Tag Archives: роман

Представяме: Откъс от романа „Самотен мъж“ на Кристофър Ишъруд в превод на Иглика Василева

Крис­то­фър Ишъ­руд (1904 — 1986) е анг­ло-аме­ри­кан­с­ки писа­тел. Роден в Анг­лия, но живее в САЩ. Най-извес­т­ни­те му твор­би са „Сбо­гом на Бер­лин“, сбор­ни­кът с раз­ка­зи „Каба­ре“ и „Само­тен мъж“.

Бла­го­да­рим на Игли­ка Васи­ле­ва и на изда­тел­с­т­во „Лист“ за любез­но пре­дос­та­ве­ния откъс.

- След мно­го лета уми­ра лебе­дът.1

Джордж овал­ва думи­те в уста­та си с така­ва пре­си­ле­на мело­дич­ност, с така­ва без­срам­на насла­да, че те прозву­ча­ват като паро­дия на начи­на, по кой­то реци­ти­ра У. Б. Йейтс. (Удар­но набля­га на уми­ра, за да ком­пен­си­ра оно­ва И, кое­то Олдъс Хък­с­ли сам е пре­мах­нал от нача­ло­то на ори­ги­нал­ния стих.) После, след като вече е успял да стрес­не или най-мал­ко­то да при­тес­ни една част от сту­ден­ти­те, той оглеж­да ста­я­та иро­нич­но ухи­лен и каз­ва тихо, съв­сем по даскалски:

- Би тряб­ва­ло досе­га всич­ки да сте про­че­ли рома­на на Хък­с­ли, като се има пред­вид, че ви го въз­ло­жих пре­ди цели три седмици. 

С край­че­ца на око­то си забе­ляз­ва оче­вид­но­то недо­у­ме­ние на Бъди Сорен­сен, кое­то не е нещо нео­чак­ва­но, как­то и повдиг­на­ти­те раме­не на Естел Окс­форд заед­но с ней­но­то въз­му­те­но „това-пък-сега-откъ­де се взе“, кое­то е далеч по-сери­оз­на реак­ция. Естел е една от най-умни­те сту­дент­ки. И точ­но защо­то е умна, съз­на­ва още по-болез­не­но фак­та, че е чер­но­ко­жа – оче­вид­но мно­го пове­че от оста­на­ли­те цвет­но­ко­жи сту­ден­ти в кла­са: всъщ­ност тя е свръх­чув­с­т­ви­тел­на. Джордж подо­зи­ра, че тя го подо­зи­ра във все­въз­мож­ни видо­ве фина дис­к­ри­ми­на­ция. Веро­ят­но тя не е при­със­т­ва­ла в ста­я­та, кога­то им е казал да про­че­тат рома­на. По дяво­ли­те, би тряб­ва­ло да го е забе­ля­зал и да я осве­до­мил след това. Той мал­ко се стра­ху­ва от нея. Освен това я харес­ва и съжа­ля­ва за недо­ра­зу­ме­ни­е­то. Освен това нена­виж­да начи­на, по кой­то тя го кара да се чувства.

- Ами доб­ре – про­дъл­жа­ва той с кол­ко­то е въз­мож­но по-при­ятен глас, – ако някой от вас все още не го е про­чел, не е чак тол­ко­ва важ­но. Само слу­шай­те вни­ма­тел­но как­во ще бъде каза­но тази сут­рин, след кое­то може да го про­че­те­те и да реши­те дали сте съг­лас­ни или не.

Поглеж­да към Естел и се усмих­ва. Тя отвръ­ща на усмив­ка­та му. Зна­чи, този път всич­ко ще е наред.

- Загла­ви­е­то, раз­би­ра се, е цитат от сти­хот­во­ре­ни­е­то на Тени­сън „Титон“. И, меж­ду дру­го­то, дока­то сме още на загла­ви­е­то – кой е Титон?

Мъл­ча­ние. Мес­ти погле­да си от лице на лице. Никой не знае. Дори Дра­йър не знае. Божич­ко, кол­ко типич­но е всич­ко това! Титон не ги инте­ре­су­ва, защо­то стои доста по-далеч от тема­та. Гра­да­ци­я­та е Хък­с­ли, Тени­сън, Титон. Гото­ви са да стиг­нат най-мно­го до Тени­сън, но не и да напра­вят още една крач­ка. Дотам спи­ра любо­пит­с­тво­то им. Защо­то, пона­ча­ло, изоб­що не им пука

- Наис­ти­на ли иска­те да ми каже­те, че нито един от вас не знае кой е Титон? Че никой от вас не си е напра­вил тру­да да про­ве­ри кой е? Е, тога­ва, моят съвет към всич­ки вас е да отде­ли­те вре­ме през уикен­да и да про­че­те­те „Гръц­ки мито­ве“ на Грейвс, как­то и само­то сти­хот­во­ре­ние. Тряб­ва да ви кажа, че недо­у­мя­вам как е въз­мож­но някой да пре­тен­ди­ра, че даден роман го инте­ре­су­ва, без дори да се запи­та как­во озна­ча­ва загла­ви­е­то му.

Едва заглъх­нал този негов изблик на раз­драз­не­ние и Джордж вече се чуди как­во да пра­ви. О, божич­ко, ста­ва про­ти­вен! А най-лошо­то е, че нико­га не знае кога подоб­но дър­жа­ние няма да го спо­хо­ди отно­во. Не успя­ва да се въз­дър­жи навре­ме. Сега, засра­мен, отбяг­ва погле­ди­те им – осо­бе­но на Кени Потър – заби­ва взор висо­ко в сре­щу­по­лож­на­та стена.

