Представяме разказа “Новини за църквата” от новоизлезлия сборник “Моят Едипов комплекс и други истории” от Франк О’Конър (Издателство “Лист”) в превод на Иглика Василева.

Франк О’Конър (1903 – 1966) е ирландски писател, поет и драматург. Една от най-престижните международни награди за къс разказ носи неговото име. Като участник в Ирландската война за независимост е бил арестуван и лежи в затвора, след което, през 1935 г., става член на борда на директорите на Аби Тиътър в Дъблин. Дълго време преподава в САЩ. Отдавна си е спечелил името на класик. “Няма смисъл да сравняваме творчеството му с това на други майстори на късия разказ: той самият е майстор сред майсторите”.

 

Новини за църквата

 Когато отец Касиди отвори капака на изповедалнята, малко се учуди от появата на момиче от другата страна на решетката. В кабинката беше тъмно, но той забеляза, че тя е млада, средна на ръст и на телосложение, с живо, чаровно лице. Онова обаче, което най-много го озадачи, бяха дългите й бледи, покрити с лунички страни с високи скули, които стигаха до сиво-сините й очи и им придаваха странен ориенталски вид с леко отпуснати клепачи.

Не беше момиче от града, защото повечето от тях той познаваше по физиономия, а и по други неща, тъй като беше добре известен като невзискателен изповедник. Други свещеници казваха, че някой ден, много скоро, ще се откаже окончателно от изслушването на изповеди, под предлог че такова нещо като грях не съществува и че дори да съществува, той е без значение. Това беше неделима част от неговия изключително чепат характер, защото, макар и благ и милостив към отделните грешници, умът му беше пълен с неясни, абстрактни омрази. Мразеше англичаните, мразеше ирландското правителство, а най-много мразеше средната класа, въпреки че, доколкото е известно, никой от тях не му бе сторил абсолютно нищо лошо. Беше едър, широкоплещест мъж, с бавна походка и бавна мисъл, без врат, с брадичка ала Полишинел, сърдито червендалесто лице, нацупени червени устни и малки сини очи, които издаваха сприхав нрав.

– Е, дете – изсумтя с бавен, печален говор, който прозвуча досущ като че ли имаше камъчета в устата си, – колко време е минало от последната ти изповед?

– Една седмица, отче – отговори му тя със звънък твърд глас. Той леко се сепна, защото, макар и тя да не приличаше на закоравял грешник, нямаше вид на момиче, дето ще ходи да се изповядва всяка седмица. Но с жените човек никога не знае. Бяха пълни с противоречия – светици и грешници едновременно.

– И какви грехове си извършила от тогава насам? – подкани я той.

– Лъгала съм, отче.

– Нещо друго?

– Използвала съм нецензурен език, отче.

– Не мога да повярвам – каза й той с привидна сериозност. – Образовано момиче като теб, да имаш на разположение целия английски език и да опреш до нецензурните му думи.

– Използвах и Божието име, отче.

– О! – каза той и се намръщи, – как си могла? Няма по-лошо от това да ругаеш и проклинаш, ала богохулството вече е съвсем друга работа. Да ти кажа право – добави, тъй като по природа беше изключително честен човек, – и това с Божието име не е кой знае какъв грях. В повечето случаи не съществува преднамерено богохулство, но в същото време от него характерът загрубява. Само дребните изкушения, на които не се поддаваме, извисяват духа ни. Нещо друго?

– Напих се, отче.

– Хм! – изсумтя той. Е, сега приличаше повече на момичето, за което я беше взел първоначално – много магарии, но без истинска лошотия. Дръзката й искреност му се понрави. У нея нямаше никакво шикалкавене или престорена скромност, както при повечето от разкайващите се негови посетителки. – Като казваш, че си била „пияна“, какво имаш предвид, че просто ти е станало весело или какво?

– Ами, искам да кажа, че припаднах – отвърна му тя съвсем искрено и сви рамене.

