Светлината като едно от чудесата на света

„Светлина, повече светлина!”

Й. В. Гьоте

 

Има ли нещо по-красиво от вярата в чудесата? Тази способност, която ни прави по-добри, закодирана само у някои от нас, в мечтателите, не може да не подлежи на възпитание, тъй както на възпитание подлежат и чувствата („Възпитание на чувствата” – Г. Флобер), без които вярата в чудесата би била невъзможна. С тази вяра човек се чувства пълноценен от най-ранно детство, когато навън бушува зимната стихия, а малкото дете заспива с красивата приказка за чудесата. С вярата в чудесата човек не само се различава от животинския свят, но и укрепва своите емоции, надежди, стремления и съпротивителни сили за срещата с реалния живот, която често е дълбоко драматичен и дори трагичен сблъсък .

Книгата „Поеми на светлината” – избрани стихове на Лучиан Блага в превод на известния наш преводач Огнян Стамболиев в поредицата „Поетичен атлас” на издателство „Авангард принт”, се открива със стегнат, но достатъчно богат и аналитичен предговор от преводача. Лучиан Блага (1895-1961), наричан „бащата на модерната румънска лирика”, поет, драматург, публицист, преводач и философ, един от най-ярките европейски писатели на XX век, е роден в красиво трансилванско село с име на сълза, Ланкрам – от „лакрима”. Той завършва институт по теология и педагогика в Сибиу, получава докторска степен във Виена, чете курс по философия на културата като университетски преподавател и член на Румънската академия, стъпва и на дипломатическото поприще.

Внимателният читател ще открие една важна особеност в заглавието. Бих казала, че това не са „поеми ЗА светлината” като космическа субстанция, а „поеми НА светлината” – директно превъплъщение на прекрасното от естетическа гледна точка, което я прави част от чудесата на света.

Подбирайки най-доброто от сборници като „Поеми на светлината (1919) – „дебютен връх в световната пантеистична и символистична лирика” , „Стъпките на пророка” (1921), „Великият преход” (1924), „Възхвала на съня” (1929), „На водораздела” (1933), „Дворецът на копненията” (1938) и „Неподозирани стъпала” (1943), общо 103 стихотворения, преводачът Огнян Стамболиев изгражда едно монолитно цяло, композиция, звучаща като могъщата симфония на самия живот, като същевременно акцентираи върху естетическото кредо на Блага: опазване на чудесата – задача трудна, дори непосилна за нашето съвремие. Защото не става дума за множащите се чудеса на съвременната научнотехническа мисъл. На първо място в книгата се откроява емблематичното стихотворение „Венеца с чудесата на света не мога да прекърша”. Става дума за крехките и раними чудеса, чието опазване (дори с дъх!) е нравствен императив на човека. Опозиционно разположени, двете части на това великолепно стихотворение са илюстрация на схващанията на поета за двата вида светлина. Едната той нарича „светлината людска”, което означава, че тя е чужда, студена, отблъскваща. Другата е „светлината своя” тоест близка, скъпа, разбираема, благородна. Първата убива, отнема, зачерква, руши:

Тъй лесно светлината людска/ убива непроницаемата тайна.

Втората е, която „умножава тайните на света”: „Венеца с чудесата на света аз не прекършвам / и не убивам никога с дъха си тайните, които пътьом срещам”. А кои са чудесата, тайните, срещите с възвишеното по пътя на човека? Нима не са цветята, очите, устните, любовта, дори „гробниците хладни”? Нима не е целият пъстър свят от Сътворението насам? Читателят трябва да разкодира съдържанието на „гробниците хладни”, да стане като преводача съавтор. И ето, фантазията вижда запалена с нечисти намерения свещ в храм, потънал в „непроницаемата тайна на глъбините мрачни”. Такава свещ е недостойна и оскверняваща, тя е „светлината людска”, чужда на поетовата душа. А душата е често срещащ се персонаж в поетиката на Блага. Тя е много важна за тялото. „Докато душата стои изправена, държи тялото си високо и не позволява на годините да го засегнат” – пише Никос Казандзакис в „Последното изкушение” .

Влюбеността е чудото, което пришива криле на влюбения поет. При вида на любимата цялото му същество се преизпълва „със светлината своя”, умножава „тайните на света”, украсява „зората мрачна” с „тръпки силни”.

„Светлината” е второто стихотворение в композицията, което ни подава златното ключе, за да открием, благодарение на безкрайната му виталност, пълнокръвието на мирозданието:

Небитието се мятало в агония,

когато сам от мрака се появил

Създателят и възвестил:

Нека да бъде светлина!

