Огнян Стамболиев разговаря с Вера Ганчева

Проф. д-р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в университета в Стокхолм (1965-1968). Била е последователно репортер, зам. главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство “Народна култура” (1978-1989), основател и управител на издателство “Хемус” ООД (1991-2001), директор на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (1996-97), впоследствие до днес собственик и управител на издателство „Хемус”. Преподавала е културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология, странознание на Швеция и на Исландия в специалност “Скандинавистика” на Софийския университет (от 1993). Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и явления в световната литература и култура: “Телескоп, път и две сиамски котки” (1984), “Гладът като хляб” (1988), “Синьо + жълто = зелено” (1992), “Амалгама” (1993), “Швеция – страната и хората” (2001), „Емануел Сведенборг – архитект на вечността“ (2012). Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори предимно от Скандинавския север като Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и много други. За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват златна значка на Националния конвент на експертите (2006), високият датски орден “Рицарски кръст на Данеброг” (2002), шведският “Кралски орден на Полярната звезда” – първа степен (2008), норвежкият Кралски орден за заслуги към Норвегия – първа степен (2012) , наградите на Шведската академия (1983, 2001, 2013), на Съюза на шведските писатели (1994), Международното отличие (за превод) на името на Ханс К. Андерсен (1979) и др. Председател на дружеството “Приятели на Швеция в България” (от 1993).

Уважаема Вера Ганчева, нека започнем нашия разговор с Вашето детство и първия ви досег  с литературата?

Най-хубавите спомени от моето детство и ранна младост са свързани с часовете, блажено дълги и несмущавани, които прекарвах в уединение сред книгите в бащината библиотека – неголяма стая с остъклени шкафове до тавана, достатъчно дълбоки, за да вместят няколко хиляди тома в по две плътни редици на всеки рафт. Естествено, не можех да ги изчета всичките, пък и до днес немалко от тях са само прелистени, други (все още) недокоснати, но дори  вероятността да сторя това сякаш ставаше метафора на желание, на потребност, не по-малко сгряваща от реалното й удовлетворяване. Този дотелевизионен уют на домашната библиотека, затъмнена и тиха като храм, усещането за тайнство, подсилвано от екстаза на почти физическото съприкосновение с възвишеното, от тръпката  при всяка „крачка отвъд огледалото“, сигурно са изиграли решаваща роля  при формирането на моята сетивност и характер.  Трудно ми е да опиша с думи атмосферата на това отдадено посвещение в четенето, не само като удоволствие или източник на познания, а и като изкуство, усвоявано според Гьоте от самия него цели осемдесет години…

Четенето обаче е не само просвещаване, разтуха или „транспортно средство“ за туризъм на духа, но и работа, сериозен интелектуален труд, акт на сътворчество, както и разбрах по-късно, когато то се сля с моите професионални интереси и служебни задължения. Не винаги е важно какво човек чете ежедневно, но невероятно важно е какво не  е чел всеки ден – тази парафраза на известната максима е особено валидна и днес, когато редица обстоятелства и фактори, цялостното развитие на човечеството в глобален мащаб сякаш имат за цел да омаловажат уникалността на Словото, както и въздействената мощ на литературата, все повече стеснявайки кръга на читателите, които я търсят и възприемат като спасителен коректив на баналността,  притискаща ни отвсякъде.

Като млада журналистка и преводачка работихте десет години като главен редактор на списанието на БТА – ЛИК. Това беше един от малкото ни „прозорци” към Европа и света. Всеки брой беше един празник за нас. Лично аз се радвах, когато излезеше мой превод на румънски или италиански разказ в него. Хубави години, нали?!

Всъщност аз постъпих на работа в БТА най-напред като репортер в редакция „Международна информация“, където трябваше да свикна с особеностите и темпа на една много взискателна професионална среда и да участвам в изготвянето на специфичен информационен продукт, разпращан ежедневно и ежечасно, дори и ежеминутно, до медиите в цялата страна, а също и в чужбина. Тази дейност култивираше у мен и моите колеги ерудираност и качества,  които отличаваха прочутата в онези години „бетеанска школа“, изграждаха у нас нагласи за изострена и свръхдинамична  реактивност спрямо онова, което се случваше тук  и по света във всички области на обществено-политическия и културния живот.

Две-три години по-късно получих шанса да премина на работа в седмичника „ЛИК“ отначало все още като репортер, после като редактор, заместник-главен редактор и главен редактор – устремно, може би дори донякъде прибързано, кариерно развитие, обичайно впрочем за бетеанските условия, в които всички ние  съзрявахме професионално и творчески по-ускорено вероятно благодарение на стимулиращотго усещане за пряка връзка със света, за това, че сме част едва ли не от цяла вселена, осъзнавано освен като привилегия и като отоворност. Отговорност пред една все по-широка публика, жадна за информация и възможности за интелектуално обогатяване и израстване, отговорност и пред нас самите, пред времето,  което ни беше съдено да променим, променяйки радикално себе си. Предпочитана мишена на апаратчиците от всякакъв ранг тогава бяха именно четирите седмични издания на БТА – „Паралели“, ЛИК, „По света“ и „Наука и техника“ с тиражи, внушителни за времето, които с нетипичните, дори уникални, за нашия медиен бит материали от чуждестранния печат, подбирани и поднасяни „по западен образец“, изпълняваха функцията на един вид български портал към „глобалното село“, в каквото според канадския изследовател Маршал Маклуън, тогава често цитиран  у нас, информационните технологии вече превръщаха света. Убедено твърдя, че именно (макар и не единствено) тези списания, разцъфнали като екзотични цветя в пустинята от пропагандни клишета и набедени от известни среди за „проводници на буржоазно влияние“,  допринесоха за започващото пропукване на статуквото на силно идеологизирания социум, за все по-честите засечки на  регулаторните му механизми и за възникването на качествено раззлични естетически вкусове и духовни потребности вътре в него.  България се отваряше към света и дейността на БТА несъмнено подпомагаше този процес, който, както знаем, постепенно раздвижи за преобразования цялото ни общество. Ние в ЛИК бяхме не само свидетели, но и участници в една зараждаща се културна революция.

