречението по сто пъти, докато образът се избистри така, че и със затворени очи да можете да го преведете. Така успях да видя и Дъблин, където не бях ходила преди превода на „Одисей“. Нали и Кръстан Дянков така беше превел Фокнър, без да е ходил в Америка. Всъщност това важи за повечето преводачи от нашето поколение. Но когато по-късно отидох, ми беше много приятно, защото, докато обикалях града, всичко ми беше познато, видях го същия, какъвто си го бях представяла, но за това заслугата не е моя, а на Джойс.
Разбира се, това не винаги се получава от раз. Например при Леополд Блум имаше голямо лутане, тъй като при повечето модернисти, но най-вече при Джойс, липсва директно описание на героите. Той не ги въвежда, той просто ги среща. И тогава образът се снажда от реплики на други герои, които обаче се простират из целия роман, тоест чак в края на романа може да се появи реплика, която да коригира или допълни даден образ, това пък означава препрочитане на всичко отначало. Та, за Леополд Блум – отначало, съдейки по изтерзаната му душа и преживените страдания, реших, че трябва да е слаб човек, но после, като „видях“ как закусва с дреболии и си угажда през целия ден, образът му изцяло се промени. Истината е, че в целия „Одисей“ няма описание нито на Леополд Блум, нито на Моли Блум, нито на никого, с изключение на Бък Мълиган в първото изречение на романа: „Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи…“. За преводача това е голяма трудност, сякаш работи слепешката, но това са същите трудности, с които се сблъсква и читателят след него. Прави впечатление, че романът започва съвсем класически, но още на втората страница изниква името на Кранли – герой, който изобщо не съществува в романа. Няма такъв. И това е само първото стъписване на преводача. Появява се, когато Бък Мълиган казва: „Боже Господи, Кинч, ако ние двамата се съюзим, бихме могли да направим нещо за този остров. Да го елинизираме“. Следва нов ред и: „Подръка с Кранли. Неговата ръка“. Разбира се, това е приятелят на Стивън от „Портрет на художника като млад“, с когото се скарва, както му предстои да се скара и с Бък Мълиган, и затова прави асоциацията с Кранли. Но моите асоциации, които излизат извън рамките на романа и се простират върху цялото творчество на Джойс, се улавят много трудно. Тук литературната критика помага много.
– В романа се срещат много стихове, има много поезия. Критиката отбелязва музикалния принцип на изграждане на „Одисей“. Някой сетил ли се е да драматизира романа, да го постави като опера или да го филмира?
– Романът има три филмови версии, а пък на сцената е поставяна само последната глава „Моли Блум – Пенелопа“, като моноспектакъл.
Да, в романа има много кръчмарски, градски, бунтовнически и детски песни, гатанки и други. Обичам да превеждам такива римувани неща, въпреки че със сериозна поезия не бих се нагърбила. Но освен тях много поезия има и в главата, направена като театрална пиеса, където ремарките на Джойс са много по-находчиви и остроумни като описание, отколкото репликите. Именно тук той се развихря езиково докрай, същинска вакханалия от думи. Всъщност трябва да кажа, че не само тук, а в целия роман именно Джойс ме срещна с езика така, както никой друг автор преди това. Тоест аз завързах една много трудна любовна връзка с българския език, който, както знаем, е земен език – имам предвид преобладаващата ни доскоро битова литература, – докато при модернизма езикът е доста висок, интелектуален, език на идеите, на абстрактното, не на земното. И тук преводачът като един Сизиф трябва здраво да дърпа въжетата на тези два езика, за да ги съедини в превода си. Но голямото опъване е главно при българския, него се налагаше да разпъвам на кръст. При това да го разпъвам, без да се нарушава логиката на нашия език, откъм граматика, правопис, лексика и препинателни знаци. И много често при това опъване разкъсаната бях аз. От чувство на безсилие.
