На добър час на тре­та­та кни­га от поре­ди­ца­та, коя­то пред­ста­вя изклю­чи­тел­но инте­рес­ни раз­го­во­ри с изтък­на­ти наши колеги! 

Сър­деч­ни бла­го­дар­нос­ти на Емил Басат за огром­ния труд и все­от­дай­ност, за него­ва­та посве­те­ност! Бла­го­да­рим му също, че любез­но ни пре­дос­та­ви този репортаж!

ОТГЛЕДАХ МОИТЕ ПТИЦИ С ЛЮБОВ

 РЕПОРТАЖ ОТ ПРЕМИЕРАТА НА „ПРЕВОДЪТ – ЛИЦА И МАСКИ”, КНИГА ТРЕТА, СЪСТОЯЛА СЕ НА 4 ДЕКЕМВРИ ОТ 18 ЧАСА В ЗАЛА 2 НА СУ „СВЕТИ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

От нетър­пе­ние отидох да отво­ря зала­та още в 16,30, дой­де и моят изда­тел  Жив­ко Кушев. Стра­ху­вах се,че няма да дой­дат хора, беше нава­лял пър­вия сняг и беше сту­де­но. А как­во се слу­чи след това? Ето, чуйте:

Водещ на вечер­та беше Мит­ко Новков:

– Добър вечер! Доб­ре дошли на пред­ста­вя­не­то на тре­та­та кни­га от поре­ди­ца­та на Емил Басат „Пре­во­дът – лица и мас­ки”, една изклю­чи­тел­но важ­на, същес­т­ве­на и бих я наре­къл дори фун­да­мен­тал­на поре­ди­ца – не просто за пре­во­да и пре­во­да­чи­те, а изоб­що за кул­ту­ра­та и кул­тур­т­ре­ге­ри­те, тре­ге­ри­те, носи­те­ли­те. Емил Басат, макар и кре­хък, той е голям носач, истин­с­ки докер на пре­во­да (смях). Бла­го­да­ря на всич­ки, кои­то са тук, да бла­го­да­рим на Емил Басат, че пра­ви таки­ва прекрас­ни кни­ги и да пока­ним Саби­на Пав­ло­ва – ние с нея и с Емил сме си нещо като трио, не знам дали можем да бъдем трио „Бъл­гар­ка” (смях), каня Саби­на Пав­ло­ва да гово­ри за кни­га­та на Емо.

Саби­на Пав­ло­ва: – Мно­го бла­го­да­ря! Добър вечер! След като изче­тох кни­га­та в пред­пе­чат­ка, след като я изче­тох вече отпе­ча­та­на, след като си я при­пом­них, за тази вечер не знам как­во да кажа. Но аз, дали е хуба­во или не, отдав­на не съм изпит­ва­ла тако­ва при­тес­не­ние – вър­нах се в най-пър­ви­те си сту­дент­с­ки годи­ни, кога­то със стра­хо­по­чи­та­ние вли­зах на лек­ци­и­те си тук „във фило­ло­ги­я­та” на Софийс­кия уни­вер­си­тет. Зато­ва не смея да кажа на така наре­че­ни­те от Емо Басат него­ви герои, кои­то виж­дам с радост тук, „Коле­ги”. Просто се чув­с­т­вам мно­го мла­да, мно­го нез­ря­ла и изпра­ве­на пред един вели­ко­ле­пен свят на инте­лек­та, кой­то те раз­кри­ват в тази кни­га чрез интер­вю­та­та си. „Мно­го ви бла­го­да­ря!” Как­во дру­го да им кажа? Наис­ти­на, оно­ва кое­то каза и Мит­ко в нача­ло­то за цяла­та поре­ди­ца от кни­ги. С тре­та­та кни­га това са 36 бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи. Най-пър­во­то поко­ле­ние, кое­то по своя ред, уви, си отиде, вто­ро­то поко­ле­ние и тук в тре­та­та кни­га са учи­те­ли­те на най-мла­ди­те бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи от раз­лич­ни ези­ци, кои­то вече на книж­ния пазар пред­ста­вят сво­и­те пре­во­ди и тези пре­во­ди се при­емат от тех­ни­те връс­т­ни­ци и от нас с мно­го голя­мо одоб­ре­ние. Така че това е и една кни­га за оно­ва поко­ле­ние от утвър­де­ни, дейс­т­ва­щи бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи, кои­то са под­гот­ви­ли и про­дъл­жа­ват да под­гот­вят сво­и­те дос­той­ни замес­т­ни­ци. Ще повто­ря оно­ва, кое­то може би вече съм каз­ва­ла по повод дру­га­та кни­га на Емил Басат – „Бъл­га­ро-унгар­с­ки двуг­лас”. На някои хора им се стру­ва и каз­ват: „и как­во от това – интер­вю­та, той зада­ва въп­ро­си, а те отго­ва­рят, чудо голямо!”