- Е, да започ­нем от нача­ло­то. Вед­нъж Афро­ди­та спи­па­ла люби­мия си Арес в лег­ло­то заед­но с Еос, боги­ня­та на зора­та. (И дока­то сте на тема­та най-доб­ре да про­ве­ри­те как­во оли­цет­во­ря­ват всич­ки те.) Афро­ди­та, иска ли пита­не, се вбе­си­ла и прокле­ла Еос да се влюб­ва до уши във вся­как­ви кра­си­ви простос­мър­т­ни мом­че­та, за да й даде урок пове­че да не зака­ча бого­ве­те на дру­ги­те.  (Някой се раз­сми­ва при тези думи и Джордж се успо­ко­я­ва: беше се опа­ся­вал, че те ще се оби­дят от него­ви­те нази­да­тел­ни думи.) Все още без да свеж­да очи, той про­дъл­жа­ва с присмех в гла­са си. — Еос страш­но се при­тес­ни­ла, но ско­ро уста­но­ви­ла, че изоб­що не е в със­то­я­ние да се кон­т­ро­ли­ра и започ­на­ла да похи­ща­ва обик­но­ве­ни мом­че­та от земя­та и да ги пре­лъс­тя­ва. Титон бил един от тях. Исти­на­та е, че взел със себе си и своя брат Гани­мед, ей така, за ком­па­ния… —  (Този път сил­но кис­ка­не откъм раз­лич­ни мес­та в ста­я­та). – Но за зла участ Зевс зър­нал Гани­мед и вед­на­га лудо се влю­бил в него. – (Ако сес­т­ра Мария се е шоки­ра­ла, това няма да е доб­ре. Джордж оба­че не поглеж­да към нея, а към Уоли Бра­йънт – за кого­то той е пове­че от сигу­рен… и, естес­т­ве­но, Уоли се хили страш­но дово­лен.) – И така, като раз­би­ра, че тя все едно ще тряб­ва да се отка­же от Гани­мед, Еос се обър­на­ла с мол­ба към Зевс дали в замя­на не би дарил Титон с без­смър­тие? Зевс й отвър­нал, ама раз­би­ра се, защо не? И го напра­вил. Но Еос била тол­ко­ва глу­па­ва, че забра­ви­ла да измо­ли и веч­на мла­дост за Титон. Меж­ду дру­го­то, това може­ло да се уре­ди съв­сем лес­но; Селе­на, боги­ня­та на луна­та, успя­ла да го издейс­т­ва за сво­е­то мом­че Енди­ми­он. Един­с­т­ве­ни­ят проб­лем бил в това, че Селе­на изоб­що не се инте­ре­су­ва­ла от нищо дру­го, освен от целув­ки, дока­то Енди­ми­он имал дру­ги щения и тога­ва тя го пото­пи­ла в неп­ро­бу­ден сън, за да стои мирен. Не е кой знае как­ва рабо­та да бъдеш кри­сив за веч­ни вре­ме­на, ако сут­рин, като се събу­диш, не може да се поглед­неш в огле­да­ло­то. (Сега поч­ти всич­ки се усмих­ват… да, дори сес­т­ра Мария. Джордж сияе насре­ща им. Тол­ко­ва мра­зи неп­ри­ят­нос­ти.) – Докъ­де бях стиг­нал? О, да… и така, кле­ти­ят Титон посте­пен­но се превръ­ща в про­ти­вен, ала без­смър­тен ста­рец… (Силен смях.) – А Еос с типич­но­то за вся­ка боги­ня без­сър­де­чие, се отег­ча­ва от него и го заключ­ва в спал­ня­та си. Той оглу­пя­ва все пове­че и пове­че, гла­сът му ста­ва все по-пис­к­лив и по-пис­к­лив, дока­то един ден се превръ­ща в цикада.

Това е ужас­но неза­до­во­ли­тел­на раз­връз­ка. Джордж не очак­ва, че може да про­ра­бо­ти и точ­но така ста­ва. Гос­по­дин Сто­е­сел е като обе­зу­мял, нищо не раз­би­ра и се обръ­ща към Дра­йър с отча­ян шепот. Дра­йър му обяс­ня­ва шеп­неш­ком, но това още пове­че го обър­к­ва. Най-накрая оба­че гос­по­дин Сто­е­сел про­умя­ва и възкликва:

- Ах, зо… айне Zikade! – в гла­са му се дола­вя укор, с кое­то загат­ва, че Джордж и цели­ят анг­ло-аме­ри­кан­с­ки свят про­из­на­сят погреш­но думата.

В този момент Джордж отно­во се обаж­да, този пък с лека про­мя­на в отно­ше­ни­е­то. Пове­че не ги ухаж­ва, не ги забав­ля­ва; гово­ри им със строг и авто­ри­те­тен тон. Това е глас на съдия, кой­то обоб­ща­ва фак­ти­те и дава ука­за­ния на съдеб­ни­те заседатели.

- В общи линии осно­ва­ни­е­то на Хък­с­ли да избе­ре това загла­вие е оче­вид­но. Но, вие тряб­ва да се запи­та­те докол­ко под­роб­нос­ти­те съот­вет­с­тват на обсто­я­тел­с­т­ва­та в исто­ри­я­та. Напри­мер, Пети­ят граф на Гонис­тър може да бъде въз­при­ет като въп­лъ­ще­ние на Титон, тъй като сами­ят той накрая се превръ­ща в май­му­на, как­то Титон — в насе­ко­мо. Но как­во ще каже­те за Джо Стойт? И док­тор Обис­по? Той при­ли­ча мно­го пове­че на Гьо­те­вия Мефис­то­фел откол­ко­то на Зевс. И коя е Еос? Във все­ки слу­чай не е Вир­джи­ния Мон­си­пъл! Най-мал­ко­то защо­то спо­ред мен сут­рин тя не е в със­то­я­ние да ста­ва доста­тъч­но рано. – Никой не схва­ща шега­та. Джордж оби­ча да пус­ка по някоя шега от вре­ме на вре­ме, измън­к­ва я под носа си съв­сем по анг­лийс­ки, макар да знае от опит, че пол­за няма. Леко раз­драз­нен от лип­са­та на реак­ция той про­дъл­жа­ва с поч­ти кав­га­джийс­ки тон. – Но, пре­ди да про­дъл­жим, вие тряб­ва да реши­те за как­во се гово­ри в този роман.

И пре­кар­ват оста­тъ­ка от часа да си блъс­кат главите.