Не си спомням къде точно Набоков казва, че ние не мислим с думи, а със сенките на думите – тук въпросът беше сенките на българските и английските думи да съвпаднат. Тоест налагаше се да овладея всички ресурси на нашия език, както прави и Джойс в „Одисей“. И тъй като в романа главният герой е езикът, това беше единствената врата, през която аз можех да вляза в него. Нея трябваше да отворя. Защото иначе няма как да заведеш читателя – а ролята на преводача е и в това, да му проправи път – на място, където никога не е бил, да му опишеш дрехите, храните, обноските, героите, тоест няма как да не направиш за него четенето приключение. При Джойс четенето наистина е приключение и като всяко приключение – пълно с опасности, но най-голямата опасност е в това, че читателят може да изгуби увереност в себе си, тоест да изпадне в неведение, какво е това чудо и защо е написано. Загубата на увереност обаче не значи загуба на чувствителност към текста и на това разчита Джойс, който ни дава нееднозначен текст, защото нищо не е еднозначно в този живот, текст, пълен с много значения и подзначения. Дава ни шанс да помъдреем. Големите текстове на литературата правят точно това: те ни затрудняват, после ни възнаграждават.
– Роман за какво е „Одисей“? И защо тълкувателите му често изпадат в отчаяние или недоумение или са обладани от гняв и бяс?
– Аз съм преводач, не съм литературен критик, но с една дума, това е роман за съвременния човек, малкия, нещастен, смазан отвсякъде обикновен човек, с всичките му проявления. Човек, който танцува около себе си с най-различни маски. И в романа тази многоликост на човека е уловена много добре. Той наистина е къс от живота. И в него има всичко – и раждане, и смърт, и любов, и едно скучно ежедневие, и интелектуални спорове – един пъзел от живота, такъв, какъвто си тече. Едно оголване на човека, направено с много любов. Което е най-важното.
Но все пак по-важно е да се каже, че като истинска творба на модернизма романът носи в себе си различни познания и кодове, представя различни гледни точки и техния сблъсък в търсене на безпристрастната истина.
– Да поговорим за преводите на Джойс и за неговите преводачи. Какви издания ползва при превода на „Одисей“?
– Аз бях задължена да спазвам изданието от 1922 г., имах и още едно издание на „Пенгуин“, което имаше отзад някакви бележки. Не съм ползвала руското издание, нарочно не си го набавих.
– Маските на преводача, ролите, които играе непрестанно – това не те ли уморява понякога, или тази игра е вълнуваща за теб? Какво ти носи тази игра, ти ли я избра?
– Актрисата уморява ли се да играе роли? Аз не знам дали тя ме е избрала, или аз съм я избрала.
– Защо човек става преводач?
– Абе, понякога става от немай къде (смях). Като знаеш чужд език и хайде, давай. Има и такива преводачи. Недей забравя, че след 9 септември 1944 г. много хора, високообразовани, учили в чужбина, изведнъж се връщат тук и не могат да работят по специалността си, забранено им е да упражняват професията си по чисто политически причини. Тогава много от тях започват да се прехранват с превод. Тогава бялото петно на световната литература е било много по-голямо и те са го запълнили до голяма степен, така че ние да имаме от кого да се учим и какво да четем. При това – без да са били филолози.
– Кои от преводачите от по-старата генерация познаваше?
– Кръстан Дянков, Жени Божилова, Тодор Вълчев, Фреди Криспин, Димитри Иванов, Пенка Пройкова, Красимира Тодорова. Много харесвам Тодор Вълчев, много съм се учила от него, с лист и молив съм чела оригиналите и съм ги сравнявала с неговите преводи. Той е много добър. За това, че Кръстан Дянков излиза едни гърди пред него, аз имам своето обяснение. Кръстан хваща Фокнър и става преводачът на Фокнър у нас. Това е много важно – ти да не си просто преводач, а да си свързан с определен автор, който си претворил на български. По-другояче звучи. Тодор Вълчев е превел блестящо толкова много трудни книги, но той превеждаше някак разпокъсано, много автори. И това издигна Кръстан.