Добре си спомням вашето сътрудничество в този наш седмичник, Огняне и ми се иска да вярвам, че с него е започнал и пътят ви на днес виден български интелектуалец с широка палитра от знания и интереси, с активен  принос в нашата култура.

Да, въпреки някои трудности и ограничения, това бяха хубави и силни, дори прекрасни, години!

Да, благодаря Ви за това, че сега ни спомнихте за тях. Съдбата Ви свързва с литературата на Швеция.  С какво Ви привлече тази страна и нейната литература?

Освен с магнита на „северната екзотика“ Швеция ме привлече и ме привлича до днес с реалностите на едно последователно изграждано демократично общество, съчетало  ефективно  императивите на пазарната икономика с гражданските привилегии на социалната държава. Не е случаен фактът, че и Швеция, и останалите страни на Скандинавския север, заемат челни места в международните класации за свобода на словото, но и по други показатели като продължителност на живота, висока степен на грамотност и образованост на хората, иновативност, много добро качество на делничното битие, измервано не с покупателната способност на населението, а с шансовете, предоставяни и на обикновния човек за развитите и възползване от ценностите на еволюционния напредък. Прозрачността и консенсусът там са задължително спазвани приоритети при вземането на важни за нацията решения, а сакциите за нарушаването на обществената етика и морал от страна на онези, които би трябвало да ги съблюдават – безжалостни. Периодичният печат, радиото и телевизията, издателската дейност в Швеция, а и в тези  страни изобщо, са според мен най-добрите в Европа, може би  дори в света и именно това обстоятелство ми даде много, импулсирайки ме още в самото начало на пребиваването ми в региона, да се заема с изучаването на шведски език в Стокхолмския университет и факултативно – на норвежки, пак там. Впоследствие затвърждавах и разширявах уменията си по двата езика  благодарение на стипендии и грантове, на каквито държавните институции и немалко частни фондации в Скандинавия не се скъпят за онези, които популяризират тамошните интелектуално-творчески търсения и постижения.

Вече имах твърде солидна база за сравнения – след т. нар. Руска гимназия в София, известна с високото си равнище на обучение, аз завърших славянска филология в Софийския университет и така се случи, че в Швеция  работих над дипломната си работа на тема „Авангардът в чешката литература през 20-те години на ХХ век“. Постепенно вписах шведската художествена словесност в един твърде широк  кръг на усвоени представи и познания за литературата изобщо, но това, с което тя ме привлече и ми оказа силно влияние, беше дълбокият психологизъм у нейните автори, драматизмът в техните произведения, прикрит под кората на езика, където сякаш  клокочи като черна река, холистичната идея за пълна обвързаност на човека с природата и космоса. И разбира се, ювелирното изящество и прецизност на стила, пантеистичната всеобхватност на идеите, методичната организация на разгърнатия сюжетен материал в романите, а също разбира се  и виртуозната драматургична техника на авторите на пиеси за шведския и световния театър, философските измерения на поезията , както и предизвикателствата,  пред които всичко това изправя преводачите.

Първият Ваш превод, който открих за себе си, беше на Артур Лундквист. Една прекрасна антология  със заглавието „Замъкът на въображението и камъните на делника” /изд. „Народна култура”, 1978 – тогава станахте главен редактор на това голямо наше издателство/. С какво ви привлече Лундквист?

Познавах го лично и то много добре. Той и съпругата му, видната поетеса от датски произход Мария Вине, бяха чести гости в резиденцията на българския посланик в Стокхолм,  т. е.  моят баща по онова време, но и на някои от неговите приемници на този пост. Артур Лундквист беше член на Шведската академия и един от главните арбитри в нейния Нобелов комитет, който  от 1901 излъчва и предлага на нейните членове  лауреатите на знаменитата Нобелова награда за литература. Оказа ми голяма помощ за създаване и поддържане на контакти с елита на шведската култура, ланисра ме сред редица  негови известни и авторитетни представители с добронамереност и желание да допринесе по такъв начин за ваимно опознаване на Швеция и България в областта на културата. Той изигра голяма роля за номинирането на Багряна за нобеловото отличие и за преводите на поезията й на шведски, проявяваше жив интерес и към личността и творчеството на Йордан Радичков… Преводът на  лирическата проза на Лундквист, за която твърде  представителен е сборникът, който толкова ви е допаднал, ми откри неподозирани територии и на българския език, чиито граници чрез преводите й свикнах – следвайки неговия пример –  да престъпвам „без да се оглеждам“… Позволете ми, впрочем, да се самоцитирам от краткия ми увод, озаглавен „Поезията на прозата“, съпровождащ изданието в мой превод  на този набор от блестящи текстове  на Лундквист, вдъхновени, както споделя той, от истинската история за  селски пощаджия от Южна Франция на име Фердинан  Швал. Този инак скромен и незабележим човек се прочул със замъка, който съградил от камъните, събирани от него по изминавания селски друм, за да пълни всекидневно с тях своята пощаджйска чанта – един ръкотворен паметник на мечта, придала смисъл на цялото му съществуване:

„Наричат шведите „романтични инженери“ и благосклонността на това определение не изключва точността му, потвърдена от умелото дозиране на красота и функционалност, типично за редица техни постижения. В целокупното си творчество Артур Лундквист не го опровергава, но го коригира съобразно степента, в каквато голямата личност обобщава характерните национални черти в дело с универсална значимост – неговите произведения свидетелствуват за неотстъпен контрол над стихийното въображение и своенравния талант от страна на конкретната идея и аналитичната мисъл, не толкова строг обаче, че да осуетява или отлага полета им. И то полет на огромни разстояния, само привидно извършван без стриктно разписание и предначертани маршрути, опияняващо волен, но целеустремен, уж безкомпасен,  пък насочван от радарите на мъдростта и ерудицията, свръхзвуково бърз, а съзерцаван с възторг. Спътник на Лундквист може да стане всеки, но желаещите са като че повече от онези, които издържат докрай главоломните му лупинги с метафори и асоциации, светкавичното пикиране от висините на далечни хоризонти и дългите преходи без кацане от Вавилон, бреговете на Стикс или от Бенарес до Кишкьореш, Исла Негра или някое модерно предградие… Придирчив към себе си, той е не по-малко придирчив и към читателя, от когото винаги изисква компетентност и труд, равноценни на вложените от него, за да го възнагради с един обогатяващ контакт…“

Писала съм това през 1977-1978, но днес не бих променила нито една дума, нито пък нещо в оценките които съм направила.