Отна­ча­ло, как­то вина­ги, наста­ва пъл­но мъл­ча­ние. Кла­сът седи, зяпа и по вся­ка веро­ят­ност раз­съж­да­ва над тази семан­тич­но стъ­пис­ва­ща ги дума. Как­во. За как­во се гово­ри? Е, това, кое­то Джордж иска от тях, е да кажат за как­во всъщ­ност ста­ва дума в рома­на. Те са гото­ви да кажат, че е за всич­ко, кое­то ще му харе­са, абсо­лют­но всич­ко. Защо­то поч­ти всич­ки, неза­ви­си­мо от сте­пен­та им на ака­де­мич­но обу­че­ние, дъл­бо­ко, дъл­бо­ко в себе си смя­тат цяла­та тая рабо­та, наре­че­на за как­во, за адс­ки досад­на и запле­те­на игра. Що се отна­ся до мал­ци­на­та, кои­то вече са кул­ти­ви­ра­ли у себе си под­хо­да за как­во, и той им е ста­нал като вто­ра при­ро­да, кои­то меч­та­ят един ден да напи­шат соб­с­тве­на кни­га на тема за как­во у Фок­нър, Джеймс или Кон­рад, доказ­вай­ки кате­го­рич­но, че всич­ки пре­диш­ни тъл­ку­ва­ния по въп­ро­са са били едно нищо – те извес­т­но вре­ме ще се въз­дър­жат от изказ­ва­не. Изчак­ват момен­та, кога­то ще могат да блес­нат като супер­де­тек­ти­ви, пред­ла­гай­ки стра­хот­на вер­сия вър­ху престъп­ле­ни­е­то на Хък­с­ли. Но меж­дув­ре­мен­но, нека дру­ги­те раз­чис­тят тере­на. Нека пър­во раз­бу­тат тинята.

Тиня­та раз­бут­ва, задъл­жи­тел­но, Алег­зан­дър Монг. Той, раз­би­ра се, знае как­во пра­ви. Не е глу­пав. Може би част от него­ва­та фило­со­фия като абс­трак­тен худож­ник е да смя­та, че всич­ко мета­фо­рич­но е просто детин­с­ко. Бял човек ще наст­ръх­не сре­щу подоб­на мисъл, но не и Алег­зан­дър. С кра­си­ва­та си китайс­ка усмив­ка, той заявява:

- Ами, ста­ва дума за тоя бога­таш, дето рев­ну­ва, щото смя­та, че е твър­де стар за него­во­то моми­че, освен това подо­зи­ра, че оня мла­ди­ят й е хвър­лил око, само дето той не е, пък изоб­що не се и надя­ва, тъй като тя и док­то­рът вече са се сду­ши­ли. И така, бога­та­шът заст­рел­ва мла­до­ка по погреш­ка, но док­то­рът успя­ва да поту­ли слу­чая и тога­ва всич­ки зами­на­ват за Анг­лия, за да откри­ят оня тип гра­фа, дето се е отдал на май­мун­с­ки лудо­рии с някак­ва дама в някак­ва изба…

Гръ­мог­лас­ни въз­тор­зи. Джордж се усмих­ва сниз­хо­ди­тел­но и казва:

- А къде оста­на­ха гос­по­дин Пордидж и гос­по­дин Проптър… те как­во правят?

- Пордидж ли? О, да …онзи, дето раз­би­ра защо гра­фът кльо­па раз­ни риби…

- Шара­ни.

- Точ­но така… А Проптър? – Алег­зан­дър се хили, чеши се по гла­ва­та, гри­мас­ни­чи. – Съжа­ля­вам, сър. Моля да ме изви­ни­те. Сно­щи си лег­нах чак някъ­де към два и поло­ви­на, опит­вах се да про­умея тоя кота­рак. Уоу! Абе, не ги раз­би­рам тия щуротии.

Пак смях. Алег­зан­дър си е изиг­рал роля­та. Пред­ста­вил е теза­та си наход­чи­во, като за пред тъл­па­та. Сега ези­ци­те се раз­вър­з­ват и раз­след­ва­не­то може да продължи.

Ето някои от кон­с­та­та­ци­и­те им:

Гос­по­дин Проптър не тряб­ва­ше да раз­пра­вя, че его­то е нере­ал­но; това само доказ­ва, че той не вяр­ва в човеш­ка­та природа.

Този роман пред­став­ля­ва ску­чен и абс­трак­тен мис­ти­ци­зъм. Меж­ду дру­го­то, за как­во ни е притряб­ва­ло да живе­ем вечно?

Този роман е умен, но цини­чен. Хъс­к­ли би тряб­ва­ло да пише с пове­че топ­ли­на за човеш­ки­те чувства.

Този роман е една чудес­на духов­на про­по­вед. Учи ни, че не ни е рабо­та да си пъха­ме носа в мис­те­ри­и­те на живо­та. Не тряб­ва да се заиг­ра­ва­ме с вечността.

Хък­с­ли е лала­джия по един заба­вен начин. Иска да се отър­ве от хора­та и да напра­ви све­та безо­пас­но мяс­то за живот­ни и духов­ни същности.

Да кажеш, че вре­ме­то е зло, защо­то зло­то се случ­ва във вре­ме­то, е все едно да кажеш, че оке­а­нът е риби, защо­то риби­те са в океана.

Гос­по­дин Проптър няма сек­су­а­лен живот. И това го пра­ви неу­бе­ди­те­лен като персонаж.

Сек­су­ал­ни­ят живот на гос­по­дин Проптър е неубедителен.

Гос­по­дин Проптър е при­вър­же­ник на Дже­фер­съ­но­ва­та демок­ра­ция, анар­хист, бол­ше­вик, нещо като пред­шес­т­ве­ник на Джон Бърчъровците.

Гос­по­дин Проптър е човек, кой­то бяга от дейс­т­ви­тел­ност­та. И това се виж­да от раз­го­во­ра му с Пийт за Граж­дан­с­ка­та вой­на в Испа­ния. Пийт е добро мом­че, пре­ди да попад­не под вли­я­ни­е­та на гос­по­дин Проптър, но анге­лът му е слаб и зато­ва започ­ва да вяр­ва в Бог.

Хък­с­ли наис­ти­на раз­би­ра жени­те. Това, дето пода­ря­ва на Вир­джи­ния розов мотор ску­тер е пер­фек­т­но попадение.

