На добър час на третата книга от поредицата, която представя изключително интересни разговори с изтъкнати наши колеги!

Сърдечни благодарности на Емил Басат за огромния труд и всеотдайност, за неговата посветеност! Благодарим му също, че любезно ни предостави този репортаж!

ОТГЛЕДАХ МОИТЕ ПТИЦИ С ЛЮБОВ

 РЕПОРТАЖ ОТ ПРЕМИЕРАТА НА „ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ”, КНИГА ТРЕТА, СЪСТОЯЛА СЕ НА 4 ДЕКЕМВРИ ОТ 18 ЧАСА В ЗАЛА 2 НА СУ „СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

От нетърпение отидох да отворя залата още в 16,30, дойде и моят издател  Живко Кушев. Страхувах се,че няма да дойдат хора, беше навалял първия сняг и беше студено. А какво се случи след това? Ето, чуйте:

Водещ на вечерта беше Митко Новков:

– Добър вечер! Добре дошли на представянето на третата книга от поредицата на Емил Басат „Преводът – лица и маски”, една изключително важна, съществена и бих я нарекъл дори фундаментална поредица – не просто за превода и преводачите, а изобщо за културата и културтрегерите, трегерите, носителите. Емил Басат, макар и крехък, той е голям носач, истински докер на превода (смях). Благодаря на всички, които са тук, да благодарим на Емил Басат, че прави такива прекрасни книги и да поканим Сабина Павлова – ние с нея и с Емил сме си нещо като трио, не знам дали можем да бъдем трио „Българка” (смях), каня Сабина Павлова да говори за книгата на Емо.

Сабина Павлова: – Много благодаря! Добър вечер! След като изчетох книгата в предпечатка, след като я изчетох вече отпечатана, след като си я припомних, за тази вечер не знам какво да кажа. Но аз, дали е хубаво или не, отдавна не съм изпитвала такова притеснение – върнах се в най-първите си студентски години, когато със страхопочитание влизах на лекциите си тук „във филологията” на Софийския университет. Затова не смея да кажа на така наречените от Емо Басат негови герои, които виждам с радост тук, „Колеги”. Просто се чувствам много млада, много незряла и изправена пред един великолепен свят на интелекта, който те разкриват в тази книга чрез интервютата си. „Много ви благодаря!” Какво друго да им кажа? Наистина, онова което каза и Митко в началото за цялата поредица от книги. С третата книга това са 36 български преводачи. Най-първото поколение, което по своя ред, уви, си отиде, второто поколение и тук в третата книга са учителите на най-младите български преводачи от различни езици, които вече на книжния пазар представят своите преводи и тези преводи се приемат от техните връстници и от нас с много голямо одобрение. Така че това е и една книга за онова поколение от утвърдени, действащи български преводачи, които са подготвили и продължават да подготвят своите достойни заместници. Ще повторя онова, което може би вече съм казвала по повод другата книга на Емил Басат – „Българо-унгарски двуглас”. На някои хора им се струва и казват: „и какво от това – интервюта, той задава въпроси, а те отговарят, чудо голямо!”

Ами не е точно така! Когато го прочетеш, виждаш, че наистина има една схема на интервюто, има така наречените „опорни въпроси” в интервю-рамката на Басат. Обаче, той много умело познава развитието на културната и литературната атмосфера у нас, явно „много чело – много знай” –  и за времето, в което не е бил роден и за времето, в което сме расли и сега – просто е чел. Той има задълбочени познания за културните явления в  живота на България от Освобождението насам и благодарение на това, според мен, той успява, задавайки своите рамкови въпроси към преводачите, да провокира у тях други отговори, успява да усети нотката, насоката, която всъщност се крие в тези отговори и да зададе един нетрадиционен въпрос към всеки един от интервюираните колеги. И чрез този нетрадиционен въпрос, който е дошъл, защото се е получил контактът между Емиловото познание за нещата и големия преводачески свят или умение и култура на съответния преводач. И книгата – и тази, както и предишните – е панорама на историята на развитието на българския превод, на българския културен живот, една панорама, може би за социолозите ще е интересно, на типовете наблюдение на различните интелектуалци върху цялостния интелектуален живот у нас. Емо е извадил за заглавие след името на всеки от преводачите някаква водеща мисъл или отговора им на въпроса му какво е преводът? От всичките 13 души, представени в книгата, само две от тези заглавия съвпаднаха с моето виждане. Аз бих извадила други заглавия. Но ето какво значи, когато имаш богат културен поглед и умееш да го представиш на хората – тоест, интервюираните преводачи: хората се замислят. Не опонирам на онова, което Емил е избрал, просто интервютата са многопластови и по този начин всеки може да си намери своето, всеки може да научи своето, всеки – да се обогати. Всъщност единното, общото за преводачите, представени тук, за мене е отношението на водещите български преводачи: те са започнали да се занимават и продължават да се занимават с превода, защото искат да споделят с нас, със сънародниците си прочетеното на чуждия език, онова, което ги е развълнувало в чуждата литература и култура. И ето затова човек може, като чете интервютата, да изведе и други заглавия, да открие друга гледна точка, да постави друга поанта. Много интересно и много приятно и дано да е написано някъде горе, да може плановете, които Басат и други колеги имат, за да маркират поне – не е хубаво да се описва и циментира – но за да маркират етапите на българския превод, дано да даде Господ да го направят. Пожелавам на Емил да има и други книги и не да се „скита девет годин” като с тази, ами само девет месеца. Благодаря ви много скъпи колеги!