„Светлината”

А как стои темата за светлината у Пенчо Славейков, основоположник на модерната българска лирика? Загубил слуха си, Бетховен ридае пред пианото: „За мене всичко свършено е вече./ Слепецът няма слънцето да види” („Cis mol”).

При Пенчо Славейков копнежът, превърнат в светлина, помръква заедно с трагичното разкъсване на бляна. С това се обяснява огромният песимизъм на персонажите му във философско-нравствените му творби. Шели, Микеланджело са жадуващи за светлина. В „Симфония на безнадеждността” Прометей стоически понася непосилни мъки с гордото съзнание, че е осветил „човешкий тъмен дух”. Единствено катарзисът укротява страстите им и дава смисъл на по-нататъшната борба, както е и у Лучиан Блага. Общото между двата колоса е влиянието на немската идеалистическа философия, на Кант и Ницше, както и на българския и румънския фолклор. При Блага – на тъжните народни песни, наричани „дойни”. Разбира се има и различия. Струва ми се, че Пенчо Славейков е по-мрачен, Блага, който също не е чужд на тъгата, на мислите за смъртта в по-зряла възраст, остава някак си по-витален. Понякога дори е еретичен:

Подобно еретик умувам и се питам: отгде ли Раят получава светлина?

И се досещам: адът с пламъци го осветява.

Невероятни метафори, обагрени с цветовете на земните чудеса, внушават пантеизма на поета и силата на светлината да прогонва мрака:

Червени лози,

зелени лози задушават къщите с ластарите си, мощни

и жилави като пипала на октоподи,

сграбчили здраво плячката.

Току-що изгряло ,

слънцето измива в морето кръвта от стрелите си,

с които е проболо нощта ,

тъй както се пробожда звяр.

„Край морето”

Светлината присъства навсякъде в поемите на Блага, дори когато самата дума не се споменава. Тя е в „След бурята”, „Сребърни криле”, „Епитафия”, „Градове, архипелази, океани” и много други. Огнян Стамболиев майсторски напипва ритъма, мелодиката, отдава му се да преведе ярко афористичния стил.

Част от сливането със света, с Вселената, е любовта. Косите на любимата, надвесени над лирическия аз, са воал, който превръща в „чаровна тайна цялата земя” („Косите ти”). Самата тя е „млада магьосница”, чието тяло „пламти като клада в ръцете ми” („Ние и земята”), очите на любимата са „сянка не видели/ ни веднъж” („Пролет”), тя е способна да подпали кръвта: „Замайващата ти усмивка/ разбуди в мен мравуняци от страсти” („Нощ”). „Ръцете ти”, „Ева” , „Израстват спомените”, „Вечност” и др. са шедьоври.

Запомнящ се образ в поезията на Лучиан Блага е играещият човек -”homo ludens”. В „Как искам да играя” виталността го довежда до истинско прозрение: Човек трябва да е свободен и разкрепостен. Едва тогава сам Бог в човешката му сърцевина би могъл също да се почувства свободен:

Как искам да играя,

тъй както никога не съм играл.

И сред талази от ярка светлина,

пронизан от незнаен порив,

да затанцувам страстно, лудо!

Тогава дъх да си поеме Господ в мен

и вече да не казва,

че е „роб в тъмница” !

Играещият човек трябва да намери своето заслужено място до мислещия човек и до произвеждащия човек (homo sapiens, homo faber), защото играта има съществена функция в човешкото развитие. Немалка роля имат и мечтите.

В афористичното стихотворение „Мечтателят” паячето се мята неспокойно, лъчите на луната са смутили неговия сън: „Защо се мята?/ Сънува, че лъчите/ са нишки от неговата мрежа./ Опитва се сега/ по тези нишки/ да стигне до небето./ Засилва се храбрецът,/ нагоре устремен.” Но поетът, спомняйки си навярно бедния идалго Дон Кихот, въздъхва: „Как се страхувам /да не падне/ малкият мечтател…”

Много размисли са посветени на творческия процес: „Кое ще се превърне в стих – отдавна зная!/ това, което в паметта ти / след горенето би оцеляло” („Алхимия”).

Раждането на поезията е едно от чудесата на света, които се нуждаят от грижи, а трябва и да имаш нужните сетива: „Аз всекидневно правя преводи./ На родния език превеждам песните,/ които моето сърце ми шепне/ на собствения си език.” „Стихотворец”

Това са, казано на най-прост език, чудесата, за които се говори в тези размисли. Искам да посоча накрая, че книгата е обогатена от четири есета и избрани мисли. Пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота. То ни дава повод да вярваме във Вечността на вселенския разум и красотата. И всичко това пресътворено вдъхновено, майсторски от преводача.

Анита Коларова