И така ната­тък и така ната­тък… Джордж стои и се усмих­ва, не каз­ва поч­ти нищо, оста­вил ги е да се забав­ля­ват. Той влас­т­ва над рома­на като пазач на кар­на­вал­на шат­ра, оку­ра­жа­ва тъл­па­та да се цели в мише­ни­те и да ги пра­ви на пух и прах; здра­вос­лов­но, непод­пра­ве­но забав­ле­ние. Но същес­т­ву­ват някои основ­ни пра­ви­ла, кои­то тряб­ва да се спаз­ват. Кога­то някой заго­во­ри за мес­ка­лин и лизер­ги­но­ва кисе­ли­на2, намек­вай­ки, че гос­по­дин Хък­с­ли е на крач­ка от това, кое­то се нари­ча нар­ко­ман, Джордж вед­на­га го скас­т­ря. А кога­то друг лука­во се опит­ва да пре­вър­ти клю­ча в рома­на – а няма ли, не би ли мог­ло да има някак­ва връз­ка меж­ду една про­чу­та дама и стрел­ба­та на Джо Стойт сре­щу Пийт? – тога­ва Джордж му отго­ва­ря с твър­до не; тази въл­шеб­на при­каз­ка е отдав­на обо­ре­на още през трий­сет­те години.

Но ето че идва ред на въп­рос, кой­то Джордж е очак­вал. И го зада­ва, раз­би­ра се, Май­рън Хърш, този неу­мо­рен заяд­ли­вец на тема еврейс­т­во и християнство.

- Сър, тук на стра­ни­ца 79 гос­по­дин Проптър каз­ва, че най-тъпи­ят текст в Биб­ли­я­та, е: те ме мра­зе­ха без при­чи­на. Да не би с това да иска да каже, че нацис­ти­те са били пра­ви да мра­зят евре­и­те? Хък­с­ли анти­се­мит ли е?

Джордж си поема дъл­бо­ко дъх.

- Не – отго­ва­ря му кротко.

И после, след извес­т­на пау­за на очак­ва­но умъл­ча­ва­не, кла­сът извед­нъж се оку­ра­жа­ва от пря­мо­та­та на Май­рън, зато­ва той повта­ря стро­го и на висок глас:

- Не… Гос­по­дин Хък­с­ли не е анти­се­мит. Нацис­ти­те не са били пра­ви да мра­зят евре­и­те. Но тях­на­та омра­за към евре­и­те не е била без осно­ва­ние. Никой нико­га не мра­зи без осно­ва­ние… Виж­те, дай­те да изва­дим евре­и­те от това урав­не­ние, ста­ва ли? Как­во­то и отно­ше­ние да има­те, в наше вре­ме е невъз­мож­но евре­и­те да бъдат обсъж­да­ни обек­тив­но. По вся­ка веро­ят­ност няма да е въз­мож­но и през след­ва­щи­те двай­сет годи­ни. Зато­ва нека да помис­лим вър­ху това в рам­ки­те на някое дру­го мал­цин­с­т­во, кое­то и да е, кое­то харес­ва­те, но да е мал­ка общ­ност… коя­то да не е орга­ни­зи­ра­на и да няма съз­да­де­ни коми­те­ти в ней­на защита…

Джордж поглеж­да към Уоли Бра­йънт с дъл­бок грей­нал взор, кой­то каз­ва, с теб съм, моя сес­т­ро от мал­ка­та общ­ност. Уоли е пъл­ни­чък и с нез­д­рав тен на лице­то, а вни­ма­ни­е­то с кое­то срес­ва къд­ра­ва­та си коса, под­дър­жа нок­ти­те си изпи­ле­ни и лаки­ра­ни, а веж­ди­те си — дис­к­рет­но изску­ба­ни, само го пра­ви да изглеж­да мно­го по-неп­рив­ле­ка­те­лен. Оче­вид­но, той е раз­брал погле­да на Джордж. При­тес­нен е. Няма зна­че­ние! Сега Джордж ще му даде урок, кой­то той нико­га няма да забра­ви. Ще обър­не очи­те на Уоли навът­ре към стес­ни­тел­на­та му душа. Ще му даде кураж да захвър­ли пила­та за нок­ти и да се изпра­ви пред исти­на­та за соб­с­тве­ния си живот…

- Ето, напри­мер, хора­та с лунич­ки. Оне­зи, кои­то нямат лунич­ки, не ги смя­тат за мал­цин­с­т­во. И те не са мал­цин­с­т­во в сми­съ­ла, за кой­то гово­рим. А защо не са? Защо­то мал­цин­с­т­во­то се смя­та за мал­цин­с­т­во, кога­то пред­став­ля­ва няка­къв вид запла­ха за мно­зин­с­т­во­то – реал­на или въоб­ра­жа­е­ма. Но никоя запла­ха нико­га не е съв­сем въоб­ра­жа­е­ма. Има ли несъг­лас­ни? Ако има, запи­тай­те се: как­во би напра­ви­ло това кон­к­рет­но мал­цин­с­т­во, ако извед­нъж, ей така за ден, се пре­вър­не в мно­зин­с­т­во? Нали раз­би­ра­те за как­во гово­ря? Е, ако не разаби­ра­те – помис­ле­те си отново!