Аз не случайно работя тези модернисти – Джойс и В. Улф – аз съм си направила домашното. С всяка следваща книга на мен ми е по-лесно и по-лесно. Изчела съм възможно най-много литература за и от тях и когато седна да превеждам, виждам техните висоти и спадове и съм наясно с текста.
Трябва да съм много благодарна на Жени Божилова за Вирджиния Улф, защото тя си беше заплюла „Към фара“, но се случи една операция и тъй като книгата бе предвидена да излезе в „Съвременник“, тя ми се обади и аз седнах да я превеждам. Понеже знаех, че тя ще я чете след мене, това ми даде кураж. Направих я сравнително бързо и оттогава се роди една любовна връзка между мен и Улф. От по-тежките автори минавам на по-леки, които съвсем не са по-леки като превод, но са различни. Влизам в други роли, чета за тях и ми е интересно. Като всяка актриса аз копнея за всякаква роля, тъй като, ако не играя, ако не превеждам, не се чувствам добре.
– Превела си вече над 20 000 страници. (Страниците към 2015 г. са станали много повече, а преведените от нея книги сигурно са над 60.б.а) Мисля, че само Невена Розева (по думите на Жени Божилова) е превела толкова страници от английски език. Откъде черпиш сили и енергия за този непрестанен труд? Какъв преводачески или житейски бяс те гони?
– За мен отговорът е прост – аз обичам да превеждам. Любовта е нещо, което не се обяснява. От друга страна, това стимулира ума ми, мисленето ми, променя начина, по който живея.
– Какво мечтаеш да преведеш?
– Мечтая да преведа още малко от В. Улф, особено ако се намери издател. Както и още от Джон Банвил. Други кой знае какви мечти нямам. Но може да се появи автор, за когото да закопнея (смях).
– А най-хубавият ти превод?
– Не знам – другите трябва да кажат.
– А най-трудният?
– „Одисей“.
– А онзи, който те е огорчил?
– Никой превод не може да ме огорчи. Мене ме огорчават автори, които се правят на писатели. Огорчава ме тази псевдолитература, която буквално залива пазара.
– Защо не се казва, че е псевдолитература?
– Тук не говоря за кримките и любовните романи, а за некадърни хора с писателски претенции. Издатели, редактори, критици хвалят тази псевдолитература, защото тя носи пари. Същото се отнася за такива американски глупости като „Как да бъда Бог“, „Как да спечеля милион“, „Как да бъда еди какво си“. На всичкото отгоре това се представя като някаква практическа психология, а те са най-долнопробно шарлатанство.
– Какво изпитваш, докато превеждаш? Какво ти носи работата на преводач?
– Изпитвам удовлетворение. Въобще при превода у мен преобладават позитивните чувства – когато превеждам, се чувствам добре. И тези няколко часа превод на ден ми носят някакво успокоение и някакъв смисъл за целия ден. Успокоението, че денят ми не е минал напразно.
– Кой се страхува от Вирджиния Улф и защо?
– Не знам кой се страхува от Вирджиния Улф, но това, което ми прави хубаво впечатление, е, че независимо от трудността на Улф тя е четен автор у нас. Може да е със „Собствена стая“ или „Към фара“, с „Вълните“ или с „Между действията“, но тя е автор с определена читателска публика, която очевидно не се страхува от Вирджиния Улф.
– Има ли плът литературата?
– О, има и още как!
– Помага ли ти преводът да избягаш от личните ти проблеми. Или това бягство е илюзорно? И все пак не е ли по-добре да живееш в този измислен свят, който се опитваш да пресътвориш на български?
– В този живот не е желателно да живееш в илюзорен свят, но колкото повече литературата ти разширява кръгозора, толкова повече ти стеснява проблемите. Учи те да преглъщаш, да прощаваш, да разбираш, да растеш. И тогава ти олеква. Помага ти да вървиш напред в живота си, и то да вървиш с доброто напред, а не с рогата напред.