Митко Новков: – Но вие изпуснахте най-интересната част от изказването си.

Сабина Павлова: – Ех, вие журналистите… Добре. Ето и моите предложения за заглавията на интервютата, така както ги е подредил в книгата си автора.

За Аглика Маркова – направил е толкова точна характеристика в малките си думи, които има за всеки под името му – „ нейната отдаденост, чувството й за отговорност и втурване в нещата, в което има нещо детинско чисто и наивно…” Просто, мислела съм си го това винаги за Аглика Маркова и много ми хареса, че го прочетох така формулирано. Но той е извел за нейно заглавие  „Крайната цел на превода е взаимното разбирателство”. Хубаво, но аз бих извела от нейното интервю – „Преводът е творчество, за което са задължителни познания и много голяма доза скромност.”

Иглика Василева – за нея е извел – „Най-важното нещо – да станеш повече човек”. Така завършва интервюто, което е прекрасно. А аз бих дала – „Преводът е едно интерпретаторско изкуство, в което ти си вторият – това е изкуство на подчинението”. Не знам дали виждате, че има някаква страхотна връзка върху онова, което съм извела и за Аглика – как двама различни големи майстори в превода клонят все към това и повечето интервюта наблягат на това – много познания, много скромност, много пренебрегване на своето Аз, в полза на това да доведеш до сънародниците си чуждото и да им стане разбираемо и мило за него.

Здравка Петрова – Емо е извадил „Да откриеш онова, което е скрито отвъд думите”. За мене: „Преводаческата професия прилича на актьорската, това е едно превъплъщаване”.

Иван Тотоманов – „Обичай книгите и се постарай да ги обикнат още и още хора” – тук мнението ми съвпада напълно с предложеното от Емо заглавие. И понеже аз съм речникар, то после Иван Тотоманов лично ще го поздравя и почерпя с каквото иска. Такова хубаво анализиране на ползата от речника и какво е този справочник, че той не ти дава нищо наготово, но той ти раздвижва сивите клетки – Иване, имаш всичко от мене. Ако искаш, де! (смях)

За Ганчо Савов също нямам възражения в изведеното от Емо –„Ганчо Савов или за куражът да издържиш”.

За Катя Клайн – за мен заглавието е „Да превеждаш на майчиния си език, защото той е безкрайно голям”.

Съгласна съм и с това, което е извел за Румяна Станчева –„Влюбена птица е преводачът” – това отговаря и на натюрела и ми е приятно.

Разговорите с Мая Ценова и Азиз Таш са без друго заглавие, но там има нещо много динамично, като прочетете, ще видите – нещо, което отпраща към погледа на по-младото поколение към още живите негови учители, към онова, което е спецификата на техния език – арабския. В арабския свят към преводачите се отнасят с огромно уважение.

Владо Трендафилов – може би следващата книга е добре Емо Басат да си я кръсти „Преводът е скритото сърце на оригинала” или това да е мото под логото на Съюза на преводачите в България. По-истинско нещо от това за мен няма.

Кристин Димитрова – извел е за нея „Танцуващата с метафори”, както при Румяна Станчева. Да, и двете са много артистични, но аз тук бих извела: „Ако се смяташ за по-умен от автора, напиши си свой текст” (смях). Нали, това съдържа всичко за превода и поуката какво да прави.

