Представяме: „Коларят на смъртта“ от Селма Лагерльоф в превод на Меглена Боденска

Представяме откъс от новоизлезлия превод на нашата колега Меглена Боденска на “Коларят на смъртта” (изд. “Лист”). Благодарим на издателството за любезно предоставения текст и на преводачката за представянето на авторката и произведението.

                 Селма Лагерльоф (1858 – 1940) e една от най-прочутите и популярни шведски писателки. Тя e родена и умира във фамилното имение Морбака във Вермланд, област, която благодарение на творчеството ѝ ще заеме почетно място и в шведския литературен пейзаж.

Докато се препитава като учителка в Ландскруна в Южна Швеция, на въпроса „Каква амбиция имате?“ в лексикона на своя възпитаница, Селма Лагерльоф полушеговито отговаря: „Да стана най-великият Поет на Швеция“. И успява – защото в живота ѝ присъства „Светата Троица на Поезията“ (по думите на българската поетеса Валентина Радинска): „Талант, Характер и Съдба“.

Селма Лагерльоф става първата жена и първият шведски писател, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1909 г. „за благородния идеализъм, за богатството на фантазията и одухотвореността на пресъздаваното, с които се отличава нейното творчество“. Наградата ѝ е присъдена, въпреки опозицията на тогавашния постоянен секретар на Шведската академия Карл Давид аф Виршен (1842 – 1912). Изборът на Лагерльоф обаче ще се окаже един от най-сполучливите през първото десетилетие на Нобеловата награда. Освен това несъмнено би допаднал на дарителя Алфред Нобел (1833 – 1896), горещ поклонник на Байрон, Шели и идеите на романтизма. В завещанието си Нобел е пожелал наградата за литература да бъде връчена на онзи, който „в областта на литературата е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“ през изминалата година.

През 1914 г. Лагерльоф става и първата жена, избрана в Шведската академия. Освен с образа си на литературна икона, тя и до днес задължава с благородството на своя пример. Eдин век по-късно, през 2014 г., нейния стол в Академията, стол номер 7, ще заеме Сара Даниус (1962 – 2019), която става и първата жена, избрана на поста постоянен секретар. Със своята самоотвержена принципност Даниус спомогна институцията да излезе обновена и модернизирана от Нобеловия скандал, разтърсил я през 2017 година.

          Но през 1891 г., когато е публикуван дебютният роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“, неизвестната провинциална учителка едва ли предполага мащабите на славата, която ще постигне. Романът, издържан в духа на неоромантизма, предизвиква истинска сензация в Швеция, където водещото тогава течение е реализмът. Той става и прицел на доста критики, включително от Аф Виршен. Дебютната творба е последвана от обемно творчество, сред което се открояват „Легенда за едно имение“ (1899), „Йерусалим“ (1901 – 1902), „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ (1906 – 1907), „Императорът на Портокалия“ (1914) и трилогията за Льовеншьолдови (1925 – 1928).

През 20-те и 30-те години на XX век освен „Сага за Йоста Берлинг“ на български са преведени (основно от немски) редица произведения на Лагерльоф, сред които „Невидими връзки“, „Легенди за Христа“, „Ингмарови синове“, „Легендата за едно имение“, „Момичето от торфеното блато“, „Бисерът на Изток“, „Парите на господина Арне“. Сред първите ѝ преводачи са Константин Гълъбов, Светослав Минков, Михаил Кремен и Николай Лилиев.

Съвременните читатели познават „Сага за Йоста Берлинг“ от конгениалния превод от шведски език, направен на Теодора Джебарова и публикуван от издателство „Народна култура“ през 1984 година. В превод на Джебарова през 1995 г. издателство „Хемус“ отпечатва и две от частите на трилогията „Тайнственият пръстен“: „Шарлот Льовеншолд“ и „Анна Сверд“. Първата, „Пръстенът на Льовеншолд“, е пресъздадена от Антоанета Приматарова-Милчева в същия том. 

Селма Лагерльоф пише „Коларят на смъртта“, най-философския си роман, през 1912 г. по молба от Шведското национално дружество за борба с туберкулозата, но темата, която е заложена в него, е съзряването на душата. Социална проблематика се преплита с интереса към окултното: действието се развива наполовина в свят на границата между живите и мъртвите, между земното и отвъдното. При описанието на света „отвъд“ Лагерльоф черпи от задълбочените си познания на окултните доктрини, включително учението на шведския мистик Емануел Сведенборг (1688 – 1772).