Ами не е точ­но така! Кога­то го про­че­теш, виж­даш, че наис­ти­на има една схе­ма на интер­вю­то, има така наре­че­ни­те „опор­ни въп­ро­си” в интер­вю-рам­ка­та на Басат. Оба­че, той мно­го уме­ло позна­ва раз­ви­ти­е­то на кул­тур­на­та и лите­ра­тур­на­та атмос­фе­ра у нас, явно „мно­го чело — мно­го знай” –  и за вре­ме­то, в кое­то не е бил роден и за вре­ме­то, в кое­то сме рас­ли и сега – просто е чел. Той има задъл­бо­че­ни позна­ния за кул­тур­ни­те явле­ния в  живо­та на Бъл­га­рия от Осво­бож­де­ни­е­то насам и бла­го­да­ре­ние на това, спо­ред мен, той успя­ва, зада­вай­ки сво­и­те рам­ко­ви въп­ро­си към пре­во­да­чи­те, да про­во­ки­ра у тях дру­ги отго­во­ри, успя­ва да усе­ти нот­ка­та, насо­ка­та, коя­то всъщ­ност се крие в тези отго­во­ри и да зада­де един нет­ра­ди­ци­о­нен въп­рос към все­ки един от интер­вю­и­ра­ни­те коле­ги. И чрез този нет­ра­ди­ци­о­нен въп­рос, кой­то е дошъл, защо­то се е полу­чил кон­так­тът меж­ду Еми­ло­во­то позна­ние за неща­та и голе­мия пре­во­да­чес­ки свят или уме­ние и кул­ту­ра на съот­вет­ния пре­во­дач. И кни­га­та – и тази, как­то и пре­диш­ни­те – е пано­ра­ма на исто­ри­я­та на раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия пре­вод, на бъл­гар­с­кия кул­ту­рен живот, една пано­ра­ма, може би за соци­о­ло­зи­те ще е инте­рес­но, на типо­ве­те наблю­де­ние на раз­лич­ни­те инте­лек­ту­ал­ци вър­ху цялос­т­ния инте­лек­ту­а­лен живот у нас. Емо е изва­дил за загла­вие след име­то на все­ки от пре­во­да­чи­те някак­ва воде­ща мисъл или отго­во­ра им на въп­ро­са му как­во е пре­во­дът? От всич­ки­те 13 души, пред­ста­ве­ни в кни­га­та, само две от тези загла­вия съв­пад­на­ха с мое­то виж­да­не. Аз бих изва­ди­ла дру­ги загла­вия. Но ето как­во зна­чи, кога­то имаш богат кул­ту­рен поглед и уме­еш да го пред­ста­виш на хора­та – тоест, интер­вю­и­ра­ни­те пре­во­да­чи: хора­та се замис­лят. Не опо­ни­рам на оно­ва, кое­то Емил е избрал, просто интер­вю­та­та са мно­гоп­лас­то­ви и по този начин все­ки може да си наме­ри сво­е­то, все­ки може да научи сво­е­то, все­ки — да се обо­га­ти. Всъщ­ност един­но­то, общо­то за пре­во­да­чи­те, пред­ста­ве­ни тук, за мене е отно­ше­ни­е­то на воде­щи­те бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи: те са започ­на­ли да се зани­ма­ват и про­дъл­жа­ват да се зани­ма­ват с пре­во­да, защо­то искат да спо­де­лят с нас, със съна­род­ни­ци­те си про­че­те­но­то на чуж­дия език, оно­ва, кое­то ги е раз­въл­ну­ва­ло в чуж­да­та лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра. И ето зато­ва човек може, като чете интер­вю­та­та, да изве­де и дру­ги загла­вия, да открие дру­га глед­на точ­ка, да поста­ви дру­га поан­та. Мно­го инте­рес­но и мно­го при­ят­но и дано да е напи­са­но някъ­де горе, да може пла­но­ве­те, кои­то Басат и дру­ги коле­ги имат, за да мар­ки­рат поне – не е хуба­во да се опис­ва и цимен­ти­ра – но за да мар­ки­рат ета­пи­те на бъл­гар­с­кия пре­вод, дано да даде Гос­под да го напра­вят. Поже­ла­вам на Емил да има и дру­ги кни­ги и не да се „ски­та девет годин” като с тази, ами само девет месе­ца. Бла­го­да­ря ви мно­го скъ­пи колеги!

Мит­ко Нов­ков: – Но вие изпус­нах­те най-инте­рес­на­та част от изказ­ва­не­то си.

Саби­на Пав­ло­ва: – Ех, вие жур­на­лис­ти­те… Доб­ре. Ето и мои­те пред­ло­же­ния за загла­ви­я­та на интер­вю­та­та, така как­то ги е под­ре­дил в кни­га­та си автора.

За Агли­ка Мар­ко­ва – напра­вил е тол­ко­ва точ­на харак­те­рис­ти­ка в мал­ки­те си думи, кои­то има за все­ки под име­то му – „ ней­на­та отда­де­ност, чув­с­т­во­то й за отго­вор­ност и втур­ва­не в неща­та, в кое­то има нещо детин­с­ко чис­то и наив­но…” Просто, мис­ле­ла съм си го това вина­ги за Агли­ка Мар­ко­ва и мно­го ми харе­са, че го про­че­тох така фор­му­ли­ра­но. Но той е извел за ней­но загла­вие  „Край­на­та цел на пре­во­да е вза­им­но­то раз­би­ра­тел­с­т­во”. Хуба­во, но аз бих изве­ла от ней­но­то интер­вю – „Пре­во­дът е твор­чес­т­во, за кое­то са задъл­жи­тел­ни позна­ния и мно­го голя­ма доза скромност.”