И за г-жа Надежда Андреева, светла й памет, Емо е добавил: „Или за страстта на думите” – да, страхотно е! Тук съм се потопила в такава дълбина на културна информация и асоциации, че още ми е приятно да живея в нея.

И последното – това, което е извел за Драгомир Петров, светла му памет – „Преводът на поезия е изкуство”, но аз не съм съгласна и бих извела –  „Преводът на поезия е може би преминаване от един свят в друг свят, в друга действителност”. (ръкопляскания)

Митко Новков: – Много благодаря на Сабина, тук имам инструкции от главния герой Емил Басат, предавам микрофона на госпожа Аглика Маркова, която да каже няколко думи. Аз съм само изпълнител.

Аглика Маркова: – Първо – искам да благодаря на Емил. Всеки от нас му е благодарен, защото е страшно приятно и е приятен гъдел, естествено, да прочетеш нещо за себе си, от себе си. И не само за себе си. Аз съм му благодарна за повече неща, и знам, че като ги изредя, ще се съгласите с мен. И от предишните, и от третата книга на „Преводът – лица и маски” лично аз научих много и интересни неща за колегите около себе си. Не толкова за начините, по които всеки схваща естеството на работата си и начина, по която я върши, колкото дребни факти, епизоди от живота, които допълват образа на колегата до нас.

Но и това не е всичко. Направеното от Емо надхвърля личното. Като национален съюз на българските преводачи ние имаме един неоправдан пропуск: нямаме съхранена архива на колегите, които са работили преди нас, с които работим сега. Интервютата на Емо до голяма степен запълват този пропуск. Емил прави нещо извънредно ценно – той запълва една много отдавна зейнала празнина. Като национален съюз на преводачите ние сме длъжни към паметта на своите колеги преди нас и към живота на колегите, които работят с нас, евентуално и към бъдещите си колеги. Но за това да му мислят тези, които идват сега на пост.

Второ – исках да опровергая мъничко Сабина. И да се обърна към всички млади преводачи: хубаво ще бъде, ако научите нещо от нас, но не разчитайте на това. Не мога да обещая, че някой ще научи нещо от мен, тъй като аз самата ще се уча да последния си ред и съм сигурна, че ще се съгласите с мен. Няма превод, който да не ти покаже къде бъркаш и какво трябва да научиш.

Почти на последно място слагам това, че Емил трябва да продължава да издава такива томове по една проста причина. Писна ми да ми викат: „Твоят колега Бенбасат”, а аз да казвам: „Моят колега е Басат (смях). Алберт Бенбасат е друг човек. Вярно е, че те работеха заедно в Министерството на културата, но забранявам да ги бъркате.” Г-н Бенбасат, извинявайте, ако сте се обидили в момента.

И завършвам с един трагикомичен разказ: преди седмица получих имейл от непознат човек, млад, ако се съди по въпроса му. Въпросът му беше: кажете ми как да стана преводач. Обясних, че не мога да отговоря на този въпрос с едно изречение и получих следната оценка (цитирам по памет): хайде де, за това не се иска Нобелова награда, щом не знаете след толкова преведени книги, това не говори добре за вас и за професията ви.

Е, точно за това са необходими томовете с интервютата на Емо – белким такива като споменатото нафукано игнорамусче попрочетат някои от тях и поразберат поне отчасти що е то превод и има ли той почва у нас! Благодаря ви! (ръкопляскания)

Митко Новков: – Няма по-голямо удоволствие да те сбъркат с Емил Басат, може би по-голямото е да те сбъркат с Алберт Бенбасат.

Но Емил Басат, който не е Алберт Бенбасат, ми каза да поканя Иглика Василева!

Иглика Василева: А!(ръкопляскания)

Митко Новков: – Изненада!