Преведохте Стриндберг, Якобсен, Транстрьомер, Хамсун, Юхан Борген… И класици, и модерни автори. Колко на брой са и кои бяха най- интересните и най- трудните за превод?

Всеки преводач би ви казал, че лесни за превод автори и произведения няма. Е, има талантливи интерпретатори на чуждоезични творби, които преодоляват с лекота спънките по неравния път,  свързващ не само отдалечени, но и нерядко коренно различни личности и култури.  За съжаление, аз не съм от тях и къртовският труд при подготовката ми за пресъздаване на едно или друго произведение продължава кажи-речи до предпоследното му изчитане вече в мой превод, при което продължавам да отстранявам  допуснати от мен несъвършенства. А ако парафразираме заглавието на известната пиеса на Луиджи Пирандело, можем да наречем преводача лице, което търси своя автор. Намери ли го, в резултат от онова внезапно и щастливо изкристализиране на чувството за взаимност, за което говори например Стендал, или в процеса на продължително и нерядко мъчително дирене, той заговаря не само с думите, но и с гласа му, давайки да се разбере, че е открил не обект, а алтер его. Това постижение е и най-голямото възнаграждение за усилията и терзанията на  „автора в сянка“, които читателят не бива да долавя.

Всъщност, какво е за Вас преводът?  Какво е Вашето кредо в това изкуство?

Възможност за трансформиране на времето в действащо лице. Задължение да бъдеш не само посредник, но и арбитър. Да не забравяш нито за миг, че в историята на книжовността най-големите творци са били и преводачи, а най-добрите преводачи са били и творци, сливайки се в общ, внушително едър силует, чийто ръст  съответства на необходимото му  присъствие на Парнас. „Бовари, това е и той!“, би възкликнал вероятно Флобер, ако можеше да стане свидетел на мъките на онзи, който преизразява на друг език неогвия прочут роман, възсъздавайки стила му като ритмика и код, не само като маниер, а образите му – като цялостна идейна система. При това почти винаги със саможертва, с цената на лични лишения и със себеотрицание, под акомпанимента на ехидни сирени-изкусителки, които му напяват, че в същото време, докато той се поти над чужда творба, други пишат свои книги, а после пък с риска да бъде обвиняван, че не е превел произведението, ами го е предал, че от лъва е направил куче, от славея – канарче, от морето – аквариум, че е „портретирал“ автора така, както Гилдънстърн би изобразил  Хамлет, че лети към славата с криле, взети назаем…

Не случайно наричат превода „изкуство на невъзможното“.  Същността му на съавторство винаги буди дискусии и поражда въпроси, проблематизирайки, макар косвено, и други явления на обществото, зависими и захранвани от качествения синхрон между оригинал и превод, но ощетявани при тяхното разминаване. А то се дължи на доста причини, чието каталогизиране и анализ, особено преди да са станали хронични, могат да доведат до разрешаване на проблеми не само в транслатологията като теория, но и на онези, които пораждат практическото създаване и рецепцията на художествени ценности, възпрепяствайки в една или друга степен успешното осъществяване на трансфера, жизнено важен за всяка социокултурна реалност.

Като издател Вие превърнахте „Народна култура” в една институция, в нещо наистина голямо, значимо за българската култура и духовност. Издадохте за първи път автори, нежелани от цензурата, спорни според критериите на соц-а, открихте нови светове… За първи път пуснахте автори, които още не бяха публикувани в Москва /нали тогава, волю- неволю, сверявахме часовника си с кремъл?!/. Имахте ли проблеми при издаването на някои от тях?

Нашето време и тогава беше динамично, интересно, но и не по-малко трудно, опасността под формата на доноси и санкции идваше откъм хора и кръгове, които не можеха да се примирят с необратимия духовен подем в страните от т. нар. „източен блок“, намерил отражение съответно и в сферата на книгоиздаването. Окуражени от него, ние търсехме и внедрявахме у нас импулси и идеи от  Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР и именно от колегите си там се учехме да маневрираме – пускахме книги, които биха предизвикали, меко казано, спорове в страната ни,  но с подходящи предговори или послеслови било от наши, било от чужди /предимно съветски/ автори. Издателствата в ГДР например ни впечатляваха със своите програми и каталози, защото в менгемето на държавния социализъм те трябваше да се справят с конкуренцията на онова, което излизаше в тогавашната Западна Германия, привлекателно и езиково достъпно за източногерманците. Именно от виден представител на културния естаблишмънт в ГДР, заместник-министъра на културата Клаус Хьопке, който отговаряше за книгоиздаването там, аз потърсих съдействие за представяне у нас на Хорхе Луис Борхес например, анатемосан незнайно от кого и незнайно защо у нас до степен, недопускаща представянето му на български език. По време на посещението си в България Клаус Хьопке изрази пред най-отговорни фактори подсказаното му от мен учудване, че сред толкова значими книги в книжарниците на София не е съзрял нито една на този голям аржентински писател. Моята тактическа хитрост беше бързо разобличена от ръководството на Комитета за печата, но без негативни последици нито за мен, нито за последвалото превеждане и издаване на Борхес на български език, което се състоя… Мога да приведа още немалко и все така красноречиви примери… Що се отнася  отнася до руските писатели-емигранти или инакомислещи, които „Народна култура“ се одързостяваше да представя най-напред  у нас в онези времена,  тук голяма и навременна помощ ни оказваше новото поколение представители в чужбина на  ВААП, официалната авторско-правна агенция на СССР – вече по-млади хора с модерно виждане и амбиция  да подтикнат отвън разчупването на ледовете вътре в своята огромна страна, където те, между другото, вече бяха започнали да се топят… Авторитетното съветско издателство „Радуга“, чиято директорка в онези години беше  преводачката и белетристка Нина Литвинец, ни осигуряваше готово преведени на бълтарски ръкописи на „спорни“, понякога дори забранявани в даден момент произведения на руски и съветски писатели, които ние редактирахме и оформяхме, съгласувайки задължително издателските си намерения с ВААП, а после ги  връщахме обратно в Москва, откъдето получавахме готова продукция, издържана според най-високите стандарти на полиграфическото изкуство и техника.  От своя страна „Народна култура“ предоставяше на „Радуга“ творби на български писатели и поети, преведени на руски език и разпространявани от техни екипи навред из съветската страна. Този обмен на заглавия и идеи, противодействащ твърде успешно на властващата тогава идеологическа цензура, продължи доста години, а в периода  на горбачовската перестройка Нина дори  оглави цялостното книгоиздаване в Русия, но онази взаимополезна активност в културното общуване на нашите два народа бе секнала, за да намери след известно време, както се надявам (далеч не само аз впрочем),  качествено подобрени свои форми,  да отбележи нови съвместни постижения в съвременото книгоиздаване, българско, руско, европейско…

