Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.
На български език досега са излезли книгите: „Бас саксофон“, изд. Стигмати, 2010, превод Гинка Бакърджиева „Танковият батальон“, изд. Стигмати, 2011, превод Васил Самоковлиев, „Страхливци“, изд. Парадокс, 2021, превод Васил Самоковлиев
„Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 – 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.
Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.
Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.
Предлагаме откъс от романа, любезно предоставен от преводача Васил Самоковлиев.
Понеделник, 7. V. 1945 г.
Събудих се плувнал в пот. Часът вече бе един. Лежах завит до брадата и се чувствах мокър на гърдите и около врата, където чувствах неприятен хлад под завивката. Но пък бе добре, че съм се изпотил. Извиках майка ми и я помолих да ми донесе хавлиена кърпа. Тя ми донесе две и чиста пижама.
– Дали да не взема да се обадя на господин доктора? – попита тя.
– Не – казах. – Нищо страшно, най-обикновена простуда.
– Искаш ли да ти донеса чай?
– Да. А и каквото си сготвила за обяд.
Майка ми отиде в кухнята, а аз отметнах завивката, свалих си мократа от пот пижама и взех да се бърша и разтривам с кърпата. Кръвта ми приятно забушува. Облякох си чистата пижама, обърнах завивката с мокрото отгоре, оправих възглавниците си и седнах. Взех кърпата и разтрих лицето и косите си. Почувствах се като къпан. Майка ми донесе на поднос обяда ми и ми го подаде в леглото. Хапнах си го с кеф и си изпих чая. От него ми стана топло, оставих подноса до леглото и отново се мушнах под завивката. Затворих очи. Чувствах се прекрасно. После отново се върнах към спомените си от вчерашната нощ, взривовете на гарата, цялото онова приключение, сетне почнах да си мисля за Ирена, както винаги, когато се чувствах прекрасно, за всички онези вечери, когато заради нея се чувствах как ли не, понякога добре, понякога зле, но сега вече винаги прекрасно, почнех ли да мисля за нея. Затворих очи и чувах как тиктака часовникът, и мислех за Ирена, как веднъж тази зима пътувах с нея от Старе место с влак, седяхме в едно затъмнено купе, аз я бях прегърнал през кръста и ѝ се обяснявах в любов, а тя се дърпаше и пак взе да повтаря това, което винаги казва, че сме приятели и нищо повече, и аз бях вече в стихията си, потънал в спомените си за нея. Струваше ми се, че целият ми живот се състои само от Ирена, а и от Верка и Ева, че и Яринка, само от това, което съм имал с тях, инак в него нямаше нищо друго. А и никой нямаше друг живот. Имах предвид другите момчета, виждах как всички мислят само за момичетата си и говорят за момичетата си и за нещо друго. Да, и за музиката. Да. За музиката и за момичетата. Това бе животът ни. Само че за музика човек може някак да си мисли единствено във връзка с момичета. А не изобщо, като за артистично изживяване и прочее. Не. Музиката е нещо прекрасно, но независимо дали съм мислел за минали неща или за това, което очаквам да ми се случи, всичко винаги е било свързано с момичета. Например как репетираме във винарната „У лва“, а момичетата седят на масата срещу нас и ни гледат, аз седя леко наведен със саксофона и виждам как Верка ме гледа и знаех, че изглеждам страхотно със саксофона в уста и с цялата тази сложна механика и клапите, които натисках, а това ме кефеше, или мислех за гимназиалния пролетен празник през четирийста година, голямата зала на „У лва“ с грейналите полилеи високо на тавана и за момичетата с тюлени рокли, и как стоях с бялото си сако и свирех разнежващото соло в I‘ve Got и Guy, страхотното пламенно соло в Liza Likes Nobody, стоях прав, а господин Флукса бе насочил към мен прожектора и аз стоях и греех с бакенбардите си и с лъскавия саксофон, а долу в тъмната зала седеше Ирена и ме гледаше, ей