Извес­т­ни­ят наш пре­во­дач от румън­с­ки и ита­ли­ан­с­ки, музи­ка­лен и лите­ра­ту­рен кри­тик Огнян Стам­бо­ли­ев (1947) има опре­де­ле­но прист­рас­т­но отно­ше­ние към твор­чес­т­во­то на френ­с­ко-румън­с­кия писа­тел Матей Виш­ни­ек (1956). Отдав­на, с педан­тич­на после­до­ва­тел­ност, той пре­веж­да пове­че­то от белет­рис­тич­ни­те и дра­ма­тур­гич­ни­те опу­си на този све­тов­но признат автор, като рома­ни­те му: „Гос­по­дин К. на сво­бо­да“, „Пани­ка в гра­да на Свет­ли­ни­те“, „Пла­ни­ра­ни­ят хаос“, „Тър­го­ве­цът на нача­ла на рома­ни“, сбор­ни­ка със сти­хо­ве „Град с един един­с­т­вен жител“, сбор­ни­ци­те с пие­си „Ман­сар­да в Париж с изглед към смърт­та“, „Път­ник в дъж­да“ и още реди­ца дру­ги про­из­ве­де­ния. Общо 9 кни­ги, пре­ве­де­ни майс­тор­с­ки, вдъх­но­ве­но, на отли­чен бъл­гар­с­ки език!

Това прист­рас­тие, тази после­до­ва­тел­ност на Огнян Стам­бо­ли­ев можем да си обяс­ним не само с амби­ци­я­та му да пред­ста­ви на бъл­гар­с­кия чита­тел един извес­тен като зна­чи­мост съв­ре­ме­нен автор. Прист­рас­ти­е­то показ­ва есте­ти­чес­ки­те раз­би­ра­ния и кри­те­рии на пре­во­да­ча за съв­ре­мен­на лите­ра­ту­ра и теа­тър. В твор­чес­т­во­то на Виш­ни­ек той нами­ра мно­го близ­ка и срод­на по твор­чес­ка нагла­са лич­ност. В него го привли­ча реф­лек­си­я­та на съв­ре­мен­на­та чув­с­т­ви­тел­ност на писа­тел, пишещ не в тра­ди­ци­он­но-кла­си­чес­ки­те харак­те­рис­ти­ки на лите­ра­ту­ра­та, а съз­да­ващ твор­би, за кои­то можем да кажем, че имат моде­рен поглед към све­та, твор­би, кои­то изслед­ват екзис­тен­ци­ал­на­та нагла­са на съв­ре­мен­ния инди­вид, твор­би, в кои­то се изра­зя­ва гло­бал­на фило­со­фия за све­та като цяло и при­със­т­ви­е­то на чове­ка в него. Огнян Стам­бо­ли­ев (пре­вел пре­ди вре­ме, също така успеш­но, и един обе­мист том с пие­си на Йожен Йонес­ко), без съм­не­ние, харес­ва тък­мо таки­ва авто­ри, кои­то показ­ват един нео­чак­ван, поня­ко­га абсур­ден поглед към све­та, авто­ри, кои­то „раз­гло­бя­ват“ инди­ви­да в него­ва­та цялос­т­ност, за да ни го пока­жат в него­ва­та край­на про­ти­во­ре­чи­вост. Това е лите­ра­ту­ра няма­ща нищо общо с тра­ди­ци­он­но-кла­си­чес­ки­те кано­ни, лите­ра­ту­ра, коя­то можем да наре­чем висо­ко ели­тар­на, коя­то се чув­с­т­ва удоб­но в дре­хи­те на модер­ност­та и постмодерността.

Послед­ни­те пре­во­ди на Огнян Стам­бо­ли­ев от твор­чес­т­во­то на Матей Виш­ни­ек са на рома­на „Любов като обув­ка, любов като чадър“ и сбор­ни­ка с пие­си „Коне под прозореца“.

