Tag Archives: превод

Представяме: Стихотворения от Марин Сореску в превод на Огнян Стамболиев

85  годи­ни от рож­де­ни­е­то и 25 годи­ни от смърт­та на голе­мия румън­с­ки и све­то­вен поет МАРИН СОРЕСКУ

ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ

Марин Сорес­ку (1936- 1996) е сред най- инте­рес­ни­те   румън­с­ки поети. Лау­ре­ат на реди­ца наци­о­нал­ни и меж­ду­на­род­ни награ­ди (сред тях от Румън­с­ка­та ака­де­мия, „Хер­дер”, Вие­на и „Стру­га”), пре­веж­дан поч­ти в цял свят – от Чили до Япо­ния, той бе и блес­тящ дра­ма­тург,  есе­ист и  кри­тик с голя­ма еру­ди­ция  и ори­ги­нал­на мисъл. Някои от кри­ти­чес­ки­те му  кни­ги – „Трак­тат за поези­я­та”, „Без­съ­ни­ци”, „Леко, с пиа­но­то по стъл­би­те” —  достиг­на­ха забе­ле­жи­тел­ния успех на поетич­ни­те му сбор­ни­ци: „Един­с­т­вен сред поети­те”, „Смърт­та на  часо­ве­те”, „Обла­ци”, „Въг­ли­ща”, „Кла­ден­ци в море­то”, „Смърт­та на Дон Кихот”, „В Лилиеч”.Освен това, Сорес­ку бе  и  мно­го силен дра­ма­тург. Мно­го от пие­си­те му: „Риба­рят Йона”, „Кли­са­рят”, „Нер­ви”, „Лоно или Жаж­да­та на соле­на­та пла­ни­на”, „Тре­ти­ят кол или Дра­ку­ла” бяха поста­ве­ни на реди­ца евро­пейс­ки сце­ни, стиг­на­ха и до Бро­ду­ей.
Поези­я­та на Марин Сорес­ку е съв­ре­мен­на в пъл­ния сми­съл на дума­та – асо­ци­а­тив­на, с мно­го ори­ги­нал­ни, нео­чак­ва­ни мета­фо­ри. Мета­фо­рич­ност­та на бога­то­то румън­с­ко народ­но поетич­но твор­чес­т­во е повли­я­ло сил­но на тази на пръв поглед дел­нич­на и сем­п­ла поезия. Чес­то той тър­си непо­до­зи­ра­ни глед­ни точ­ки, за да ни про­во­ки­ра, да постиг­не живост, кон­к­рет­ност на изоб­ра­же­ни­е­то. Пове­че­то от тези сти­хо­ве са скри­ти под мас­ка­та на сати­ра­та и иро­ни­я­та, но в тях откри­ва­ме и тра­гич­на­та гри­ма­са на поета, кой­то наблю­да­ва и комен­ти­ра съв­ре­мен­ния свят, човеш­ки­те отно­ше­ния, тър­си изме­ре­ни­я­та на живо­та и смърт­та, на съд­ба­та, на само­жер­т­ва­та в име­то на другия…

Огнян СТАМБОЛИЕВ

13 СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ МАРИН СОРЕСКУ, ПОДБРАНИ И ПРЕВЕДЕНИ ОТ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 ТЪРЖЕСТВЕНО
 
 Всички мои ръкописи
 отнесох на полето.
 Изорах го дълбоко с плуга,
 а после ги посях.
  
 Зачаках какво ще поникне
 от тези мои мисли,
 радости, скърби, надежди.
 Мина цяла година.
  
 Сега бродя по черното поле,
 неспокоен, очакващ –
 поне една буква
 да покаже стръкче.
  
 Вярвам:
 някой ден полето
 ще запламти, ще грейне!
 Ще закрача и аз по него –
 с венец окичен – като Нерон!

 КАТО СЕ ВСЛУШВАМ В ХОРАТА
  
 Като се вслушвам в хората
 Които минават край мен,
 малко по малко се опитвам
 да натрупвам запаси от знания.
  
 Но като че ли твърде много са:
 съюзите, междуметията, предлозите,
 за да могат тези връзки
 здраво да ни свържат.
    
 АДАМ
  
 Макар да живеел в рая,
 Адам бил доста притеснен – 
 разбирал, че нещо му липсва,
 но не знаел точно какво. 
 Тогава Бог взел едно от ребрата му
 и сътворил Ева. 
 Чудото се харесало толкова на Адам, 
 че той веднага започнал да опипва
 съседното ребро
 и да си представя колко нежни са гърдите,
 как прелестно са закръглени бедрата.
 Така пред него се явила новата Ева.
 В същия миг тя започнала да черви устните си,
 сякаш се намирала пред огледало.
 „Какво да се прави, животът е такъв!” –
 въздъхнал Адам
 и си сътворил още една Ева,
 после втора, трета, четвърта...
 Само за миг да се махнела
 последната Ева
 (да отидела на пазар или разходка),
 и той изваждал от междуребрения си харем
 нова Ева.
 Накрая Господ забелязал
 това разюздано и нагло творчество
 и призовал Адам при себе си,
 наругал го здравата
 и го изгонил от Рая –
 за привързаност
 към сюрреализма.
  ДВУКРАТНО
  
 Аз гледам на всичко в света –
 двукратно. 
 Най-напред, за да се радвам,
 после, за да тъгувам.
  
 Чувам как короните
 на дърветата
 се смеят,
 а корените им
 плачат горчиво.
  
 В  своя изгрев
 слънцето 
 е  все тъй жизнено 
 и младо.
 По  залез  – 
 бързо загива.
  
 В тези две корици
 светът е безупречно подвързан.
 А там се събира всичко,
 което обичам и чета
 двукратно.
 ЕДИН ДЕН
  
 Един ден
 ще стана от масата,
 за да избягам от думите
 и от вас. 
 Изобщо от всичко и всички
 на този свят.
  
 Очите ми ще стигнат чак до планината,
 но аз ще продължа отвъд нея,
 за да остане зад мене тя.
 След облаците ще тръгна,
 додето и те не останат зад мен.
  
 И на слънцето ще обърна гръб,
 на звездите, дори и на Вселената...
 СЕНЕКА
  
 По залез слънце, каза ми Нерон,
 трябвало да си срежа вените,
 но още е обяд
 и ми остават четири- пет часа.
  
 Какво да правя?
 Писмо прощално да напиша
 на моя верен Лукулус?
 Нямам желание...
 На цирк да ида в Колизеума?
 Не се нуждая нито от хляб,
 нито от зрелища.
  
 Ето, че мина час.
 Остават близо четири.
 Водата вече пълни ваната,
 прозявам се и гледам през прозореца –
 ето го слънцето, 
 последният за мене залез 
 наближава.
  
 Ах, колко ми е скучно.
 ЛАОКООН
  
 Синът е застанал зад бащата
 и го дърпа с всички сили,
 а костите им пращят 
 до спукване.
  
 Бащата се е хванал за брадата си,
 а може би за шията си,
 напрегнал е мишци
 и тегли нещо
 с титанични усилия.
  
 Само дядото
 няма за какво да се хване.
 Пред него – 
 празно пространство,
 няма и друго тяло.
  
 Започва да плаче,
 стиснал здраво в ръце –
 топка,
 почти кръгла.
 ХИМН
  
 Корените на дърветата
 всъщност са светци,
 слезли под земята,
 където се молят на колене.
  
 Отвън остава
 ореолът им -
 листата, цветята...
  
 Ще дойде и нашият ред
 да станем светци
 и да се молим на колене - 
 да остане тази Земя -
 вечно кръгла и благословена!
 ЧАС
  
 Час,
 в който нещата,
 уморени от премного смисъл,
 заспиват
 като страж,
 подпрял се на копието си.
  
 Стени и тавани,
 Небе и Вселена,
 не отпускайте цялата си тежест
 върху мен.
  
 Държа се за една- едничка 
 дума,
 а тя вече променя
 смисъла си.
 
 ШВЕЙК
  
 Преди да ги подбере
 Смъртта изпрати всички от набора
 на щателен медицински преглед.
 Провери коленете им с дървено чукче,
 накара ги да кажат „тридесет и три”,
 попита ги имат ли кариеси по зъбите
 и от какво биха искали да умрат:
 от сабя или от рак?
 После им зададе и други въпроси.
  
 А Швейк отговори на всичките
 с неговото: „Целуни ме отзад!”
  
 На всеки преминал прегледа,
 Смъртта поръча да се яви 
 за  Оня свят –
 свежо избръснат
 и да си носи суха храна за три дни.
 Там щяла да им даде дрехи и оръжие.
 После им дръпна дълга реч
 за жизнените интереси на мъртвите
 и призова да се сражават за тях.
  
 Само храбрият войник Швейк
 стоеше настрана,
 опрян на ръждясалата си пушка
 (от Първата световна!),
 и на всички аргументи на Смъртта
 отвръщаше неизменно:
 „Целуни ме отзад!”
 КОМПАС
  
 Морето е огромен компас.
 Изнервени риби плават в него
 и сочат Север.
 Всяко от тях – това е сигурно –
 има своя полюс.
 Копнее да го укрепи
 и гълта
 / само когато Нептун е разсеян!/
 по- малките полюси.
  
 Говорят, идвал денят
 на единния, научно установения Север,
 когато всички рибки – 
 от първата
 чак до последната –
 ще заплуват заедно,
 в редица,
 една подир друга – 
 към Север – по корем,
 към Юг – по гръб.
  
 Тогава морските съдове няма
 да объркват пътя си.
 Ще изчезнат водовъртежите
 и с този надежден компас
 Земята
 ще се ориентира още по- добре
 в своето ежедневие.
 АРХЕОЛОГИЯ
  
 Изкопавам  един  пласт –
 най- горния.
 Под него някаква сянка
 копае друг,
 отдолу трети,
 под него четвърти...
  
 И все така –
 всичките мъртви и живи копаят,
 трескаво търсят
 все по- надолу.
  
 Удари на лопата
 се носят дотук чак 
 от другата страна на Земята.
  
 Човечеството копае
 неуморно –
 археология!
 Аз пък намерих 
 само един камък.
  
 И това е всичко –
 под това Небе. 
 ОХЛЮВ
  
 Охлювът залепи очите си
 с восък,
 скри глава в гръдта си,
 сви се в себе си.
  
 Над него остана
 черупката –
 съвършена материя,
  опротивяла му отдавна.
  
 Около черупката
 дебне останалият свят, 
 създаден по закони, 
 които също са му опротивели.
  
 А в края на тая
 Вселенска скука –
 той,
 охлювът,
 е сам на себе си опротивял.
 АД
  
 Най- непоносимото 
 в Ада е туй,
 че трябва да понасяш
 всички страдания –
 в най- пълна тишина,
 за да се чува
 как тлъстеят
 праведниците
 в Рая.

Представяме: Два разказа от Вирджиния Улф в превод на Иглика Василева

Пред­ста­вя­ме два раз­ка­за на Вир­джи­ния Улф от наско­ро пуб­ли­ку­ва­ния на бъл­гар­с­ки език сбор­ник „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“ (изд. „Изток-Запад“). Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то за любез­но­то съдействие. 

 „Всич­ки изкус­т­ва се стре­мят да бъдат това, кое­то е музи­ка­та“, каз­ва Уол­тър Пей­тър и точ­но това се опит­ва да постиг­не Вир­джи­ния Улф в част от раз­ка­зи­те, помес­те­ни в „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“. Един от най-извес­т­ни­те й раз­ка­зи е „В овощ­на­та гра­ди­на“, кой­то се появя­ва през април 1923 годи­на в спи­са­ни­е­то „Край­ти­ъ­ри­ън“ с гла­вен редак­тор Т. С. Ели­ът. Екс­пе­ри­мен­та­лен раз­каз, кой­то кри­ти­ка­та нари­ча „лите­ра­ту­рен куби­зъм“ – една и съща сце­на, раз­гле­да­на от раз­лич­ни глед­ни точ­ки, коя­то, въп­ре­ки че Миран­да е заспа­ла или поне така изглеж­да, е наси­те­на с ней­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва. Дру­ги­ят раз­каз е „Три кар­ти­ни“, кой­то наис­ти­на рису­ва кар­ти­ни с думи така, как­то само Вир­джи­ния Улф умее.

                                 В овощ­на­та градина 

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, излег­на­та в шез­лонг под ябъл­ко­ви­те дър­ве­та. Кни­га­та й беше пад­на­ла в тре­ва­та и еди­ни­ят й пръст като че ли още соче­ше изре­че­ни­е­то “Ce pays est vraiment un des coins du monde ou le rire des filles eclate le mieux” (“Тази стра­на е наис­ти­на едно от мес­та­та в све­та, къде­то сме­хът на моми­че­та­та зву­чи най-звън­ко.“ (фр.) – Б. пр.)…, сякаш бе заспа­ла точ­но на това мяс­то. Опа­лът вър­ху пръс­та й бле­щу­ка­ше в зеле­но, бле­щу­ка­ше в розо­во, после в оран­же­во в зави­си­мост от това как слън­це­то, кое­то се про­цеж­да­ше меж­ду ябъл­ко­ви­те дър­ве­та, го отра­зя­ва­ше. После, кога­то подух­на вет­рец, лила­ва­та й рок­ля заиг­ра като цвят прикре­пен към стеб­ло; тре­ви­те заки­ма­ха и бяла­та пепе­ру­да поле­тя насам-натам точ­но над лице­то й.

На чети­ри фута над гла­ва­та й, във въз­ду­ха, бяха увис­на­ли ябъл­ки­те. Извед­нъж про­ех­тя про­ни­зи­тел­на глъч­ка, сякаш някол­ко спу­ка­ни месин­го­ви гон­га се оба­ди­ха гръм­ко и гру­бо, на нерав­ни интер­ва­ли. Ока­за­ха се деца­та от учи­ли­ще­то, кои­то каз­ва­ха в един глас таб­ли­ца­та за умно­же­ние, пре­къс­на­ва­ни от вре­ме на вре­ме от учи­те­ля, кой­то ги сгъл­ча­ва­ше, после пак започ­ва­ха да повта­рят таб­ли­ца­та.  Но тази глъч­ка се носе­ше на чети­ри фута над гла­ва­та на Миран­да, зарея се помеж­ду, кло­ни­те на ябъл­ки­те, блъс­на се в мал­ко­то мом­че на кра­ва­ря, кое­то съби­ра­ше къпи­ни­те от живия плет, вмес­то да е в клас заед­но с дру­ги­те уче­ни­ци, и ето че в пале­ца му се заби трънче.

После отек­на само­тен вик – тъжен, човеш­ки, бру­та­лен. Ста­ри­ят Пар­с­ли наис­ти­на беше кьор­кю­тук пиян.