След промяната направихте ново издателство със старото име „Хемус”. Издадохте нови книги. Продължавате ли още тази дейност?

Да, макар и не в такъв мащаб, както преди. Ситуацията на българския книжен пазар все още не поощрява рисковани начинания с краткотраен ефект, така че това наше издателство, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е принудено да се съобразява със сковаващите начинанията му (главно икономически) ограничения. Убедена съм обаче, че в аналите на новата българска култура  с подобаващо едри и бляскави букви ще бъде вписана нашата библиотечна поредица „Новолуние“,  подета веднага след голямата обществена промяна у нас по идея на литературния историк Петър Величков и  чрез която прехвърлихме мост между най-новата българска литература и творби на българския и  европейския модерн, забравени, неглижирани или откровено запрещавани в годините на социализма. Истински фурор предизвикваше излизането от печат на всяка книга от тази елегантна и същевременно ценово достъпна  поредица. В нея бяха включени романи от  Николай Райнов, Кирил Христов, Борис Шивачев, Константин Константинов, Яна Язова, Чавдар Мутафов и др., наред с творби на Йенс Петер Якобсен, Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Станислав Пшибишевски, Густав Майринк… С характерното лого на някогашния легендарен „Хемус“ поднесохме и обновената поредица „Златни зърна“, за което бяхме получили приживе  благословия от  нейния основател, големия български издател Славчо Атанасов…  В продукцията ни не липсваха и немалко от т. нар. big titles, т.е. бестселъри или хиперселъри, внасяни отвън или в съвсем редки случаи написани от български автори, спасително доходонсни и които  в началните години на прехода категорично преобладаваха на българския книжен пазар. Днес картината му е съвсем друга и в нея се откроява постоянната наличност на издания от рода на енциклопедии, речници, научно-популярна и класическа литература, преиздания с образователна и художествена значимост, макар на немалко от тях да липсва изискуемата автентична тежест. Не е случаен фактът, че в страни с далеч по-стабилизирана и ефективна тематична политика от години се води т. нар. „дискурс за двойната стойност“, г.е. за неизбежното противопоставяне между книгата като културно-естетическа ценност и втората й същност – на стока за потребление. И независимо, че то придобива все по-конфликтен характер, издателят по призвание не би следвало да забравя думите на немския философ, критик и есеист Валтер Бенямин, че в личната си библиотека трябва да имаш не толкова книги, от които се нуждаеш в дадения момент, колкото такива, които ще ти бъдат неолходими в бъдеще. Прогностична дарба, съчетана с прозренията на визионер, би следвало да притежава всеки, който работи и твори в областта на литературата.

Записано в дневника на Вера Ганчева

„По-добре да си гладен, отколкото да ядеш, каквото ти попадне, по-добре да си сам, отколкото да си с когото и да е.“
ОМАР ХАЯМ

„Да бъдеш себе си в свят, който непрекъснато се опитва да те направи нещо друго, е най-великото постижение.“
Р. У. ЕМЕРСЪН

„Винаги обръщай лице към слънцето – тъй сенките ще падат зад гърба ти.“
УОЛТ УИТМАН

         

Издателство „Панорама“ наскоро публикува сборник с разкази от световно известната румънска писателка Ана Бландиана, под заглавието „Имитация на кошмар“, в превод на Румяна Л. Станчева.          

   Ана Бландиана (р. 1942) създава жанрово разнолико творчество, в което естествено съжителстват поезия и проза и което прекрачва в две епохи, но като светоглед и дух представлява едно единно цяло. Носителка е на Наградата „Хердер“ от 1982 година, член е на Поетическата академия „Стефан Маларме“, на Европейската академия за поезия, на Световната академия за поезия (UNESCO).

            На български език досега от Ана Бландиана са издадени, в превод на Румяна Л. Станчева: „Сън в съня“, стихотворения, 1986; „Чекмеджето с аплодисменти“, роман, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 – Награда на Съюза на преводачите в България; „Отлив на смисъла“, нови стихотворения, 2010.