Аглика Маркова: – Чакай, чакай, да ти кажа как се обръщаме ние с Иглика една към друга! Обажда се Иглика: „А-глико, обажда се И-глика”.(смях)

Иглика Василева: – Много ми е приятно тук, че всички заедно сме се събрали. Единственото нещо, което мога да кажа е някак си, обръщайки поглед назад, за тези хора от които сме се учили. Не го казвам ей така, защото ние си ги знаем. Ще кажа нещо, което може би съм споменала и в интервюто. Когато превеждах онази дебела книга „Одисей”, която е пълна с цитати, къде скрити, къде явни – невероятно нещо, една енциклопедия, огромно удоволствие ми достави това, че всички тези книги, като се почне от Библията, Шекспир, Йейтс, Блейк, Дикенс, да не ги изброявам всичките – всичко това нещо, цитирано, аз го намерих на български език, което беше истинско щастие за мен. И винаги съм казвала – по някакъв начин, тези колеги от които сме се учили, на които сме сравнявали преводите, пред които сме се кланяли, макар и с едно изречение, макар и със съответния израз – те фигурират там като  съпреводачи, така да се каже. Благодаря ви и благодарности за всички тях. Дано и младите някак си искат да станат по-добри, въпреки че нашето време май че не е много на литературата – така поне на мен ми се струва, странят младите от литературата. Аз тука имам едни часове в университета и ги виждам как се отегчават.(ръкопляскания)

Митко Новков: – А сега – Иван Тотоманов!

Иван Тотоманов: – Здравейте! Аз бих могъл да говоря много дълго, но ще ви разкажа една приказка. Тук малко я е объркал Шекспир. Става дума за един крал Ричард Трети, онзи, който търчал като луд и викал: „Книга, книга, цяло царство давам за книга!”(смях) Та така! Яхал си той по зелената английска дъбрава, ще познаете, че английските дъбрави и морави са зелени, излязъл на една морава и що да види – къща. А на къщата горе бик. „Що ще тоя бик на къщата и на покрива?” – рекъл си крал Ричард. Дигнал си лявата си ръка, за да спре свитата си, хванал в дясната си ръка меча, за всеки случай, минал отзад и що да види горе – една паянтова стълба, подпряна на стрехата и на паянтовата стълба, една паянтова остеопорозна, почти бабичка, държи бик, който тежи две хиляди фунта, един тон. Рекъл и той: „Матушка, стрино, какво правиш горе?” Тя, понеже не знаела, че говори с крал, му рекла така: „Ми, чедо, то като се отели беше едно таквоз мъничко теленце. И като беше такова мъничко много искаше да види тая дуня.” А тази дума я използвам специално, защото, когато я чух през 1988 година от устата на Бети Биджерано, мед ми капна на сърцето. А мед ми капна, защото ние с вас всичките не само правим думите, но трябва и да ги пазим. И бабичката продължила разказа си: „И оттогава ката ден аз си го качувам горе, аз поостарех малко, то понаедре, ама ден подир ден, така върви”. „Халал ти вера! – рекъл Ричард Трети, все пак той бил потомък на кръстоносци и ги разбирал тия работи, махнал на оръженосците да продължат и да не тормозят бабата и продължил да си търси книгата. А книгата нямало да бъде написана още 500 години и щяла да се казва „По-високо билото майстори! Има и други преводи!” А поговорката, с която искам да свърша  – тук г-н Иво Панов ще ви каже дали е персийска или софийска е следната: „И най-дрипавото конярче може да заведе любимата кобила на падишаха на водопоя. Обаче и хилядата облечени с коприна царски коняри не могат да я накарат да пие.” Та нашата работа е, освен да си заведем добичетата, в хубавия, първия смисъл на думата, а не в пейоративния, до реката, по-точно да докараме реката до тях, ние да ги заведем, а който иска да пие, да пие.”(ръкопляскания и смях)

Митко Новков: – Г-жа Екатерина Клайн!

Екатерина Клайн: – Мили колеги, мили приятели! Щастлива съм, че дойде този момент да поздравим г-н Емил Басат с книгата, в която и ние фигурираме. Аз също съм вътре, обаче не само като преводач, а и като представител на поета Густав Хайнзе, с гражданско име Йозеф Клайн, който по волята на съдбата е моя баща. (Тя разказа част от житейския път на баща си като поет и преводач, приятел на повечето български поети и писатели от 30-години насам, кореспондирал си с Рилке и с Хесе; после прочете афоризми и стихове на баща си преведени от нея.)

Митко Новков: – Много благодарим на г-жа Екатерина Клайн. А сега ще дам думата на г-н Станчо Андреев, роднина на Надежда Андреева.