После лис­та­та на вър­ха на ябъл­ко­во­то дър­во, плос­ки като мал­ки риб­ки на фона на небес­на­та сине­ва, на трий­сет фута над земя­та, се оба­ди­ха напев­но, някак умис­ле­но и печал­но. Това беше орга­нът в цър­к­ва­та, кой­то сви­ре­ше от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“. Изляз­ла навън, мело­ди­я­та се раз­дро­би на ато­ми при сре­ща­та си с ято дроз­до­ве, кое­то се носе­ше стрем­г­ла­во – насам ли, натам ли. Миран­да спе­ше трий­сет фута по-долу.

После над ябъл­ко­во­то дър­во и над кру­ша­та на двес­та фута над Миран­да, заспа­ла в овощ­на­та гра­ди­на, глу­хо се оба­ди кам­ба­нен звън, на пре­се­кул­ки, сър­ди­то и нази­да­тел­но, тъй като точ­но в този момент ено­ри­я­та при­ема­ше шест бед­ни жени в лоно­то на цър­к­ва­та и ено­рийс­ки­ят пас­тор отпра­вя­ше бла­го­дар­с­т­ве­ни молит­ви към небето.

И над всич­ко това с про­ни­зи­тел­но скър­ца­не злат­но­то перо на вет­ро­по­ка­за­те­ля от цър­ков­на­та кам­ба­на­рия се обър­на от юг на изток. Вятъ­рът беше сме­нил посо­ка­та си. И сега сте­не­ше моно­тон­но над гора­та, над лива­ди­те, над хъл­мо­ве­те, мно­го мили над Миран­да, коя­то спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на. Про­дъл­жи да духа, безок и безу­мен, не сре­ща­ше прегра­да, коя­то да му се опъл­чи, после се завих­ри, пое обрат­но и пак заду­ха от юг. На цели мили раз­сто­я­ние по-долу в едно прост­ран­с­т­во кол­ко­то игле­но ухо, Миран­да се изпра­ви и изви­ка на глас: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­диа… или, може би, не спе­ше, тъй като уст­ни­те й помръд­ва­ха лекич­ко, сякаш мъл­вя­ха “Ce pays est vraiment un des coins du monde… oule rire des filles… eclate… eclate… eclate”…, тя се усмих­на, отпус­на тяло и то туп­на с цяла­та си тежест вър­ху огром­на­та земя, коя­то се надиг­на, така си помис­ли тя, за да ме поне­се вър­ху гър­би­на­та си, сякаш съм лис­то или кра­ли­ца (на това мяс­то деца­та повта­ря­ха таб­ли­ца­та за умно­же­ние), или, про­дъл­жи да си мис­ли Миран­да, може би лежа вър­ху ска­ла и чай­ки­те кръ­жат и кряс­кат над мен. Кол­ко­то по-нави­со­ко летят, про­дъл­жи тя, а в това вре­ме учи­те­лят сгъл­ча деца­та и взе да удря Джи­ми по кокал­че­та­та на пръс­ти­те, дока­то се раз­кър­ва­ви­ха, тол­ко­ва по-надъл­бо­ко се вглеж­дат в море­то… в море­то, повто­ри си тя, и пръс­ти­те й се отпус­на­ха, а уст­ни­те й бав­но се затво­ри­ха, сякаш се носе­ше по море­то, а после, кога­то някъ­де над гла­ва­та й про­ех­тя ревът на пия­ния, тя си пое дъх, сякаш изпад­на­ла в екс­таз, защо­то си мис­ле­ше, че чува сами­ят живот и гла­сът му да изли­за от гра­па­вия език в але­но­чер­ве­на уста, от вятъ­ра, от кам­ба­ни­те, от къд­ра­ви­те зеле­ни лис­та на зелките.

Естес­т­ве­но, така се омъ­жи, и тога­ва орга­нът сви­ре­ше мело­ди­я­та от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“, а кога­то кам­ба­ни­те се оба­ди­ха след като шест­те бед­ни жени бяха при­ети в лоно­то на цър­к­ва­та, сър­ди­ти­ят накъ­сан глух тътен я нака­ра да си помис­ли, че сама­та земя се тре­се от копи­та­та на коня, кой­то пре­пус­ка пра­во към нея („О, ще тряб­ва само да изча­кам!“ въз­дъх­на тя) и тога­ва й се сто­ри, че всич­ко вече се е раз­дви­жи­ло, всич­ко вика, язди, кръ­жи око­ло нея, отвъд нея, към нея, след­ва един и същ модел.

Мери цепи дър­ва, помис­ли си тя; Пиър­ман е извел кра­ви­те на паша; кару­ци­те идват откъм лива­ди­те; езда­чът… и тя просле­ди очер­та­ни­я­та на хора­та, на кару­ци­те, на пти­ци­те, на езда­ча на фона на пей­за­жа, но ето че туп­те­не­то на соб­с­тве­но­то й сър­це ги раз­пръс­на навред, наоко­ло, нататък.

На мили раз­сто­я­ние висо­ко във въз­ду­ха вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си; злат­но­то перо на вър­ха на кам­ба­на­ри­я­та изскръ­ца; Миран­да ско­чи и изви­ка: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, дали спе­ше или не спе­ше? Лила­ва­та й рок­ля сто­е­ше като опъ­на­та меж­ду две ябъл­ко­ви дър­ве­та. В овощ­на­та гра­ди­на има­ше двай­сет и чети­ри ябъл­ко­ви дър­ве­та, някои от тях леко накло­не­ни на една стра­на, на дру­ги стъб­ла­та стър­ча­ха уст­ре­ме­ни пра­во наго­ре, после раз­пер­ва­ха кло­ни наши­ро­ко и коро­ни­те им запри­лич­ва­ха на кръг­ли чер­ве­ни или жъл­ти къл­ба. Вся­ко ябъл­ко­во дър­во раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но прост­ран­с­т­во. Небе­то съв­сем точ­но под­хож­да­ше на лис­та­та. Кога­то подух­на вет­рец, реди­ца­та кло­ни сре­щу огра­да­та се огъ­на лекич­ко, после пак се изпра­ви. Стър­чи­о­паш­ка прехвър­ча по диа­го­нал от еди­ния ъгъл до дру­гия. Дрозд запод­с­ка­ча пред­паз­ли­во към пад­на­ла на земя­та ябъл­ка; от дру­га­та сте­на на огра­да­та враб­че пре­ле­тя нис­ко над тре­ва­та. С тези дви­же­ния уст­ре­мът на дър­ве­та­та изглеж­да­ше въз­прян; цяло­то беше при­тис­на­то, натъп­ка­но меж­ду сте­ни­те на овощ­на­та гра­ди­на. Мно­го мили надо­лу земя­та беше наплас­те­на, а на повър­х­ност­та изглеж­да­ше надип­ле­на от колеб­ли­вия въз­дух; в еди­ния ъгъл на овощ­на­та гра­ди­на синьо-зеле­но­то беше пре­ря­за­но от лила­ва ниш­ка. Вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си, един от кло­ни­те на ябъл­ка­та се раз­лю­ля тол­ко­ва нави­со­ко, че закри глед­ка­та към две­те кра­ви на лива­да­та („О, ще закъс­нея за чая!“ – изви­ка Миран­да) и ябъл­ки­те отно­во увис­на­ха в пра­ва линия на фона на оградата.

                                           Три кар­ти­ни              

                                           Пър­ва­та картина

Не е въз­мож­но човек да не забе­ляз­ва кар­ти­ни край себе си; защо­то, ако баща ми е ковач, а тво­ят — мес­т­ни­ят бла­го­род­ник, ние неп­ре­мен­но изглеж­да­ме като кар­ти­ни един за друг. Не е въз­мож­но да изле­зем от рам­ка­та и да раз­го­ва­ря­ме естес­т­ве­но. Ти ме виж­даш как съм се облег­нал на вра­та­та на ковач­ни­ца­та с под­ко­ва в ръка и дока­то отми­на­ваш, си мис­лиш: „Кол­ко живо­пис­но!”. Аз, дока­то те наблю­да­вам как удоб­но си се раз­по­ло­жил в кола­та, сякаш все­ки момент ще заки­маш висо­ко­мер­но на просто­лю­ди­е­то, си мис­ля – кол­ко типич­но за ста­ра­та, замож­на, арис­ток­ра­тич­на Анг­лия! Несъм­не­но и два­ма­та гре­шим в пре­цен­ки­те си, но това е неизбежно.

Там, къде­то пътят зави­ва, зър­нах една така­ва кар­ти­на. Може да се наре­че „Завръ­ща­не­то на моря­ка” или нещо подоб­но. Кра­сив млад моряк носи вър­зоп; моми­че го е хва­на­ло под­ръ­ка; съсе­ди­те се съби­рат наоко­ло; гра­ди­на­та на мал­ка­та къща е грей­на­ла от пъс­т­ри цве­тя; отми­на­вай­ки, човек сякаш про­чи­та в осно­ва­та на кар­ти­на­та, че моря­кът се е вър­нал от Китай и в гос­т­на­та на къща­та го очак­ва бога­та тра­пе­за; във вър­зо­па си носи пода­рък за сво­я­та мла­да невес­та; а тя мно­го ско­ро ще го дари с пър­во­род­но­то им чедо. Човек усе­ща, че в тази кар­ти­на всич­ко е хуба­во, прекрас­но и как­то тряб­ва да бъде. Глед­ка­та на подоб­но щас­тие събуж­да нещо здра­во, бла­гот­вор­но и непок­ла­ти­мо; живо­тът изглеж­да по-сла­дък и пò за завиж­да­не отпреди.

С тия мис­ли ги отми­нах, допъл­вай­ки, довър­ш­вай­ки кар­ти­на­та, докол­ко­то мога, с цве­та на ней­на­та рок­ля, на него­ви­те очи, дори с жъл­те­ни­ка­ва­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вън­ш­на­та врата.

Извес­т­но вре­ме кар­ти­на­та игра­е­ше пред очи­те ми и така пра­ве­ше мно­го неща да изглеж­дат по-свет­ли, по-топ­ли и по-прости от обик­но­ве­но; дру­ги да изглеж­дат глу­па­ви, тре­ти — неп­ра­вил­ни, чет­вър­ти — пра­вил­ни и по-изпъл­не­ни със сми­съл отпре­ди. От вре­ме на вре­ме през този ден, а и на след­ва­щия, кар­ти­на­та отно­во ми се явя­ва­ше и тога­ва човек се замис­ля със завист, но и добро­на­ме­ре­но за щас­т­ли­вия моряк и него­ва­та съп­ру­га; чуди се как­во ли пра­вят, за как­во ли си гово­рят. Въоб­ра­же­ни­е­то доба­вя и дру­ги кар­ти­ни, поро­де­ни от пър­ва­та – как моря­кът цепи дър­ва или вади вода от кла­де­не­ца; как два­ма­та раз­го­ва­рят за Китай, а невес­та­та е поста­ви­ла пода­ръ­ка си вър­ху поли­ца­та над огни­ще­то, къде­то все­ки вля­зъл може да го види; как шие бебеш­ки дреш­ки и всич­ки вра­ти и про­зор­ци са отво­ре­ни към гра­ди­на­та, пър­хат птич­ки, пче­ли жужат и Роджърс – така се каз­ва той – не може да се нарад­ва на всич­ко това след пла­ва­не­то си в Китайс­ко море. Пуши си лула­та и прекрач­ва в градината.

                                                 Вто­ра­та картина 

Тъм­на доба, силен вик отек­ва в село­то. После се дола­вя звук на забър­за­ни, нес­по­кой­ни стъп­ки и пак всич­ко потъ­ва в мър­т­веш­ка тиши­на. През про­зо­ре­ца се виж­да само клон­че­то от люля­ко­во дър­во, увис­на­ло теж­ко и непод­виж­но над пътя. Душ­на, без­ди­хан­на нощ. Без­лун­на. Зара­ди вика всич­ко при­до­би­ва зло­вещ вид. Кой беше изви­кал? Защо беше изви­ка­ла? Тъй като гла­сът беше на жена, вик на пре­де­ла на поно­си­мо­то, поч­ти без­по­лов, поч­ти безиз­ра­зен. Сякаш сама­та човеш­ка при­ро­да е нада­ла вой сре­щу кре­щя­ща неп­рав­да, сре­щу нео­пи­су­ем ужас. Навред – мър­т­ви­ло. Звез­ди­те блес­тят напъл­но засти­на­ли. Поля­та са стих­на­ли. Дър­ве­та­та не помръд­ват. Но всич­ки те изглеж­дат винов­ни, обре­че­ни, зло­коб­ни. И човек усе­ща, че нещо тряб­ва да ста­не. Някак­ва свет­ли­на да се появи, да се раз­лю­лее тре­вож­но. Някой да се зати­ча по пътя. Про­зор­ци­те на къщи­те да свет­нат. След това може би да послед­ва вто­ри вик, не тол­ко­ва без­по­лов, не тол­ко­ва без­сло­ве­сен, ста­ен, укро­тен. Но свет­ли­на не се появи. Стъп­ки не се чуха. Не послед­ва вто­ри вик. Пър­ви­ят беше напъл­но погъл­нат и не оста­на дру­го освен мър­т­веш­ка тишина.

Човек лежи в тъм­но­то и слу­ша напрег­на­то. Беше просто глас. С нищо кон­к­рет­но не можеш да го свър­жеш. Никак­ва кар­ти­на не иска да изплу­ва пред очи­те, за да бъде раз­тъл­ку­ва­на, да ста­не понят­на за разума. Но кога­то най-накрая мра­кът изсвет­ля, един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да се види, беше нея­сен човеш­ки силу­ен, раз­мит, поч­ти без­фор­мен, вдиг­нал всуе гигант­с­кия си пес­т­ник сре­щу някак­ва вез­де­съ­ща прокоба.

                                                Тре­та­та картина 

Хуба­во­то вре­ме се задър­жа. И ако не беше онзи един­с­т­вен вик посред нощ, човек щеше да си каже, че земя­та се е при­юти­ла в тих пристан, че живо­тът е преста­нал да пре­пус­ка сре­щу вятъ­ра, че е успял да пус­не кот­ва в без­вет­рен залив и лекич­ко се покла­ща вър­ху спо­кой­ни­те му води. Но зву­кът не заглъх­на. Къде­то и да отиде човек, дали на дъл­га раз­ход­ка висо­ко в пла­ни­на­та, или някъ­де дру­га­де, все нещо като че шава мъчи­тел­но под повър­х­ност­та и така пра­ви и поко­ят, и ста­бил­ност­та наоко­ло да изглеж­дат нере­ал­ни. Ето ги овце­те, скуп­че­ни по скло­на; доли­на­та – начу­пе­на на дъл­ги тала­зи, сякаш заля­та от крот­ки води. Човек виж­да самот­ни фер­ми. Мал­ко кут­ре се вър­га­ля в дво­ра. Пепе­ру­ди­те тан­цу­ват лудеш­ки в пре­щи­па. При­тих­на­ла, спо­кой­на кар­ти­на, но човек не спи­ра да си мис­ли, че един вик я беше про­къ­сал, че през нощ­та цяла­та тази кра­со­та е била съу­час­т­ник, била е съг­ла­ша­тел, скло­ни­ла е да стои невъз­му­ти­ма, да си оста­не кра­си­ва, ала все­ки момент може­ше отно­во да бъде про­къ­са­на. Тази добро­та, тази безо­бид­ност бяха само на повърхността.