АНА БЛАНДИАНА

НА СЕЛО

            От години не бях излизала от града, освен за да отида в друг град, а по пътя винаги взимах мерки да не се отегчавам и носех книга или списание, които прочитах както никога при други обстоятелства, от заглавието до адреса на редакцията и на администрацията от последната страница, а когато пристигах, ги сгъвах и внимателно ги прибирах в куфара – сякаш нямаше да ги хвърля и без това след няколко часа или няколко дена, без междувременно да ги погледна – и си казвах: „Не си изгубих времето, прочетох три списания“. Или четири, или пет, според продължителността на пътя. Не ми харесваше да гледам през прозореца, струваше ми се отегчително и без смисъл, а като идеал за пътуване смятах – колкото и нелепо да изглежда – да не усетя, че съм пътувала. Макар да знам, че е просто глупост, започвам с това, защото, за да разберете нещо, което нормално не би трябвало да повярвате, а именно че никога преди момента, за който ще ви разкажа – или във всеки случай никога, откакто съм станала голям човек, възрастен, както се казва, – не бях наблюдавала поле. Иначе бихте разбрали много малко или дори нищо от това, което искам да ви разкажа. В детството ми, преди повече от двайсет години, да, бях го правила и – странно – след толкова време все още си спомням с голяма точност този момент. Бяха ми казали, че ще ме заведат на село при баба и дядо. Мисля, че бях на четири или на пет години и че ме качиха на една кола, която не си спомням много добре, може би беше кабината на камион или може би друго, във всеки случай малко, плъзгащо се напред пространство, оборудвано с голям прозорец отпред, екран, по който в продължение на много часове се разгръщаше някакво поле, което изглеждаше безкрайно и което гледах неуморно през цялото време, седнала на коленете на някого, когото питах от време на време „къде е селото?“, „кога ще стигнем на село?“. Вече не знам как съм си представяла, че трябва да бъде на село, но знам, че гледах безспир полето, за да мога да зърна селото веднага щом се появи, и също така си спомням, че се почувствах дълбоко обидена – с онази вибрираща обида, на ръба на избухването в плач, която само децата изпитват и помнят, – когато някой, вероятно отегчен от толкова въпроси, ми каза мимоходом „Това е селото“, а аз –неразбираща, погледнах изведнъж това поле, което се точеше от часове, с някакъв суеверен страх, все едно изведнъж признавах, че то крие нещо невидимо и неразбираемо за мен, но не по-малко важно, може би дори заплашително – придобих сили да попитам – преди да избухна в продължителен буен плач, от онези, заради които децата най-често ядат пердах, за да имат за какво да плачат – „Откога започна?“.       Решението да отида до това село, селото на баба и дядо, умрели отдавна, и в което не бях ходила много лета, дойде внезапно и почти без причина. Искам да кажа, че нищо не ме тласкаше към това пътуване, не дори носталгията. Знаех, че няма кого да намеря там, и не бях много сигурна дали поне къщата на старците съществува. За полето не бях мислила. И все пак именно него намерих наистина и при това по един толкова брутален начин, че след като отмина шокът от повторното му виждане, започнах да се питам сериозно дали като съм дошла, не съм била подложена на някакви окултни влияния, за които не си бях дала сметка, дотолкова то, полето, изглежда, чакаше да се покаже, да бъде видяно. Как да започна описанието му? Беше късна есен, може би дори трябваше да е зима, но зима, изморена от собствената си слабост, отмаляла от нерешителност, лепкава от замръзналата кал, разтопена и замръзнала отново. Въпреки че бяха изтекли едва първите часове на сутринта, въздухът беше мрачен, нетърпелив за здрач и небето беше слязло ниско, колкото можеше по-ниско, в истинско усилие да докосне полето. А то беше безкрайно. Изглеждаше, че шосето го пресича точно през средата, но всичко беше със сигурност моя представа, след като по края си то беше кръгло: където и да се намираш, хоризонтът се грижи да те увери, че ти си в центъра на вселената.