Станчо Андреев: – Добър вечер на всички! Искам да изразя своето невероятно впечатление и уважение към вас – преводачите. И мисля че е недостатъчно да се каже на преводачите: вие сте изключителни творци. Защо ми е трудно? Защото съм инженер по образование, работил съм 45 години в енергетиката. Представете си какво мога да кажа на вас. Но онова, което искам да изкажа на г-н Емил Басат, е моята изключителна благодарност и поклон затова, че се е наел с това дело и издава своята трета книга от поредицата „Преводът – лица и маски” и разбира се, с чувство на гордост, че в нея е включил интервю с моята първа братовчедка – проф. д-р Надежда Андреева. Това, което той е казал в книгата си за всички, с кратките изрази, това, което вие добавихте, ме впечатли силно. Надежда Андреева ми е първа братовчедка по линия на моя баща, но за мен тя е „Како Наде”. Родът ни е даскалски, будителски и затова искам да кажа, че и преводачите са будители и трябва да се уважават като такива. „Како Наде” наследява частица от този будителски, даскалски наследствен ген в рода ни (поради това един от клоновете на този род приема името Даскалови). Отново благодаря на всички, които сте в залата. Накрая искам да кажа още нещо. Ще направя всичко, което зависи от мен Надежда Андреева да получи едно по-достойно място в паметта ни. Научавам, че тя има две неиздадени книги, ръкописите на които се намират в издателство ПИК, Велико Търново – „Не виждам разум в тоя свят. Сравнителни есета на Асен Разцветников” и „Немските българисти за България и българската култура”. Те не са издадени поради липсата на спонсори. Много бих искал да се съберат средства за тяхното издаване. Благодаря ви за вниманието!(ръкопляскания)

Митко Новков: – А сега – „Червената армия, Янко Музиканта и питбула”: Емил Басат.

Емил  Басат: – Скъпи приятели, не знаете колко щастлив ме направихте тази вечер. Искам да ви благодаря на всички, за всички тези години, които прекарахме заедно. Искам да припомня само, че всичко започна 1984 година, когато в „Софийски вести” излязоха първите десет интервюта с най-големите – за съжаление никой от тях, влезли в първата ми книга, не е между живите. Имах невероятното щастие да общувам наистина с елита на нашата нация. Защото всички тези хора, с които аз се срещах от тогава до днес са лицето на нашата култура, лицето на нашата държава и без тях лицето на тази държава щеше да изглежда още по-ужасно. Но всички ние сме това, което сме, благодарение на техния труд и техните усилия, както и на усилията на всички преводачи откак свят светува!

Защото в началото беше преводът! Това е нещото, което моят учител и непрежалим приятел проф. Никола Георгиев, който ни напусна неотдавна, каза на премиерата на първата ми книга, „Чешки триптих. Образи на българската литература в профил и анфас”, издадена съвместно с друг мой незабравим приятел Величко Тодоров, през 1995 г. В този триптих се включи и още един мой приятел: Алберт Бенбасат, с когото имахме щастието да бъдем в Прага и в резултат на това се появи тази книга, в която бяха представени най-добрите чешки българисти и преводачи. След това, през 2007 година, излезе първата книга „Преводът – лица и маски” и тук отново ще спомена името на своя учител Никола Георгиев, кръстник на тази поредица. В 2010 година излезе втората, третата, настоящата – „многострадална Геновева” излезе след девет години. Но както е казано в Книгата –„никое добро не остава ненаказано”, но – прави добро и не се обръщай назад.

Ще ви прочета един кратък текст, който написах преди два дни:

 

 

Имало едно време…

Така започват всички приказки. Та имало едно време едни хора, дето можели да разгадават казаното от други хора, повечето от останалите хора не разбирали какво казват чужденците, та се наложило някой да им разтълкува казаното от тях със свои думи. И така се родил преводът. Щото без превод могат да станат големи поразии. Може и война да избухне, ако знаещите не разберат правилно какво са казали или са искали да кажат чужденците. И когато те са превели или разтълкували правилно казаното от тях, е наставало едно празнично веселие и всички са се прегръщали и побратимявали.

Защото езиците и знаенето им побратимяват и свързват, а незнанието им ни хвърля в мрак.

Преди доста години, като си живеех като птичка божия, изведнъж ме осени мисълта да се срещна с тези „влюбени птици“ – преводачите. И полетът ми продължава и до днес и радостта, която изпълва сърцето ми, сигурно ще продължи, докато съм жив. Защото като си намериш мястото и започнеш да записваш историите на всяка влюбена птица, така се прехласваш, че чак не можеш да се спреш. Та и аз лека полека станах „влюбена птица“, намърдах се в ятото им, почнах да мътя яйцата им и докато мътех, записвах историите на всяко бъдещо пиле.

