Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки постижения: 

• Ана Димо­ва – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ от Йозеф Рот, изд. „Лист”;

„Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ е един от послед­ни­те рома­ни на авс­т­рийс­кия писа­тел Йозеф Рот, изда­ден през 1936 годи­на. Как­то под­сказ­ва загла­ви­е­то, в него един човек раз­каз­ва за престъп­ле­ни­е­то си, но как­то може да се очак­ва от про­из­ве­де­ние, изляз­ло под перо­то на голям писа­тел, не всич­ко е тако­ва, как­во­то изглеж­да на пръв поглед. Рот пише с поч­ти кине­ма­тог­ра­фич­на образ­ност, кога­то геро­ят раз­каз­ва исто­ри­я­та, не само на убийс­т­во­то, но и на соб­с­тве­ния си живот, като същев­ре­мен­но уме­ло са впле­те­ни раз­съж­де­ния за човеш­ка­та при­ро­да, мора­ла, гре­хов­ност­та, любов­та и неиз­беж­на­та сла­бост. Макар и авс­т­ри­ец, Рот изби­ра за гла­вен герой на повес­т­во­ва­ни­е­то рус­нак и така пре­на­ся чита­те­ля в послед­ни­те дни на Рус­ка­та импе­рия, а също и в Париж, къде­то той се озо­ва­ва впос­лед­с­твие и завър­ш­ва дни­те си. Рот пише с леко­та, като същев­ре­мен­но успя­ва да постиг­не задъл­бо­че­ност на вну­ше­ни­я­та и обра­зи­те, и имен­но в това при­вид­но леко, четив­но, но в също­то вре­ме пси­хо­ло­гич­но писа­не про­ли­ча­ват уме­ни­я­та на Ана Димо­ва като пре­во­дач. Тя без­п­роб­лем­но се спра­вя с раз­ка­за на исто­рия за една чуж­да за нем­с­ко­го­во­ря­щия дейс­т­ви­тел­ност, но от дру­га стра­на по-близ­ка до нас, като запаз­ва емо­ци­о­нал­ния изказ и богат­с­тво­то на палит­ра­та от чув­с­т­ва и мис­ли, опи­са­ни в рома­на. На момен­ти чита­те­лят дори забра­вя, че чете пре­вод от нем­с­ки, кое­то сви­де­тел­с­т­ва за леко­та­та, с коя­то е пре­да­ден ори­ги­на­лът. Богат­с­тво­то на ези­ка, с кое­то бора­ви Рот, е също тол­ко­ва пъл­нок­ръв­но и ста­ра­тел­но пре­да­де­но и на бъл­гар­с­ки, Ана Димо­ва вещо пре­ми­на­ва през раз­лич­ни­те теми, раз­гър­на­ти в рома­на, като демон­с­т­ри­ра без­спо­рен про­фе­си­о­на­ли­зъм. Пре­во­дът ѝ опре­де­ле­но е сред забе­ле­жи­тел­ни­те пости­же­ния в тази област през изми­на­ла­та година.

• Игли­ка Васи­ле­ва – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на „Синя­та кита­ра“ от Джон Бан­вил, изд. „Лист”;