            Да, тази вселена, чийто единствен жител, изглежда, бях аз, вселената, която ме беше повикала, без да ми каже защо, и която ме караше сега да се движа напред, без да ми казва накъде, притежаваше нещо необикновено и неестествено, нещо което – без още да мога да уточня – чувствах, че не би трябвало да бъде така. Не си давах сметка дали точно този обезпокоителен вид, за който не можех още да кажа от какво беше породен, ме беше довел тук, но разбирах, че с напредването се задънвах все повече в сърцевината – глинеста и лепкава – на болестта или само на тайната на полето. Още преди да се спра, две неща във вида на полето, измерено с часовете пътуване, ми се сториха неестествени: цветът и фактът, че се движи. Цветът беше жълт, дори златист, но беше грапаво златисто, пресечено на места от големи петна черно, чието движение, черно и то, но сякаш по-лъскаво, по-хлъзгаво, придаваше тревожност и съспенс. Всъщност дори преди колата да спре, почувствах, че става дума за съспенс, за нерешена още конкуренция между жълто и черно, сякаш наблюдавах битка, в която двата цвята се опитват всеки от тях да остане единствен на повърхността, като постоянно се повдигаха на раменете на другия, падаха и после започваха отначало, и пак, и това върху хиляди и хиляди хектари, върху стотици километри движещо се поле, покрито с някаква жива, двуцветна и неопределена субстанция. Защото ясно беше от пръв поглед, че златисти или черни, синорите на полето изскачаха много над обичайното си равнище, повърхността на полето се беше повдигнала, сякаш някакво огромно тесто, неравно надребнено и боядисано в различни цветове, е било разпределено по цялата ѝ шир, оставяйки пресичащото я шосе да стои заровено на старото си равнище, като между остри и повдигнати в недоумение, възможно най-високо и най-въпросително, рамене. Когато спрях – а го направих почти със страх, защото неотчетливото къкрене на тази материя сякаш започваше да се мести и да ме поглъща, съединявайки се над смешно ниската линия на шосето, – изкривените от скоростта образи се върнаха в реалните си контури и можех да гледам захласнато едно поле, каквото не бях виждала досега, различно от онова, което бях открила някога, и от онова, което си въобразявах, че трябва да бъде – ако изобщо някога съм си мислила за него. Най-биещата на очи разлика в сравнение с представата ми за равнината беше липсата на пръст, фактът, че земята не се виждаше. Беше покрита с пласт, вероятно дебел един метър – може и повече, – от зърна и царевични кочани, и семена, между които гъмжаха, щураха се, суетяха се хиляди и хиляди, може би милиони същества от най-различни родове и видове, червеи и буболечки, мишки и невестулки, с очи и без очи, с козина и без козина, с пипалца и без пипалца, четирикраки, влечуги, стоножки и дори хвъркати, защото над тази гъмжаща смесица, невероятно жизнена и предприемчива, се въртяха цели ескадрили от гарвани, които се носеха в бръснещ полет и се поспираха в нестабилно равновесие върху постоянно плъзгащия се килим. Защото всичко се движеше, всичко се клатеше и побутвани от всички страни, теглени към дълбокото или изтръгвани към повърхността, царевичните зърна също изглеждаха живи и надарени със собствени възможности за преместване, движеха се и те, обхванати от някаква възбуда, като се оставяха да бъдат сдъвкани и сами се сдъвкваха, гниеха, покриваха се с плесен, набъбваха, ферментираха в алкохоли и произвеждаха втасване на миазми, оставяха се да се плъзнат надълбоко до угарта и там покълваха, после тръгваха отново към светлината под формата на безцветни и лигави ластари, клонящи към зелено, но почти прозрачни, крехки и отблъскващи, упорити, търпеливи, растящи между коремите на бръмбари и опашките на плъхове, между гарванови крака и къртичи муцуни и достигащи накрая в мътния въздух, готови да продължат съдбата си, преувеличена и неподходяща, да растат, да раждат и да се включат в толкова живото гниене, което бяха успели да прекосят и което щяха да успеят да превърнат във вечно. Не обаче движението, обикновеното движение, беше основната характеристика на тази гледка – която, едва осъзната като реална, се изтегля рязко, по странен, почти спазматичен начин измежду опорите на вероятното, готова да се спаси в символичното и в кошмара, – а разкъсването, смилането, вътрешното движение на храносмилателните органи. И не само животните, насекомите и птиците поглъщаха царевицата, а и царевицата сякаш поглъщаше животните и насекомите, дотолкова те, зърната, се движеха и постоянно заплашваха да погълнат другите живини, като дори успяваха да ги заринат за няколко мига, а в следващия момент биваха заринати те, зърната, от усърдието за оцеляване на останалите и това ставаше постоянно, без прекъсване, без отдих, в едно мръсно и цветно кипене, в суетене, в гъмжило, в отвратително клокочене, долнопробно, но не лишено от известно парадоксално величие на живота, който продължаваше да съществува както и да е, когато и да е, където и да е, какъвто и да е. Трудно е да се каже кой побеждаваше и кой не в тази безгранично витална битка: трудно е да се каже дали, ето, гарваните атакуваха бръмбарите и червеите, и плъховете или напротив, бръмбарите и червеите, и плъховете бяха започнали атаката, като им се катереха по краката, вкопчваха се в перата им; както впрочем беше невъзможно и да се уточни какво беше привлякло там гарваните: живите зрънца на още неизядената царевица или преситените трупове на хищно наялите се. Във всеки случай така необичайно слязлото до земята небе и самата земя, унизена от собствената си родитба и изпражнения, като че ли не очакваха друго освен подходящия момент да похлупят тази противоречива вселена, едновременно жива и недостойна за живот. Стоях вкаменена от отвращение пред това ширнало се, безкрайно кипене на вселената и се питах дали всичките полета, които съм прекосявала през живота си, докато четях сериозно книги и разлиствах списания, загрижена за оползотворяването на времето и на вниманието ми, без да хвърлям поглед през прозореца, са били подобни на това. Въпрос, валиден, разбира се, само в случай че по земята съществуват много полета и не става дума за една-единствена, безкрайна и постоянно нахлуваща степ. И – било то да или не – чувствах как устните ми започват да треперят, клепачите ми да потрепват и в гърдите ми да се събира онзи безнадежден и протяжен крясък, който само в детството имаше смелостта да се разконспирира и да не се потисне сам и пред който събрах сега всичките си сили, за да попитам без ни най-малката илюзия, че някой би могъл да ми отговори. „Откога е започнало?“