Ето пред вас сега е поредното ми измътено яйце. То малко престоя, но се надявам да не е някой запъртък, ами поредното влюбено пиле.

Отгледах моите птици с любов, защото с каквито се събереш, такъв ставаш – заразяваш се с техните болести. Казва ми една от героините на тази книга Мая Ценова, че била „болна от превод”. А аз се влюбих в тези влюбени птици, преводачите и най-необезпокоявано си летя сред тях, слушам приказките им и ги записвам. И както казва Иван Тотоманов – „книгите остават, добри или лоши“.

Надявам се и тази да остане и да разкаже малко от историята на моите герои, научили ме да обичам книгите.

И накрая ще завърша с един прекрасен стих  ̶  поговорка от ХІІ век, преведен от Надежда Андреева:

Живея и не знам до кога,

Ще умра и не знам кога,

Пътувам и не знам за къде,

Чудя се на своето весело сърце.

 

Благодаря ви за всичко!

Благодаря на всички (ръкопляскания)! Благодаря на моя издател Живко Кушев от „Парадигма”, на моя приятел Гриша Ангелов, който за моята 60-годишнина ми подари портрета, който виждате на задната корица на книгата и който озадачи доста хора, но ние си го харесваме. В хола ни до този портрет стои и портретът на жена ми – все едно сме някакви аристократи. Благодаря на моята съпруга, най-близкият ми приятел и редактор на всичките ми книги – Елена (ръкопляскания). Надявам се да продължим онова, което сме замислили със Сабина Павлова, с „Бохемия клуб”: сега е наред тази чешка книга, в която да представим по достоен начин най-добрите български бохемисти, има идея за немска книга и т. н. Така че, да сме живи и здрави, да можем да се събираме.

Благодаря на СПБ и на списание „Панорама”, в което излязоха повечето от интервютата, включени в книгите ми и се надявам, че ще имам още дни и години, за да мога да обезсмъртя още от вас.

Благодаря ви и бъдете благословени!(ръкопляскания)

Митко Новков: – Много благодаря на Емил Басат за всичко това, което прави. Аз понеже винаги му измислям някакво определение за нещата, които извършва с превода, мисля да приключа и тази прекрасна и хубава вечер с нещо подобно. Много си мислех какво върши той. Един път беше, че вървеше като Червената армия – където мине, всичко пораства, така да се каже (смях). Друг път беше Янко Музиканта, защото има такава силна и стабилна физика като него, но е също толкова талантлив и мислейки си за тази вечер си дадох сметка, че всъщност той за превода едно нещо, което ние го знаем от римската история и е довело до немного благоприятни последици. Знаете за Катон Стари, който непрестанно е повтарял „Картаген трябва да бъде разрушен! Картаген трябва да бъде разрушен!”

Емил Басат непрекъснато повтаря: „Преводът трябва да бъде възвеличен! Преводът трябва да бъде възвеличен!”

Емил Басат е един АнтиКатон! Благодаря Ви! (ръкопляскания) Време е за автографи!

Емил Басат: – И заповядайте да се почерпите за моята 70-годишнина и за излизането на книгата ми.

Мария Петкова: – Може ли и аз да кажа няколко думи?

Митко Новков: – Може, разбира се!

Мария Петкова: – Искам да пожелая това, с което завърши Емил Басат: да продължи тази своя дейност, защото той върши нещо изключително важно. Всички знаят, че нашата професия е в самота, неосветена, ние попадаме рядко под светлината на прожекторите. Нашият труд е невидим, но никой не може без нас. Това, което прави Емил Басат просто осветява труда на една огромна армия скромни труженици, а това, че извлича техните разкази, техните лични изповеди, е най-ценното. Защото всеки от първо лице на преводача може да научи неговата история. Затова мисля, че той заслужава не само да му пожелаем да продължи своите пътувания в света на превода и преводачите, но и да продължи да пътува в красивия свят на литературата. Бих предложила Съюзът на преводачите да подпомогне усилията на Басат в тази изключително важна негова дейност. Пожелавам му дълги години да продължава тази своя мисия.(ръкопляскания)

Митко Новков: – 70 години Емил Басат – ей там на масата!

Емил Басат: –  Заповядайте да се почерпите!

Записал: Емил Басат