– Виж, това аз не го наричам „пияна“ – скастри я той. – Това според мен е свинско напиване. Често ли го правиш?

– Аз преподавам в училището към един манастир, така че нямам често такава възможност – отвърна му тя унило.

– В училище към манастир ли? – повтори той думите й с подновен ентусиазъм. Манастирските училища и монахините бяха друга от неговите фобии; твърдеше, че превръщат жените на тази страна в малоумнички. – Сега във ваканция ли си?

– Да. Тръгнала съм за вкъщи.

– Значи, не си оттук.

– Не, живея на юг.

– Манастирското ежедневие ли те кара да пиеш? – попита той с непоколебимо сериозен вид.

– Ами – отговори му тя лукаво, – нали знаете какви са монахините.

– Знам – съгласи се той с печален глас и й се усмихна през решетката. – Родителите ти знаят ли, че пиеш? – добави уж загрижено.

– О, разбира се. Мама почина, а татко няма нищо против. Разрешава ни да седнем на масата и да пием с него.

– По принцип ли го прави, или защото се страхува от вас? – попита свещеникът със сериозен тон.

– Предполагам, по малко и от двете – каза му тя развеселено в отговор на странно безцветния му хумор. Жените рядко му отговаряха по този начин и затова тя като че ли започна да му харесва още повече.

– Майка ти отдавна ли е починала? – попита той състрадателно.

– Преди седем години – отговори му тя и той си даде сметка, че тогава тя трябва да е била малка и че е отраснала без майчински грижи и напътствия. Тъй като самият той обожаваше майка си, винаги изпитваше състрадание към такива хора.

– Виж какво – каза й той бащински, сключил пръсти върху дебелото си шкембе, – не искам да смяташ, че е голям грях да си пийваш по малко. Самият аз го правя. Но на твое място ще внимавам да не ми стане навик. Разбираш ли, няма опасност за стари магарета като мен, за които големите изкушения са вече зад гърба им, но теб те тепърва има да те блазнят, а пиенето е нещо, с което лесно се привиква. Никога няма да се боиш да не тръгнеш по лош път, ако не забравяш, че майка ти сигурно те гледа от небето.

– Благодаря, отче – каза му тя и той веднага усети, че този жесток съвет бе докоснал някаква дълбока и истински чувствителна струна у нея. – Напълно ще се откажа.

– Знаеш ли, май и аз така ще направя – обеща й той тържествено и за кратко задържа погледа си върху нея. – Ти си интелигентно момиче. Може да изживееш всички вълнуващи моменти в живота, които искаш, и без това. Има ли друго?

– Имам лоши помисли, отче.

– А – сепна се той, – че кой ги няма! Често ли те спохождат?

– Да, отче.

– Имаш ли си приятел?

– Не постоянен, няколко момчета се навъртат около мене.

– О, това е по-лошо, отколкото изобщо да нямаш – каза й той сърдито. – Трябва да си намериш едно момче, твое си. Знам, че има едни стари всезнайковци, дето твърдят обратното, но тяхното е най-обикновена глупост. Тези неща са само фантазии и най-добрият лек за тях е нещо реално. Има ли друго?

Поколеба се за миг, преди да отговори, но за свещеника забавянето беше достатъчно, за да се подготви за това, което следваше.

– Отче, имах плътска връзка с мъж – каза тя тихо и хладнокръвно.

– Какво си имала? – извика той и се извърна към нея, не можеше да повярва на ушите си. – Имала си плътска връзка с мъж? На твоята възраст!

– Знам – каза тя, страшно притеснена. – Ужасно е.

– Ужасно е – повтори той бавно и сериозно. – И колко пъти?

– Един, отче… искам да кажа, два пъти, ама при същия случай.

– Мъжът женен ли беше? – попита той и се намръщи.

– Не, отче, ерген. Поне така си мисля, че беше ерген – добави тя и като че ли изведнъж се подвоуми.