През 1921 г. романът е екранизиран от големия шведски режисьор Виктор Шьострьом (1879 – 1960). Почти осемдесет години по-късно „Коларят на смъртта“ на Шьострьом на свой ред подтиква известния шведски драматург П. У. Енквист (1934 – 2020) да напише „Майсторите на образи“ (Bildmakarna). Сюжетът на пиесата е свързан със заснемането на този филм, вече придобил статус на шедьовър на световното нямо кино. Драмата е поставена с огромен успех на сцената на Драматен от Ингмар Бергман през 1998 година.

 „Коларят на смъртта“ се появява в България преди почти един век (вероятно в превод от немски) и оттогава не е преиздаван. Това е първият му превод от шведски език.


Меглена Боденска

II.

По-късно в навечерието на същата тази Нова година, когато вече се бе спуснал мракът на нощта, трима мъже пиеха бира и ракия в малката градина около градската черква. Бяха насядали на увехналата трева под липите, чиито черни клони лъщяха от влага. По-рано вечерта бяха в една пивница, но след затварянето ѝ се преместиха навън, под открито небе. Прекрасно знаеха, че е новогодишната нощ, и именно поради тази причина отидоха в черковната градина. Искаха да са съвсем близо до часовника на камбанарията, за да не пропуснат ударите, възвестяващи полунощ, и да вдигнат новогодишна наздравица.

Мъжете не седяха на тъмно, а на добре осветено място, където падаше светлината на високите електрически фенери по съседните улици. Двама от тях бяха стари и грохнали –злочести друмници, дошли в града преди празника, за да пропият грошовете, спечелени от просия. Третият мъж беше малко над трийсетте. И той като другите беше облечен в дрипи, но беше висок и добре сложен и правеше впечатление на все още здрав и с крепък дух.

От страх да не ги открие и прогони полицията, те седяха скупчени един до друг и си приказваха тихичко, почти шепнешком. Думата беше взел младият мъж и така беше приковал вниманието на другите двама, че те отдавна не бяха посягали към бутилките.

– Имах едно време един другар – разправяше говорещият със сериозен, тайнствен глас, а в очите му проблясваха лукави искрици, – който, дойдеше ли навечерието на Нова година, се преобразяваше. Причината не беше, че на този ден преглеждаше дебели счетоводни книги и оставаше недоволен от годишната печалба, а защото бил чул да разправят, че в този ден може да те сполети нещо опасно и страшно. Уверявам ви, господа, от сутринта до вечерта моят другар седеше уплашен, без да продума, и не смееше да погледне чашката. Инак не беше с мрачен нрав, но да го накараш да излезе в новогодишната нощ за малка веселбица като нашата, беше тъй немислимо, колкото и някой от вас, господа, да пие брудершафт с губернатора… Да, сигурно се чудите от какво се е страхувал. Не беше никак лесно да го накара човек да си развърже езика, но веднъж той все пак ми довери. Но господа, вие може би нямате желание да чуете историята тъкмо тази нощ? На човек му става зловещо, като си помисли, че тук, на мястото на черковната градина, навярно някога е имало гробище?

Естествено, двамата скитници тутакси го увериха, че не знаят що е страх от привидения, и младият мъж продължи.

– Човекът, за когото ви разправям, беше от добро потекло. Следвал беше в университета в Упсала и видите ли, отбираше малко повече от нашего брата. И знайте, господа, че той се пазеше трезвен и кротуваше в новогодишната вечер, защото се боеше да не се набърка в някое сбиване или пък да не попадне в беда и да умре точно на този ден. Безразлично му беше, че ще си отиде от този свят, стига само смъртта да не го покоси в навечерието на новата година, защото вярваше, че тогава ще бъде прокълнат да подкара колата на Смъртта.

– Колата на смъртта ли? – ахнаха в един глас и двамата му слушатели.

За да се позабавлява, високият мъж разпали любопитството им, като още веднъж ги попита наистина ли държат да чуят историята точно на това място. Скитниците тутакси го подканиха да продължи.