„Синя­та кита­ра“ е роман на носи­те­ля на „Букър“ Джон Бан­вил, изда­ден през 2015 годи­на. Той пред­став­ля­ва раз­каз от пър­во лице на худож­ни­ка на сред­на въз­раст Оли­вър Орме, кой­то раз­съж­да­ва за живо­та си, изкус­т­во­то и соб­с­тве­на­та си нес­по­соб­ност да му се отда­де напъл­но, раз­лич­ни­те видо­ве краж­ба (на него самия тази сла­бост не му е чуж­да) и послед­на­та извър­ше­на от него – пре­лъс­тя­ва­не­то на съп­ру­га­та на бли­зък при­ятел. Рома­нът се отли­ча­ва с тънък пси­хо­ло­ги­зъм, фило­соф­с­ка задъл­бо­че­ност и нес­тан­дар­тен про­чит на раз­лич­ни ситу­а­ции и съби­тия в човеш­кия живот. Оли­вър е раз­каз­вач, кой­то еднов­ре­мен­но въз­хва­ля­ва и осми­ва себе си, като в също­то вре­ме се опит­ва да достиг­не дъл­бо­чи­на на мисъл­та и прозре­ния, кои­то да му обяс­нят соб­с­тве­ния му живот и съд­ба. Пре­во­дач­ка­та Игли­ка Васи­ле­ва е пре­да­ла майс­тор­с­ки този моно­лог, изпъс­т­рен с увле­ка­тел­ни раз­ка­зи на случ­ки, раз­съж­де­ния за изкус­т­во­то и препрат­ки към голе­ми худож­ни­ци, опи­са­ния на при­род­ни кар­ти­ни и душев­ни със­то­я­ния. Тя е успя­ла да вник­не в мате­ри­я­та на тек­с­та и да го пре­съз­да­де така, че да достиг­не до чита­те­ля в пъл­на­та си слож­ност и богат­с­тво на изка­за. Само­и­ро­ни­я­та и хумо­рът на Оли­вър не губят нищо от оча­ро­ва­ни­е­то си в пре­во­да, а са наход­чи­во при­го­де­ни към „,ухо­то“ на бъл­гар­с­кия чита­тел. Пре­во­дът на „Синя­та кита­ра“ на Игли­ка Васи­ле­ва е най-стой­нос­т­но­то пости­же­ние в област­та на пре­во­да от анг­лийс­ки език през изми­на­ла­та годи­на, при кое­то се взе­ма пред­вид слож­ност­та на изход­ния текст и уме­ни­я­та при пре­да­ва­не­то му.

• Кало­ян Игна­тов­с­ки – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на  рома­на „Шъги Бейн“ от Дъг­лас Стю­арт, изд. „Лаби­ринт”;

Шъги Бейн“ е удос­то­е­ни­ят с награ­да­та „Букър“ за 2020 годи­на дебю­тен роман на Дъг­лас Стю­арт, напи­сан на осно­ва­та на соб­с­тве­но­то му дет­с­тво в Глаз­гоу през 80-те годи­ни. Това е един мно­го личен раз­каз за живо­та на едно дете с май­ка алко­хо­лич­ка, изос­та­ве­но от баща си, тор­мо­зе­но от връс­т­ни­ци­те си, неп­ри­е­ма­но зара­ди сво­я­та хомо­сек­су­ал­ност, но заед­но с това рома­нът е сво­е­об­ра­зен пор­т­рет на вре­ме­то на тачъ­риз­ма в Шот­лан­дия, на живо­та на работ­ни­чес­ки­те семейс­т­ва. „Шъги Бейн“ е кни­га, как­то теж­ка със сво­я­та тема­ти­ка за бед­ност, зави­си­мос­ти, наси­лие, така и неле­ка за пре­вод, с богат и раз­но­об­ра­зен език, със свой осо­бен стил. Тя изис­к­ва от пре­во­да­ча задъл­бо­че­но позна­ва­не на исто­ри­чес­ки­те и кул­тур­ни­те осо­бе­нос­ти на епо­ха­та, на реа­ли­и­те, на все­кид­нев­ния език. Бла­го­да­ре­ние на Кало­ян Игна­тов­с­ки, претво­рен на бъл­гар­с­ки език, рома­нът е запа­зил всич­ки свои дос­тойн­с­т­ва, ези­кът е жив, богат, обра­зен, диа­ло­зи­те зву­чат естес­т­ве­но. Мно­го доб­ре е отра­зен емо­ци­о­нал­ни­ят регис­тър на тек­с­та, пре­да­де­но е уме­ни­е­то на Стю­арт да изгра­ди раз­ка­за от име­то на тре­то­ли­чен повес­т­во­ва­тел, кой­то същев­ре­мен­но сякаш виж­да све­та през очи­те на пер­со­на­жи­те, все­ки със сво­и­те сил­ни пре­жи­вя­ва­ния, със сво­и­те мис­ли и своя език.