– Имала си плътска връзка с мъж – каза й той с укор, – и не знаеш дали мъжът е бил женен, или ерген!

– Предполагам, ерген – продължи тя, вече истински отчаяна. – Или поне беше последния път, когато го видях, но, разбира се, това беше преди пет години.

– Преди пет години ли? Но тогава ти трябва да си била още дете.

– Разбира се, че е така – съгласи се тя. – Той се занасяше със сестра ми Кейт, но тя не можеше да го трае. По онова време ходеше със сегашния си съпруг, а тоя го водеше за носа, колкото да се забавлява с него. Знаех и затова я намразих, защото той се отнасяше много мило с мен. Беше единственият, който идваше у нас и се държеше с мен като с възрастен. Но аз бях само на четиринайсет и сигурно е смятал, че съм прекалено малка за него.

– А не беше ли? – попита отец Касиди иронично. Неизвестно защо, имаше чувството, че тази млада дама изобщо не разбира колко страшен е нейният грях, и това никак не му харесваше.

– Май да – отвърна му тя скромно. – Но наистина се чувствах ужасно, като ме пращаха да си легна, а той оставаше долу с Кейт, след като знаех много добре, че на нея изобщо не й пука за него. И после, когато отново го срещнах случайно, всички тези спомени нахлуха у мен. Размекнах се. Никога не е същото с друг, както е било с първия, по когото си хлътнала. Все едно онзи продължава да има някаква власт над теб.

– Ако тогава си била на четиринайсет – обади се отец Касиди, като пренебрегна очевидната покана за дискусия на тема силата на първата любов, – сега значи си само на деветнайсет.

– Точно така.

– А знаеш ли – рече той умислено, – че ако не успееш да се отървеш от този ужасен порок веднъж завинаги, това ще продължи, докато станеш на петдесет?

– Предполагам – отвърна му тя колебливо, но той забеляза, че тя не предполага нищо подобно.

– Предполагала! – изсумтя той сърдито. – Слушай какво ти казвам! И което е по-лошо – продължи да й говори с цялата сериозност, на която беше способен, – няма да е само един мъж, а десетки мъже, и няма да са порядъчни мъже, ще попадаш на пропаднали типове, които ще се възползват от теб – същият този ужасен смъртен грях седмица след седмица, докато грохнеш от старост.

– Ами знам ли – каза му тя разпалено и сви рамене в подкупващо привлекателен жест, – мисля, че хората го правят повече от любопитство, отколкото от нещо друго.

– Любопитство ли? – повтори той объркано.

– Е, нали разбирате какво искам да кажа – каза тя, леко раздразнено. – Хората го превръщат в такава голяма мистерия!

– А според теб в какво трябва да го превръщат? – подхвърли й иронично. – Да го публикуват във вестниците ли?

– Добре де, един Господ знае, ама ще е по-добре, отколкото както правят някои от тях – отвърна му бързо, задъхано. – Ето, вземете моята сестра Кейт например. Признавам, че е две години по-голяма от мен, че ме е отгледала и всичко останало, но въпреки това винаги сме били първи приятелки. Тя ми показваше любовните си писма, аз й показвах моите, обсъждахме всичко като равни, но откакто това момиче се омъжи, не можеш да го познаеш. Не разговаря с никого освен с други омъжени дами, събират се в ъгъла и си шушукат, шушукат, шушукат, а щом влезеш в стаята, започват да говорят за времето, сякаш си още невръстно дете! Искам да кажа, че няма как да не си помислиш, че става дума за нещо изключително.

– Не се опитвай да ми говориш за безпътство! – ядоса се отец Касиди. – Всичко отдавна ми е добре известно. Може да започне с любопитство, но свършва с разврат. Няма друг порок, към който се пристрастяваш толкова силно и който те покварява толкова бързо, не си прави никакви илюзии, млада жено! Този мъж каза ли нещо за женитба?