Доб­ре… сега идва ред на либе­ра­ли­те, вклю­чи­тел­но, надя­вам се, и на всич­ки в тази стая, а те твър­дят след­но­то: „мал­цин­с­т­ва­та са просто хора, като всич­ки нас“. Точ­но така, мал­цин­с­т­ва­та са хора; хора, не анге­ли. Точ­но така, те са като нас… но не съв­сем като нас; да, до това се свеж­да доб­ре позна­то ста­но­ви­ще на либе­рал­на­та исте­рия, в коя­то започ­ваш да се само­заб­луж­да­ваш, че наиис­ти­на не виж­даш разика меж­ду един негър и един швед… (Защо, о, защо Джордж не се прест­ра­ши да каже „меж­ду Естел Окс­форд и Бъди Сорен­сен?“ Веро­ят­но, ако се беше прест­ра­шил, щеше да предиз­ви­ка атом­на екс­пло­зия от бурен смях и всич­ки щяха да се пре­гър­нат и да настъ­пи цар­с­т­во­то небес­т­но, точ­но тук в клас­на стая номер 278. Но, също тол­ко­ва веро­ят­но е, че нищо подоб­но няма­ше да се слу­чи.) Зато­ва, нека бъдем чес­т­ни, мал­цин­с­т­ва­та са хора, за кои­то допус­ка­ме, че изглеж­дат, дейс­т­ват и мис­лят раз­лич­но от нас и имат недос­та­тъ­ци, кои­то ние няма­ме. Може да не харес­ва­ме начи­на, по кой­то те изглеж­дат и дейс­т­ват, дори може да нена­виж­да­ме тех­ни­те недос­та­тъ­ци. И наис­ти­на е по-доб­ре, да си призна­ем, че не ги харес­ва­ме, че ги мра­зим, откол­ко­то да се опит­ва­ме да прикри­ва­ме чув­с­т­ва­та си с псев­но-либе­рал­на сан­ти­мен­тал­ност. Ако поглед­нем чес­т­но на чув­с­т­ва­та си, тога­ва ще раз­по­ла­га­ме с отдуш­ник, а има­ме ли отдуш­ник, тога­ва е по-мал­ко веро­ят­но да при­бег­нем до преслед­ва­не… Знам, че в днеш­но вре­ме на тази тео­рия се гле­да като на отжи­ве­ли­ца. Ние всич­ки се опит­ва­ме да вяр­ва­ме, че ако доста­тъч­но дъл­го не обръ­ща­ме вни­ма­ние на нещо, то просто ще преста­не да съществува…


1 На бъл­гар­с­ки загла­ви­е­то на въп­рос­ния роман на Олдъс Хък­с­ли е пре­ве­де­но като “Лебе­дът уми­ра след мно­го лета“ (ИК „Колиб­ри“, 2009), кое­то всъщ­ност е загла­ви­е­то, под кое­то рома­нът е пуб­ли­ку­ван в САЩ. Анг­лийс­ко­то му загла­вие е „След мно­го лета“ (1939 г.) – Б. пр.

2 По-извес­т­на като ЛСД/LSD. – Б. пр.

Представяме: Откъс от романа „Импала“ на Карол Давид в превод на Красимир Кавалджиев

Карол Давид е роде­на в Мон­ре­ал през 1954 г. в семейс­т­во­то на пре­сел­ни­ци от Ита­лия. Поете­са, рома­нист­ка, автор­ка на крат­ки раз­ка­зи, пре­по­да­ва­тел­ка по лите­ра­ту­ра. Със сво­е­то твор­чес­т­во се утвър­ж­да­ва като една от воде­щи­те фигу­ри на съв­ре­мен­на­та лите­ра­ту­ра на Кве­бек. „Импа­ла“, пост­ро­ен като мод­ни­те след вой­на­та фото­ро­ма­ни, е пър­ви­ят ѝ роман, изля­зъл в Мон­ре­ал през 1994 г. У нас кни­га­та е изда­де­на с под­кре­па­та на Канад­с­кия съвет за изкус­т­ва­та.
Пре­во­да­чът Кра­си­мир Кавал­джи­ев е роден през 1969 г. Завър­ш­ва френ­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет и след­дип­лом­на спе­ци­а­ли­за­ция в Париж. Пре­веж­дал е на бъл­гар­с­ки про­из­ве­де­ния от Албер Камю, Ромен Гари, Пат­рик Моди­а­но, Морис Метер­линк, Жорж Батай, Юлия Кръс­те­ва и др. Носи­тел на Спе­ци­ал­на­та награ­да на СПБ (2016) за пре­во­да си на френ­с­ки език на „Диле­тант“ от Чав­дар Мутафов.

Геро­и­ня­та и повес­т­во­ва­тел­ка на рома­на „Импа­ла“, пуб­ли­ку­ван на бъл­гар­с­ки език от изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“, Луи­за, е отгле­да­на от леля си Андже­ли­на, след като май­ка ѝ е осъ­де­на вмес­то баща ѝ за извър­ше­но от него убийс­т­во. Израс­на­ла без роди­те­ли, един ден Луи­за науча­ва, че май­ка ѝ е в затво­ра, и започ­ва да ѝ ходи на свиж­да­не, за да открие кол­ко са чуж­ди една на дру­га. Не след дъл­го май­ка­та се само­у­би­ва и вся­ка годи­на баща­та под нова само­лич­ност пола­га по една роза на гро­ба ѝ. Вед­нъж Луи­за го издеб­ва и се запоз­на­ва с него. Това пре­от­кри­ва­не на баща­та, кой­то вина­ги е бил една химе­ра, не може да не дове­де до тра­ги­чен край.
Загла­ви­е­то на рома­на е заим­с­т­ва­но от мар­ка­та на кола­та, коя­то май­ка­та на повес­т­во­ва­тел­ка­та е кара­ла в ней­но­то дет­с­тво – шев­ро­лет „Импа­ла“, кръс­тен на вид пър­га­ва афри­кан­с­ка анти­ло­па.
В тук помес­те­ния откъс от нача­ло­то на рома­на, любез­но пре­дос­та­вен от изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“, повес­т­во­ва­тел­ка­та науча­ва за само­у­бийс­т­во­то на май­ка си Кони в затво­ра.
Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то и на преводача!


КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА

Пре­вод от френ­с­ки Кра­си­мир Кавалджиев

За да те оби­чам, излъ­гах.
Тони Маса­ре­ли

ПЪРВА ЧАСТ

1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР

Не знам вече къде започ­ва и къде свър­ш­ва тази исто­рия. Дали посред нощ, или при­зо­ри? Как съм заспа­ла? С помощ­та на алко­хол или на сънот­вор­ни? Помня само оно­ва теле­фон­но обаж­да­не. Позвъ­ня­ва­не, от кое­то ти се обръ­ща сър­це­то. Питаш се кой си, отко­га същес­т­ву­ваш, с кого живе­еш. Стру­ва ти се, че съну­ваш, и тога­ва забе­ляз­ваш, че смърт­та е бли­зо. Пре­ди она­зи дата ника­къв знак не е сти­гал до теб. После се събуж­даш, обли­чаш тенис­ка, палиш лам­пи­те, вди­гаш щори­те, за да видиш дали све­тът диша. Све­тът спи, све­тът спи, свит на къл­бо като куче. Бър­зо се сви­ва, превръ­ща се в топ­ка в сто­ма­ха ти, хва­ща те за гър­ло­то и пове­че не те пус­ка. Просва те на пода и те нока­у­ти­ра.
Гла­сът идва­ше отда­леч – спо­ко­ен, улег­нал. В него няма­ше никак­ва уте­ши­тел­на нот­ка, никак­во съчув­с­т­вие.
Съоб­ща­ва­ше за смърт­та с неут­ра­лен тон, изреж­да­ше чис­ла, думи, зада­ва­ше въп­ро­си, на кои­то не бях в със­то­я­ние да отго­во­ря.
Гла­сът гово­ре­ше като нови­ни­те по теле­ви­зи­я­та в осем­най­сет часа, дава­ше мно­го инфор­ма­ция: дати, име­на, мес­та.
Извед­нъж каза: „Май­ка Ви умря. Наме­рих­ме я обе­се­на“. Лице­то в дру­гия край на лини­я­та затво­ри слу­шал­ка­та без предуп­реж­де­ние. Тога­ва кръв­та поте­че, раз­ля се по цяла­та стая, аз вече не помръд­вах. Дет­с­ки кош­мар. Река от кръв, коя­то вла­чи отпа­дъ­ци с приглу­шен тътен. Кош­ма­рът се изра­зя­ва­ше само в усе­ща­ния. Няма­ше сце­ни, нито пред­ме­ти, само овла­дян при­лив, кой­то отмер­ва­ше вре­ме­то. Тряб­ва­ше тяло­то ми да се слее с този маел­с­т­рьом, да се пре­вър­не в това отвра­ти­тел­но нещо.
Бях изгу­би­ла поня­тие за вре­ме. Нощ­та вече неп­ре­къс­на­то ми нана­ся­ше рани, изоб­що не ми про­ща­ва­ше – хва­ща­ше ме отно­во и отно­во, без да ми оста­ви вре­ме да си поема дъх. Све­тът бе в дро­бо­ве­те ми, топ­ка­та оби­та­ва­ше гър­ло­то ми – кач­ва­ше се, сли­за­ше, наста­ня­ва­ше се в глас­ни­те ми стру­ни, реже­ше ги. Уста­та ми изплю­ва­ше све­та, избъл­ва­ше го.
Пред­ста­вях си как са я наме­ри­ли в обща­та баня – обе­се­на на душа, с люле­е­щи се във въз­ду­ха кра­ка, как са я отка­чи­ли. Има­ла е син белег око­ло шия­та. Точ­но пре­ди да сло­жи край на живо­та си, опи­та­ла да ми позвъ­ни, дока­то съм спа­ла, за да ми поис­ка прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живе­ех до паза­ра. Рано сут­рин­та ками­о­ни­те сно­вя­ха напред-назад, раз­то­вар­ва­ха сто­ка­та си по сер­ги­и­те. Сигур­но ми се е оба­ди­ла точ­но в този момент. Викът ѝ е бил заглу­шен от вико­ве­те на про­да­ва­чи­те. Бе се пре­вър­нал чис­то и просто в хлип, нес­по­со­бен да пре­ко­си прост­ран­с­т­во­то и да ме застиг­не в моя­та нощ. Сигур­но се е изгу­бил някъ­де към буле­вард „Сен Лоран“ сред дру­ги призра­ци.
В лява­та си ръка стис­ка­ла талис­ман, кой­то ми бе пре­да­ден заед­но с лич­ни­те ѝ вещи. Така изгу­бих тази, коя­то едва бях наме­ри­ла след дъл­го­го­диш­но тър­се­не, блуж­да­е­не и фрус­т­ра­ция. Кони Фера­га­мо, май­ка ми, отно­во изос­та­вя­ше дъще­ря си. В нощ­та, в коя­то научих за смърт­та ѝ, помис­лих, че аз също уми­рам, отне­се­на от гъл­ча­ва­та на гла­со­ве­те, от мра­ка и от души­те, кои­то ме умо­ля­ва­ха да ги изслу­шам за после­ден път, за да почи­ват в мир. Мно­го ми се иска­ше да ѝ простя как­во­то ми бе сто­ри­ла, само че не вед­на­га.
Тай­ланд­с­ки май­ки тлас­кат деца­та си към прости­ту­ция, дру­ги ги пре­би­ват до смърт; в Бра­зи­лия някои са при­ну­де­ни да ги изос­та­вят на ули­ца­та. Ескад­ро­ни­те на смърт­та се заемат с тях­но­то лик­ви­ди­ра­не. Май­ка ми зами­на, без нищо да поис­ка или да обе­щае, под­чи­не­на на нещо по-сил­но от нея.
Кога­то отво­рих очи, беше нощ. Дру­га нощ. В дру­га­та стая Джо­ни Кар­сън интер­вю­и­ра­ше Сти­ви Уон­дър. Андже­ли­на, моят ангел хра­ни­тел, ме наглеж­да­ше през рек­лам­ни­те пау­зи. Попи­ва­ше потта от чело­то ми, гово­ре­ше ми неж­но. Спах така някол­ко дни поред, а може би сед­ми­ци. Вре­ме­то вече няма­ше зна­че­ние. Вес­т­ни­ци­те и спи­са­ни­я­та се тру­па­ха на нощ­но­то шкаф­че. Връ­щах се от друг свят. Посте­пен­но започ­нах да ста­вам, за да се хра­ня, да се мия и да вър­ша дреб­ни­те все­кид­нев­ни задъл­же­ния. Нико­га пове­че не гово­рих­ме за теле­фон­но­то обаж­да­не, нито за май­ка ми.