После, кол­ко­то да се отър­си от това изпъл­не­но с мрач­ни пред­чув­с­т­вия наст­ро­е­ние, човек отно­во си пред­ста­вя завръ­ща­не­то на моря­ка. Виж­да цяла­та кар­ти­на, като доба­вя нови, раз­лич­ни дреб­ни детай­ли – синия цвят на ней­на­та рок­ля, сян­ка­та, коя­то пада от жъл­те­е­що­то раз­цъф­на­ло дър­во, – кои­то пре­ди ги е няма­ло. Как два­ма­та са заста­на­ли пред вра­та­та на къща­та – той с вър­зо­па през рамо, тя лекич­ко докос­на­ла ръка­ва му с длан. И пясъч­но­жъл­та­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вра­та­та. И с това извик­ва­не на кар­ти­на­та в памет­та с всич­ки ней­ни под­роб­нос­ти човек посте­пен­но се уте­ша­ва, че по-ско­ро имен­но това спо­койс­т­вие, тази бла­гост и добро­та лежат под повър­х­ност­та, откол­ко­то нещо ковар­но и зло­ве­що. Нали през цяло­то вре­ме ги е има­ло овце­те на паша, тала­зи­те в доли­на­та, къща­та и сто­пан­с­т­во­то, мал­ко­то кут­ре и тан­цу­ва­щи­те пепе­ру­ди. И човек тръг­ва обрат­но към къщи, дока­то умът му още витае око­ло моря­ка и него­ва­та съп­ру­га и кар­ти­на подир кар­ти­на рису­ва тях­но­то щас­тие и бла­жен­с­т­во, така че плат­на­та да зату­лят оно­ва без­по­койс­т­во и онзи ужа­сен вик, дока­то той бъде окон­ча­тел­но заду­шен и спо­да­вен под тех­ния натиск.

Ето най-сет­не се показ­ват къщи­те, как­то и цър­ков­ни­ят двор, през кой­то се мина­ва на вли­за­не в село­то, и заед­но с това се появя­ва и неиз­мен­на­та мисъл за покоя на това мяс­то със сен­чес­ти­те му тисо­ви дър­ве­та, протри­ти пло­чи и бези­мен­ни гро­бо­ве. Тук смърт­та е при­вет­ли­ва, каз­ва си човек. Наис­ти­на, поглед­не­те тази кар­ти­на! Един мъж копае гроб и дока­то рабо­ти, от една­та стра­на на яма­та деца­та са си уст­ро­и­ли пик­ник. Мята лопа­ти жъл­те­ни­ка­ва пръст, а деца­та са нася­да­ли, ядат нама­за­ни със слад­ко филии хляб и пият мля­ко от голе­ми чаши. Съп­ру­га­та на гро­ба­ря, дебе­ла руса жена, се е под­пря­ла на един над­гро­бен камък, а престил­ка­та си е просна­ла вър­ху тре­ва­та до зина­лия гроб вмес­то маса за чай. Буч­ки гли­на са попад­на­ли сред при­бо­ри­те. Кого ще погреб­ват, попи­тах. Да не би ста­ри­ят гос­по­дин Додсън да се е спо­ми­нал най-накрая? „О, не! Гро­бът е за мла­дия Роджърс, моря­ка – отвръ­ща жена­та с впи­ти в мен очи. – Умря пре­ди две нощи от някак­ва чуж­до­зем­на трес­ка. Не чух­те ли жена му? Втур­на се като полу­дя­ла по пътя, кре­ще­ше… Томи, преста­ни, моля те, цели­ят си се изкалял!”

Как­ва кар­ти­на само!

Пре­вод от анг­лийс­ки език: Игли­ка Василева

Проф. Вера Ганчева: „Да превеждаш, ще рече да провиждаш…”

Огнян Стам­бо­ли­ев раз­го­ва­ря с Вера Ганчева

Резултат с изображение за „ВЕРА ГАНЧЕВА ФОТО“

Проф. д‑р Вера Ган­че­ва (23 фев­ру­а­ри 1943, София) след завър­ш­ва­не на сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет (1965) изуча­ва швед­с­ки език и лите­ра­ту­ра в уни­вер­си­те­та в Сток­холм (1965–1968). Била е после­до­ва­тел­но репор­тер, зам. гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор на сп. ЛИК (1966–1976) в БТА, гла­вен редак­тор и дирек­тор на изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра“ (1978–1989), осно­ва­тел и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус“ ООД (1991–2001), дирек­тор на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка „Св. св. Кирил и Мето­дий“ (1996–97), впос­лед­с­твие до днес соб­с­тве­ник и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус”. Пре­по­да­ва­ла е кул­тур­на исто­рия на Скан­ди­нав­с­кия север, норд­с­ка лите­ра­ту­ра и мито­ло­гия, стра­ноз­на­ние на Шве­ция и на Ислан­дия в спе­ци­ал­ност „Скан­ди­на­вис­ти­ка“ на Софийс­кия уни­вер­си­тет (от 1993). Автор­ка на кни­ги, посве­те­ни на лич­нос­ти, проб­ле­ми и явле­ния в све­тов­на­та лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра: „Телес­коп, път и две сиам­с­ки кот­ки“ (1984), „Гла­дът като хляб“ (1988), „Синьо + жъл­то = зеле­но“ (1992), „Амал­га­ма“ (1993), „Шве­ция — стра­на­та и хора­та“ (2001), „Ема­ну­ел Све­ден­борг – архи­тект на веч­ност­та“ (2012). Пре­веж­да­ла е и е пред­ста­вя­ла (пове­че­то за пръв път у нас) авто­ри пре­дим­но от Скан­ди­нав­с­кия север като Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Артур Лунд­квист, Тумас Тран­с­т­рьо­мер, Аст­рид Линд­грен, Аксел Сан­де­му­се, Таряй Весос, Юхан Бор­ген, Ролф Якоб­сен и мно­го дру­ги. За рабо­та­та си като лите­ра­ту­ро­вед и пре­во­дач е удос­то­я­ва­на с бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни отли­чия, сред кои­то изпък­ват злат­на знач­ка на Наци­о­нал­ния кон­вент на екс­пер­ти­те (2006), висо­ки­ят дат­с­ки орден „Рицар­с­ки кръст на Данеб­рог“ (2002), швед­с­ки­ят Крал­с­ки орден на Поляр­на­та звез­да — пър­ва сте­пен (2008), нор­веж­ки­ят Крал­с­ки орден за заслу­ги към Нор­ве­гия – пър­ва сте­пен (2012) , награ­ди­те на Швед­с­ка­та ака­де­мия (1983, 2001, 2013), на Съю­за на швед­с­ки­те писа­те­ли (1994), Меж­ду­на­род­но­то отли­чие (за пре­вод) на име­то на Ханс К. Андер­сен (1979) и др. Пред­се­да­тел на дру­жес­т­во­то „При­яте­ли на Шве­ция в Бъл­га­рия“ (от 1993).

Ува­жа­е­ма Вера Ган­че­ва, нека започ­нем нашия раз­го­вор с Ваше­то дет­с­тво и пър­вия ви досег  с литературата?

Най-хуба­ви­те спо­ме­ни от мое­то дет­с­тво и ран­на мла­дост са свър­за­ни с часо­ве­те, бла­же­но дъл­ги и нес­му­ща­ва­ни, кои­то пре­кар­вах в уеди­не­ние сред кни­ги­те в бащи­на­та биб­ли­о­те­ка – него­ля­ма стая с остък­ле­ни шка­фо­ве до тава­на, доста­тъч­но дъл­бо­ки, за да вмес­тят някол­ко хиля­ди тома в по две плът­ни реди­ци на все­ки рафт. Естес­т­ве­но, не можех да ги изче­та всич­ки­те, пък и до днес немал­ко от тях са само пре­лис­те­ни, дру­ги (все още) недо­кос­на­ти, но дори  веро­ят­ност­та да сто­ря това сякаш ста­ва­ше мета­фо­ра на жела­ние, на потреб­ност, не по-мал­ко сгря­ва­ща от реал­но­то й удов­лет­во­ря­ва­не. Този доте­ле­ви­зи­о­нен уют на домаш­на­та биб­ли­о­те­ка, затъм­не­на и тиха като храм, усе­ща­не­то за тайн­с­т­во, под­сил­ва­но от екс­та­за на поч­ти физи­чес­ко­то съп­ри­кос­но­ве­ние с въз­ви­ше­но­то, от тръп­ка­та  при вся­ка „крач­ка отвъд огле­да­ло­то“, сигур­но са изиг­ра­ли реша­ва­ща роля  при фор­ми­ра­не­то на моя­та сетив­ност и харак­тер.  Труд­но ми е да опи­ша с думи атмос­фе­ра­та на това отда­де­но посве­ще­ние в чете­не­то, не само като удо­вол­с­т­вие или източ­ник на позна­ния, а и като изкус­т­во, усво­я­ва­но спо­ред Гьо­те от самия него цели осем­де­сет години… 

Чете­не­то оба­че е не само просве­ща­ва­не, раз­ту­ха или „тран­с­пор­т­но сред­с­тво“ за тури­зъм на духа, но и рабо­та, сери­о­зен инте­лек­ту­а­лен труд, акт на сът­вор­чес­т­во, как­то и раз­брах по-къс­но, кога­то то се сля с мои­те про­фе­си­о­нал­ни инте­ре­си и слу­жеб­ни задъл­же­ния. Не вина­ги е важ­но как­во човек чете ежед­нев­но, но неве­ро­ят­но важ­но е как­во не  е чел все­ки ден – тази параф­ра­за на извес­т­на­та мак­си­ма е осо­бе­но валид­на и днес, кога­то реди­ца обсто­я­тел­с­т­ва и фак­то­ри, цялос­т­но­то раз­ви­тие на чове­чес­т­во­то в гло­ба­лен мащаб сякаш имат за цел да ома­ло­ва­жат уни­кал­ност­та на Сло­во­то, как­то и въз­дейс­т­ве­на­та мощ на лите­ра­ту­ра­та, все пове­че стес­ня­вай­ки кръ­га на чита­те­ли­те, кои­то я тър­сят и въз­при­е­мат като спа­си­те­лен корек­тив на банал­ност­та,  при­тис­ка­ща ни отвсякъде.

Като мла­да жур­на­лист­ка и пре­во­дач­ка рабо­тих­те десет годи­ни като гла­вен редак­тор на спи­са­ни­е­то на БТА – ЛИК. Това беше един от мал­ко­то ни „про­зор­ци” към Евро­па и све­та. Все­ки брой беше един праз­ник за нас. Лич­но аз се рад­вах, кога­то изле­зе­ше мой пре­вод на румън­с­ки или ита­ли­ан­с­ки раз­каз в него. Хуба­ви годи­ни, нали?!

Всъщ­ност аз постъ­пих на рабо­та в БТА най-напред като репор­тер в редак­ция „Меж­ду­на­род­на инфор­ма­ция“, къде­то тряб­ва­ше да свик­на с осо­бе­нос­ти­те и тем­па на една мно­го взис­ка­тел­на про­фе­си­о­нал­на сре­да и да учас­т­вам в изгот­вя­не­то на спе­ци­фи­чен инфор­ма­ци­о­нен про­дукт, раз­пра­щан ежед­нев­но и еже­час­но, дори и еже­ми­нут­но, до меди­и­те в цяла­та стра­на, а също и в чуж­би­на. Тази дей­ност кул­ти­ви­ра­ше у мен и мои­те коле­ги еру­ди­ра­ност и качес­т­ва,  кои­то отли­ча­ва­ха про­чу­та­та в оне­зи годи­ни „бете­ан­с­ка шко­ла“, изграж­да­ха у нас нагла­си за изос­т­ре­на и свръх­ди­на­мич­на  реак­тив­ност спря­мо оно­ва, кое­то се случ­ва­ше тук  и по све­та във всич­ки облас­ти на общес­т­ве­но-поли­ти­чес­кия и кул­тур­ния живот. 

Две-три годи­ни по-къс­но полу­чих шан­са да пре­ми­на на рабо­та в сед­мич­ни­ка „ЛИК“ отна­ча­ло все още като репор­тер, после като редак­тор, замес­т­ник-гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор — уст­рем­но, може би дори доня­къ­де при­бър­за­но, кари­ер­но раз­ви­тие, оби­чай­но впро­чем за бете­ан­с­ки­те усло­вия, в кои­то всич­ки ние  съз­ря­вах­ме про­фе­си­о­нал­но и твор­чес­ки по-уско­ре­но веро­ят­но бла­го­да­ре­ние на сти­му­ли­ра­щот­го усе­ща­не за пря­ка връз­ка със све­та, за това, че сме част едва ли не от цяла все­ле­на, осъз­на­ва­но освен като при­ви­ле­гия и като ото­вор­ност. Отго­вор­ност пред една все по-широ­ка пуб­ли­ка, жад­на за инфор­ма­ция и въз­мож­нос­ти за инте­лек­ту­ал­но обо­га­тя­ва­не и израс­т­ва­не, отго­вор­ност и пред нас сами­те, пред вре­ме­то,  кое­то ни беше съде­но да про­ме­ним, про­ме­няй­ки ради­кал­но себе си. Пред­по­чи­та­на мише­на на апа­рат­чи­ци­те от вся­ка­къв ранг тога­ва бяха имен­но чети­ри­те сед­мич­ни изда­ния на БТА — „Пара­ле­ли“, ЛИК, „По све­та“ и „Наука и тех­ни­ка“ с тира­жи, вну­ши­тел­ни за вре­ме­то, кои­то с нети­пич­ни­те, дори уни­кал­ни, за нашия меди­ен бит мате­ри­а­ли от чуж­дес­т­ран­ния печат, под­би­ра­ни и под­на­ся­ни „по запа­ден обра­зец“, изпъл­ня­ва­ха фун­к­ци­я­та на един вид бъл­гар­с­ки пор­тал към „гло­бал­но­то село“, в как­во­то спо­ред канад­с­кия изсле­до­ва­тел Мар­шал Мак­лу­ън, тога­ва чес­то цити­ран  у нас, инфор­ма­ци­он­ни­те тех­но­ло­гии вече превръ­ща­ха све­та. Убе­де­но твър­дя, че имен­но (макар и не един­с­т­ве­но) тези спи­са­ния, раз­цъф­на­ли като екзо­тич­ни цве­тя в пус­ти­ня­та от про­па­ган­д­ни кли­ше­та и набе­де­ни от извес­т­ни сре­ди за „про­вод­ни­ци на бур­жо­аз­но вли­я­ние“,  допри­не­со­ха за започ­ва­що­то про­пук­ва­не на ста­тук­во­то на сил­но иде­о­ло­ги­зи­ра­ния соци­ум, за все по-чес­ти­те засеч­ки на  регу­ла­тор­ни­те му меха­низ­ми и за въз­ник­ва­не­то на качес­т­ве­но раз­злич­ни есте­ти­чес­ки вку­со­ве и духов­ни потреб­нос­ти вът­ре в него.  Бъл­га­рия се отва­ря­ше към све­та и дей­ност­та на БТА несъм­не­но под­по­ма­га­ше този про­цес, кой­то, как­то зна­ем, посте­пен­но раз­дви­жи за пре­об­ра­зо­ва­ния цяло­то ни общес­т­во. Ние в ЛИК бях­ме не само сви­де­те­ли, но и учас­т­ни­ци в една зараж­да­ща се кул­тур­на революция.