Игли­ка Васи­ле­ва – за нея е извел – „Най-важ­но­то нещо – да ста­неш пове­че човек”. Така завър­ш­ва интер­вю­то, кое­то е прекрас­но. А аз бих дала – „Пре­во­дът е едно интер­п­ре­та­тор­с­ко изкус­т­во, в кое­то ти си вто­ри­ят – това е изкус­т­во на под­чи­не­ни­е­то”. Не знам дали виж­да­те, че има някак­ва стра­хот­на връз­ка вър­ху оно­ва, кое­то съм изве­ла и за Агли­ка – как два­ма раз­лич­ни голе­ми майс­то­ри в пре­во­да кло­нят все към това и пове­че­то интер­вю­та набля­гат на това – мно­го позна­ния, мно­го скром­ност, мно­го пре­неб­рег­ва­не на сво­е­то Аз, в пол­за на това да дове­деш до съна­род­ни­ци­те си чуж­до­то и да им ста­не раз­би­ра­е­мо и мило за него.

Здрав­ка Пет­ро­ва – Емо е изва­дил „Да откри­еш оно­ва, кое­то е скри­то отвъд думи­те”. За мене: „Пре­во­да­чес­ка­та про­фе­сия при­ли­ча на актьор­с­ка­та, това е едно превъплъщаване”.

Иван Тото­ма­нов – „Оби­чай кни­ги­те и се поста­рай да ги обик­нат още и още хора” – тук мне­ни­е­то ми съв­па­да напъл­но с пред­ло­же­но­то от Емо загла­вие. И поне­же аз съм реч­ни­кар, то после Иван Тото­ма­нов лич­но ще го позд­ра­вя и почер­пя с как­во­то иска. Тако­ва хуба­во ана­ли­зи­ра­не на пол­за­та от реч­ни­ка и как­во е този спра­воч­ник, че той не ти дава нищо наго­то­во, но той ти раз­движ­ва сиви­те клет­ки – Ива­не, имаш всич­ко от мене. Ако искаш, де! (смях)

За Ган­чо Савов също нямам въз­ра­же­ния в изве­де­но­то от Емо –„Ган­чо Савов или за кура­жът да издържиш”.

За Катя Клайн – за мен загла­ви­е­то е „Да пре­веж­даш на май­чи­ния си език, защо­то той е без­к­рай­но голям”.

Съг­лас­на съм и с това, кое­то е извел за Румя­на Стан­че­ва –„Влю­бе­на пти­ца е пре­во­да­чът” – това отго­ва­ря и на натю­ре­ла и ми е приятно.

Раз­го­во­ри­те с Мая Цено­ва и Азиз Таш са без дру­го загла­вие, но там има нещо мно­го дина­мич­но, като про­че­те­те, ще види­те – нещо, кое­то отпра­ща към погле­да на по-мла­до­то поко­ле­ние към още живи­те него­ви учи­те­ли, към оно­ва, кое­то е спе­ци­фи­ка­та на тех­ния език – араб­с­кия. В араб­с­кия свят към пре­во­да­чи­те се отна­сят с огром­но уважение.

Вла­до Трен­да­фи­лов – може би след­ва­ща­та кни­га е доб­ре Емо Басат да си я кръс­ти „Пре­во­дът е скри­то­то сър­це на ори­ги­на­ла” или това да е мото под лого­то на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия. По-истин­с­ко нещо от това за мен няма.

Крис­тин Димит­ро­ва – извел е за нея „Тан­цу­ва­ща­та с мета­фо­ри”, как­то при Румя­на Стан­че­ва. Да, и две­те са мно­го артис­тич­ни, но аз тук бих изве­ла: „Ако се смя­таш за по-умен от авто­ра, напи­ши си свой текст” (смях). Нали, това съдър­жа всич­ко за пре­во­да и поука­та как­во да прави.

И за г‑жа Надеж­да Анд­ре­е­ва, свет­ла й памет, Емо е доба­вил: „Или за страст­та на думи­те” – да, стра­хот­но е! Тук съм се пото­пи­ла в така­ва дъл­би­на на кул­тур­на инфор­ма­ция и асо­ци­а­ции, че още ми е при­ят­но да живея в нея.

И послед­но­то – това, кое­то е извел за Дра­го­мир Пет­ров, свет­ла му памет – „Пре­во­дът на поезия е изкус­т­во”, но аз не съм съг­лас­на и бих изве­ла –  „Пре­во­дът на поезия е може би пре­ми­на­ва­не от един свят в друг свят, в дру­га дейс­т­ви­тел­ност”. (ръкоп­ляс­ка­ния)

Мит­ко Нов­ков: – Мно­го бла­го­да­ря на Саби­на, тук имам инс­т­рук­ции от глав­ния герой Емил Басат, пре­да­вам мик­ро­фо­на на гос­по­жа Агли­ка Мар­ко­ва, коя­то да каже някол­ко думи. Аз съм само изпълнител.

