Представяме новелата „Психея“ на Луи Куперюс в превод от нидерландски на нашата колега Анета Данчева-Манолова. Книгата е скорошно издание на СОНМ, художник на корицата е Борис Праматаров.

Луи Куперюс (1863-1923) е един от класиците на модерната нидерландска литература, известен преди всичко със своите психологически романи: „Книги на дребните души“, „Скритата сила“, „Старите хора и нещата, които отминават“ и др. “Психея” е символистична творба, чиято героиня е човешката душа – с нейните стремления, желания, слабости, покаяния и най-вече с неутолимия й копнеж по Абсолютното и Идеала.

Предлагаме откъс.

Стига плака, заспивай, а ако не можеш, ще ти разкажа една приказка, една чудесна история за цветя, скъпоценни камъни и птички, за един млад принц и една невръстна принцеса… Защото животът не е нищо друго освен приказка…

Луи Куперюс, Преображение

I

Огромен като великан със своите триста кули, царският замък се издигаше от най-високия връх на една скалиста планина нагоре към облаците.

Но върхът беше обширен и плосък като плато и замъкът с крепостните си стени и островръхи кулички се стелеше страшно надалеч, на хиляди левги…

И навсякъде стърчаха кулите му, губещи се в облаците; замъкът беше като град, построен на величествена канара от базалт. А около него и нататък се разстилаха долините на царството, чезнещи една подир друга в далнината, вечно, открай време.

След единия хоризонт неизменно идеше друг; зад розовия – сребрист; зад лазурносиния – златист; зад перлено сивия – белезникав и мъгляв, постепенно избледняващ; и никога не се виждаше последният, защото при ясно време зад далнината прозираха нови и нови далнини.

Хоризонтите се редяха един след друг до безкрайност, ту се губеха в потрепващи мъгли, ту силуетът им изведнъж остро се очертаваше.

Над стръмните кули понякога се извисяваше мъгляв ореол от облаци, но отдолу кипеше въртоп, който устремно като водопад се изливаше в бездънната пропаст, предизвикваща световъртеж.

Тъй замъкът сякаш едновременно се издигаше до най-далечните звезди и се снижаваше до земните недра.

Психея често се разхождаше покрай високите колкото човешки бой зъбери на крепостните стени, обикаляше целия замък, с мечтателна усмивка бродеше из кулите и бойниците. Понякога извръщаше поглед нагоре и протягаше ръка към звездите или пък се вглеждаше надолу, в дъгоцветния водовъртеж, докато главицата й не зашумеше и тя припряно не се отдръпнеше, закрила очи с ръце. После дълго-дълго седеше унесена в ъгъла на някоя бойница, с лека усмивчица, свила колене, обгърнала ги с ръце, с разперени крилца, опряна на мъхнатия каменен зид като неподвижно застинала пеперуда.

И се взираше в далнината.

И колкото повече се взираше, толкова повече виждаше.

Най-близо бяха зелените долини, осеяни с пасящи овчици, тучните ливади с угоен добитък, полюшващите се жита, гъмжащите от кораби канали – и покривите на едно село. По-нататък идеше линията на горите, сетне билата на хълмове, склонове, планински хребети или най-неочаквано някой грубо изсечен масив от ръбест базалт. Още по-нататък се мержелееха градове с минарета и катедрали, куполи и камбанарии, високи димящи комини, лентата на широка река… А още по-далеч хоризонтите се губеха и размиваха в опална, млечнобяла мъглявина – никаква линия вече, само нюанси, отражението на последния слънчев отблясък, мираж, сякаш там се отразяваха езера, сякаш ниско в небето висяха острови, късчета въздушен рай, чертици вода от небесно море, ефирни океани и леко потрепващото Нищо…

И Психея се взираше ли, взираше пред себе си…

Тя беше третата принцеса, най-малката дъщеря на стария цар, владетеля на Царството на Миналото. Винаги беше много самотна, рядко виждаше сестрите си, а баща си – само за миг вечер преди лягане, затова, щом й се удадеше случай, бягаше от старата си, мърмореща дойка, бродеше край куличките и бленуваше с унесен поглед, вторачен надалеч към широкото царство, чиито очертания изчезваха в Нищото… О, как мечтаеше да излезе извън замъка, да поеме през поля, гори, градове, да достигне бляскавите като огледала езера, опалните острови, ефирните океани, а сетне и онова далечно, далечно Нищо, което потрепваше като бледа, бледа светлина… Дали някога щеше да й се удаде да прекрачи прага на портите? О, как копнееше да броди, да търси, да лети… Да лети, о, да полети като врабчетата, гълъбите и орлите!

И само слабо изпърхваше с мъничките си крилца. На раменцата й, като огромна пеперуда, бяха кацнали две крилца, прозрачни мембрани, посипани с пурпурен прашец, нежно жълти, пронизани от лазурносини и розови жилки там, където се прикрепяха на гърба й, а на всяко крилце пламтяха по две очи, като на опашката на паун, само че с по-блед цвят и блещукащи подобно разтрошена скъпоценност: късчета сапфир и смарагд по кадифе, а кадифеното око бе четворно обковано в бляскавата материя на крилцата.

Тя само пърхаше с тях, не можеше да лети.

Ето това, това беше най-голямата й мъка и това, това я измъчваше: за какво ли й бяха тези нейни крилца върху лопатките. И тя ги разтръскваше, и припляскаше с тях, но въпреки това не се издигаше нагоре: фината й фигурка не успяваше да заплува във въздуха, голото й краче си оставаше приковано към земята и само тъничкото й, ефирно було, влачещо се покрай нежно белите й крайници, леко се развяваше за кратко, понесено от порива на крилцата й.