– Май не – отвърна му тя и се замисли, – но, разбира се, това няма никакво значение. Той е безгрижен, лекомислен човек и може просто да не се е сетил.

– Предполагам, че няма и да се сети – мрачно заключи отец Касиди. – В състояние ли е да встъпи в брак?

– Предполагам, че да, след като искаше да се ожени за Кейт – отговори му тя, вече изгубила интерес към темата.

– А баща ти достатъчно сериозен човек ли е, за да му поговори?

– Татко ли? – зяпна тя. – Не, не искам да го намесвам в тази история.

– Какво ти искаш, млада жено – отец Касиди като че ли изведнъж се отчая, – няма никакво значение. Самата ти готова ли си да поговориш с този мъж?

– Мисля, че да – каза му с усмивка на недоумение. – Ама за какво?

– Как за какво! – повтори отецът сърдито. – За онова незначително нещо, за което, разбира се, той така удобно е забравил.

– Дето да се ожени за мен ли? – каза, сякаш не можеше да повярва на ушите си. – Но аз не искам да се омъжвам за него.

Отец Касиди млъкна за момент и я изгледа загрижено през решетката. В църквата се бе стъмнило и за един кратък и ужасен миг той се почувства като че някой си прави с него необяснима и безвкусна шега.

– Би ли ми казала – попита я учтиво – аз ли съм луд, или ти?

– Но аз говоря сериозно, отче – настоя тя. – Всичко е приключило вече, край. Беше нещо, за което си мечтаех, и наистина беше страхотно, но не може да се повтори.

– Какво не може? – попита я строго.

– Искам да кажа, вероятно може – продължи тя, като размаха набожно сключените си длани, сякаш бяха в белезници, – но не може да върнеш магията. Тери е лекомислен и добродушен, но не бих могла да живея с него. Той е абсолютно безотговорен.

– А ти каква си? – извика й отец Касиди, вече изгубил всякакво търпение. – Изобщо помислила ли си за опасностите, които те дебнат, а, момиче? Ако имаш дете, кой ще те вземе на работа? Ако ти се наложи да напуснеш страната, за да си изкарваш прехраната, какво ще стане с теб? Слушай сега, твой морален дълг е да се омъжиш за този човек, ако успееш да го убедиш, което, нека ти кажа – добави и тръсна голямата си глава – е нещо, в което много се съмнявам.

– Честно казано, и аз се съмнявам – отвърна му тя със свиване на раменете, което ясно показа чувствата й към Тери и направо вбеси отец Касиди. Той я изгледа миг-два, след което една невероятна идея просветна в старата му глава. Въздъхна и покри лицето си с ръка.

– Кажи ми – попита я глухо, – кога се случи това?

– Снощи, отче – отвърна му тихо, сякаш се зарадва, че той най-накрая е дошъл на себе си.

„Божичко! – помисли си той отчаяно, – значи съм прав!“

– В града, нали така? – продължи.

– Да, отче. Срещнахме се във влака насам.

– А той къде е сега?

– Тръгна към вкъщи още сутринта, отче.

– А ти защо не направи същото?

– И аз не знам, отче – отвърна му тя колебливо, сякаш въпросът чак сега я осени за пръв път.

– Защо не тръгна за вкъщи още тази сутрин? – повтори той гневно. – Какво си правила цял ден в града?

– Ами, просто се разхождах – отговори му тя неуверено.

– И, разбира се, не си казала на никого, нали?

– Нямаше на кого да кажа – оплака се тя. – Но така или иначе – додаде и пак сви рамене – това не е нещо, което ще тръгнеш да го разправяш под път и над път.

– Не, разбира се – съгласи се отец Касиди. „Само на свещеника“, добави мрачно на себе си под сурдинка. Сега му стана ясно, че се е хванал на въдицата. Тази малка мръсница, докато е кръстосвала града в блажено опиянение, е изпитала нужда да сподели с някого тайната си и той, добродушен стар глупак на шейсет, й беше позволил да се възползва от него като изповедник. Философ на шейсет оставя Ева на деветнайсет да му разказва всичко за ябълката! Това нямаше да го преживее.