ЛЮБОВ КАТО ОБУВКА, ЛЮБОВ КАТО ЧАДЪР

Теат­ра­лен роман

Този роман на Матей Виш­ни­ек, изля­зъл от печат през 2016 г., се със­тои от… 564 стра­ни­ци. Пре­ка­ле­но обе­мист за про­за­ич­но про­из­ве­де­ние. Но изне­над­ва­що­то е, че той се чете мно­го бър­зо, защо­то увли­ча със сво­я­та стре­ми­тел­ност и увле­ка­тел­ност в нара­ти­ва на писа­те­ля. Това е задъ­ха­на и спон­тан­но-изра­зе­на изпо­вед на авто­ра, коя­то ни раз­каз­ва за сво­е­то навли­за­не в све­та на теа­тъ­ра, за сре­ща­та си с евро­пейс­ка­та кул­ту­ра във Фран­ция, за откри­ва­не­то на раз­ли­ки­те в кул­тур­ния фено­мен „изкус­т­во“ в една тота­ли­тар­на дър­жа­ва като Румъ­ния (от сре­да­та на 20-ти век) и същия фено­мен в атмос­фе­ра­та на един град като Париж. Това е роман, кой­то е чужд на сюжет­на­та линей­ност, роман, в кой­то си слу­жи с фраг­мен­та, кине­ма­тог­ра­фич­ния ескиз, фило­соф­с­ка­та прит­ча, лирич­но­то откло­не­ние — всич­ки атри­бу­ти на пост­мо­дер­на­та есте­ти­ка. Той носи духа на авто­би­ог­ра­фич­на­та повес­т­во­ва­тел­ност, но чрез вглеж­да­не­то в себе си и сво­и­те изжи­вя­ва­ния в изкус­т­во­то, всъщ­ност Виш­ни­ек пра­ви и сво­и­те откри­тия за зако­ни­те на истин­с­ка­та лите­ра­ту­ра и изкус­т­во. „Това е пъту­ва­не в све­та на иде­и­те, исто­ри­я­та на теа­тъ­ра, през мина­ло­то и насто­я­ще­то на вто­ра­та роди­на на авто­ра Фран­ция, на люби­мия му Париж, Гра­да на свет­ли­ни­те, този град на виде­ни­я­та и фан­таз­ми­те, как­то сам ще го назо­ве и ще му посве­ти отде­лен, мно­го инте­ре­сен ори­ги­нал­но ком­по­зи­ран роман!, и по-спе­ци­ал­но на френ­с­кия Юг, Про­ван­са“ (О.Стамболиев).

Отдав­на не бях чел тол­ко­ва про­ник­но­вен и богат като смис­ли роман за изкус­т­во­то на теа­тъ­ра, не бях чел така­ва есе­ис­тич­но-ана­ли­тич­на про­за, чрез коя­то се про­ник­ва в аро­ма­та на съв­ре­мен­но­то изкус­т­во, роман, в кой­то живо­тът на един писа­тел е раз­ка­зан като сме­си­ца от бито­во ежед­не­вие и изди­га­не над него във вита­е­не в сфе­ри­те на твор­чес­ка­та екзал­та­ция. От тази рязък кон­т­раст се раж­да и енер­ги­я­та на рома­на като сти­лис­ти­ка. Изку­ша­вам се да цити­рам част от него­ви­те раз­мис­ли за теа­тъ­ра като изкус­т­во: 1. Теа­тъ­рът е актив­на сре­ща в едно живо огле­да­ло със самия мен; 2. Теа­тъ­рът е затво­ре­но око, кое­то се събуж­да; 3.Театърът е вик, спон­та­нен бунт, предиз­ви­кан от един­с­т­ве­на­та иде­о­ло­гия, спо­соб­на да ни про­ме­ни – емо­ци­я­та; 4. Теа­тъ­рът е край­на­та спир­ка, къде­то ни очак­ва ново нача­ло и т.н. …. Тези раз­миш­ле­ния за теа­тъ­ра са 25 на брой.

И поне­же в рома­на ста­ва въп­рос за теа­тър, за изкус­т­во, за евро­пейс­ка­та атмос­фе­ра на тези поня­тия, в мно­го стра­ни­ци избух­ва лири­чес­ки­ят глас на писа­те­ля, кой­то превръ­ща чис­то фило­соф­с­ки­те заклю­че­ния в бляс­ка­ва есе­ис­тич­на про­за. Не са мал­ко стра­ни­ци­те, къде­то Виш­ни­ек про­ти­во­пос­та­вя изкус­т­во­то на Евро­па на това на иде­о­ло­ги­чес­ки­те схе­ми и кано­ни на изкус­т­во­то в годи­ни­те, кои­то е пре­жи­вял през „Злат­на­та епо­ха Чау­шес­ку“ в Румъ­ния. И в това про­ти­во­пос­та­вя­не също има мно­го и пуб­ли­цис­тич­на страст. Така той очер­та­ва коор­ди­на­ти­те на две есте­ти­чес­ки схе­ми – тези на Запа­да и тези на Изто­ка — тоталитаризма.