Агли­ка Мар­ко­ва: – Пър­во – искам да бла­го­да­ря на Емил. Все­ки от нас му е бла­го­да­рен, защо­то е страш­но при­ят­но и е при­ятен гъдел, естес­т­ве­но, да про­че­теш нещо за себе си, от себе си. И не само за себе си. Аз съм му бла­го­дар­на за пове­че неща, и знам, че като ги изре­дя, ще се съг­ла­си­те с мен. И от пре­диш­ни­те, и от тре­та­та кни­га на „Пре­во­дът – лица и мас­ки” лич­но аз научих мно­го и инте­рес­ни неща за коле­ги­те око­ло себе си. Не тол­ко­ва за начи­ни­те, по кои­то все­ки схва­ща естес­т­во­то на рабо­та­та си и начи­на, по коя­то я вър­ши, кол­ко­то дреб­ни фак­ти, епи­зо­ди от живо­та, кои­то допъл­ват обра­за на коле­га­та до нас.

Но и това не е всич­ко. Напра­ве­но­то от Емо над­хвър­ля лич­но­то. Като наци­о­на­лен съюз на бъл­гар­с­ки­те пре­во­да­чи ние има­ме един неоп­рав­дан про­пуск: няма­ме съх­ра­не­на архи­ва на коле­ги­те, кои­то са рабо­ти­ли пре­ди нас, с кои­то рабо­тим сега. Интер­вю­та­та на Емо до голя­ма сте­пен запъл­ват този про­пуск. Емил пра­ви нещо извън­ред­но цен­но – той запъл­ва една мно­го отдав­на зей­на­ла праз­ни­на. Като наци­о­на­лен съюз на пре­во­да­чи­те ние сме длъж­ни към памет­та на сво­и­те коле­ги пре­ди нас и към живо­та на коле­ги­те, кои­то рабо­тят с нас, евен­ту­ал­но и към бъде­щи­те си коле­ги. Но за това да му мис­лят тези, кои­то идват сега на пост.

Вто­ро – исках да опро­вер­гая мънич­ко Саби­на. И да се обър­на към всич­ки мла­ди пре­во­да­чи: хуба­во ще бъде, ако научи­те нещо от нас, но не раз­чи­тай­те на това. Не мога да обе­щая, че някой ще научи нещо от мен, тъй като аз сама­та ще се уча да послед­ния си ред и съм сигур­на, че ще се съг­ла­си­те с мен. Няма пре­вод, кой­то да не ти пока­же къде бър­каш и как­во тряб­ва да научиш.

Поч­ти на послед­но мяс­то сла­гам това, че Емил тряб­ва да про­дъл­жа­ва да изда­ва таки­ва томо­ве по една проста при­чи­на. Пис­на ми да ми викат: „Тво­ят коле­га Бен­ба­сат”, а аз да каз­вам: „Моят коле­га е Басат (смях). Алберт Бен­ба­сат е друг човек. Вяр­но е, че те рабо­те­ха заед­но в Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та, но забра­ня­вам да ги бър­ка­те.” Г‑н Бен­ба­сат, изви­ня­вай­те, ако сте се оби­ди­ли в момента.

И завър­ш­вам с един тра­ги­ко­ми­чен раз­каз: пре­ди сед­ми­ца полу­чих имейл от непоз­нат човек, млад, ако се съди по въп­ро­са му. Въп­ро­сът му беше: каже­те ми как да ста­на пре­во­дач. Обяс­них, че не мога да отго­во­ря на този въп­рос с едно изре­че­ние и полу­чих след­на­та оцен­ка (цити­рам по памет): хай­де де, за това не се иска Нобе­ло­ва награ­да, щом не зна­е­те след тол­ко­ва пре­ве­де­ни кни­ги, това не гово­ри доб­ре за вас и за про­фе­си­я­та ви.

Е, точ­но за това са необ­хо­ди­ми томо­ве­те с интер­вю­та­та на Емо – бел­ким таки­ва като спо­ме­на­то­то нафу­ка­но игно­ра­мус­че поп­ро­че­тат някои от тях и пораз­бе­рат поне отчас­ти що е то пре­вод и има ли той поч­ва у нас! Бла­го­да­ря ви! (ръкоп­ляс­ка­ния)

Мит­ко Нов­ков: – Няма по-голя­мо удо­вол­с­т­вие да те сбър­кат с Емил Басат, може би по-голя­мо­то е да те сбър­кат с Алберт Бенбасат.

Но Емил Басат, кой­то не е Алберт Бен­ба­сат, ми каза да пока­ня Игли­ка Василева!

Игли­ка Васи­ле­ва: А!(ръкопляскания)

Мит­ко Нов­ков: – Изненада!