• Мег­ле­на Боден­с­ка – за пре­во­да от швед­с­ки език на рома­на „Кола­рят на Смърт­та“ от Сел­ма Лагер­льоф, изд. „Лист”;

„Кола­рят на Смърт­та“ на швед­с­ка­та писа­тел­ка и нобе­ло­ва лау­ре­ат­ка Сел­ма Лагер­льоф е пуб­ли­ку­ван през 1915 г. – любо­пит­но­то е, че е напи­сан по мол­ба от Швед­с­ко­то наци­о­нал­но дру­жес­т­во за бор­ба с тубер­ку­ло­за­та, но в него по нищо не личи да е поръч­ко­ва твор­ба, тъй като тема­та е близ­ка до автор­ка­та (загу­би­ла е свои близ­ки от болест­та) и тя я включ­ва в по-обща­та рам­ка на дъл­бо­ко хуман­но­то си твор­чес­т­во. Рома­нът може да се раз­глеж­да като прит­ча, при­каз­ка, готи­чес­ка исто­рия, в коя­то соци­ал­но­то, пред­ста­ве­но от болес­ти­те, бед­ност­та, пиян­с­т­во­то, е препле­те­но с веч­ни­те теми за опро­ще­ни­е­то, без­смър­ти­е­то на душа­та и изце­ли­тел­на­та сила на любов­та, коя­то над­мог­ва всич­ки труд­нос­ти и прегра­ди. Имен­но него­ва­та мно­гоп­ла­но­вост пред­став­ля­ва предиз­ви­ка­тел­с­т­во за пре­во­да­ча и Мег­ле­на Боден­с­ка демон­с­т­ри­ра не само талант и усет към ези­ка, но и задъл­бо­че­но позна­ва­не на автор­ка­та, ней­но­то твор­чес­т­во и теми. Слож­ност­та на ори­ги­на­ла идва и от нео­би­чай­на­та струк­ту­ра, тип „китайс­ка кутия“, в коя­то раз­ка­зи­те са помес­те­ни един в друг. Мег­ле­на Боден­с­ка отва­ря вещо за чита­те­ля тези кутии и повес­т­во­ва­ни­е­то се „лее“ неп­ри­ну­де­но и изтън­че­но, като предиз­вик­ва емо­ци­о­нал­на реак­ция и дава мно­жес­т­во пово­ди за раз­ми­съл. Раз­ка­зът за пока­я­лия се греш­ник е наси­тен с окул­т­ни препрат­ки, за кои­то сама­та Лагер­льоф призна­ва, че я въл­ну­ват, и пре­во­дач­ка­та ги пре­да­ва уме­ло и с нуж­ни­те позна­ния. По пре­во­да си личи допъл­ни­тел­на­та пре­во­да­чес­ка рабо­та, коя­то е свър­ши­ла Боден­с­ка, за да може този клю­чов роман от твор­чес­т­во­то на вели­ка­та писа­тел­ка (тя сама­та го опре­де­ля като люби­ма­та си твор­ба) да достиг­не до чита­те­ля в пре­вод от ори­ги­на­ла, тъй като до момен­та е бил познат в пре­вод, най-веро­ят­но напра­вен от нем­с­ки. Рабо­та­та на Мег­ле­на Боден­с­ка отго­ва­ря на най-висо­ки­те кри­те­рии за качес­т­во и показ­ва, че тя е дос­то­ен про­дъл­жи­тел на голя­ма­та шко­ла на пре­во­да от скан­ди­нав­с­ки ези­ци у нас.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

• Кирил Кадийс­ки - за пре­во­да на „Ад“ от Дан­те Али­ги­е­ри, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

От глед­на точ­ка на бъл­гар­с­кия текст пре­во­дът е на бри­лян­тен,
изклю­чи­тел­но богат съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки език, с плав­ност и звуч­ност
на рими­те и спа­зен раз­мер на тер­ци­ни­те, с огром­но поети­чес­ко
въоб­ра­же­ние и наход­чи­вост, с майс­тор­с­ки стро­еж на сти­хо­ве­те, при кои­то
в зна­чи­тел­на сте­пен са избег­на­ти анжам­б­ма­ни­те, кои­то са мно­го
кап­ри­зен похват и поня­ко­га сил­но накъс­ват ритъ­ма, а поня­ко­га, съче­та­ни
с при­час­тия, водят до нераз­би­ра­е­мост на тек­с­та, но при Кирил Кадийс­ки
там, къде­то ги има, са изпол­з­ва­ни намяс­то и допри­на­сят за богат­с­тво­то и
въз­дейс­т­ви­е­то на сти­ха. Изоб­що поети­чес­ка­та сила и кра­со­та на
бъл­гар­с­кия текст се добли­жа­ват, а може би и са със­тав­на част от
шедьов­ри­те (ори­ги­нал­ни и пре­вод­ни) на поези­я­та, напи­са­на на бъл­гар­с­ки
език.