Рома­нът „Любов като обув­ка, любов като чадър“ е тру­ден за раз­каз­ва­не. Тряб­ва да се усе­ти със сети­ва­та – на мисъл­та, на емо­ци­я­та. Тряб­ва да се изжи­вее. Това опре­де­ля и него­во­то оча­ро­ва­ние. Сами­ят автор е дал рецеп­та­та за него­вия про­чит. Про­чи­тът на кла­си­чес­ко­то про­из­ве­де­ние е про­чит тип „обув­ка“, т.е. про­чит посте­пен­но да обле­чеш „дре­хи­те“, да вле­зеш в „обув­ки­те“ на про­из­ве­де­ни­е­то. Про­чи­тът тип „чадър“ е този, кой­то въз­буж­да асо­ци­а­тив­но­то мис­ле­не на чита­те­ля, раж­да ско­ко­ве­те на мисъл­та и въоб­ра­же­ни­е­то му. Имен­но този вто­ри тип писа­не ни пред­ла­га Матей Виш­ни­ек в рома­на си. Един роман, кой­то пред­ста­вя све­та, изкус­т­во­то, чове­ка в него­во­то пъс­т­ро раз­но­об­ра­зие – тъж­но и смеш­но, дра­ма­тич­но и радос­т­но, кар­на­вал­но и стро­го – живот в одеж­ди­те на „обув­ка и чадър“.

КОНЕ ПОД ПРОЗОРЕЦА

Пие­си за гле­да­не и четене

След два­та сбор­ни­ка от пие­си „Ман­сар­да от Париж“ и „Път­ни­кът в дъж­да“ Огнян Стам­бо­ли­ев ни пред­ла­га пре­вод на още осем пие­си на Матей Виш­ни­ек в сбор­ни­ка „Коне под про­зо­ре­ца“. Така пред­ста­ва­та на бъл­гар­с­кия чита­тел за дра­ма­тур­га Виш­ни­ек ста­ва доста бога­та. А в мно­го интер­вю­та този автор е заявя­вал, че дра­ма­тур­ги­я­та и теа­тъ­рът са него­ва­та пър­ва голя­ма страст.

Той може да се наре­че една от емб­ле­ми­те на съв­ре­мен­ния начин на модер­но писа­не за теа­тър, кое­то чес­то пре­рас­т­ва и в пост­мо­дер­но. В пие­си­те му осе­за­е­мо се чув­с­т­ва духът на авто­ри, кои­то той смя­та за свои учи­те­ли по дра­ма­ти­чес­ко писа­не: Йожен Йонес­ко, Алф­ред Жари, Самю­ел Бекет, Йон Лука Кара­джа­ле. Той след­ва и раз­ви­ва тех­ния начин на изграж­да­не на струк­ту­ра­та на пие­са­та, тях­на­та фило­со­фия за същес­т­ву­ва­не­то на инди­ви­да в съв­ре­мен­ния свят. Ненап­раз­но го нари­чат и „новия Йонеско“.

И в сегаш­ни­ят сбор­ник Матей Виш­ни­ек изграж­да дра­ма­тур­гич­на струк­ту­ра на пие­си­те си, коя­то в цялост се явя­ва мета­фо­ра на човеш­кия живот – изтъ­кан от вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду хора­та на сли­ва­не и раз­де­ля­не помеж­ду им, на отчуж­де­ние и витал­ност. Зато­ва тези твор­би, как­то и дру­ги, се роде­ят мно­го с абсур­диз­ма (по-точ­но този на Йонес­ко!), къде­то сати­рич­но­то, кар­на­вал­но-абсур­д­но­то, лирич­но­то, пара­док­сал­но­то същес­т­ву­ват в стран­на амал­га­ма. Геро­и­те стра­дат, но и меч­та­ят да изля­зат от „затво­ра на при­ми­ре­на­та си без­лич­ност и само­та“, герои, кои­то са с пре­кър­ше­на вол­ност на мисъл­та и воля за живот. Така Матей Виш­ни­ек изграж­да една завър­ше­на мрач­на кар­ти­на на духов­ни­те коор­ди­на­ти на пси­хо­ло­ги­я­та на инди­ви­да в днеш­но­то ни вре­ме. Но вина­ги тази кар­ти­на завър­ш­ва с някак­ва свет­ла надеж­да, с няка­къв нео­чак­ван обрат, кой­то извед­нъж при­да­ва осо­бен све­тъл аро­мат на тягос­т­на­та, „раз­гло­бе­на“ кар­ти­на на све­та и човеш­ки­те отно­ше­ния. Така Виш­ни­ек се очер­та­ва като не така без­к­рай­но тъжен автор в сво­и­те про­из­ве­де­ния като сво­и­те учители.