Агли­ка Мар­ко­ва: – Чакай, чакай, да ти кажа как се обръ­ща­ме ние с Игли­ка една към дру­га! Обаж­да се Игли­ка: „А‑глико, обаж­да се И‑глика”.(смях)

Игли­ка Васи­ле­ва: – Мно­го ми е при­ят­но тук, че всич­ки заед­но сме се съб­ра­ли. Един­с­т­ве­но­то нещо, кое­то мога да кажа е някак си, обръ­щай­ки поглед назад, за тези хора от кои­то сме се учи­ли. Не го каз­вам ей така, защо­то ние си ги зна­ем. Ще кажа нещо, кое­то може би съм спо­ме­на­ла и в интер­вю­то. Кога­то пре­веж­дах она­зи дебе­ла кни­га „Оди­сей”, коя­то е пъл­на с цита­ти, къде скри­ти, къде явни – неве­ро­ят­но нещо, една енцик­ло­пе­дия, огром­но удо­вол­с­т­вие ми доста­ви това, че всич­ки тези кни­ги, като се поч­не от Биб­ли­я­та, Шек­с­пир, Йейтс, Блейк, Дикенс, да не ги избро­я­вам всич­ки­те – всич­ко това нещо, цити­ра­но, аз го наме­рих на бъл­гар­с­ки език, кое­то беше истин­с­ко щас­тие за мен. И вина­ги съм каз­ва­ла – по няка­къв начин, тези коле­ги от кои­то сме се учи­ли, на кои­то сме срав­ня­ва­ли пре­во­ди­те, пред кои­то сме се кла­ня­ли, макар и с едно изре­че­ние, макар и със съот­вет­ния израз – те фигу­ри­рат там като  съп­ре­во­да­чи, така да се каже. Бла­го­да­ря ви и бла­го­дар­нос­ти за всич­ки тях. Дано и мла­ди­те някак си искат да ста­нат по-доб­ри, въп­ре­ки че наше­то вре­ме май че не е мно­го на лите­ра­ту­ра­та – така поне на мен ми се стру­ва, стра­нят мла­ди­те от лите­ра­ту­ра­та. Аз тука имам едни часо­ве в уни­вер­си­те­та и ги виж­дам как се отегчават.(ръкопляскания)

Мит­ко Нов­ков: – А сега – Иван Тотоманов!

Иван Тото­ма­нов: – Здра­вей­те! Аз бих могъл да гово­ря мно­го дъл­го, но ще ви раз­ка­жа една при­каз­ка. Тук мал­ко я е обър­кал Шек­с­пир. Ста­ва дума за един крал Ричард Тре­ти, онзи, кой­то тър­чал като луд и викал: „Кни­га, кни­га, цяло цар­с­т­во давам за книга!”(смях) Та така! Яхал си той по зеле­на­та анг­лийс­ка дъб­ра­ва, ще позна­е­те, че анг­лийс­ки­те дъб­ра­ви и мора­ви са зеле­ни, изля­зъл на една мора­ва и що да види – къща. А на къща­та горе бик. „Що ще тоя бик на къща­та и на покри­ва?” – рекъл си крал Ричард. Диг­нал си лява­та си ръка, за да спре сви­та­та си, хва­нал в дяс­на­та си ръка меча, за все­ки слу­чай, минал отзад и що да види горе – една паян­то­ва стъл­ба, под­пря­на на стре­ха­та и на паян­то­ва­та стъл­ба, една паян­то­ва осте­о­по­роз­на, поч­ти бабич­ка, дър­жи бик, кой­то тежи две хиля­ди фун­та, един тон. Рекъл и той: „Матуш­ка, стри­но, как­во пра­виш горе?” Тя, поне­же не зна­е­ла, че гово­ри с крал, му рек­ла така: „Ми, чедо, то като се оте­ли беше едно так­воз мънич­ко телен­це. И като беше тако­ва мънич­ко мно­го иска­ше да види тая дуня.” А тази дума я изпол­з­вам спе­ци­ал­но, защо­то, кога­то я чух през 1988 годи­на от уста­та на Бети Бидже­ра­но, мед ми кап­на на сър­це­то. А мед ми кап­на, защо­то ние с вас всич­ки­те не само пра­вим думи­те, но тряб­ва и да ги пазим. И бабич­ка­та про­дъл­жи­ла раз­ка­за си: „И отто­га­ва ката ден аз си го качу­вам горе, аз пооста­рех мал­ко, то пона­ед­ре, ама ден подир ден, така вър­ви”. „Халал ти вера! – рекъл Ричард Тре­ти, все пак той бил пото­мък на кръс­то­нос­ци и ги раз­би­рал тия рабо­ти, мах­нал на оръ­же­нос­ци­те да про­дъл­жат и да не тор­мо­зят баба­та и про­дъл­жил да си тър­си кни­га­та. А кни­га­та няма­ло да бъде напи­са­на още 500 годи­ни и щяла да се каз­ва „По-висо­ко било­то майс­то­ри! Има и дру­ги пре­во­ди!” А пого­вор­ка­та, с коя­то искам да свър­ша  – тук г‑н Иво Панов ще ви каже дали е пер­сийс­ка или софийс­ка е след­на­та: „И най-дри­па­во­то коняр­че може да заве­де люби­ма­та коби­ла на пади­ша­ха на водо­поя. Оба­че и хиля­да­та обле­че­ни с коп­ри­на цар­с­ки коня­ри не могат да я нака­рат да пие.” Та наша­та рабо­та е, освен да си заве­дем доби­че­та­та, в хуба­вия, пър­вия сми­съл на дума­та, а не в пейо­ра­тив­ния, до река­та, по-точ­но да дока­ра­ме река­та до тях, ние да ги заве­дем, а кой­то иска да пие, да пие.”(ръкопляскания и смях)

Мит­ко Нов­ков: – Г‑жа Ека­те­ри­на Клайн!