            Спрях преди влизането в селото и от където бях, селото се виждаше малко и пепеливо сиво, ужасно заплашено от гибел в живата и вечна прегръдка на равнината, която настъпателно и от всички страни го обграждаше. Така както изглеждаше, сякаш свито на топка, събрано колкото може по-добре в себе си, едва оставило да го увенчаят няколко затрогващи орехови дървета, които не е имало как да бъдат потулени, беше наистина учудващо, че все пак е оцеляло, че не е било покрито от това толкова живо, простряло се от край до край на хоризонта тесто. Оцеляване е доста двусмислено название за означаване на една реалност, по-отдалечена от живота, отколкото от противоположното на това. Без да знам и дори без да подозирам нищо предварително, настръхналият образ на видяното отдалече село ме накара да се приближавам още по-бавно и по-неуверено, отколкото дотогава. Като в несигурен сън, готов всеки момент да отстъпи, започвах да разпознавам местата. Точно на края, изоставена и висока, маслобойната, затворена още от детството ми, междувременно беше преминала решително в геологията с покритите с мъх зидове, с откраднатите рамки на прозорците и вратите, а вместо изваденото дюшеме криеше висока трева, суха, но не по-малко впечатляваща сега, когато протягаше бодливите си, почти вдървени класове към затрогващите черни греди на покрива, от който керемидите бяха изчезнали. След това идваше черешовата градина на учителя, остаряла и почти подивяла, с плодните дръвчета, придобили груби, враждебни стволове, та ми беше невъзможно да си ги представя отрупани детински с обичките на черешите. После започваха къщите. Които не успявах изобщо да разпозная. Може би трябваше да се учудя, че за плодната градина – толкова променена във времето – си спомних, а къщите, стари още оттогава, непроменяни, както изглеждаше, не събуждаха никаква асоциация и не се свързваха в ума ми с нищо. Не се учудих обаче: докато плодната градина беше съществувала за мен сама по себе си, отделно от стопаните ѝ (можех да дебна от нивата десетки минути и дори по цели часове мига, в който нямаше да виждам вече никого по светлите коридори между правите редици дървета, за да се покатеря на най-близката череша), то къщите помнех само по хората, които ги обитаваха. Не ги разпознавах, както не бих разпознала наредени в гардероб на закачалки дрехи, виждани на човек, който ме е впечатлил. Защото сега къщите бяха празни. Това личеше не само от отсъствието на хората и на животните по дворовете, не само от неестествената и суха тишина, която обгръщаше всичко, а именно от мъртвия вид на гредите на необитаваните чардаци; от бялото на варосването, което, без да се е замърсило, беше деградирало към сивите оттенъци; от пръстта на утъпканите дворове, напукана от неходене по нея и пустота. Напредвах сега по средата на уличката, оглеждах поред дворовете и без да съм видяла дори едно най-окаяно създание, все пак се чувствах следена и наблюдавана скрито, сякаш при отсъствието на хора самата самота се беше конкретизирала в любопитен поглед, който ме придружаваше с интерес от прозорците. После видях в един двор куче, старо и апатично, което ме изгледа безразлично, като дълго въртя глава след мен, без да се помръдне от легналото си положение. После една кокошка пресече улицата – с онова бързане на тъпа и припряна домакиня, което само кокошка е способна да покаже толкова виртуозно – точно пред колата. Следователно селото не беше напълно необитаемо. Може би този дух на съвършена пустош не идваше от отсъствието на хората, а отнякъде още по-дълбоко, от присъствието им. Бях пристигнала. За малко да отмина по-нататък. Без да има промени, нищо не напомняше какво е било преди. По странен начин първото, което ме изненада, беше дюлевото дърво пред къщата с още необрани плодове, блестящи, увиснали по клоните като забравени лампиони, останали запалени дълго след като празненството е завършило. Имаше нещо умилително и почти нахално в съзнателното усилие на това дърво да ражда така, десетилетия наред, без да се измори, без да се учудва на случващото се наоколо, без да се запита поне дали някой все още има нужда от плодовете му. Защото наистина, не изглеждаше някой да има нужда все още. Освен живите, блестящи плодове по клоните, цялата земя отдолу беше покрита с каменлив пласт от загнили дюли, но влезли вече не в онази мека зодия на ферментиране, която свежда месото на плодовете към животинското, а решително преминали от границите на живота към минералното. Пласт от несъвършени кълба, ъгловати, овъглени, покриваше грозно двора на баба и дядо, с което говореше най-красноречиво за отсъствието на когото и да било. Влязох, побутвайки раздрънканата портичка, и внимателно стъпих по настилката от дюли. Очевидно необитаемата къща все пак е била обитавана след смъртта на баба и дядо, защото рамките на прозорците – навремето от старо и приятно на пипане дърво – сега бяха боядисани в лъщящо и грапаво зелено, а вратите, снабдени постарому, всяка с огромно желязно мандало, застинало в отворено положение, бяха заключени с лъскави никелирани ключалки. През прашните и изпъстрени от мухите на кой знае колко лета стъкла вътре изглеждаше различно от това, което знаех, с различни от преди мебели, кувертюри и черги, по-силно биещи на очи и в същото време по-трудни за запомняне, смесица от индустриално и занаятчийско, което превръща група предмети в грамада от боклуци. Странно обаче, модернизиращите добавки не намаляваха степента на изоставеност на къщата, правеха я още по-самотна, отколкото би изглеждала с обезцветените ѝ ковьорчета и с дървените пейки, излъскани от живата близост с човека. Така както я виждах, с подсилени от по-нов бетон паянтови стени, с оставена без газова бутилка готварска печка в ъгъла на предишната чугунена печка, къщата на баба и дядо, не- обитавана и самотна, изглеждаше по-безжизнена, отколкото ако изобщо вече не съществуваше. И мисля, че това впечатление за насилствено небитие идваше от факта, че онези, които я бяха обитавали, не са били солидарни с нея, не са умрели там, така че напускането ѝ не беше естествено, продиктувано от справедливите закони на природата, а от случайни интереси и от логиката на тленното. Не беше опустяла къща, беше просто изоставена, сякаш е лишена от стойност или от полезност, непотребна и смешна. Каква разлика в сравнение с тайнственото значение, което притежаваше всеки най-малък предмет от угасналия свят на баба и дядо! Спомням си в какъв захлас проучвах чекмеджетата, пълни с почти магическа смесица от предмети с неясна употреба или без всякаква употреба и точно по тази причина по-тайнствени по своето значение. Дървени макари, чийто конец отдавна се е свършил, но те продължаваха да получават дължимите им признание и уважение; метални, изрисувани с цветя кутии, след като в тях бяха спали дълги години копринени бонбони с лъскава атлазена кожа и сърцевина от орех и захарни нишки, се бяха превърнали в загадъчни ракли, към които се отнасях с цялата почит, подобаваща на техния ранг, и в които дремеха внушителни по големина пиринчени копчета и миниатюрни алуминиеви копченца с четири симетрични дупчици, обхванати в кръг от тънка, но неподатлива ивица; железни куки за дантела и напръстници от украсена с релефни точици ламарина като настръхнала метална кожа; излезли от употреба банкноти, валидни допреди паричната обмяна, с изписани астрономически цифри и забравени портрети; химически моливи с находчиво изобретен удължител, хванат за неподострения край с тънка ебонитова халка; големи ножици като средновековни инструменти с халки на ръкохватките, обвити в защитни парцалени ленти; кръгли телени очила, снабдени с усукан шнур, който баба закрепваше под забрадката си…

            Почувствах, че някой ме гледа, и обърнах зарадвано глава. Две бабички, едната на оградата отдясно, другата на улицата, стояха с възлестите си ръце, вкопчени в парапета, и ме наблюдаваха. Не изглеждаха любопитни или заинтригувани, дори не изглеждаха особено съсредоточени. Гледаха ме по обективен начин, бих казала, без признаци за вълнение. И макар че не ги познавах, и макар че само гледах в този двор на детството, в който все пак бях само една чужда жена, почувствах нужда на обясня.

            – Аз съм внучката на Мамана – казах им, убедена, че са бившите съседки на баба ми, която цялото село знаеше под това име, някакво южняшко съкращение от Мама Ана.