Доб­ре си спом­ням ваше­то сът­руд­ни­чес­т­во в този наш сед­мич­ник, Огня­не и ми се иска да вяр­вам, че с него е започ­нал и пътят ви на днес виден бъл­гар­с­ки инте­лек­ту­а­лец с широ­ка палит­ра от зна­ния и инте­ре­си, с акти­вен  при­нос в наша­та култура.

Да, въп­ре­ки някои труд­нос­ти и огра­ни­че­ния, това бяха хуба­ви и сил­ни, дори прекрас­ни, години! 

Да, бла­го­да­ря Ви за това, че сега ни спом­них­те за тях. Съд­ба­та Ви свър­з­ва с лите­ра­ту­ра­та на Шве­ция.  С как­во Ви привле­че тази стра­на и ней­на­та литература?

Освен с маг­ни­та на „север­на­та екзо­ти­ка“ Шве­ция ме привле­че и ме привли­ча до днес с реал­нос­ти­те на едно после­до­ва­тел­но изграж­да­но демок­ра­тич­но общес­т­во, съче­та­ло  ефек­тив­но  импе­ра­ти­ви­те на пазар­на­та ико­но­ми­ка с граж­дан­с­ки­те при­ви­ле­гии на соци­ал­на­та дър­жа­ва. Не е слу­ча­ен фак­тът, че и Шве­ция, и оста­на­ли­те стра­ни на Скан­ди­нав­с­кия север, заемат чел­ни мес­та в меж­ду­на­род­ни­те кла­са­ции за сво­бо­да на сло­во­то, но и по дру­ги пока­за­те­ли като про­дъл­жи­тел­ност на живо­та, висо­ка сте­пен на гра­мот­ност и обра­зо­ва­ност на хора­та, ино­ва­тив­ност, мно­го добро качес­т­во на дел­нич­но­то битие, измер­ва­но не с поку­па­тел­на­та спо­соб­ност на насе­ле­ни­е­то, а с шан­со­ве­те, пре­дос­та­вя­ни и на обик­нов­ния човек за раз­ви­ти­те и въз­пол­з­ва­не от цен­нос­ти­те на ево­лю­ци­он­ния напре­дък. Прозрач­ност­та и кон­сен­су­сът там са задъл­жи­тел­но спаз­ва­ни при­ори­те­ти при взе­ма­не­то на важ­ни за наци­я­та реше­ния, а сак­ци­и­те за нару­ша­ва­не­то на общес­т­ве­на­та ети­ка и морал от стра­на на оне­зи, кои­то би тряб­ва­ло да ги съб­лю­да­ват – без­жа­лос­т­ни. Пери­о­дич­ни­ят печат, ради­о­то и теле­ви­зи­я­та, изда­тел­с­ка­та дей­ност в Шве­ция, а и в тези  стра­ни изоб­що, са спо­ред мен най-доб­ри­те в Евро­па, може би  дори в све­та и имен­но това обсто­я­тел­с­т­во ми даде мно­го, импул­си­рай­ки ме още в само­то нача­ло на пре­би­ва­ва­не­то ми в реги­о­на, да се заема с изуча­ва­не­то на швед­с­ки език в Сток­холм­с­кия уни­вер­си­тет и факул­та­тив­но – на нор­веж­ки, пак там. Впос­лед­с­твие затвър­ж­да­вах и раз­ши­ря­вах уме­ни­я­та си по два­та ези­ка  бла­го­да­ре­ние на сти­пен­дии и гран­то­ве, на как­ви­то дър­жав­ни­те инс­ти­ту­ции и немал­ко час­т­ни фон­да­ции в Скан­ди­на­вия не се скъ­пят за оне­зи, кои­то попу­ля­ри­зи­рат тамош­ни­те инте­лек­ту­ал­но-твор­чес­ки тър­се­ния и постижения. 

Вече имах твър­де солид­на база за срав­не­ния – след т. нар. Рус­ка гим­на­зия в София, извес­т­на с висо­ко­то си рав­ни­ще на обу­че­ние, аз завър­ших сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет и така се слу­чи, че в Шве­ция  рабо­тих над дип­лом­на­та си рабо­та на тема „Аван­гар­дът в чеш­ка­та лите­ра­ту­ра през 20-те годи­ни на ХХ век“. Посте­пен­но впи­сах швед­с­ка­та худо­жес­т­ве­на сло­вес­ност в един твър­де широк  кръг на усво­е­ни пред­ста­ви и позна­ния за лите­ра­ту­ра­та изоб­що, но това, с кое­то тя ме привле­че и ми ока­за сил­но вли­я­ние, беше дъл­бо­ки­ят пси­хо­ло­ги­зъм у ней­ни­те авто­ри, дра­ма­тиз­мът в тех­ни­те про­из­ве­де­ния, прикрит под кора­та на ези­ка, къде­то сякаш  кло­ко­чи като чер­на река, холис­тич­на­та идея за пъл­на обвър­за­ност на чове­ка с при­ро­да­та и кос­мо­са. И раз­би­ра се, юве­лир­но­то изящес­т­во и пре­циз­ност на сти­ла, пан­те­ис­тич­на­та все­об­х­ват­ност на иде­и­те, мето­дич­на­та орга­ни­за­ция на раз­гър­на­тия сюже­тен мате­ри­ал в рома­ни­те, а също раз­би­ра се  и вир­ту­оз­на­та дра­ма­тур­гич­на тех­ни­ка на авто­ри­те на пие­си за швед­с­кия и све­тов­ния теа­тър, фило­соф­с­ки­те изме­ре­ния на поези­я­та , как­то и предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та,  пред кои­то всич­ко това изпра­вя преводачите.

Пър­ви­ят Ваш пре­вод, кой­то открих за себе си, беше на Артур Лунд­квист. Една прекрас­на анто­ло­гия  със загла­ви­е­то „Замъ­кът на въоб­ра­же­ни­е­то и камъ­ни­те на дел­ни­ка” /изд. „Народ­на кул­ту­ра”, 1978 – тога­ва ста­нах­те гла­вен редак­тор на това голя­мо наше издателство/. С как­во ви привле­че Лундквист?

Позна­вах го лич­но и то мно­го доб­ре. Той и съп­ру­га­та му, вид­на­та поете­са от дат­с­ки про­из­ход Мария Вине, бяха чес­ти гос­ти в рези­ден­ци­я­та на бъл­гар­с­кия посла­ник в Сток­холм,  т. е.  моят баща по оно­ва вре­ме, но и на някои от него­ви­те при­ем­ни­ци на този пост. Артур Лунд­квист беше член на Швед­с­ка­та ака­де­мия и един от глав­ни­те арбит­ри в ней­ния Нобе­лов коми­тет, кой­то  от 1901 излъч­ва и пред­ла­га на ней­ни­те чле­но­ве  лау­ре­а­ти­те на зна­ме­ни­та­та Нобе­ло­ва награ­да за лите­ра­ту­ра. Ока­за ми голя­ма помощ за съз­да­ва­не и под­дър­жа­не на кон­так­ти с ели­та на швед­с­ка­та кул­ту­ра, ланис­ра ме сред реди­ца  него­ви извес­т­ни и авто­ри­тет­ни пред­ста­ви­те­ли с добро­на­ме­ре­ност и жела­ние да допри­не­се по такъв начин за ваим­но опоз­на­ва­не на Шве­ция и Бъл­га­рия в област­та на кул­ту­ра­та. Той изиг­ра голя­ма роля за номи­ни­ра­не­то на Баг­ря­на за нобе­ло­во­то отли­чие и за пре­во­ди­те на поези­я­та й на швед­с­ки, про­явя­ва­ше жив инте­рес и към лич­ност­та и твор­чес­т­во­то на Йор­дан Радич­ков… Пре­во­дът на  лири­чес­ка­та про­за на Лунд­квист, за коя­то твър­де  пред­ста­ви­те­лен е сбор­ни­кът, кой­то тол­ко­ва ви е допад­нал, ми откри непо­до­зи­ра­ни тери­то­рии и на бъл­гар­с­кия език, чии­то гра­ни­ци чрез пре­во­ди­те й свик­нах – след­вай­ки него­вия при­мер —  да престъп­вам „без да се оглеж­дам“… Позво­ле­те ми, впро­чем, да се само­ци­ти­рам от крат­кия ми увод, озаг­ла­вен „Поези­я­та на про­за­та“, съп­ро­вож­дащ изда­ни­е­то в мой пре­вод  на този набор от блес­тя­щи тек­с­то­ве  на Лунд­квист, вдъх­но­ве­ни, как­то спо­де­ля той, от истин­с­ка­та исто­рия за  сел­с­ки поща­джия от Южна Фран­ция на име Фер­ди­нан  Швал. Този инак скро­мен и неза­бе­ле­жим човек се про­чул със замъ­ка, кой­то съг­ра­дил от камъ­ни­те, съби­ра­ни от него по изми­на­ва­ния сел­с­ки друм, за да пъл­ни все­кид­нев­но с тях сво­я­та поща­джйс­ка чан­та – един ръкот­во­рен памет­ник на меч­та, при­да­ла сми­съл на цяло­то му съществуване:

Нари­чат шве­ди­те „роман­тич­ни инже­не­ри“ и бла­гос­к­лон­ност­та на това опре­де­ле­ние не изключ­ва точ­ност­та му, потвър­де­на от уме­ло­то дози­ра­не на кра­со­та и фун­к­ци­о­нал­ност, типич­но за реди­ца тех­ни пости­же­ния. В цело­куп­но­то си твор­чес­т­во Артур Лунд­квист не го опро­вер­га­ва, но го кори­ги­ра съоб­раз­но сте­пен­та, в как­ва­то голя­ма­та лич­ност обоб­ща­ва харак­тер­ни­те наци­о­нал­ни чер­ти в дело с уни­вер­сал­на зна­чи­мост – него­ви­те про­из­ве­де­ния сви­де­тел­с­т­ву­ват за неот­с­тъ­пен кон­т­рол над сти­хий­но­то въоб­ра­же­ние и сво­ен­рав­ния талант от стра­на на кон­к­рет­на­та идея и ана­ли­тич­на­та мисъл, не тол­ко­ва строг оба­че, че да осу­е­тя­ва или отла­га поле­та им. И то полет на огром­ни раз­сто­я­ния, само при­вид­но извър­ш­ван без стрик­т­но раз­пи­са­ние и пред­на­чер­та­ни мар­ш­ру­ти, опи­я­ня­ва­що волен, но целе­ус­т­ре­мен, уж без­ком­па­сен,  пък насоч­ван от рада­ри­те на мъд­рост­та и еру­ди­ци­я­та, свръх­зву­ко­во бърз, а съзер­ца­ван с въз­торг. Спът­ник на Лунд­квист може да ста­не все­ки, но жела­е­щи­те са като че пове­че от оне­зи, кои­то издър­жат докрай гла­во­лом­ни­те му лупин­ги с мета­фо­ри и асо­ци­а­ции, свет­ка­вич­но­то пики­ра­не от виси­ни­те на далеч­ни хори­зон­ти и дъл­ги­те пре­хо­ди без каца­не от Вави­лон, бре­го­ве­те на Стикс или от Бена­рес до Киш­кьо­реш, Исла Нег­ра или някое модер­но пред­гра­дие… При­дир­чив към себе си, той е не по-мал­ко при­дир­чив и към чита­те­ля, от кого­то вина­ги изис­к­ва ком­пе­тен­т­ност и труд, рав­но­цен­ни на вло­же­ни­те от него, за да го въз­наг­ра­ди с един обо­га­тя­ващ контакт…“

Писа­ла съм това през 1977–1978, но днес не бих про­ме­ни­ла нито една дума, нито пък нещо в оцен­ки­те кои­то съм направила. 

Пре­ве­дох­те Стринд­берг, Якоб­сен, Тран­с­т­рьо­мер, Хам­сун, Юхан Бор­ген… И кла­си­ци, и модер­ни авто­ри. Кол­ко на брой са и кои бяха най- инте­рес­ни­те и най- труд­ни­те за превод?

Все­ки пре­во­дач би ви казал, че лес­ни за пре­вод авто­ри и про­из­ве­де­ния няма. Е, има талан­т­ли­ви интер­п­ре­та­то­ри на чуж­до­е­зич­ни твор­би, кои­то пре­одо­ля­ват с леко­та спън­ки­те по нерав­ния път,  свър­з­ващ не само отда­ле­че­ни, но и неряд­ко корен­но раз­лич­ни лич­нос­ти и кул­ту­ри.  За съжа­ле­ние, аз не съм от тях и кър­тов­с­ки­ят труд при под­го­тов­ка­та ми за пре­съз­да­ва­не на едно или дру­го про­из­ве­де­ние про­дъл­жа­ва кажи-речи до пред­пос­лед­но­то му изчи­та­не вече в мой пре­вод, при кое­то про­дъл­жа­вам да отстра­ня­вам  допус­на­ти от мен несъ­вър­шен­с­т­ва. А ако параф­ра­зи­ра­ме загла­ви­е­то на извес­т­на­та пие­са на Луи­джи Пиран­де­ло, можем да наре­чем пре­во­да­ча лице, кое­то тър­си своя автор. Наме­ри ли го, в резул­тат от оно­ва вне­зап­но и щас­т­ли­во изкрис­та­ли­зи­ра­не на чув­с­т­во­то за вза­им­ност, за кое­то гово­ри напри­мер Стен­дал, или в про­це­са на про­дъл­жи­тел­но и неряд­ко мъчи­тел­но дире­не, той заго­ва­ря не само с думи­те, но и с гла­са му, давай­ки да се раз­бе­ре, че е открил не обект, а алтер его. Това пости­же­ние е и най-голя­мо­то въз­наг­раж­де­ние за уси­ли­я­та и тер­за­ни­я­та на  „авто­ра в сян­ка“, кои­то чита­те­лят не бива да долавя.