Ека­те­ри­на Клайн: – Мили коле­ги, мили при­яте­ли! Щас­т­ли­ва съм, че дой­де този момент да позд­ра­вим г‑н Емил Басат с кни­га­та, в коя­то и ние фигу­ри­ра­ме. Аз също съм вът­ре, оба­че не само като пре­во­дач, а и като пред­ста­ви­тел на поета Гус­тав Хайн­зе, с граж­дан­с­ко име Йозеф Клайн, кой­то по воля­та на съд­ба­та е моя баща. (Тя раз­ка­за част от житейс­кия път на баща си като поет и пре­во­дач, при­ятел на пове­че­то бъл­гар­с­ки поети и писа­те­ли от 30-годи­ни насам, корес­пон­ди­рал си с Рил­ке и с Хесе; после про­че­те афо­риз­ми и сти­хо­ве на баща си пре­ве­де­ни от нея.)

Мит­ко Нов­ков: – Мно­го бла­го­да­рим на г‑жа Ека­те­ри­на Клайн. А сега ще дам дума­та на г‑н Стан­чо Анд­ре­ев, род­ни­на на Надеж­да Андреева.

Стан­чо Анд­ре­ев: – Добър вечер на всич­ки! Искам да изра­зя сво­е­то неве­ро­ят­но впе­чат­ле­ние и ува­же­ние към вас – пре­во­да­чи­те. И мис­ля че е недос­та­тъч­но да се каже на пре­во­да­чи­те: вие сте изклю­чи­тел­ни твор­ци. Защо ми е труд­но? Защо­то съм инже­нер по обра­зо­ва­ние, рабо­тил съм 45 годи­ни в енер­ге­ти­ка­та. Пред­ста­ве­те си как­во мога да кажа на вас. Но оно­ва, кое­то искам да изка­жа на г‑н Емил Басат, е моя­та изклю­чи­тел­на бла­го­дар­ност и поклон зато­ва, че се е наел с това дело и изда­ва сво­я­та тре­та кни­га от поре­ди­ца­та „Пре­во­дът – лица и мас­ки” и раз­би­ра се, с чув­с­т­во на гор­дост, че в нея е вклю­чил интер­вю с моя­та пър­ва бра­тов­чед­ка – проф. д‑р Надеж­да Анд­ре­е­ва. Това, кое­то той е казал в кни­га­та си за всич­ки, с крат­ки­те изра­зи, това, кое­то вие доба­вих­те, ме впе­чат­ли сил­но. Надеж­да Анд­ре­е­ва ми е пър­ва бра­тов­чед­ка по линия на моя баща, но за мен тя е „Како Наде”. Родът ни е дас­кал­с­ки, буди­тел­с­ки и зато­ва искам да кажа, че и пре­во­да­чи­те са буди­те­ли и тряб­ва да се ува­жа­ват като таки­ва. „Како Наде” насле­дя­ва час­ти­ца от този буди­тел­с­ки, дас­кал­с­ки наслед­с­твен ген в рода ни (пора­ди това един от кло­но­ве­те на този род при­ема име­то Дас­ка­ло­ви). Отно­во бла­го­да­ря на всич­ки, кои­то сте в зала­та. Накрая искам да кажа още нещо. Ще напра­вя всич­ко, кое­то зави­си от мен Надеж­да Анд­ре­е­ва да полу­чи едно по-дос­той­но мяс­то в памет­та ни. Науча­вам, че тя има две неиз­да­де­ни кни­ги, ръко­пи­си­те на кои­то се нами­рат в изда­тел­с­т­во ПИК, Вели­ко Тър­но­во – „Не виж­дам разум в тоя свят. Срав­ни­тел­ни есе­та на Асен Раз­цвет­ни­ков” и „Нем­с­ки­те бъл­га­рис­ти за Бъл­га­рия и бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра”. Те не са изда­де­ни пора­ди лип­са­та на спон­со­ри. Мно­го бих искал да се събе­рат сред­с­тва за тях­но­то изда­ва­не. Бла­го­да­ря ви за вниманието!(ръкопляскания)

Мит­ко Нов­ков: – А сега – „Чер­ве­на­та армия, Янко Музи­кан­та и пит­бу­ла”: Емил Басат.

Емил  Басат: – Скъ­пи при­яте­ли, не зна­е­те кол­ко щас­т­лив ме напра­вих­те тази вечер. Искам да ви бла­го­да­ря на всич­ки, за всич­ки тези годи­ни, кои­то пре­ка­рах­ме заед­но. Искам да при­пом­ня само, че всич­ко започ­на 1984 годи­на, кога­то в „Софийс­ки вес­ти” изля­зо­ха пър­ви­те десет интер­вю­та с най-голе­ми­те – за съжа­ле­ние никой от тях, влез­ли в пър­ва­та ми кни­га, не е меж­ду живи­те. Имах неве­ро­ят­но­то щас­тие да общу­вам наис­ти­на с ели­та на наша­та нация. Защо­то всич­ки тези хора, с кои­то аз се сре­щах от тога­ва до днес са лице­то на наша­та кул­ту­ра, лице­то на наша­та дър­жа­ва и без тях лице­то на тази дър­жа­ва щеше да изглеж­да още по-ужас­но. Но всич­ки ние сме това, кое­то сме, бла­го­да­ре­ние на тех­ния труд и тех­ни­те уси­лия, как­то и на уси­ли­я­та на всич­ки пре­во­да­чи откак свят светува!