Част от пие­си­те имат чис­то каме­рен харак­тер, в тях чрез малък на брой лица той раз­глеж­да вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду хора­та, изгра­де­ни на прин­ци­па на отчуж­де­ни­е­то, стра­ха от „дру­гия“, или наси­ли­е­то над „дру­гия“, т.е. раз­глеж­дат се обър­ка­ни­те и труд­ни пъти­ща на инди­ви­ди­те един към друг, изра­зя­ва­щи се в чис­то ало­гич­ни и мно­го чес­то абсур­д­но- гро­тес­к­ни дейс­т­вия. С такъв камер­но-пси­хо­ло­ги­чес­ки харак­тер са пие­си като „Вра­та­та“, „Забе­ле­жи­тел­но­то пъте­шес­т­вие на меч­ки­те Пан­да, опи­са­но от сак­со­фо­нист, кой­то има­ше при­ятел­ка във Фран­к­фурт „Чове­кът, кой­то си гово­ри сам“, „Коне под про­зо­ре­ца“. В тези твор­би геро­и­те искат неис­то­во да раз­га­да­ят зако­ни­те на житейс­ка­та си ситу­а­ция, в коя­то са изпад­на­ли, да раз­га­да­ят ениг­ма­та на сво­я­та само­та, да раз­бе­рат защо све­тът им е изпра­вил сте­ни на отчужденост.

Лич­но на мен мно­го сил­но впе­чат­ле­ние оста­ви­ха три от пие­си­те му, кои­то не са камер­ни, а са широ­ко плат­но на един исто­ри­чес­ки епи­зод от све­тов­но­то вре­ме. Това са „Жана и огъ­нят“, „Зри­те­лят, осъ­ден на смърт“ и „Исто­ри­я­та на кому­низ­ма, раз­ка­за­на за душев­но бол­ни“. Впе­чат­ля­ва­що­то в тези мащаб­ни по зами­съ­ла си твор­би е, че исто­ри­я­та от един опре­де­лен пери­од е раз­ка­за­на с ези­ка на кар­на­вал­но­то – гро­тес­ка­та, мас­ка­рад­ност­та, чер­ни­ят хумор изпъл­ват цяла­та им атмос­фе­ра. Така Виш­ни­ек се над­сми­ва гнев­но над изоб­ра­зя­ва­ния исто­ри­чес­ки пери­од – в „Жана“ това е све­тът на вре­ме­то на бун­та на Жана д„Арк; в „Зри­те­лят осъ­ден на смърт“ – това е днеш­ни­ят ни мас­ка­ра­ден свят на вза­и­мо­от­но­ше­ния, къде­то да игра­еш някак­ва „роля“ в общес­т­во­то кос­т­ва мно­го уси­лия (спе­ци­ал­но в тази пие­са се чув­с­т­ва мно­го духът на Луи­джи Пиран­де­ло!); в „Исто­ри­я­та на кому­низ­ма, раз­ка­за­на за душев­но бол­ни“ – това е мрач­на сати­ри­ко-гро­тес­ко­ва кар­ти­на на нра­ви­те в епо­ха­та на бив­шия Съвет­с­ки съюз. Тя е посве­те­на на Дани­ил Хармс и „ всич­ки писа­те­ли, заги­на­ли в затво­ри­те на властта“.

В свое изказ­ва­не Матей Виш­ни­ек спо­де­ля: „Хумо­рът за мен вина­ги има две лица. Пър­во­то, кое­то те кара да се сме­еш, и вто­ро­то – скри­то. То може да те раз­пла­че. В мои­те пие­си пред­ла­гам полет над чер­ния хумор. А сме­хът има вина­ги ефек­та на буме­ранг. Нуж­на е сме­лост, за да при­емеш. Защо­то, кога­то се сме­еш над дру­гия, не усе­щаш, че се сме­еш и на себе си…“.

Матей Виш­ни­ек не е от лес­ни­те авто­ри за про­чит и въз­при­е­ма­не на него­ви­те. За тях се изис­к­ва не само емо­ци­о­нал­но, но и инте­лек­ту­ал­но уси­лие, за да се вник­не в поня­ко­га ениг­ма­тич­на­та зна­ко­вост на него­вия мета­фо­рич­но-фило­соф­с­ки изказ на писа­не. Но сре­ща­та с него оба­че под­хран­ва наше­то въоб­ра­же­ние, въз­буж­да интен­зив­ност­та на мисъл­та ни. И това имен­но раж­да радост­та от раз­чи­та­не­то на него­ва­та ениг­мач­ност в твор­би­те му. Той е съв­ре­ме­нен автор, кой­то точ­но раз­кри­ва оне­зи про­ти­во­ре­чия на душа­та на съв­ре­мен­ния човек, раз­ди­ращ се меж­ду отча­я­ни­е­то и надеж­да­та, меж­ду бол­ка­та и усмив­ка­та, меж­ду стра­ха и сме­лост­та – човек, озо­вал се пред изпи­та­ни­я­та и предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на съд­ба­та. Зато­ва и тряб­ва да бла­го­да­рим на прист­рас­т­ност­та на пре­во­да­ча Огнян Стам­бо­ли­ев, че в про­дъл­же­ние на годи­ни ни въвеж­да в све­та на този писател.

КРУМ ГЕРГИЦОВ