Всъщ­ност, как­во е за Вас пре­во­дът?  Как­во е Ваше­то кре­до в това изкуство? 

Въз­мож­ност за тран­с­фор­ми­ра­не на вре­ме­то в дейс­т­ва­що лице. Задъл­же­ние да бъдеш не само посред­ник, но и арби­тър. Да не забра­вяш нито за миг, че в исто­ри­я­та на кни­жов­ност­та най-голе­ми­те твор­ци са били и пре­во­да­чи, а най-доб­ри­те пре­во­да­чи са били и твор­ци, сли­вай­ки се в общ, вну­ши­тел­но едър силу­ет, чий­то ръст  съот­вет­с­тва на необ­хо­ди­мо­то му  при­със­т­вие на Пар­нас. „Бова­ри, това е и той!“, би въз­клик­нал веро­ят­но Фло­бер, ако може­ше да ста­не сви­де­тел на мъки­те на онзи, кой­то пре­из­ра­зя­ва на друг език неог­вия про­чут роман, въз­съз­да­вай­ки сти­ла му като рит­ми­ка и код, не само като мани­ер, а обра­зи­те му – като цялос­т­на идей­на сис­те­ма. При това поч­ти вина­ги със само­жер­т­ва, с цена­та на лич­ни лише­ния и със себе­от­ри­ца­ние, под аком­па­ни­мен­та на ехид­ни сире­ни-изку­си­тел­ки, кои­то му напя­ват, че в също­то вре­ме, дока­то той се поти над чуж­да твор­ба, дру­ги пишат свои кни­ги, а после пък с рис­ка да бъде обви­ня­ван, че не е пре­вел про­из­ве­де­ни­е­то, ами го е пре­дал, че от лъва е напра­вил куче, от сла­вея – канар­че, от море­то – аква­ри­ум, че е „пор­т­ре­ти­рал“ авто­ра така, как­то Гил­дън­с­търн би изоб­ра­зил  Хам­лет, че лети към сла­ва­та с кри­ле, взе­ти назаем…

Не слу­чай­но нари­чат пре­во­да „изкус­т­во на невъз­мож­но­то“.  Същ­ност­та му на съав­тор­с­т­во вина­ги буди дис­ку­сии и пораж­да въп­ро­си, проб­ле­ма­ти­зи­рай­ки, макар кос­ве­но, и дру­ги явле­ния на общес­т­во­то, зави­си­ми и захран­ва­ни от качес­т­ве­ния син­х­рон меж­ду ори­ги­нал и пре­вод, но още­тя­ва­ни при тях­но­то раз­ми­на­ва­не. А то се дъл­жи на доста при­чи­ни, чие­то ката­ло­ги­зи­ра­не и ана­лиз, осо­бе­но пре­ди да са ста­на­ли хро­нич­ни, могат да дове­дат до раз­ре­ша­ва­не на проб­ле­ми не само в тран­с­ла­то­ло­ги­я­та като тео­рия, но и на оне­зи, кои­то пораж­дат прак­ти­чес­ко­то съз­да­ва­не и рецеп­ци­я­та на худо­жес­т­ве­ни цен­нос­ти, въз­пре­пяс­т­вай­ки в една или дру­га сте­пен успеш­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не на тран­с­фе­ра, жиз­не­но важен за вся­ка соци­о­кул­тур­на реалност.

Като изда­тел Вие пре­вър­нах­те „Народ­на кул­ту­ра” в една инс­ти­ту­ция, в нещо наис­ти­на голя­мо, зна­чи­мо за бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и духов­ност. Изда­дох­те за пър­ви път авто­ри, неже­ла­ни от цен­зу­ра­та, спор­ни спо­ред кри­те­ри­и­те на соц‑а, открих­те нови све­то­ве… За пър­ви път пус­нах­те авто­ри, кои­то още не бяха пуб­ли­ку­ва­ни в Мос­к­ва /нали тога­ва, волю- нево­лю, све­ря­вах­ме часов­ни­ка си с кремъл?!/. Имах­те ли проб­ле­ми при изда­ва­не­то на някои от тях?

Наше­то вре­ме и тога­ва беше дина­мич­но, инте­рес­но, но и не по-мал­ко труд­но, опас­ност­та под фор­ма­та на доно­си и сан­к­ции идва­ше откъм хора и кръ­го­ве, кои­то не може­ха да се при­ми­рят с необ­ра­ти­мия духо­вен подем в стра­ни­те от т. нар. „изто­чен блок“, наме­рил отра­же­ние съот­вет­но и в сфе­ра­та на кни­го­из­да­ва­не­то. Оку­ра­же­ни от него, ние тър­сех­ме и внед­ря­вах­ме у нас импул­си и идеи от  Полша, Унга­рия, Чехос­ло­ва­кия, ГДР и имен­но от коле­ги­те си там се учех­ме да манев­ри­ра­ме – пус­ках­ме кни­ги, кои­то биха предиз­ви­ка­ли, меко каза­но, спо­ро­ве в стра­на­та ни,  но с под­хо­дя­щи пред­го­во­ри или послес­ло­ви било от наши, било от чуж­ди /предимно съветски/ авто­ри. Изда­тел­с­т­ва­та в ГДР напри­мер ни впе­чат­ля­ва­ха със сво­и­те програ­ми и ката­ло­зи, защо­то в мен­ге­ме­то на дър­жав­ния соци­а­ли­зъм те тряб­ва­ше да се спра­вят с кон­ку­рен­ци­я­та на оно­ва, кое­то изли­за­ше в тога­ваш­на­та Запад­на Гер­ма­ния, привле­ка­тел­но и ези­ко­во достъп­но за източ­но­гер­ман­ци­те. Имен­но от виден пред­ста­ви­тел на кул­тур­ния естаб­лиш­мънт в ГДР, замес­т­ник-минис­тъ­ра на кул­ту­ра­та Кла­ус Хьоп­ке, кой­то отго­ва­ря­ше за кни­го­из­да­ва­не­то там, аз потър­сих съдейс­т­вие за пред­ста­вя­не у нас на Хор­хе Луис Бор­хес напри­мер, ана­те­мо­сан нез­най­но от кого и нез­най­но защо у нас до сте­пен, недо­пус­ка­ща пред­ста­вя­не­то му на бъл­гар­с­ки език. По вре­ме на посе­ще­ни­е­то си в Бъл­га­рия Кла­ус Хьоп­ке изра­зи пред най-отго­вор­ни фак­то­ри под­ска­за­но­то му от мен учуд­ва­не, че сред тол­ко­ва зна­чи­ми кни­ги в кни­жар­ни­ци­те на София не е съз­рял нито една на този голям аржен­тин­с­ки писа­тел. Моя­та так­ти­чес­ка хит­рост беше бър­зо разоб­ли­че­на от ръко­вод­с­тво­то на Коми­те­та за печа­та, но без нега­тив­ни после­ди­ци нито за мен, нито за послед­ва­ло­то пре­веж­да­не и изда­ва­не на Бор­хес на бъл­гар­с­ки език, кое­то се със­тоя… Мога да при­ве­да още немал­ко и все така крас­но­ре­чи­ви при­ме­ри… Що се отна­ся  отна­ся до рус­ки­те писа­те­ли-емиг­ран­ти или ина­ко­мис­ле­щи, кои­то „Народ­на кул­ту­ра“ се одър­зос­тя­ва­ше да пред­ста­вя най-напред  у нас в оне­зи вре­ме­на,  тук голя­ма и навре­мен­на помощ ни оказ­ва­ше ново­то поко­ле­ние пред­ста­ви­те­ли в чуж­би­на на  ВААП, офи­ци­ал­на­та автор­с­ко-прав­на аген­ция на СССР — вече по-мла­ди хора с модер­но виж­да­не и амби­ция  да под­тик­нат отвън раз­чуп­ва­не­то на ледо­ве­те вът­ре в сво­я­та огром­на стра­на, къде­то те, меж­ду дру­го­то, вече бяха започ­на­ли да се топят… Авто­ри­тет­но­то съвет­с­ко изда­тел­с­т­во „Раду­га“, чия­то дирек­тор­ка в оне­зи годи­ни беше  пре­во­дач­ка­та и белет­рист­ка Нина Лит­ви­нец, ни оси­гу­ря­ва­ше гото­во пре­ве­де­ни на бъл­тар­с­ки ръко­пи­си на „спор­ни“, поня­ко­га дори забра­ня­ва­ни в даден момент про­из­ве­де­ния на рус­ки и съвет­с­ки писа­те­ли, кои­то ние редак­ти­рах­ме и офор­мях­ме, съг­ла­су­вай­ки задъл­жи­тел­но изда­тел­с­ки­те си наме­ре­ния с ВААП, а после ги  връ­щах­ме обрат­но в Мос­к­ва, откъ­де­то полу­ча­вах­ме гото­ва про­дук­ция, издър­жа­на спо­ред най-висо­ки­те стан­дар­ти на полиг­ра­фи­чес­ко­то изкус­т­во и тех­ни­ка.  От своя стра­на „Народ­на кул­ту­ра“ пре­дос­та­вя­ше на „Раду­га“ твор­би на бъл­гар­с­ки писа­те­ли и поети, пре­ве­де­ни на рус­ки език и раз­прос­т­ра­ня­ва­ни от тех­ни еки­пи навред из съвет­с­ка­та стра­на. Този обмен на загла­вия и идеи, про­ти­во­дейс­т­ващ твър­де успеш­но на влас­т­ва­ща­та тога­ва иде­о­ло­ги­чес­ка цен­зу­ра, про­дъл­жи доста годи­ни, а в пери­о­да  на гор­ба­чов­с­ка­та перес­т­рой­ка Нина дори  огла­ви цялос­т­но­то кни­го­из­да­ва­не в Русия, но она­зи вза­и­мо­по­лез­на актив­ност в кул­тур­но­то общу­ва­не на наши­те два наро­да бе сек­на­ла, за да наме­ри след извес­т­но вре­ме, как­то се надя­вам (далеч не само аз впро­чем),  качес­т­ве­но подоб­ре­ни свои фор­ми,  да отбе­ле­жи нови съв­мес­т­ни пости­же­ния в съв­ре­ме­но­то кни­го­из­да­ва­не, бъл­гар­с­ко, рус­ко, европейско…

След про­мя­на­та напра­вих­те ново изда­тел­с­т­во със ста­ро­то име „Хемус”. Изда­дох­те нови кни­ги. Про­дъл­жа­ва­те ли още тази дейност?

Да, макар и не в такъв мащаб, как­то пре­ди. Ситу­а­ци­я­та на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар все още не поощ­ря­ва рис­ко­ва­ни начи­на­ния с крат­кот­ра­ен ефект, така че това наше изда­тел­с­т­во, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е при­ну­де­но да се съоб­ра­зя­ва със ско­ва­ва­щи­те начи­на­ни­я­та му (глав­но ико­но­ми­чес­ки) огра­ни­че­ния. Убе­де­на съм оба­че, че в ана­ли­те на нова­та бъл­гар­с­ка кул­ту­ра  с подо­ба­ва­що едри и бляс­ка­ви бук­ви ще бъде впи­са­на наша­та биб­ли­о­теч­на поре­ди­ца „Ново­лу­ние“,  поде­та вед­на­га след голя­ма­та общес­т­ве­на про­мя­на у нас по идея на лите­ра­тур­ния исто­рик Петър Велич­ков и  чрез коя­то прехвър­лих­ме мост меж­ду най-нова­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра и твор­би на бъл­гар­с­кия и  евро­пейс­кия модерн, забра­ве­ни, нег­ли­жи­ра­ни или откро­ве­но запре­ща­ва­ни в годи­ни­те на соци­а­лиз­ма. Истин­с­ки фурор предиз­вик­ва­ше изли­за­не­то от печат на вся­ка кни­га от тази еле­ган­т­на и същев­ре­мен­но цено­во достъп­на  поре­ди­ца. В нея бяха вклю­че­ни рома­ни от  Нико­лай Рай­нов, Кирил Хрис­тов, Борис Шива­чев, Кон­с­тан­тин Кон­с­тан­ти­нов, Яна Язо­ва, Чав­дар Мута­фов и др., наред с твор­би на Йенс Петер Якоб­сен, Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Ста­нис­лав Пши­би­шев­с­ки, Гус­тав Май­ринк С харак­тер­но­то лого на няко­гаш­ния леген­да­рен „Хемус“ под­не­сох­ме и обно­ве­на­та поре­ди­ца „Злат­ни зър­на“, за кое­то бях­ме полу­чи­ли при­жи­ве  бла­гос­ло­вия от  ней­ния осно­ва­тел, голе­мия бъл­гар­с­ки изда­тел Слав­чо Ата­на­сов…  В про­дук­ци­я­та ни не лип­с­ва­ха и немал­ко от т. нар. big titles, т.е. бес­т­се­лъ­ри или хипер­се­лъ­ри, вна­ся­ни отвън или в съв­сем ред­ки слу­чаи напи­са­ни от бъл­гар­с­ки авто­ри, спа­си­тел­но дохо­дон­с­ни и кои­то  в начал­ни­те годи­ни на пре­хо­да кате­го­рич­но пре­об­ла­да­ва­ха на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар. Днес кар­ти­на­та му е съв­сем дру­га и в нея се откро­я­ва посто­ян­на­та налич­ност на изда­ния от рода на енцик­ло­пе­дии, реч­ни­ци, науч­но-попу­ляр­на и кла­си­чес­ка лите­ра­ту­ра, пре­из­да­ния с обра­зо­ва­тел­на и худо­жес­т­ве­на зна­чи­мост, макар на немал­ко от тях да лип­с­ва изис­ку­е­ма­та автен­тич­на тежест. Не е слу­ча­ен фак­тът, че в стра­ни с далеч по-ста­би­ли­зи­ра­на и ефек­тив­на тема­тич­на поли­ти­ка от годи­ни се води т. нар. „дис­курс за двой­на­та стой­ност“, г.е. за неиз­беж­но­то про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду кни­га­та като кул­тур­но-есте­ти­чес­ка цен­ност и вто­ра­та й същ­ност – на сто­ка за потреб­ле­ние. И неза­ви­си­мо, че то при­до­би­ва все по-кон­ф­лик­тен харак­тер, изда­те­лят по призва­ние не би след­ва­ло да забра­вя думи­те на нем­с­кия фило­соф, кри­тик и есе­ист Вал­тер Беня­мин, че в лич­на­та си биб­ли­о­те­ка тряб­ва да имаш не тол­ко­ва кни­ги, от кои­то се нуж­да­еш в даде­ния момент, кол­ко­то таки­ва, кои­то ще ти бъдат неол­хо­ди­ми в бъде­ще. Прогнос­тич­на дар­ба, съче­та­на с прозре­ни­я­та на визи­о­нер, би след­ва­ло да при­те­жа­ва все­ки, кой­то рабо­ти и тво­ри в област­та на литературата.