Ето защо насто­я­щи­ят пре­вод пред­став­ля­ва блес­тя­що пре­съз­да­ва­не
на авто­ро­вия текст и по кон­ге­ни­ал­ност се родее с пре­во­ди­те на „Или­а­да“
от Бла­га Димит­ро­ва по под­строч­ни­ка на проф. Алек­сан­дър Милев, и с
тези на Шек­с­пир, осъ­щес­т­ве­ни от Вале­ри Пет­ров в актив­ни кон­сул­та­ции с
проф. Мар­ко Мин­ков. Въп­рос­ни­те пре­во­ди на Омир и Шек­с­пир бяха
коло­сал­ни съби­тия в кул­тур­ния живот през 70-те („Или­а­да“) и 80-те
годи­ни (Шек­с­пир). И оста­вят неза­ли­чи­ма диря в духов­но­то израс­т­ва­не на
поко­ле­ния читатели.

Кни­га­та е истин­с­ки шедьо­вър на кни­го­из­да­тел­с­ко­то майс­тор­с­т­во – с рисун­ки на Сан­д­ро Боти­че­ли, с блес­тящ пред­го­вор на проф. Клео Про­тох­рис­то­ва и ней­ни увод­ни обяс­ни­тел­ни думи пре­ди вся­ка песен, с крат­ка бележ­ка за авто­ра, с
вели­ко­леп­но офор­м­ле­ние как­то на кори­ца­та, така и на вът­реш­ност­та на
кни­га­та, с калиг­раф­с­ки изпи­са­ни номе­ра на пес­ни­те от Кос­та­дин
Кока­ла­нов, с твър­ди кори­ци, отпе­ча­та­на на вели­ко­леп­на хартия…

• Любо­мир Или­ев – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Избра­ни­кът“ от Томас Ман, изд. „Лист”;

Рома­нът „Избра­ни­кът“ от Томас Ман е пуб­ли­ку­ван през 1951 г. и е послед­на­та завър­ше­на кни­га на авто­ра. Той пред­став­ля­ва паро­дия на сред­но­ве­ков­ния текст „Гре­го­ри­ус, или Доб­ри­ят греш­ник“ от Хар­т­ман фон Ауе, в коя­то се раз­каз­ва исто­ри­я­та на Гре­го­рий, заче­нат от кръ­вос­ме­си­тел­на­та връз­ка на брат и сес­т­ра, а в послед­с­твие ста­нал съп­руг на соб­с­тве­на­та си май­ка. След дъл­го­го­диш­но пока­я­ние той е опрос­тен от Бог и въз­диг­нат до папа. Реди­ца спе­ци­а­лис­ти отбе­ляз­ват, че забе­ле­жи­тел­но­то, дори уни­кал­но­то за нем­с­ка­та лите­ра­ту­ра в рома­на е сът­во­ря­ва­не­то на ори­ги­на­лен език, в кой­то се препли­тат арха­ич­но и модер­но, ста­ри­те вари­ан­ти на реди­ца евро­пейс­ки ези­ци, как­то и древ­ни ези­ци като гръц­кия и латин­с­кия. Ман опис­ва сред­но­ве­ков­на исто­рия, но я пре­съз­да­ва модер­но, дръз­ко, раз­ши­ря­вай­ки въз­мож­нос­ти­те на ези­ка до кра­ен пре­дел със сло­вот­вор­чес­т­во и арха­и­зи­ра­не, „пати­ни­ра­не“, как­то го нари­ча в след­го­во­ра си пре­во­да­чът Любо­мир Или­ев. Пре­во­дът на подоб­на слож­на тор­ба е изклю­чи­тел­но теж­ка и отго­вор­на зада­ча, с коя­то Любо­мир Или­ев се е спра­вил блес­тя­що. Не само е открил „зале­жи“ от съот­вет­с­тва­ща лек­си­ка, но чес­то и сам е при­бяг­вал към сло­вот­вор­чес­т­во, кое­то зву­чи напъл­но естес­т­ве­но и пъл­ноз­нач­но в кон­тек­с­та на рома­на. След­ва да се отбе­ле­жи вир­ту­оз­но­то пре­да­ва­не на сти­хот­вор­ни­те час­ти, впле­те­ни в тек­с­та, кои­то отго­ва­рят на поети­ка­та, тър­се­на от самия автор. Същев­ре­мен­но хумо­рът, залег­нал в осно­ва­та на паро­дий­ност­та на кни­га­та, е пре­да­ден еле­ган­т­но, ненат­рап­чи­во и ост­ро­ум­но. Личи си добро­то позна­ва­не и на сред­но­ве­ков­на­та епо­ха и ней­на­та сло­вес­ност, как­то и съвес­т­но­то про­уч­ва­не на хрис­ти­ян­с­кия канон и тер­ми­но­ло­гия, включ­ва­не­то на обяс­ни­тел­ни бележ­ки, кога­то е необ­хо­ди­мо, но с мяр­ка и ува­же­ние към чита­те­ля. Отно­во в след­го­во­ра Любо­мир Или­ев нари­ча кни­га­та „праз­ник на ези­ка“ и бъл­гар­с­ка­та пуб­ли­ка би след­ва­ло да е бла­го­дар­на на пре­во­да­ча за талан­та и себе­от­ри­ца­ни­е­то, с кое­то е претво­рил рома­на, за да достиг­не до нас. С пра­во може да се каже, че това е съби­тие в бъл­гар­с­кия пре­вод, кое­то заслу­жа­ва Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на литература:

• Дими­тър Ата­на­сов — за пре­во­да от пор­ту­гал­с­ки език на рома­на „Луди­те от ули­ца „Мазур”“ от Жоао Пин­то Кое­лю, изда­тел­с­т­во „Лемур“;

Още един роман за Холо­кос­та, кой­то вече тол­ко­ва десе­ти­ле­тия не спи­ра да изку­ша­ва писа­те­ли от раз­лич­ни наци­о­нал­нос­ти и раз­лич­ни поко­ле­ния. Пор­ту­гал­с­ки­ят писа­тел Жоао Пин­то Кое­лю е осо­бе­но прист­рас­тен към тази тема, бли­зо трий­сет годи­ни я е про­уч­вал, посе­ща­вал е кон­ц­ла­ге­ри­те и се е запоз­на­вал с оце­ле­ли­те. И три­те него­ви рома­на, посве­те­ни на Холо­кос­та, претво­ря­ват худо­жес­т­ве­но част от огром­ния доку­мен­та­лен мате­ри­ал, кой­то е натру­пал. „Луди­те от ули­ца „Мазур” е нео­бик­но­ве­на и въл­ну­ва­ща човеш­ка исто­рия за този пери­од. Два­ма въз­рас­т­ни мъже – сле­пи­ят кни­жар Янкел и извес­т­ни­ят писа­тел Ерик в зале­за на своя живот, в Париж, се връ­щат към спо­ме­ни­те от сво­е­то дет­с­тво в мал­ко про­вин­ци­ал­но пол­с­ко град­че и тра­гич­ни­те съби­тия, слу­чи­ли се там и поста­ви­ли на изпи­та­ние при­ятел­с­т­во­то, любов­та и съвест­та им. Пре­во­да­чът Дими­тър Ата­на­сов е успял да пре­да­де тази неве­ро­ят­на човеш­ка исто­рия и да постиг­не въл­не­ни­е­то, с кое­то е заредена.

Пре­во­дът на кни­га­та е напра­вен про­фе­си­о­нал­но и добро­съ­вес­т­но; с верен усет за бъл­гар­с­кия език и него­ви­те регис­т­ри е постиг­на­та емо­ци­о­нал­на­та атмос­фе­ра на повес­т­во­ва­ни­е­то, плас­тич­ност­та и релеф­ност­та на опи­са­ни­я­та. Постиг­на­то е вну­ше­ни­е­то на рома­на и посла­ни­я­та на писа­те­ля. Изоб­що се усе­ща уве­ре­ни­ят пре­во­да­чес­ки почерк и е труд­но да се познае, че ста­ва дума за дебют.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награ­ди за ярки постижения:

• Албе­на Бак­ра­че­ва — за пре­во­да от анг­лийс­ки език на кни­га­та „Кейп Код“ от Хен­ри Дей­вид Торо, изда­тел­с­т­во „Кръг“;