– И така, онзи мой другар най-сериозно твърдеше – поде той, – че на света има стара-прастара талига, от същите, с които селяните карат стоката си на тържището, но толкова изпотрошена, че било срамно да се покаже по пътищата. Тя е цялата окаляна и тъй прашна, че едва личи от какво е направена. Оста ѝ е строшена, а металните обръчи на колелата са толкова халтави, че дрънчат; колелата не са виждали смазка от незапомнени времена и скрибуцат и скриптят така, че могат да те подлудят. Дъното на колата е прогнило, седалката счупена, възглавниците съдрани, а половината облегалка на капрата е откъртена. И в тази талига е впрегната стара-прастара кранта, едноока и куца, с посивели от старост грива и опашка. Крантата е толкова дръглива, че гръбнакът ѝ стърчи изпод кожата като зъбите на трион и ребрата ѝ се броят. Краката ѝ са вдървени, тя е ленива и инатлива и пъпли толкова бавно, че би я задминало и пълзящо пеленаче. Сбруята на тая кранта е изпокъсана и протрита, закопчалките и кукичките са изпопадали до една и сега е скрепена с канап и брезово лико. По нея не е останало нито едно месингово или сребърно украшение, а само два-три рехави и мърляви вълнени пискюла, които повече я загрозяват, отколкото красят. И юздите са лика-прилика на хамута, защото са целите възел до възела и са изкърпвани толкова дълго, че няма как да се поправят повече.

Разказвачът спря и се пресегна към бутилката може би за да даде на слушателите си време да осмислят чутото.

– Господа, навярно не намирате в това нищо странно – продължи той, – но вижте, работата е в това, че към хамута и хлабавите юзди има един колар, прегърбен и противен, който седи на счупената капра и подкарва старата кранта. Устните на коларя са синьо-черни, бузите бледосиви, а очите мътни като строшени огледала. Облечен е с дълго черно наметало, цялото изпоцапано, с голяма качулка, която закрива лицето му, а в ръка стиска ръждясала тъпа коса с дълга дръжка. И знаете ли, господа, мъжът, хванал тези кърпени юзди, не е някакъв прост колар, а слуга на строга господарка на име Смърт. Ден и нощ е длъжен да кръстосва друмищата по нейните поръчения. Разбирате ли, господа, когато предстои да умре някой, коларят трябва да присъства, и тогава той се отправя натам със своята скърцаща и тракаща стара талига толкова бързо, колкото куцата кранта може да го откара.

Разказвачът млъкна за миг и се вгледа в лицата на другарите си. Щом се увери, че те са целите слух, продължи:

– Господа, сигурно ви се е случвало да видите рисунка на Смъртта и навярно ви е направило впечатление, че тя винаги върви пешком. Но сега става дума не за самата Смърт, а само за нейния колар. Вижте, човек може да се досети, че такава високопоставена особа навярно прибира собственоръчно само най-отбраната реколта, а малките хилави стръкчета и крайпътни тревици ще остави да ожъне нейният колар. Но сега, господа, слушайте внимателно кое е най-странното в цялата тази история. А именно: разправят, че макар талигата и крантата, които обикалят да събират мъртвите, са все едни и същи, коларят е различен. Последният човек, умрял през годината, онзи, който издъхне в мига, в който часовникът удря дванайсет часа в новогодишната нощ, е предопределен да стане колар на Смъртта. Мъртвото му тяло погребват като всеки друг труп, ала неговият призрак е длъжен да надене наметалото, да хване косата и да обикаля от дом на дом и от покойник на покойник цяла година, чак докато го сменят през следващата новогодишна нощ.

Той млъкна и хвърли на дребните мъже злорад, изпълнен с очакване поглед. Не му убягна, че те устремиха очи нагоре, като напразно се опитваха да различат колко показва часовникът на камбанарията.

– Часовникът току-що удари единайсет и четвърт – поясни той, – та, господа, няма защо да се кахърите, фаталният час още не е настъпил. Но сега навярно проумявате от какво се боеше моят другар. Не от друго, а че ще умре в мига, в който часовникът оповестява дванайсет часа на Нова година и ще му се наложи да стане колар на Смъртта. Според мен през целия този ден той седеше и си въобразяваше, че дочува скрибуцането и тракането на колата на смъртта. И знаете ли какво, господа? Най-странното е, че той умрял лани, в новогодишната нощ.

– И навръх Нова година ли е умрял?

– Знам само, че умрял в новогодишната нощ, но не и точния час. Е, можех да му предрека, че ще умре именно в този ден, защото толкова се ужасяваше от това. Ако си втълпите подобно нещо, господа, може и вас да ви сполети същата участ.

Сякаш по уговорка двамата дребни скитници хванаха шишетата за гърлото и отпиха по една здрава глътка. След това започнаха непохватно и полека да се изправят.

– Но господа, нима ще разтурите компанията, преди да е ударило полунощ? – учуди се разказвачът, когато забелязва, че прекрасно му се е удало да ги наплаши. – Не мога да повярвам, че отдавате внимание на такива вехти бабини деветини! Видите ли, господа, другарят ми, за когото ви разправям, си падаше малко мекушав, не беше от стар и здрав шведски корен като нас. Хайде да седнем отново и да гаврътнем по още едно!