2
ВЪЗНЕСЕНИЕ

От дни­те и сед­ми­ци­те, кои­то пре­ка­рах на лег­ло, помня гла­со­ве­те, кои­то сти­га­ха до мен през мра­ка. Неви­на­ги успя­вах да ги иден­ти­фи­ци­рам, те чес­то се прък­ва­ха от нищо­то – без­те­лес­ни, под­виж­ни, измъ­че­ни. Днес им при­да­вам фор­ма, оста­вям ги да ми гово­рят, да ме обзе­мат, рису­вам фрес­ка от зву­ци. Сега все­ки глас има лице и тяло. Отго­ва­рям на Кони, чувам я съв­сем ясно. Към гла­са ѝ се при­съ­е­ди­ня­ват и дру­ги гла­со­ве, кои­то нико­га по-рано не бях чува­ла. Така въз­тър­жес­т­ву­вах­ме над смърт­та.
От някол­ко дни Кони се явя­ва в съни­ща­та ми пре­об­ра­зе­на. Още има син белег на вра­та, но той ѝ стои като огър­ли­ца. Сама е, наис­ти­на, ала само­та­та вече не ѝ тежи как­то пре­ди. Помня онзи праз­ник през август, Въз­не­се­ние Бого­ро­дич­но1 , така и не раз­брах сми­съ­ла му, и все пак я виж­дам така, уст­ре­ме­на към небе­са­та, кога­то вече, най-сет­не, няма кой да я гле­да. Мина­ли са точ­но десет годи­ни, откак­то си отиде.
Не искай­те от мен да ви кажа неща, кои­то нямам осо­бе­но жела­ние да призная. Оста­ве­те ме да си спом­ням, дока­то тя уми­ра за десе­ти път. От квар­тал „Сен Лео­нар“ до „Риви­ер де Пре­ри“, като се мине през ули­ца „Дан­те“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъще­ря­та, истин­с­ка­та дъще­ря на Робер­то? Сега съм сира­че. Кони умря, Андже­ли­на бър­ка мина­ло и насто­я­ще. Оста­ват ми само оне­зи думи и кар­ти­ни, кои­то про­дъл­жа­ват да живе­ят в мен.
Дока­то съм жива, ще се ста­рая да изиг­ра­вам смърт­та, защо­то сега за мен е важ­но вся­ка про­лет да пола­гам цве­тя вър­ху гро­ба на мър­т­ва­та. Пра­хът от кос­ти­те ѝ, плът­та ѝ, коси­те ѝ под­хран­ва пръст­та. С него земя­та вече не е бед­на, може да я при­юти зави­на­ги. Кол­ко­то до душа­та ѝ, аз я нося как­то се носи дете, нес­по­соб­но да стои уве­ре­но на кра­ка. И кога­то се раз­де­ля с тяло­то си, няма да я изос­та­вя, ще отида при духа ѝ, къде­то и да се нами­ра той. Ще се въз­не­сем заед­но със сле­ти духо­ве и души, ще пре­ле­тим над оби­та­ва­ния от нас ост­ров, ще обхо­дим квар­та­ли­те, в кои­то живях­ме. Никой няма да оста­не неос­ве­до­мен за при­със­т­ви­е­то ни на тази земя.
_____________________
1 В като­ли­чес­ка­та тра­ди­ция на 15 август се отбе­ляз­ва не Успе­ние, а Въз­не­се­ние Бого­ро­дич­но – при­ема­не­то на Бого­ро­ди­ца на небе­са­та. – Б. пр.

Представяме: „Неутешимите“ от Казуо Ишигуро в превод на Владимир Молев

Пред­ста­вя­ме пре­ве­де­ния от Вла­ди­мир Молев роман на Казуо Иши­гу­ро „Неу­те­ши­ми­те“, изда­ден неот­дав­на от изда­тел­с­т­во „Лаби­ринт“.

Рома­нът „Неу­те­ши­ми­те” е пуб­ли­ку­ван през 1995 годи­на и пър­во­на­чал­но е посрещ­нат със сме­се­ни чув­с­т­ва. Рецен­зен­ти­те са пред­паз­ли­ви в оцен­ка­та си, а мно­го от чита­те­ли­те са разоча­ро­ва­ни от тази „нераз­би­ра­е­ма” и „нечи­та­е­ма” кни­га. И макар че още съща­та годи­на „Неу­те­ши­ми­те” пече­ли награ­да­та „Чел­т­нам”, коя­то се при­съж­да на худо­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние, оста­на­ло недо­о­це­не­но от пуб­ли­ка­та, тряб­ва да мине пове­че от едно десе­ти­ле­тие, пре­ди рома­нът да заеме пола­га­що­то му се мяс­то сред най-доб­ри­те образ­ци на съв­ре­мен­на­та анг­лийс­ка лите­ра­ту­ра. Допит­ва­не до воде­щи­те лите­ра­тур­ни кри­ти­ци във Вели­коб­ри­та­ния, про­ве­де­но от „Обзър­вър”, нареж­да „Неу­те­ши­ми­те” на тре­то мяс­то в кла­са­ци­я­та за най-доб­ра кни­га за пери­о­да 1980–2005 годи­на, а днес мно­зи­на я смя­тат за най-зна­чи­мо­то про­из­ве­де­ние на авто­ра, удос­то­ен с Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 2017 година.

Пред­ла­га­ме откъс, любез­но пре­дос­та­вен ни от пре­во­да­ча и издателството.

 

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Иши­гу­ро

(откъс)

 

Вед­на­га познах Фио­на Робъртс, моми­че от начал­но­то учи­ли­ще в сел­це­то в Устър­шир, с кое­то бях­ме ста­на­ли голе­ми при­яте­ли, кога­то бях на девет. Тя живе­е­ше бли­зо до нас, в подоб­на на наша­та къща на съща­та ули­ца и аз чес­то ходех у тях да си игра­ем сле­до­бед, осо­бе­но през теж­кия пери­од пре­ди зами­на­ва­не­то ни за Ман­чес­тър. Не я бях виж­дал отто­га­ва и зато­ва мал­ко се сеп­нах от обви­ни­тел­ния ѝ тон.

– А, да – измър­мо­рих аз. – Сно­щи. Да.