След това борбеният дух на рода Касиди се обади в него и кръвта му кипна. О, как не можа да се досети! Самият той никога не беше опитвал ябълката, но поназнайваше туй-онуй за ябълките в най-общи линии, ала тази специално, тази малка госпожица Ева и цял живот няма да й стигне да се поучи от изяждането на ябълката. Теорията сигурно си има своите недостатъци, но съществуват моменти, когато е по-добра от практиката. „Добре, момиче – помисли си той мрачно, – сега ще видим кой от двамата знае повече.“

Съвсем нехайно започна да й задава въпроси. Доста интимни въпроси, каквито задава доктор или свещеник, а тя, като човек освободен, с широки схващания и с новопридобит житейски опит, взе да му отговаря смело и откровено, като се опитваше да потисне всички признаци на притеснение. То си пролича само веднъж или дваж в кратката пауза, която направи, преди да отговори. Той я погледна крадешком, за да види как приема разпита, и отново не можа да сдържи възхищението си. Но тя не успя да издържи докрай. Първо се почувства неловко, после се уплаши, нацупи се, разтрепери се, взе да се върти в дрехите си, сякаш нещо я хапе. Той стана по-сериозен, въпросите му – по-лични. Тя обаче не можеше да се досети за целта му, само усещаше, че смъква було след було от романтичните й заблуди, докато приключението й се превърна в студено, мръсно, цинично преживяване, като мазно парче месо в чинията.

– И какво направи той след това? – попита я.

– О! – пророни тя с отвращение. – Не забелязах.

– Не си забелязала! – повтори той иронично.

– Има ли някакво значение? – избухна отчаяно, като се опитваше да спаси няколкото нишки илюзия, които чувстваше, че са по-здраво втъкани в нея.

– Предполагам, че точно това си си казала и когато дойде да се изповядаш – смъмри я той.

– Ама вие го правите да изглежда толкова грозно, толкова скотско! – изплака тя.

– А не беше ли? – прошепна й той, като се приведе по-близо до нея с нацупени устни и повдигна вежди. Знаеше, че вече е приковал вниманието й.

– Не, не беше, отче – каза му съвсем сериозно. – Честна дума, не беше. Поне докато траеше, не мислех, че е.

– Не – продължи той мрачно, – мислила си си, че е малко приятно приключение, което да изживееш, и после да има какво да разправяш на сестра си. Сега обаче няма толкова да бързаш да й споделяш. Сега се покай.

Тя се покая.

– А за изкупление трябва да кажеш три пъти „Отче наш“ и три пъти „Аве Мария“.

Знаеше, че това е удар под пояса, но не можа да се лиши от прощалния назидателен изстрел, както би постъпил и с непослушно дете. Знаеше, че той ще остане да кънти в пълната й с фантазии глава, когато всички останали предупреждения отшумят. После затвори капака и не покани следващия поред. Отзад се чуваше някаква шумна жена, която стенеше в превзето разкаяние. Силата на врявата обаче говореше повече за изпит алкохол. Почувства, че има нужда от чист въздух.

Тръгна по алеята, тежките му като на полицай стъпки проскърцваха, после закрачи в сумрака пред къщата с наведена глава и сключени на гърба си ръце. Видя, че момичето излиза навън и се спуска по стъпалата под масивните колони на портика, дребна, безволева, потисната фигура. Когато излезе на тротоара, тя изправи рамене, уж да се стегне, но пак се срина. В мъглата градските лампи образуваха кълба от пъстри светлини. Когато се върна в църквата, той изведнъж взе да хихика, звучно добродушно хихикане, а като мина покрай статуята на света Ана, покровителка на момичетата във възраст за женене, едва не й намигна.