– Колко хубаво – продължи той, след като отново се настаниха на земята, – че можем да поседим тук. Това е първото място, където намерих покой днес. Където и да отидех, тутакси ми се нахвърляха разни от Армията на спасението и искаха да ида при сестра Едит, която беряла душа. Но аз най-любезно им отказах. Че кой би отишъл доброволно да слуша лигавите им проповеди!

И дребните скитници, макар и замаяни след последните дълги глътки, наостриха уши при споменаването на сестра Едит и попитаха дали ставало дума за същата, която ръководи приюта на Армията на спасението в градчето.

– Да, разбира се, че за нея – отвърна младият мъж. – През цялата година ми оказваше честта да ме удостоява със специалното си внимание. Надявам се да не се числи сред близките ви познати, господа, и да не скърбите много за нея.

Очевидно у двамата скитници живееше споменът за някоя добрина, сторена им от сестра Едит. Решително и единодушно те му заявиха, че щом сестра Едит е пожелала да види някого, все едно кого, то въпросният е длъжен тозчас да се яви при нея.

– Тъй значи, така смятате, господа – отвърна другарят им. – Готов съм да ида, господа, ако вие, които ме познавате общо взето добре, можете да ми обясните каква полза би имала тя да се срещне с мен?

Никой от двамата дребнички странници не се нае да отговори на този въпрос. Само настояха да тръгне и когато той не отстъпи и продължи да ги дразни, се разлютиха и го предупредиха, че не тръгне ли доброволно, ще го пребият.

При тези думи станаха и запретнаха ръкави, готови да изпълнят заканата си.

Техният противник съзнаваше, че в целия град няма по-едър и по-силен мъж от него, и внезапно му дожаля за немощните клетници.

– Господа, ако държите да стане така – заговори, – то се знае, съм винаги готов. Но нека кажа, че според мен е по-добре да се погодим со кротце, особено предвид историята, която току-що ви разказах.

Навярно пияните мъже вече бяха забравили защо се бяха разярили, но войнствеността им беше разбудена и те се нахвърлиха върху него със свити пестници. Все така уверен в превъзходството си, той дори не се опита да се изправи, а остана седнал на земята. Само разпери ръце и разхвърли нападателите си наляво и надясно като две палета. Но също като палета, те се върнаха, при което единият успя да нанесе силен удар в гърдите на едрия як мъжага. В следния миг той усети как нещо топло се надигна в гърлото му и изпълни устата му. Понеже знаеше, че единият му дроб е разяден, се досети, че това е началото на кръвоизлив. Престана да се бие и се просна на земята, а от устните му бликна широка струя кръв.

Само по себе си това не беше голяма беда, но тя скоро стана почти непоправима, защото, когато усетиха пръските топла кръв по пръстите си и го видяха да се свлича на земята, другарите му си помислиха, че са го убили, и хукнаха да бягат, а той остана сам. Наистина след малко кръвта спря, но щом клетникът направеше и най-нищожното усилие да се изправи, рукваше отново.

Нощта не беше особено мразовита, но докато лежеше изпружен на земята, влагата и студът започнаха да го пронизват. Осени го, че го чака неминуема гибел, ако някой не му се притече на помощ и не му даде подслон. Намираше се почти в сърцето на града и понеже беше Нова година, много хора бяха наизлезли; чуваше ги как вървят по улиците около черковната градина, но никой не влизаше в нея. Хората бяха толкова близо, че той ясно чуваше глъчката от гласовете им и му се струваше жестоко да загине поради липса на помощ, когато тя бе на една ръка разстояние.

Полежа в очакване още известно време, но студът го измъчваше все повече и тъй като усещаше, че е невъзможно да се надигне от земята, реши да опита да повика някого.

Обаче отново не му провървя, защото точно когато нададе вик за помощ, часовникът на камбанарията над него започна да отброява дванайсет часа. Гръмкият металически звън заглуши човешкия глас и никой не го чу. Неспособен беше да опита отново, защото усилието предизвика ново кръвотечение. Този път то беше толкова силно, че докато той успее да си помисли, че кръвта му ще изтече до последната капчица, това вече беше станало.

„Не може да бъде! Да умра сега, докато часовникът бие полунощ“ – мина му през ума, – и в същия миг почувства, че гасне като догоряла свещ. Обгърна го мрак и той изпадна в несвяст в мига, в който последният звънтящ удар прокънтя, възвестявайки настъпването на Новата година.