Защо­то в нача­ло­то беше пре­во­дът! Това е нещо­то, кое­то моят учи­тел и неп­ре­жа­лим при­ятел проф. Нико­ла Геор­ги­ев, кой­то ни напус­на неот­дав­на, каза на пре­ми­е­ра­та на пър­ва­та ми кни­га, „Чеш­ки трип­тих. Обра­зи на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра в про­фил и анфас”, изда­де­на съв­мес­т­но с друг мой незаб­ра­вим при­ятел Велич­ко Тодо­ров, през 1995 г. В този трип­тих се вклю­чи и още един мой при­ятел: Алберт Бен­ба­сат, с кого­то имах­ме щас­ти­е­то да бъдем в Пра­га и в резул­тат на това се появи тази кни­га, в коя­то бяха пред­ста­ве­ни най-доб­ри­те чеш­ки бъл­га­рис­ти и пре­во­да­чи. След това, през 2007 годи­на, изле­зе пър­ва­та кни­га „Пре­во­дът – лица и мас­ки” и тук отно­во ще спо­ме­на име­то на своя учи­тел Нико­ла Геор­ги­ев, кръс­т­ник на тази поре­ди­ца. В 2010 годи­на изле­зе вто­ра­та, тре­та­та, насто­я­ща­та – „мно­гос­т­ра­дал­на Гено­ве­ва” изле­зе след девет годи­ни. Но как­то е каза­но в Кни­га­та –„никое добро не оста­ва нена­ка­за­но”, но — пра­ви добро и не се обръ­щай назад.

Ще ви про­че­та един кра­тък текст, кой­то напи­сах пре­ди два дни:

 

 

Има­ло едно време…

Така започ­ват всич­ки при­каз­ки. Та има­ло едно вре­ме едни хора, дето може­ли да раз­га­да­ват каза­но­то от дру­ги хора, пове­че­то от оста­на­ли­те хора не раз­би­ра­ли как­во каз­ват чуж­ден­ци­те, та се нало­жи­ло някой да им раз­тъл­ку­ва каза­но­то от тях със свои думи. И така се родил пре­во­дът. Щото без пре­вод могат да ста­нат голе­ми пора­зии. Може и вой­на да избух­не, ако зна­е­щи­те не раз­бе­рат пра­вил­но как­во са каза­ли или са иска­ли да кажат чуж­ден­ци­те. И кога­то те са пре­ве­ли или раз­тъл­ку­ва­ли пра­вил­но каза­но­то от тях, е наста­ва­ло едно праз­нич­но весе­лие и всич­ки са се прегръ­ща­ли и побратимявали.

Защо­то ези­ци­те и зна­е­не­то им побра­ти­мя­ват и свър­з­ват, а нез­на­ни­е­то им ни хвър­ля в мрак.

Пре­ди доста годи­ни, като си живе­ех като птич­ка божия, извед­нъж ме осе­ни мисъл­та да се срещ­на с тези „влю­бе­ни пти­ци“ – пре­во­да­чи­те. И поле­тът ми про­дъл­жа­ва и до днес и радост­та, коя­то изпъл­ва сър­це­то ми, сигур­но ще про­дъл­жи, дока­то съм жив. Защо­то като си наме­риш мяс­то­то и започ­неш да запис­ваш исто­ри­и­те на вся­ка влю­бе­на пти­ца, така се прехлас­ваш, че чак не можеш да се спреш. Та и аз лека поле­ка ста­нах „влю­бе­на пти­ца“, намър­дах се в ято­то им, поч­нах да мътя яйца­та им и дока­то мътех, запис­вах исто­ри­и­те на вся­ко бъде­що пиле.

Ето пред вас сега е поред­но­то ми измъ­те­но яйце. То мал­ко престоя, но се надя­вам да не е някой запър­тък, ами поред­но­то влю­бе­но пиле.

Отгле­дах мои­те пти­ци с любов, защо­то с как­ви­то се събе­реш, такъв ста­ваш – зара­зя­ваш се с тех­ни­те болес­ти. Каз­ва ми една от геро­и­ни­те на тази кни­га Мая Цено­ва, че била „бол­на от пре­вод”. А аз се влю­бих в тези влю­бе­ни пти­ци, пре­во­да­чи­те и най-нео­без­по­ко­я­ва­но си летя сред тях, слу­шам при­каз­ки­те им и ги запис­вам. И как­то каз­ва Иван Тото­ма­нов – „кни­ги­те оста­ват, доб­ри или лоши“.

Надя­вам се и тази да оста­не и да раз­ка­же мал­ко от исто­ри­я­та на мои­те герои, научи­ли ме да оби­чам книгите.

И накрая ще завър­ша с един прекра­сен стих  ̶  пого­вор­ка от ХІІ век, пре­ве­ден от Надеж­да Андреева:

Живея и не знам до кога,

Ще умра и не знам кога,

Пъту­вам и не знам за къде,

Чудя се на сво­е­то весе­ло сърце.

 

Бла­го­да­ря ви за всичко!