            Мамана беше позната на всички, от най-малките, които увиваше в чаршафи с оцет и ги разтягаше – тоест правеше им някакви странни и трудно поносими масажи с кривите си груби пръсти, надарени със собствена интелигентност, сякаш независима от тази на мозъка, които ловуваха под кожата и разбиваха безмилостно възлите от съсирена кръв около ставите, – до големите, на които слагаше вендузи и им препоръчваше сложни отвари от билки, събирани и сушени от самата нея, назначавани след това безплатно и със строга категоричност, която сега бих могла да нарека, без голямо преувеличение, научна. Спомням си, че много се гордеех с нейната ученост и с уважението, на което са радваше, и без да се срамувам, се възползвах при всеки спор, възникнал по време на игра, като винаги приключвах препирнята в своя полза само с произнасянето на магическата формула „Така каза Мамана“. (…)

                                                                                               

Представяме преведения от Владимир Молев роман на Казуо Ишигуро “Неутешимите”, издаден неотдавна от издателство “Лабиринт”.

Романът „Неутешимите” е публикуван през 1995 година и първоначално е посрещнат със смесени чувства. Рецензентите са предпазливи в оценката си, а много от читателите са разочаровани от тази „неразбираема” и „нечитаема” книга. И макар че още същата година „Неутешимите” печели наградата „Челтнам”, която се присъжда на художествено произведение, останало недооценено от публиката, трябва да мине повече от едно десетилетие, преди романът да заеме полагащото му се място сред най-добрите образци на съвременната английска литература. Допитване до водещите литературни критици във Великобритания, проведено от „Обзървър”, нарежда „Неутешимите” на трето място в класацията за най-добра книга за периода 1980-2005 година, а днес мнозина я смятат за най-значимото произведение на автора, удостоен с Нобеловата награда за литература през 2017 година.

Предлагаме откъс, любезно предоставен ни от преводача и издателството.

 

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Ишигуро

(откъс)

 

Веднага познах Фиона Робъртс, момиче от началното училище в селцето в Устършир, с което бяхме станали големи приятели, когато бях на девет. Тя живееше близо до нас, в подобна на нашата къща на същата улица и аз често ходех у тях да си играем следобед, особено през тежкия период преди заминаването ни за Манчестър. Не я бях виждал оттогава и затова малко се сепнах от обвинителния ѝ тон.

– А, да – измърморих аз. – Снощи. Да.

Фиона Робъртс продължаваше да се взира в мен. Навярно заради укорителното ѝ изражение от паметта ми изведнъж изплува един следобед от нашето детство, когато седяхме заедно под масата в трапезарията на родителите ѝ. Както обикновено бяхме провесили одеяла и завеси от всички страни, за да си направим скривалище. Следобедът беше топъл и слънчев, но ние упорито отказвахме да излезем от нашето скривалище, седяхме си там в задушната жега и сумрака. Аз говорех нещо на Фиона, обяснявах се надълго и нашироко и доста разпалено. Тя на няколко пъти се опита да ме прекъсне, аз обаче продължавах. Накрая, след като свърших, тя каза:

– Това е глупаво. Тогава ще си съвсем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо против – отвърнах аз. – Харесва ми да съм самотен.

– Пак говориш глупости. На кого му харесва да е самотен? Аз ще имам голямо семейство. Най-малко пет деца. И всяка вечер ще им приготвям вкусна вечеря. – След това, тъй като не отговорих, тя повтори: – Просто говориш глупости. Никой не харесва да е сам.

– Аз харесвам. Харесва ми.

– Как може да ти харесва да си самотен?

– Харесва ми. Просто ми харесва.

В интерес на истината бях напълно уверен в това, което казвах. Работата беше там, че към онзи следобед вече бяха минали няколко седмици, откакто бях започнал моите „тренировки”; даже всъщност тази ми мания като че ли беше стигнала връхната си точка точно по това време.

Въпросните „тренировки” бяха възникнали съвсем случайно. Един мрачен следобед си играех сам навън – бях се унесъл в някаква измислена игра, влизах и излизах от пресъхналия канал, разделящ редицата чинари от ливадите, – когато изведнъж се изплаших и ми се прииска да бъда при мама и татко. Къщата ни не беше далеч – виждах гърба ѝ в другия край на полето – и въпреки това страхът ми бързо нарасна и едва не се поддадох на подтика да хукна към къщи с всички сили през жилавата трева. Но по някаква причина – навярно веднага бях свързал обзелите ме чувства с незрялост – аз се насилих да отложа тръгването си. В ума ми нямаше и капчица съмнение, че съвсем скоро ще хукна през ливадата. Въпросът беше да задържа този момент още няколко секунди с усилие на волята. През следващите седмици опознах добре особената смесица от страх и възбуда, която изпитах, докато стоях вкаменен в пресъхналия канал. За броени дни моите „тренировки” се превърнаха в обичаен и изключително важен елемент от живота ми. Постепенно около тях се установи своеобразен ритуал, така че веднага щом усетех първите признаци на желанието да се прибера у дома, аз отивах до едно определено място на пътя, под един голям дъб, и оставах там няколко минути, мъчейки се да превъзмогна вълнението си. Често решавах, че съм направил достатъчно, че вече мога да тръгна, но после отново се спирах и се насилвах да остана под дървото още няколко секунди. Не можеше да се отрече особената възбуда, която съпътстваше нарастващия страх и тревога в тези случаи, и навярно точно това усещане обясняваше непреодолимата власт, която „тренировките” придобиха над мен.

– Но нали знаеш – беше ми казала Фиона онзи следобед, доближила лице до моето в мрака, – когато ти се ожениш, не е задължително да е така, както е с майка ти и баща ти. Изобщо няма да е така. Мъжът и жената невинаги се карат постоянно. Те се карат така само когато… когато има нещо друго.

– Какво друго?

Фиона не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си, този път по-настойчиво, но тя решително подхвана:

– Родителите ти… Те не се карат така само защото не се разбират. Не знаеш ли? Не знаеш ли защо се карат постоянно?

Отвън я повика ядосан глас и тя изпълзя от нашето скривалище. Аз останах да си седя сам в сумрака под масата, от време на време улавях по някоя дума от кухнята, където Фиона и майка ѝ спореха тихо. В един момент чух как Фиона извика обидено: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всички знаят“. Майка ѝ отвърна все така тихо: „Той е по-малък от теб. Много е малък. Не бива да му казваш“.