Как­то пише сама­та пре­во­дач­ка в после­пи­са си: „Кейп Код“ е послед­на­та кни­га на Хен­ри Дей­вид Торо (1817–1862). Пър­ви­те две – „Сед­ми­ца по реки­те Кон­корд и Мери­мак“ (1849) и „Уол­дън“ (1854) живо­тът му позво­ля­ва да види пуб­ли­ку­ва­ни; вто­ри­те две – „Мейн­с­ки­те гори“ и „Кейп Код“ – изли­зат посмър­т­но, съот­вет­но през 1864 и 1865 г.“

Това не са пъте­пи­си, а фило­соф­с­ко пре­съз­да­ва­не на при­ро­да­та сама по себе си. При­ро­да, при­те­жа­ва­ща самос­той­на цен­ност, а също своя дина­ми­ка, кра­со­та, мно­го­об­раз­ност на фор­ми­те и вът­ре­шен живот, обик­но­ве­но недос­тъ­пен за мно­жес­т­во­то хора. Кни­ги­те на Хен­ри Торо са при­ро­до­цен­т­рич­ни (не нари­ча­ме този жанр „нату­ра­ли­зъм“, как­то би под­хож­да­ло, защо­то тер­ми­нът озна­ча­ва нещо съв­сем дру­го), и се роде­ят с такъв сво­е­об­ра­зен жанр като ани­ма­лис­ти­ка­та. За този жанр поне има­ме бъл­гар­с­ки пости­же­ния със све­тов­но изме­ре­ние – про­из­ве­де­ни­я­та на Еми­ли­ан Ста­нев. Но едно е да опис­ваш живо­тин­с­кия свят, кой­то като че ли носи душа, близ­ка до човеш­ка­та, дру­го – при­ро­да­та, коя­то като че ли няма така­ва. Всъщ­ност връз­ка­та е в ант­ро­по­цен­т­риз­ма на авто­ра, кой­то неиз­мен­но при­със­т­ва и кой­то осмис­ля мно­гоб­рой­ни­те пей­за­жи и дви­же­ща­та се природа.

Хен­ри Дей­вид Торо пре­съз­да­ва един свят, изис­к­ващ нали­чи­е­то на дру­ги сети­ва или най-мал­ко­то – на изклю­чи­тел­но раз­ви­ти сети­ва. Без подоб­на сетив­ност все­ки пре­вод би бил тро­мав и ску­чен. Дали Албе­на Бак­ра­че­ва е по при­ро­да с таки­ва сети­ва, или ги е при­до­би­ла с про­дъл­жи­тел­но вглеж­да­не в тек­с­то­ве­те на Хен­ри Торо, не зна­ем, но фак­тът е, че пре­во­дът ѝ е адек­ва­тен на ори­ги­на­ла. При това тряб­ва да се има пред­вид вре­ме­во­то отсто­я­ние от век и поло­ви­на, че дори пове­че, съвър­ше­но раз­лич­ни­те реа­лии в срав­не­ние с наши­те, и все пак кни­га­та не се усе­ща като чуж­да и далеч­на. Ант­ро­по­цен­т­риз­мът е нераз­рив­но свър­зан с при­ро­до­цен­т­риз­ма. Наис­ти­на отлич­на пре­во­да­чес­ка работа!

• Катя Дима­но­ва - за пре­во­да от испан­с­ки език на авто­би­ог­ра­фич­ния роман „Зовът на пле­ме­то“ от Марио Вар­гас Льо­са, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

Вар­гас Льо­са е Нобе­лов меда­лист, удос­то­ен с тази най-престиж­на награ­да през 2010 г., един от най-талан­т­ли­ви­те писа­те­ли на Латин­с­ка Аме­ри­ка нарав­но с Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес и Кар­лос Фуен­тес. „Зовът на вре­ме­то“ дейс­т­ви­тел­но е инте­лек­ту­ал­на­та авто­би­ог­ра­фия на авто­ра, в коя­то той чес­т­но и без­ком­п­ро­мис­но просле­дя­ва десе­ти­лет­но­то кри­во­ли­че­не на сво­и­те убеж­де­ния, изда­ва­що душа, жад­на за исти­на­та. От рево­лю­ци­он­но­то леви­чар­с­т­во и кубин­с­ка­та рево­лю­ция той пре­жи­вя­ва огром­но раз­ви­тие бла­го­да­ре­ние тек­с­то­ве­те на таки­ва коло­си като Адам Смит, Хосе Орте­га-и-Гасет, Фрид­рих фон Хайек, Рей­мон Арон, Карл Попър и др., за да навле­зе в дру­га мис­лов­на сфе­ра, къде­то влас­т­ва инди­ви­дът, а не гру­па­та или наро­дът. Ста­ва дума, как­то каз­ва сами­ят автор, за пре­ми­на­ва­не­то от „про­пи­ти­те с мар­к­си­зъм и Сар­т­ри­ан­с­ки екзис­тен­ци­а­ли­зъм мла­деж­ки годи­ни към либе­ра­лиз­ма в зря­ла­та възраст.“