Запи­са­но в днев­ни­ка на Вера Ганчева

По-доб­ре да си гла­ден, откол­ко­то да ядеш, как­во­то ти попад­не, по-доб­ре да си сам, откол­ко­то да си с кого­то и да е.“
ОМАР ХАЯМ

Да бъдеш себе си в свят, кой­то неп­ре­къс­на­то се опит­ва да те напра­ви нещо дру­го, е най-вели­ко­то постижение.“
Р. У. ЕМЕРСЪН

Вина­ги обръ­щай лице към слън­це­то – тъй сен­ки­те ще падат зад гър­ба ти.“
УОЛТ УИТМАН

Представяме: „Имитация на кошмар“ от Ана Бландиана в превод на Румяна Л. Станчева

         

Изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“ наско­ро пуб­ли­ку­ва сбор­ник с раз­ка­зи от све­тов­но извес­т­на­та румън­с­ка писа­тел­ка Ана Блан­ди­а­на, под загла­ви­е­то „Ими­та­ция на кош­мар“, в пре­вод на Румя­на Л. Стан­че­ва.          

   Ана Блан­ди­а­на (р. 1942) съз­да­ва жан­ро­во раз­но­ли­ко твор­чес­т­во, в кое­то естес­т­ве­но съжи­тел­с­т­ват поезия и про­за и кое­то прекрач­ва в две епо­хи, но като све­тог­лед и дух пред­став­ля­ва едно един­но цяло. Носи­тел­ка е на Награ­да­та „Хер­дер“ от 1982 годи­на, член е на Поети­чес­ка­та ака­де­мия „Сте­фан Малар­ме“, на Евро­пейс­ка­та ака­де­мия за поезия, на Све­тов­на­та ака­де­мия за поезия (UNESCO).

            На бъл­гар­с­ки език досе­га от Ана Блан­ди­а­на са изда­де­ни, в пре­вод на Румя­на Л. Стан­че­ва: „Сън в съня“, сти­хот­во­ре­ния, 1986; „Чек­ме­дже­то с апло­дис­мен­ти“, роман, 1999; „Кори­до­ри с огле­да­ла“, поезия и есе­та, 2005 – Награ­да на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия; „Отлив на сми­съ­ла“, нови сти­хот­во­ре­ния, 2010.

            С любез­но­то съдейс­т­вие на пре­во­дач­ка­та и изда­тел­с­т­во­то пред­ла­га­ме откъс от раз­каз, вклю­чен в нова­та книга.

АНА БЛАНДИАНА

НА СЕЛО

            От годи­ни не бях изли­за­ла от гра­да, освен за да отида в друг град, а по пътя вина­ги взи­мах мер­ки да не се отег­ча­вам и носех кни­га или спи­са­ние, кои­то про­чи­тах как­то нико­га при дру­ги обсто­я­тел­с­т­ва, от загла­ви­е­то до адре­са на редак­ци­я­та и на адми­нис­т­ра­ци­я­та от послед­на­та стра­ни­ца, а кога­то присти­гах, ги сгъ­вах и вни­ма­тел­но ги при­би­рах в куфа­ра – сякаш няма­ше да ги хвър­ля и без това след някол­ко часа или някол­ко дена, без меж­дув­ре­мен­но да ги поглед­на – и си каз­вах: „Не си изгу­бих вре­ме­то, про­че­тох три спи­са­ния“. Или чети­ри, или пет, спо­ред про­дъл­жи­тел­ност­та на пътя. Не ми харес­ва­ше да гле­дам през про­зо­ре­ца, стру­ва­ше ми се отег­чи­тел­но и без сми­съл, а като иде­ал за пъту­ва­не смя­тах – кол­ко­то и неле­по да изглеж­да – да не усе­тя, че съм пъту­ва­ла. Макар да знам, че е просто глу­пост, започ­вам с това, защо­то, за да раз­бе­ре­те нещо, кое­то нор­мал­но не би тряб­ва­ло да повяр­ва­те, а имен­но че нико­га пре­ди момен­та, за кой­то ще ви раз­ка­жа – или във все­ки слу­чай нико­га, откак­то съм ста­на­ла голям човек, въз­рас­тен, как­то се каз­ва, – не бях наблю­да­ва­ла поле. Ина­че бих­те раз­бра­ли мно­го мал­ко или дори нищо от това, кое­то искам да ви раз­ка­жа. В дет­с­тво­то ми, пре­ди пове­че от двай­сет годи­ни, да, бях го пра­ви­ла и – стран­но – след тол­ко­ва вре­ме все още си спом­ням с голя­ма точ­ност този момент. Бяха ми каза­ли, че ще ме заве­дат на село при баба и дядо. Мис­ля, че бях на чети­ри или на пет годи­ни и че ме качи­ха на една кола, коя­то не си спом­ням мно­го доб­ре, може би беше каби­на­та на ками­он или може би дру­го, във все­ки слу­чай мал­ко, плъз­га­що се напред прост­ран­с­т­во, обо­руд­ва­но с голям про­зо­рец отпред, екран, по кой­то в про­дъл­же­ние на мно­го часо­ве се раз­гръ­ща­ше някак­во поле, кое­то изглеж­да­ше без­к­рай­но и кое­то гле­дах неу­мор­но през цяло­то вре­ме, сед­на­ла на коле­не­те на няко­го, кого­то питах от вре­ме на вре­ме „къде е село­то?“, „кога ще стиг­нем на село?“. Вече не знам как съм си пред­ста­вя­ла, че тряб­ва да бъде на село, но знам, че гле­дах без­спир поле­то, за да мога да зър­на село­то вед­на­га щом се появи, и също така си спом­ням, че се почув­с­т­вах дъл­бо­ко оби­де­на – с она­зи виб­ри­ра­ща оби­да, на ръба на избух­ва­не­то в плач, коя­то само деца­та изпит­ват и помнят, – кога­то някой, веро­ят­но отег­чен от тол­ко­ва въп­ро­си, ми каза мимо­хо­дом „Това е село­то“, а аз –нераз­би­ра­ща, поглед­нах извед­нъж това поле, кое­то се точе­ше от часо­ве, с няка­къв суе­ве­рен страх, все едно извед­нъж призна­вах, че то крие нещо неви­ди­мо и нераз­би­ра­е­мо за мен, но не по-мал­ко важ­но, може би дори запла­ши­тел­но – при­до­бих сили да попи­там – пре­ди да избух­на в про­дъл­жи­те­лен буен плач, от оне­зи, зара­ди кои­то деца­та най-чес­то ядат пер­дах, за да имат за как­во да пла­чат – „Отко­га започ­на?“.       Реше­ни­е­то да отида до това село, село­то на баба и дядо, умре­ли отдав­на, и в кое­то не бях ходи­ла мно­го лета, дой­де вне­зап­но и поч­ти без при­чи­на. Искам да кажа, че нищо не ме тлас­ка­ше към това пъту­ва­не, не дори нос­тал­ги­я­та. Зна­ех, че няма кого да наме­ря там, и не бях мно­го сигур­на дали поне къща­та на стар­ци­те същес­т­ву­ва. За поле­то не бях мис­ли­ла. И все пак имен­но него наме­рих наис­ти­на и при това по един тол­ко­ва бру­та­лен начин, че след като отми­на шокът от повтор­но­то му виж­да­не, започ­нах да се питам сери­оз­но дали като съм дошла, не съм била под­ло­же­на на някак­ви окул­т­ни вли­я­ния, за кои­то не си бях дала смет­ка, дотол­ко­ва то, поле­то, изглеж­да, чака­ше да се пока­же, да бъде видя­но. Как да започ­на опи­са­ни­е­то му? Беше къс­на есен, може би дори тряб­ва­ше да е зима, но зима, измо­ре­на от соб­с­тве­на­та си сла­бост, отма­ля­ла от нере­ши­тел­ност, леп­ка­ва от замръз­на­ла­та кал, раз­то­пе­на и замръз­на­ла отно­во. Въп­ре­ки че бяха изтек­ли едва пър­ви­те часо­ве на сут­рин­та, въз­ду­хът беше мра­чен, нетър­пе­лив за здрач и небе­то беше сляз­ло нис­ко, кол­ко­то може­ше по-нис­ко, в истин­с­ко уси­лие да докос­не поле­то. А то беше без­к­рай­но. Изглеж­да­ше, че шосе­то го пре­си­ча точ­но през сре­да­та, но всич­ко беше със сигур­ност моя пред­ста­ва, след като по края си то беше кръг­ло: къде­то и да се нами­раш, хори­зон­тът се гри­жи да те уве­ри, че ти си в цен­тъ­ра на вселената. 

            Да, тази все­ле­на, чий­то един­с­т­вен жител, изглеж­да, бях аз, все­ле­на­та, коя­то ме беше пови­ка­ла, без да ми каже защо, и коя­то ме кара­ше сега да се дви­жа напред, без да ми каз­ва накъ­де, при­те­жа­ва­ше нещо нео­бик­но­ве­но и неес­тес­т­ве­но, нещо кое­то – без още да мога да уточ­ня – чув­с­т­вах, че не би тряб­ва­ло да бъде така. Не си давах смет­ка дали точ­но този обез­по­ко­и­те­лен вид, за кой­то не можех още да кажа от как­во беше поро­ден, ме беше довел тук, но раз­би­рах, че с напред­ва­не­то се задън­вах все пове­че в сър­це­ви­на­та – гли­нес­та и леп­ка­ва – на болест­та или само на тай­на­та на поле­то. Още пре­ди да се спра, две неща във вида на поле­то, изме­ре­но с часо­ве­те пъту­ва­не, ми се сто­ри­ха неес­тес­т­ве­ни: цве­тът и фак­тът, че се дви­жи. Цве­тът беше жълт, дори зла­тист, но беше гра­па­во зла­тис­то, пре­се­че­но на мес­та от голе­ми пет­на чер­но, чие­то дви­же­ние, чер­но и то, но сякаш по-лъс­ка­во, по-хлъз­га­во, при­да­ва­ше тре­вож­ност и със­пенс. Всъщ­ност дори пре­ди кола­та да спре, почув­с­т­вах, че ста­ва дума за със­пенс, за нере­ше­на още кон­ку­рен­ция меж­ду жъл­то и чер­но, сякаш наблю­да­вах бит­ка, в коя­то два­та цвя­та се опит­ват все­ки от тях да оста­не един­с­т­вен на повър­х­ност­та, като посто­ян­но се повди­га­ха на раме­не­те на дру­гия, пада­ха и после започ­ва­ха отна­ча­ло, и пак, и това вър­ху хиля­ди и хиля­ди хек­та­ри, вър­ху сто­ти­ци кило­мет­ри дви­же­що се поле, покри­то с някак­ва жива, двуц­вет­на и неоп­ре­де­ле­на суб­с­тан­ция. Защо­то ясно беше от пръв поглед, че зла­тис­ти или чер­ни, сино­ри­те на поле­то изска­ча­ха мно­го над оби­чай­но­то си рав­ни­ще, повър­х­ност­та на поле­то се беше повдиг­на­ла, сякаш някак­во огром­но тес­то, нерав­но надреб­не­но и боя­ди­са­но в раз­лич­ни цве­то­ве, е било раз­пре­де­ле­но по цяла­та ѝ шир, оста­вяй­ки пре­си­ча­що­то я шосе да стои заро­ве­но на ста­ро­то си рав­ни­ще, като меж­ду ост­ри и повдиг­на­ти в недо­у­ме­ние, въз­мож­но най-висо­ко и най-въп­ро­си­тел­но, раме­не. Кога­то спрях – а го напра­вих поч­ти със страх, защо­то неот­чет­ли­во­то кък­ре­не на тази мате­рия сякаш започ­ва­ше да се мес­ти и да ме поглъ­ща, съе­ди­ня­вай­ки се над смеш­но нис­ка­та линия на шосе­то, – изкри­ве­ни­те от ско­рост­та обра­зи се вър­на­ха в реал­ни­те си кон­ту­ри и можех да гле­дам захлас­на­то едно поле, как­во­то не бях виж­да­ла досе­га, раз­лич­но от оно­ва, кое­то бях откри­ла няко­га, и от оно­ва, кое­то си въоб­ра­зя­вах, че тряб­ва да бъде – ако изоб­що няко­га съм си мис­ли­ла за него. Най-бие­ща­та на очи раз­ли­ка в срав­не­ние с пред­ста­ва­та ми за рав­ни­на­та беше лип­са­та на пръст, фак­тът, че земя­та не се виж­да­ше. Беше покри­та с пласт, веро­ят­но дебел един метър – може и пове­че, – от зър­на и царе­вич­ни коча­ни, и семе­на, меж­ду кои­то гъм­жа­ха, щура­ха се, суе­тя­ха се хиля­ди и хиля­ди, може би мили­о­ни същес­т­ва от най-раз­лич­ни родо­ве и видо­ве, чер­веи и бубо­леч­ки, миш­ки и невес­тул­ки, с очи и без очи, с кози­на и без кози­на, с пипал­ца и без пипал­ца, чети­рик­ра­ки, вле­чу­ги, сто­нож­ки и дори хвър­ка­ти, защо­то над тази гъм­жа­ща сме­си­ца, неве­ро­ят­но жиз­не­на и пред­при­ем­чи­ва, се вър­тя­ха цели ескад­ри­ли от гар­ва­ни, кои­то се носе­ха в бръс­нещ полет и се поспи­ра­ха в нес­та­бил­но рав­но­ве­сие вър­ху посто­ян­но плъз­га­щия се килим. Защо­то всич­ко се дви­же­ше, всич­ко се кла­те­ше и побут­ва­ни от всич­ки стра­ни, тег­ле­ни към дъл­бо­ко­то или изтръг­ва­ни към повър­х­ност­та, царе­вич­ни­те зър­на също изглеж­да­ха живи и нада­ре­ни със соб­с­тве­ни въз­мож­нос­ти за пре­мес­т­ва­не, дви­же­ха се и те, обхва­на­ти от някак­ва въз­бу­да, като се оста­вя­ха да бъдат сдъв­ка­ни и сами се сдъв­к­ва­ха, гни­е­ха, покри­ва­ха се с пле­сен, набъб­ва­ха, фер­мен­ти­ра­ха в алко­хо­ли и про­из­веж­да­ха втас­ва­не на миаз­ми, оста­вя­ха се да се плъз­нат надъл­бо­ко до угар­та и там покъл­ва­ха, после тръг­ва­ха отно­во към свет­ли­на­та под фор­ма­та на без­ц­вет­ни и лига­ви лас­та­ри, кло­ня­щи към зеле­но, но поч­ти прозрач­ни, крех­ки и отблъс­к­ва­щи, упо­ри­ти, тър­пе­ли­ви, рас­тя­щи меж­ду коре­ми­те на бръм­ба­ри и опаш­ки­те на плъ­хо­ве, меж­ду гар­ва­но­ви кра­ка и кър­ти­чи муцу­ни и дости­га­щи накрая в мът­ния въз­дух, гото­ви да про­дъл­жат съд­ба­та си, пре­уве­ли­че­на и непод­хо­дя­ща, да рас­тат, да раж­дат и да се вклю­чат в тол­ко­ва живо­то гни­е­не, кое­то бяха успе­ли да пре­ко­сят и кое­то щяха да успе­ят да пре­вър­нат във веч­но. Не оба­че дви­же­ни­е­то, обик­но­ве­но­то дви­же­ние, беше основ­на­та харак­те­рис­ти­ка на тази глед­ка – коя­то, едва осъз­на­та като реал­на, се изтег­ля ряз­ко, по стра­нен, поч­ти спаз­ма­ти­чен начин измеж­ду опо­ри­те на веро­ят­но­то, гото­ва да се спа­си в сим­во­лич­но­то и в кош­ма­ра, – а раз­къс­ва­не­то, сми­ла­не­то, вът­реш­но­то дви­же­ние на хра­нос­ми­ла­тел­ни­те орга­ни. И не само живот­ни­те, насе­ко­ми­те и пти­ци­те поглъ­ща­ха царе­ви­ца­та, а и царе­ви­ца­та сякаш поглъ­ща­ше живот­ни­те и насе­ко­ми­те, дотол­ко­ва те, зър­на­та, се дви­же­ха и посто­ян­но заплаш­ва­ха да погъл­нат дру­ги­те живи­ни, като дори успя­ва­ха да ги зари­нат за някол­ко мига, а в след­ва­щия момент бива­ха зари­на­ти те, зър­на­та, от усър­ди­е­то за оце­ля­ва­не на оста­на­ли­те и това ста­ва­ше посто­ян­но, без пре­къс­ва­не, без отдих, в едно мръс­но и цвет­но кипе­не, в суе­те­не, в гъм­жи­ло, в отвра­ти­тел­но кло­ко­че­не, дол­ноп­роб­но, но не лише­но от извес­т­но пара­док­сал­но вели­чие на живо­та, кой­то про­дъл­жа­ва­ше да същес­т­ву­ва как­то и да е, кога­то и да е, къде­то и да е, какъв­то и да е. Труд­но е да се каже кой побеж­да­ва­ше и кой не в тази без­г­ра­нич­но витал­на бит­ка: труд­но е да се каже дали, ето, гар­ва­ни­те ата­ку­ва­ха бръм­ба­ри­те и чер­ве­и­те, и плъ­хо­ве­те или напро­тив, бръм­ба­ри­те и чер­ве­и­те, и плъ­хо­ве­те бяха започ­на­ли ата­ка­та, като им се кате­ре­ха по кра­ка­та, вкоп­ч­ва­ха се в пера­та им; как­то впро­чем беше невъз­мож­но и да се уточ­ни как­во беше привляк­ло там гар­ва­ни­те: живи­те зрън­ца на още неи­зя­де­на­та царе­ви­ца или пре­си­те­ни­те тру­по­ве на хищ­но наяли­те се. Във все­ки слу­чай така нео­би­чай­но сляз­ло­то до земя­та небе и сама­та земя, уни­зе­на от соб­с­тве­на­та си родит­ба и изпраж­не­ния, като че ли не очак­ва­ха дру­го освен под­хо­дя­щия момент да похлу­пят тази про­ти­во­ре­чи­ва все­ле­на, еднов­ре­мен­но жива и недос­той­на за живот. Сто­ях вка­ме­не­на от отвра­ще­ние пред това шир­на­ло се, без­к­рай­но кипе­не на все­ле­на­та и се питах дали всич­ки­те поле­та, кои­то съм пре­ко­ся­ва­ла през живо­та си, дока­то четях сери­оз­но кни­ги и раз­лис­т­вах спи­са­ния, загри­же­на за опол­зот­во­ря­ва­не­то на вре­ме­то и на вни­ма­ни­е­то ми, без да хвър­лям поглед през про­зо­ре­ца, са били подоб­ни на това. Въп­рос, вали­ден, раз­би­ра се, само в слу­чай че по земя­та същес­т­ву­ват мно­го поле­та и не ста­ва дума за една-един­с­т­ве­на, без­к­рай­на и посто­ян­но нахлу­ва­ща степ. И – било то да или не – чув­с­т­вах как уст­ни­те ми започ­ват да тре­пе­рят, кле­па­чи­те ми да потреп­ват и в гър­ди­те ми да се съби­ра онзи без­на­деж­ден и про­тя­жен кря­сък, кой­то само в дет­с­тво­то има­ше сме­лост­та да се раз­кон­с­пи­ри­ра и да не се потис­не сам и пред кой­то съб­рах сега всич­ки­те си сили, за да попи­там без ни най-мал­ка­та илю­зия, че някой би могъл да ми отго­во­ри. „Отко­га е започнало?“ 