Фио­на Робъртс про­дъл­жа­ва­ше да се взи­ра в мен. Навяр­но зара­ди уко­ри­тел­но­то ѝ изра­же­ние от памет­та ми извед­нъж изплу­ва един сле­до­бед от наше­то дет­с­тво, кога­то седях­ме заед­но под маса­та в тра­пе­за­ри­я­та на роди­те­ли­те ѝ. Как­то обик­но­ве­но бях­ме про­ве­си­ли оде­я­ла и заве­си от всич­ки стра­ни, за да си напра­вим скри­ва­ли­ще. Сле­до­бе­дът беше топъл и слън­чев, но ние упо­ри­то отказ­вах­ме да изле­зем от наше­то скри­ва­ли­ще, седях­ме си там в задуш­на­та жега и сум­ра­ка. Аз гово­рех нещо на Фио­на, обяс­ня­вах се надъл­го и наши­ро­ко и доста раз­па­ле­но. Тя на някол­ко пъти се опи­та да ме пре­къс­не, аз оба­че про­дъл­жа­вах. Накрая, след като свър­ших, тя каза:

– Това е глу­па­во. Тога­ва ще си съв­сем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо про­тив – отвър­нах аз. – Харес­ва ми да съм самотен.

– Пак гово­риш глу­пос­ти. На кого му харес­ва да е само­тен? Аз ще имам голя­мо семейс­т­во. Най-мал­ко пет деца. И вся­ка вечер ще им при­гот­вям вкус­на вече­ря. – След това, тъй като не отго­во­рих, тя повто­ри: – Просто гово­риш глу­пос­ти. Никой не харес­ва да е сам.

– Аз харес­вам. Харес­ва ми.

– Как може да ти харес­ва да си самотен?

– Харес­ва ми. Просто ми харесва.

В инте­рес на исти­на­та бях напъл­но уве­рен в това, кое­то каз­вах. Рабо­та­та беше там, че към онзи сле­до­бед вече бяха мина­ли някол­ко сед­ми­ци, откак­то бях започ­нал мои­те „тре­ни­ров­ки”; даже всъщ­ност тази ми мания като че ли беше стиг­на­ла връх­на­та си точ­ка точ­но по това време.

Въп­рос­ни­те „тре­ни­ров­ки” бяха въз­ник­на­ли съв­сем слу­чай­но. Един мра­чен сле­до­бед си игра­ех сам навън – бях се уне­съл в някак­ва измис­ле­на игра, вли­зах и изли­зах от пре­съх­на­лия канал, раз­де­лящ реди­ца­та чина­ри от лива­ди­те, – кога­то извед­нъж се изпла­ших и ми се при­ис­ка да бъда при мама и тат­ко. Къща­та ни не беше далеч – виж­дах гър­ба ѝ в дру­гия край на поле­то – и въп­ре­ки това стра­хът ми бър­зо нарас­на и едва не се под­да­дох на под­ти­ка да хук­на към къщи с всич­ки сили през жила­ва­та тре­ва. Но по някак­ва при­чи­на – навяр­но вед­на­га бях свър­зал обзе­ли­те ме чув­с­т­ва с нез­ря­лост – аз се наси­лих да отло­жа тръг­ва­не­то си. В ума ми няма­ше и кап­чи­ца съм­не­ние, че съв­сем ско­ро ще хук­на през лива­да­та. Въп­ро­сът беше да задър­жа този момент още някол­ко секун­ди с уси­лие на воля­та. През след­ва­щи­те сед­ми­ци опоз­нах доб­ре осо­бе­на­та сме­си­ца от страх и въз­бу­да, коя­то изпи­тах, дока­то сто­ях вка­ме­нен в пре­съх­на­лия канал. За бро­е­ни дни мои­те „тре­ни­ров­ки” се пре­вър­на­ха в оби­ча­ен и изклю­чи­тел­но важен еле­мент от живо­та ми. Посте­пен­но око­ло тях се уста­но­ви сво­е­об­ра­зен риту­ал, така че вед­на­га щом усе­тех пър­ви­те призна­ци на жела­ни­е­то да се при­бе­ра у дома, аз отивах до едно опре­де­ле­но мяс­то на пътя, под един голям дъб, и оста­вах там някол­ко мину­ти, мъчей­ки се да пре­въз­мог­на въл­не­ни­е­то си. Чес­то реша­вах, че съм напра­вил доста­тъч­но, че вече мога да тръг­на, но после отно­во се спи­рах и се насил­вах да оста­на под дър­во­то още някол­ко секун­ди. Не може­ше да се отре­че осо­бе­на­та въз­бу­да, коя­то съпът­с­тва­ше нарас­т­ва­щия страх и тре­во­га в тези слу­чаи, и навяр­но точ­но това усе­ща­не обяс­ня­ва­ше неп­ре­о­до­ли­ма­та власт, коя­то „тре­ни­ров­ки­те” при­до­би­ха над мен.

– Но нали зна­еш – беше ми каза­ла Фио­на онзи сле­до­бед, добли­жи­ла лице до мое­то в мра­ка, – кога­то ти се оже­ниш, не е задъл­жи­тел­но да е така, как­то е с май­ка ти и баща ти. Изоб­що няма да е така. Мъжът и жена­та неви­на­ги се карат посто­ян­но. Те се карат така само кога­то… кога­то има нещо друго.

– Как­во друго?

Фио­на не отго­во­ри вед­на­га. Канех се да повто­ря въп­ро­са си, този път по-настой­чи­во, но тя реши­тел­но подхвана:

– Роди­те­ли­те ти… Те не се карат така само защо­то не се раз­би­рат. Не зна­еш ли? Не зна­еш ли защо се карат постоянно?

Отвън я пови­ка ядо­сан глас и тя изпъл­зя от наше­то скри­ва­ли­ще. Аз оста­нах да си седя сам в сум­ра­ка под маса­та, от вре­ме на вре­ме ула­вях по някоя дума от кух­ня­та, къде­то Фио­на и май­ка ѝ спо­ре­ха тихо. В един момент чух как Фио­на изви­ка оби­де­но: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всич­ки зна­ят“. Май­ка ѝ отвър­на все така тихо: „Той е по-малък от теб. Мно­го е малък. Не бива да му казваш“.