Бла­го­да­ря на всич­ки (ръкоп­ляс­ка­ния)! Бла­го­да­ря на моя изда­тел Жив­ко Кушев от „Пара­диг­ма”, на моя при­ятел Гри­ша Анге­лов, кой­то за моя­та 60-годиш­ни­на ми пода­ри пор­т­ре­та, кой­то виж­да­те на зад­на­та кори­ца на кни­га­та и кой­то оза­да­чи доста хора, но ние си го харес­ва­ме. В хола ни до този пор­т­рет стои и пор­т­ре­тът на жена ми – все едно сме някак­ви арис­ток­ра­ти. Бла­го­да­ря на моя­та съп­ру­га, най-близ­ки­ят ми при­ятел и редак­тор на всич­ки­те ми кни­ги – Еле­на (ръкоп­ляс­ка­ния). Надя­вам се да про­дъл­жим оно­ва, кое­то сме замис­ли­ли със Саби­на Пав­ло­ва, с „Бохе­мия клуб”: сега е наред тази чеш­ка кни­га, в коя­то да пред­ста­вим по дос­то­ен начин най-доб­ри­те бъл­гар­с­ки бохе­мис­ти, има идея за нем­с­ка кни­га и т. н. Така че, да сме живи и здра­ви, да можем да се събираме.

Бла­го­да­ря на СПБ и на спи­са­ние „Пано­ра­ма”, в кое­то изля­зо­ха пове­че­то от интер­вю­та­та, вклю­че­ни в кни­ги­те ми и се надя­вам, че ще имам още дни и годи­ни, за да мога да обез­смър­тя още от вас.

Бла­го­да­ря ви и бъде­те благословени!(ръкопляскания)

Мит­ко Нов­ков: – Мно­го бла­го­да­ря на Емил Басат за всич­ко това, кое­то пра­ви. Аз поне­же вина­ги му измис­лям някак­во опре­де­ле­ние за неща­та, кои­то извър­ш­ва с пре­во­да, мис­ля да приклю­ча и тази прекрас­на и хуба­ва вечер с нещо подоб­но. Мно­го си мис­лех как­во вър­ши той. Един път беше, че вър­ве­ше като Чер­ве­на­та армия – къде­то мине, всич­ко порас­т­ва, така да се каже (смях). Друг път беше Янко Музи­кан­та, защо­то има така­ва сил­на и ста­бил­на физи­ка като него, но е също тол­ко­ва талан­т­лив и мис­лей­ки си за тази вечер си дадох смет­ка, че всъщ­ност той за пре­во­да едно нещо, кое­то ние го зна­ем от рим­с­ка­та исто­рия и е дове­ло до нем­но­го бла­гоп­ри­ят­ни после­ди­ци. Зна­е­те за Катон Ста­ри, кой­то неп­рес­тан­но е повта­рял „Кар­та­ген тряб­ва да бъде раз­ру­шен! Кар­та­ген тряб­ва да бъде разрушен!”

Емил Басат неп­ре­къс­на­то повта­ря: „Пре­во­дът тряб­ва да бъде въз­ве­ли­чен! Пре­во­дът тряб­ва да бъде възвеличен!”

Емил Басат е един Анти­Ка­тон! Бла­го­да­ря Ви! (ръкоп­ляс­ка­ния) Вре­ме е за автографи!

Емил Басат: – И запо­вя­дай­те да се почер­пи­те за моя­та 70-годиш­ни­на и за изли­за­не­то на кни­га­та ми.

Мария Пет­ко­ва: – Може ли и аз да кажа някол­ко думи?

Мит­ко Нов­ков: – Може, раз­би­ра се!

Мария Пет­ко­ва: – Искам да поже­лая това, с кое­то завър­ши Емил Басат: да про­дъл­жи тази своя дей­ност, защо­то той вър­ши нещо изклю­чи­тел­но важ­но. Всич­ки зна­ят, че наша­та про­фе­сия е в само­та, неос­ве­те­на, ние попа­да­ме ряд­ко под свет­ли­на­та на про­жек­то­ри­те. Наши­ят труд е неви­дим, но никой не може без нас. Това, кое­то пра­ви Емил Басат просто осве­тя­ва тру­да на една огром­на армия скром­ни тру­же­ни­ци, а това, че извли­ча тех­ни­те раз­ка­зи, тех­ни­те лич­ни изпо­ве­ди, е най-цен­но­то. Защо­то все­ки от пър­во лице на пре­во­да­ча може да научи него­ва­та исто­рия. Зато­ва мис­ля, че той заслу­жа­ва не само да му поже­ла­ем да про­дъл­жи сво­и­те пъту­ва­ния в све­та на пре­во­да и пре­во­да­чи­те, но и да про­дъл­жи да пъту­ва в кра­си­вия свят на лите­ра­ту­ра­та. Бих пред­ло­жи­ла Съю­зът на пре­во­да­чи­те да под­по­мог­не уси­ли­я­та на Басат в тази изклю­чи­тел­но важ­на него­ва дей­ност. Поже­ла­вам му дъл­ги годи­ни да про­дъл­жа­ва тази своя мисия.(ръкопляскания)

Мит­ко Нов­ков: – 70 годи­ни Емил Басат – ей там на масата!

Емил Басат: –  Запо­вя­дай­те да се почерпите!

Запи­сал: Емил Басат