            Спрях пре­ди вли­за­не­то в село­то и от къде­то бях, село­то се виж­да­ше мал­ко и пепе­ли­во сиво, ужас­но запла­ше­но от гибел в жива­та и веч­на прегръд­ка на рав­ни­на­та, коя­то настъ­па­тел­но и от всич­ки стра­ни го обграж­да­ше. Така как­то изглеж­да­ше, сякаш сви­то на топ­ка, съб­ра­но кол­ко­то може по-доб­ре в себе си, едва оста­ви­ло да го увен­ча­ят някол­ко затрог­ва­щи оре­хо­ви дър­ве­та, кои­то не е има­ло как да бъдат поту­ле­ни, беше наис­ти­на учуд­ва­що, че все пак е оце­ля­ло, че не е било покри­то от това тол­ко­ва живо, прост­ря­ло се от край до край на хори­зон­та тес­то. Оце­ля­ва­не е доста двус­мис­ле­но назва­ние за озна­ча­ва­не на една реал­ност, по-отда­ле­че­на от живо­та, откол­ко­то от про­ти­во­по­лож­но­то на това. Без да знам и дори без да подо­зи­рам нищо пред­ва­ри­тел­но, наст­ръх­на­ли­ят образ на видя­но­то отда­ле­че село ме нака­ра да се прибли­жа­вам още по-бав­но и по-неу­ве­ре­но, откол­ко­то дото­га­ва. Като в неси­гу­рен сън, готов все­ки момент да отстъ­пи, започ­вах да раз­поз­на­вам мес­та­та. Точ­но на края, изос­та­ве­на и висо­ка, мас­ло­бой­на­та, затво­ре­на още от дет­с­тво­то ми, меж­дув­ре­мен­но беше пре­ми­на­ла реши­тел­но в гео­ло­ги­я­та с покри­ти­те с мъх зидо­ве, с открад­на­ти­те рам­ки на про­зор­ци­те и вра­ти­те, а вмес­то изва­де­но­то дюше­ме кри­е­ше висо­ка тре­ва, суха, но не по-мал­ко впе­чат­ля­ва­ща сега, кога­то про­тя­га­ше бод­ли­ви­те си, поч­ти вдър­ве­ни кла­со­ве към затрог­ва­щи­те чер­ни гре­ди на покри­ва, от кой­то кере­ми­ди­те бяха изчез­на­ли. След това идва­ше чере­шо­ва­та гра­ди­на на учи­те­ля, оста­ря­ла и поч­ти поди­вя­ла, с плод­ни­те дръв­че­та, при­до­би­ли гру­би, враж­деб­ни ство­ло­ве, та ми беше невъз­мож­но да си ги пред­ста­вя отру­па­ни детин­с­ки с обич­ки­те на чере­ши­те. После започ­ва­ха къщи­те. Кои­то не успя­вах изоб­що да раз­поз­ная. Може би тряб­ва­ше да се учу­дя, че за плод­на­та гра­ди­на – тол­ко­ва про­ме­не­на във вре­ме­то – си спом­них, а къщи­те, ста­ри още отто­га­ва, неп­ро­ме­ня­ни, как­то изглеж­да­ше, не събуж­да­ха никак­ва асо­ци­а­ция и не се свър­з­ва­ха в ума ми с нищо. Не се учу­дих оба­че: дока­то плод­на­та гра­ди­на беше същес­т­ву­ва­ла за мен сама по себе си, отдел­но от сто­па­ни­те ѝ (можех да деб­на от нива­та десет­ки мину­ти и дори по цели часо­ве мига, в кой­то няма­ше да виж­дам вече нико­го по свет­ли­те кори­до­ри меж­ду пра­ви­те реди­ци дър­ве­та, за да се пока­те­ря на най-близ­ка­та чере­ша), то къщи­те помнех само по хора­та, кои­то ги оби­та­ва­ха. Не ги раз­поз­на­вах, как­то не бих раз­поз­на­ла наре­де­ни в гар­де­роб на зака­чал­ки дре­хи, виж­да­ни на човек, кой­то ме е впе­чат­лил. Защо­то сега къщи­те бяха праз­ни. Това личе­ше не само от отсъс­т­ви­е­то на хора­та и на живот­ни­те по дво­ро­ве­те, не само от неес­тес­т­ве­на­та и суха тиши­на, коя­то обгръ­ща­ше всич­ко, а имен­но от мър­т­вия вид на гре­ди­те на нео­би­та­ва­ни­те чар­да­ци; от бяло­то на варос­ва­не­то, кое­то, без да се е замър­си­ло, беше дег­ра­ди­ра­ло към сиви­те отте­нъ­ци; от пръст­та на утъп­ка­ни­те дво­ро­ве, напу­ка­на от нехо­де­не по нея и пус­то­та. Напред­вах сега по сре­да­та на улич­ка­та, оглеж­дах поред дво­ро­ве­те и без да съм видя­ла дори едно най-ока­я­но съз­да­ние, все пак се чув­с­т­вах сле­де­на и наблю­да­ва­на скри­то, сякаш при отсъс­т­ви­е­то на хора сама­та само­та се беше кон­к­ре­ти­зи­ра­ла в любо­пи­тен поглед, кой­то ме придру­жа­ва­ше с инте­рес от про­зор­ци­те. После видях в един двор куче, ста­ро и апа­тич­но, кое­то ме изгле­да без­раз­лич­но, като дъл­го вър­тя гла­ва след мен, без да се помръд­не от лег­на­ло­то си поло­же­ние. После една кокош­ка пре­се­че ули­ца­та – с оно­ва бър­за­не на тъпа и припря­на дома­ки­ня, кое­то само кокош­ка е спо­соб­на да пока­же тол­ко­ва вир­ту­оз­но – точ­но пред кола­та. Сле­до­ва­тел­но село­то не беше напъл­но нео­би­та­е­мо. Може би този дух на съвър­ше­на пус­тош не идва­ше от отсъс­т­ви­е­то на хора­та, а отня­къ­де още по-дъл­бо­ко, от при­със­т­ви­е­то им. Бях пристиг­на­ла. За мал­ко да отми­на по-ната­тък. Без да има про­ме­ни, нищо не напом­ня­ше как­во е било пре­ди. По стра­нен начин пър­во­то, кое­то ме изне­на­да, беше дюле­во­то дър­во пред къща­та с още необ­ра­ни пло­до­ве, блес­тя­щи, увис­на­ли по кло­ни­те като забра­ве­ни лам­пи­о­ни, оста­на­ли запа­ле­ни дъл­го след като праз­нен­с­т­во­то е завър­ши­ло. Има­ше нещо уми­ли­тел­но и поч­ти нахал­но в съз­на­тел­но­то уси­лие на това дър­во да раж­да така, десе­ти­ле­тия наред, без да се измо­ри, без да се учуд­ва на случ­ва­що­то се наоко­ло, без да се запи­та поне дали някой все още има нуж­да от пло­до­ве­те му. Защо­то наис­ти­на, не изглеж­да­ше някой да има нуж­да все още. Освен живи­те, блес­тя­щи пло­до­ве по кло­ни­те, цяла­та земя отдо­лу беше покри­та с камен­лив пласт от загни­ли дюли, но влез­ли вече не в она­зи мека зодия на фер­мен­ти­ра­не, коя­то свеж­да месо­то на пло­до­ве­те към живо­тин­с­ко­то, а реши­тел­но пре­ми­на­ли от гра­ни­ци­те на живо­та към мине­рал­но­то. Пласт от несъ­вър­ше­ни къл­ба, ъгло­ва­ти, овъг­ле­ни, покри­ва­ше гроз­но дво­ра на баба и дядо, с кое­то гово­ре­ше най-крас­но­ре­чи­во за отсъс­т­ви­е­то на кого­то и да било. Вля­зох, побут­вай­ки раз­дрън­ка­на­та пор­тич­ка, и вни­ма­тел­но стъ­пих по настил­ка­та от дюли. Оче­вид­но нео­би­та­е­ма­та къща все пак е била оби­та­ва­на след смърт­та на баба и дядо, защо­то рам­ки­те на про­зор­ци­те – навре­ме­то от ста­ро и при­ят­но на пипа­не дър­во – сега бяха боя­ди­са­ни в лъщя­що и гра­па­во зеле­но, а вра­ти­те, снаб­де­ни поста­ро­му, вся­ка с огром­но желяз­но ман­да­ло, засти­на­ло в отво­ре­но поло­же­ние, бяха заклю­че­ни с лъс­ка­ви нике­ли­ра­ни клю­чал­ки. През праш­ни­те и изпъс­т­ре­ни от мухи­те на кой знае кол­ко лета стък­ла вът­ре изглеж­да­ше раз­лич­но от това, кое­то зна­ех, с раз­лич­ни от пре­ди мебе­ли, кувер­тю­ри и чер­ги, по-сил­но бие­щи на очи и в също­то вре­ме по-труд­ни за запом­ня­не, сме­си­ца от индус­т­ри­ал­но и зана­ят­чийс­ко, кое­то превръ­ща гру­па пред­ме­ти в гра­ма­да от бок­лу­ци. Стран­но оба­че, модер­ни­зи­ра­щи­те добав­ки не нама­ля­ва­ха сте­пен­та на изос­та­ве­ност на къща­та, пра­ве­ха я още по-самот­на, откол­ко­то би изглеж­да­ла с обез­ц­ве­те­ни­те ѝ ковьор­че­та и с дър­ве­ни­те пей­ки, излъс­ка­ни от жива­та бли­зост с чове­ка. Така как­то я виж­дах, с под­си­ле­ни от по-нов бетон паян­то­ви сте­ни, с оста­ве­на без газо­ва бутил­ка гот­вар­с­ка печ­ка в ъгъ­ла на пре­диш­на­та чугу­не­на печ­ка, къща­та на баба и дядо, не- оби­та­ва­на и самот­на, изглеж­да­ше по-без­жиз­не­на, откол­ко­то ако изоб­що вече не същес­т­ву­ва­ше. И мис­ля, че това впе­чат­ле­ние за насил­с­т­ве­но неби­тие идва­ше от фак­та, че оне­зи, кои­то я бяха оби­та­ва­ли, не са били соли­дар­ни с нея, не са умре­ли там, така че напус­ка­не­то ѝ не беше естес­т­ве­но, про­дик­ту­ва­но от спра­вед­ли­ви­те зако­ни на при­ро­да­та, а от слу­чай­ни инте­ре­си и от логи­ка­та на тлен­но­то. Не беше опус­тя­ла къща, беше просто изос­та­ве­на, сякаш е лише­на от стой­ност или от полез­ност, непот­реб­на и смеш­на. Как­ва раз­ли­ка в срав­не­ние с тайн­с­т­ве­но­то зна­че­ние, кое­то при­те­жа­ва­ше все­ки най-малък пред­мет от угас­на­лия свят на баба и дядо! Спом­ням си в какъв захлас про­уч­вах чек­ме­дже­та­та, пъл­ни с поч­ти маги­чес­ка сме­си­ца от пред­ме­ти с неяс­на упот­ре­ба или без вся­как­ва упот­ре­ба и точ­но по тази при­чи­на по-тайн­с­т­ве­ни по сво­е­то зна­че­ние. Дър­ве­ни мака­ри, чий­то конец отдав­на се е свър­шил, но те про­дъл­жа­ва­ха да полу­ча­ват дъл­жи­ми­те им призна­ние и ува­же­ние; метал­ни, изри­су­ва­ни с цве­тя кутии, след като в тях бяха спа­ли дъл­ги годи­ни коп­ри­не­ни бон­бо­ни с лъс­ка­ва атла­зе­на кожа и сър­це­ви­на от орех и захар­ни ниш­ки, се бяха пре­вър­на­ли в зага­дъч­ни рак­ли, към кои­то се отна­сях с цяла­та почит, подо­ба­ва­ща на тех­ния ранг, и в кои­то дре­ме­ха вну­ши­тел­ни по голе­ми­на пирин­че­ни коп­че­та и мини­а­тюр­ни алу­ми­ни­е­ви коп­чен­ца с чети­ри симет­рич­ни дуп­чи­ци, обхва­на­ти в кръг от тън­ка, но непо­дат­ли­ва иви­ца; желез­ни куки за дан­те­ла и напръс­т­ни­ци от укра­се­на с релеф­ни точи­ци лама­ри­на като наст­ръх­на­ла метал­на кожа; излез­ли от упот­ре­ба бан­к­но­ти, валид­ни допре­ди парич­на­та обмя­на, с изпи­са­ни аст­ро­но­ми­чес­ки циф­ри и забра­ве­ни пор­т­ре­ти; хими­чес­ки моли­ви с наход­чи­во изоб­ре­тен удъл­жи­тел, хва­нат за непо­дос­т­ре­ния край с тън­ка ебо­ни­то­ва хал­ка; голе­ми ножи­ци като сред­но­ве­ков­ни инс­т­ру­мен­ти с хал­ки на ръкох­ват­ки­те, обви­ти в защит­ни пар­ца­ле­ни лен­ти; кръг­ли теле­ни очи­ла, снаб­де­ни с усу­кан шнур, кой­то баба закреп­ва­ше под забрад­ка­та си… 