така беше с музиката, а в бъдещето си виждах бар и подиум с оркестър, аз със златист саксофон и красиви момичета, луди по джаза и облечени в официални рокли с дълбоки деколтета и с многозначителни усмивки, и нощни разходки из Прага и някакви огромни и празни луксозни апартаменти, ето това е джазът, това е животът, внезапно ми стана притеснено от такъв живот, но пък изглеждаше напълно правдоподобно, че ще бъде такъв, джаз и момичета, хубави, красиви, сладки, колоритни момичета за гледане цял живот, който няма да е дълъг, и пак се сетих за другите момчета, за това как Фонда иска да стане архитект, и не можех да си го представя инак, след като иска да става архитект, освен с много пари и с луксозна къща извън Прага, не можех да си представя, че иска да става архитект заради нещо друго. Такъв бе животът. Джаз, момичета и спомени. Чувствах, че не е възможно да е друг. Защото всичко друго не беше живот. Че това живот ли беше, фабриката, да ставаш в пет и да се прибираш вкъщи в осем Не. Това беше живот. Само това. И ми хрумна, колко хубаво би било, ако има Господ Бог, и че е глупаво, че няма, поне не такъв, за какъвто ни разправят в уроците по вероучение, и че всъщност е загадка, какво е всичко това и как е започнало, и че може би той е точно такъв, като във вероучението, но аз не вярвах, не вярвах, че ще ме накаже, ако е такъв, тъй като аз живеех праведно, имах чувството, че никога не съм направил нищо лошо, въпреки че бях вулгарен и че изоставях момичетата, защото аз никога не съм гледал на тях сериозно, и мислех за себе си, колко бях незначителен, за Воценил, който в началното училище седеше зад мен и ухаеше на хляб, за някогашните хлапашки игри в Бучин, за парковете и крепостите от камъни и греди, всичко това беше в някаква есенна мъгла и страшно отдавна, сетне идваха зимните вечери и гимназията, а после вече само оркестърът и електрическото осветление в салона в дома на Манесови и винарната „У лва“, долу в мазето, „Порт Артур“ и блясъкът на саксофоните и на тромпетите и вкусът на овлажнелите тръстикови платъци в устата, и къпалнята с момичетата по бански, всичко това се мотаеше и въртеше около мен и аз бях в ядрото му, виждах как съм живял досега и не знаех дали съм живял добре или зле и защо, а сега в кревата ми беше все едно, защото ми беше топло и приятно, майната му на всичко останало, стигаха ми спомените и мечтите за бъдещето. Всичко беше толкова странно, че чак сам му се чудех, а знаех, че годината в която живея е хиляда деветстотин четирийсет и пета, и че свършва най-голямата война на всички времена, в която загинаха милиони хора и милиони други бяха лошо ранени и страдаха в калта и в лазаретите, а немците измъчваха милиони хора в концлагерите, знаех за всички тези лица на смъртта и се питах кому е нужен такъв живот и сам си отговарях, че вероятно никому, и се връщах към мислите си за момичетата и музиката, и се питах дали това е достатъчно, за да се живее, но не можех да се сетя за нищо друго, затова се и отказах да мисля повече по този въпрос и побързах да се върна към Ирена, към спомена си как една нощ вървяхме през гората и аз бях обзет от комплекс за малоценност, докато тя говореше за Виктор Юго и Байрон, а аз бърках Байрон с Балзак, а Балзак с Барбюс, не бях чел нищо от никого от тях, затова мислех, колко съм бил още глупав и как в живота няма нищо друго освен това, че хората са открили неща и лекарства, това, естествено е много важно, но ако не беше така, пак щеше да се живее, че ако не беше така, тогава няма никакъв смисъл да се живее, ей такива мисли ми се мотаеха в главата, преди да заспя, а като се събудих, видях, че вече се е здрачило, небето зад прозореца червенееше, а прозорците на сградите отсреща грееха от залязващото слънце, беше пролет и краят на протектората.