            Почув­с­т­вах, че някой ме гле­да, и обър­нах зарад­ва­но гла­ва. Две бабич­ки, една­та на огра­да­та отдяс­но, дру­га­та на ули­ца­та, сто­я­ха с въз­лес­ти­те си ръце, вкоп­че­ни в пара­пе­та, и ме наблю­да­ва­ха. Не изглеж­да­ха любо­пит­ни или заин­т­ри­гу­ва­ни, дори не изглеж­да­ха осо­бе­но със­ре­до­то­че­ни. Гле­да­ха ме по обек­ти­вен начин, бих каза­ла, без призна­ци за въл­не­ние. И макар че не ги позна­вах, и макар че само гле­дах в този двор на дет­с­тво­то, в кой­то все пак бях само една чуж­да жена, почув­с­т­вах нуж­да на обясня. 

            – Аз съм внуч­ка­та на Мама­на – казах им, убе­де­на, че са бив­ши­те съсед­ки на баба ми, коя­то цяло­то село зна­е­ше под това име, някак­во южняш­ко сък­ра­ще­ние от Мама Ана. 

            Мама­на беше позна­та на всич­ки, от най-мал­ки­те, кои­то уви­ва­ше в чар­ша­фи с оцет и ги раз­тя­га­ше – тоест пра­ве­ше им някак­ви стран­ни и труд­но поно­си­ми маса­жи с кри­ви­те си гру­би пръс­ти, нада­ре­ни със соб­с­тве­на инте­ли­ген­т­ност, сякаш неза­ви­си­ма от тази на мозъ­ка, кои­то лову­ва­ха под кожа­та и раз­би­ва­ха без­ми­лос­т­но въз­ли­те от съси­ре­на кръв око­ло ста­ви­те, – до голе­ми­те, на кои­то сла­га­ше вен­ду­зи и им пре­по­ръч­ва­ше слож­ни отва­ри от бил­ки, съби­ра­ни и суше­ни от сама­та нея, назна­ча­ва­ни след това без­п­лат­но и със стро­га кате­го­рич­ност, коя­то сега бих мог­ла да наре­ка, без голя­мо пре­уве­ли­че­ние, науч­на. Спом­ням си, че мно­го се гор­де­ех с ней­на­та уче­ност и с ува­же­ни­е­то, на кое­то са рад­ва­ше, и без да се сра­му­вам, се въз­пол­з­вах при все­ки спор, въз­ник­нал по вре­ме на игра, като вина­ги приключ­вах пре­пир­ня­та в своя пол­за само с про­из­на­ся­не­то на маги­чес­ка­та фор­му­ла „Така каза Мамана“. (…)

                                                                                               

Представяме: „Неутешимите“ от Казуо Ишигуро в превод на Владимир Молев

Пред­ста­вя­ме пре­ве­де­ния от Вла­ди­мир Молев роман на Казуо Иши­гу­ро „Неу­те­ши­ми­те“, изда­ден неот­дав­на от изда­тел­с­т­во „Лаби­ринт“.

Рома­нът „Неу­те­ши­ми­те” е пуб­ли­ку­ван през 1995 годи­на и пър­во­на­чал­но е посрещ­нат със сме­се­ни чув­с­т­ва. Рецен­зен­ти­те са пред­паз­ли­ви в оцен­ка­та си, а мно­го от чита­те­ли­те са разоча­ро­ва­ни от тази „нераз­би­ра­е­ма” и „нечи­та­е­ма” кни­га. И макар че още съща­та годи­на „Неу­те­ши­ми­те” пече­ли награ­да­та „Чел­т­нам”, коя­то се при­съж­да на худо­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние, оста­на­ло недо­о­це­не­но от пуб­ли­ка­та, тряб­ва да мине пове­че от едно десе­ти­ле­тие, пре­ди рома­нът да заеме пола­га­що­то му се мяс­то сред най-доб­ри­те образ­ци на съв­ре­мен­на­та анг­лийс­ка лите­ра­ту­ра. Допит­ва­не до воде­щи­те лите­ра­тур­ни кри­ти­ци във Вели­коб­ри­та­ния, про­ве­де­но от „Обзър­вър”, нареж­да „Неу­те­ши­ми­те” на тре­то мяс­то в кла­са­ци­я­та за най-доб­ра кни­га за пери­о­да 1980–2005 годи­на, а днес мно­зи­на я смя­тат за най-зна­чи­мо­то про­из­ве­де­ние на авто­ра, удос­то­ен с Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 2017 година.

Пред­ла­га­ме откъс, любез­но пре­дос­та­вен ни от пре­во­да­ча и издателството.

 

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Иши­гу­ро

(откъс)

 

Вед­на­га познах Фио­на Робъртс, моми­че от начал­но­то учи­ли­ще в сел­це­то в Устър­шир, с кое­то бях­ме ста­на­ли голе­ми при­яте­ли, кога­то бях на девет. Тя живе­е­ше бли­зо до нас, в подоб­на на наша­та къща на съща­та ули­ца и аз чес­то ходех у тях да си игра­ем сле­до­бед, осо­бе­но през теж­кия пери­од пре­ди зами­на­ва­не­то ни за Ман­чес­тър. Не я бях виж­дал отто­га­ва и зато­ва мал­ко се сеп­нах от обви­ни­тел­ния ѝ тон.

– А, да – измър­мо­рих аз. – Сно­щи. Да.

Фио­на Робъртс про­дъл­жа­ва­ше да се взи­ра в мен. Навяр­но зара­ди уко­ри­тел­но­то ѝ изра­же­ние от памет­та ми извед­нъж изплу­ва един сле­до­бед от наше­то дет­с­тво, кога­то седях­ме заед­но под маса­та в тра­пе­за­ри­я­та на роди­те­ли­те ѝ. Как­то обик­но­ве­но бях­ме про­ве­си­ли оде­я­ла и заве­си от всич­ки стра­ни, за да си напра­вим скри­ва­ли­ще. Сле­до­бе­дът беше топъл и слън­чев, но ние упо­ри­то отказ­вах­ме да изле­зем от наше­то скри­ва­ли­ще, седях­ме си там в задуш­на­та жега и сум­ра­ка. Аз гово­рех нещо на Фио­на, обяс­ня­вах се надъл­го и наши­ро­ко и доста раз­па­ле­но. Тя на някол­ко пъти се опи­та да ме пре­къс­не, аз оба­че про­дъл­жа­вах. Накрая, след като свър­ших, тя каза:

– Това е глу­па­во. Тога­ва ще си съв­сем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо про­тив – отвър­нах аз. – Харес­ва ми да съм самотен.

– Пак гово­риш глу­пос­ти. На кого му харес­ва да е само­тен? Аз ще имам голя­мо семейс­т­во. Най-мал­ко пет деца. И вся­ка вечер ще им при­гот­вям вкус­на вече­ря. – След това, тъй като не отго­во­рих, тя повто­ри: – Просто гово­риш глу­пос­ти. Никой не харес­ва да е сам.

– Аз харес­вам. Харес­ва ми.

– Как може да ти харес­ва да си самотен?

– Харес­ва ми. Просто ми харесва.

В инте­рес на исти­на­та бях напъл­но уве­рен в това, кое­то каз­вах. Рабо­та­та беше там, че към онзи сле­до­бед вече бяха мина­ли някол­ко сед­ми­ци, откак­то бях започ­нал мои­те „тре­ни­ров­ки”; даже всъщ­ност тази ми мания като че ли беше стиг­на­ла връх­на­та си точ­ка точ­но по това време.

Въп­рос­ни­те „тре­ни­ров­ки” бяха въз­ник­на­ли съв­сем слу­чай­но. Един мра­чен сле­до­бед си игра­ех сам навън – бях се уне­съл в някак­ва измис­ле­на игра, вли­зах и изли­зах от пре­съх­на­лия канал, раз­де­лящ реди­ца­та чина­ри от лива­ди­те, – кога­то извед­нъж се изпла­ших и ми се при­ис­ка да бъда при мама и тат­ко. Къща­та ни не беше далеч – виж­дах гър­ба ѝ в дру­гия край на поле­то – и въп­ре­ки това стра­хът ми бър­зо нарас­на и едва не се под­да­дох на под­ти­ка да хук­на към къщи с всич­ки сили през жила­ва­та тре­ва. Но по някак­ва при­чи­на – навяр­но вед­на­га бях свър­зал обзе­ли­те ме чув­с­т­ва с нез­ря­лост – аз се наси­лих да отло­жа тръг­ва­не­то си. В ума ми няма­ше и кап­чи­ца съм­не­ние, че съв­сем ско­ро ще хук­на през лива­да­та. Въп­ро­сът беше да задър­жа този момент още някол­ко секун­ди с уси­лие на воля­та. През след­ва­щи­те сед­ми­ци опоз­нах доб­ре осо­бе­на­та сме­си­ца от страх и въз­бу­да, коя­то изпи­тах, дока­то сто­ях вка­ме­нен в пре­съх­на­лия канал. За бро­е­ни дни мои­те „тре­ни­ров­ки” се пре­вър­на­ха в оби­ча­ен и изклю­чи­тел­но важен еле­мент от живо­та ми. Посте­пен­но око­ло тях се уста­но­ви сво­е­об­ра­зен риту­ал, така че вед­на­га щом усе­тех пър­ви­те призна­ци на жела­ни­е­то да се при­бе­ра у дома, аз отивах до едно опре­де­ле­но мяс­то на пътя, под един голям дъб, и оста­вах там някол­ко мину­ти, мъчей­ки се да пре­въз­мог­на въл­не­ни­е­то си. Чес­то реша­вах, че съм напра­вил доста­тъч­но, че вече мога да тръг­на, но после отно­во се спи­рах и се насил­вах да оста­на под дър­во­то още някол­ко секун­ди. Не може­ше да се отре­че осо­бе­на­та въз­бу­да, коя­то съпът­с­тва­ше нарас­т­ва­щия страх и тре­во­га в тези слу­чаи, и навяр­но точ­но това усе­ща­не обяс­ня­ва­ше неп­ре­о­до­ли­ма­та власт, коя­то „тре­ни­ров­ки­те” при­до­би­ха над мен.

– Но нали зна­еш – беше ми каза­ла Фио­на онзи сле­до­бед, добли­жи­ла лице до мое­то в мра­ка, – кога­то ти се оже­ниш, не е задъл­жи­тел­но да е така, как­то е с май­ка ти и баща ти. Изоб­що няма да е така. Мъжът и жена­та неви­на­ги се карат посто­ян­но. Те се карат така само кога­то… кога­то има нещо друго.

– Как­во друго?

Фио­на не отго­во­ри вед­на­га. Канех се да повто­ря въп­ро­са си, този път по-настой­чи­во, но тя реши­тел­но подхвана:

– Роди­те­ли­те ти… Те не се карат така само защо­то не се раз­би­рат. Не зна­еш ли? Не зна­еш ли защо се карат постоянно?

Отвън я пови­ка ядо­сан глас и тя изпъл­зя от наше­то скри­ва­ли­ще. Аз оста­нах да си седя сам в сум­ра­ка под маса­та, от вре­ме на вре­ме ула­вях по някоя дума от кух­ня­та, къде­то Фио­на и май­ка ѝ спо­ре­ха тихо. В един момент чух как Фио­на изви­ка оби­де­но: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всич­ки зна­ят“. Май­ка ѝ отвър­на все така тихо: „Той е по-малък от теб. Мно­го е малък. Не бива да му казваш“.