За да пре­ве­де подо­бен текст, пре­во­да­чът тряб­ва да при­те­жа­ва адек­ват­ни зна­ния, поня­ти­ен апа­рат и мис­лов­на широ­та. Ниш­ка­та на тек­с­та, пре­ми­на­ва­ща през раз­лич­ни епо­хи, тео­рии, стра­ни и свър­за­ни­те с тях поли­ти­чес­ки и инте­лек­ту­ал­ни страс­ти, изис­к­ва подоб­на страст и от нагър­би­лия се да пре­да­де всич­ко това на бъл­гар­с­ки. За щас­тие пре­во­дът е адек­ва­тен, про­фе­си­о­на­лен и отго­во­рен към ори­ги­нал­ния раз­каз и сти­ла на авто­ра. Той има и допъл­ни­тел­но­то качес­т­во да е достъ­пен и раз­би­ра­ем за бъл­гар­с­кия чита­тел. Има­ме пред себе си увле­ка­тел­но чети­во, кое­то зву­чи като напи­са­но на бъл­гар­с­ки, а не като пре­вод – едно без­спор­но забе­ле­жи­тел­но пости­же­ние на преводачката.

• Крум Кру­мов — за пре­во­да от пол­с­ки език на кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU; 
• Сил­вия Бори­со­ва — за пре­во­да от пол­с­ки език на Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та в кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU;

Олга Токар­чук е носи­тел­ка на Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 2018 г. Твор­чес­т­во­то ѝ е бога­то и раз­но­об­раз­но: раз­ка­зи, рома­ни, есе­та, кри­ти­чес­ки тек­с­то­ве, сце­на­рии, поезия. Кни­га­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ включ­ва 11 фило­соф­с­ки есе­та и Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та, на коя­то е кръс­те­на и сама­та книга.

Про­из­ве­де­ни­е­то на Олга Токар­чук е мно­го слож­но и раз­ноп­ла­но­во, изис­к­ва задъл­бо­чен про­чит и актив­но вник­ва­не в мате­ри­я­та. Това е дъл­бо­ка, инте­лек­ту­ал­на и модер­на фило­со­фия. Как­то каз­ва Геор­ги Гос­по­ди­нов в своя пред­го­вор, озаг­ла­вен „Да раз­каз­ваш дру­гия“, „това е кни­га цялос­т­на и свър­за­на, коя­то те хва­ща от пър­ва­та стра­ни­ца и те води до послед­на­та. Усе­ща­не­то накрая е наис­ти­на за пре­ко­ся­ва­не на вре­ме­на и прост­ран­с­т­ва, за пери­па­те­ти­чес­ко изживяване…“

Задъл­бо­ча­вай­ки се в тези наис­ти­на нео­бик­но­ве­ни тек­с­то­ве, жури­то еди­но­душ­но реши, че пре­во­дът се отли­ча­ва с богат арсе­нал от израз­ни сред­с­тва, удач­ни пре­вод­ни тран­с­фор­ма­ции, пре­да­ва сми­съ­ла и запаз­ва духа на ори­ги­на­ла. Пре­во­да­чи­те показ­ват отлич­но позна­ва­не на кул­тур­ни­те поня­тия, кои­то са пре­да­де­ни адек­ват­но и логич­но на бъл­гар­с­ки език, спра­вят се с мно­гоз­нач­ност­та на посла­ни­я­та, нами­рат точ­ни­те думи за отра­зя­ва­не на нез­на­е­ща­та гра­ни­ци мисъл на авторката.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

• Дей­вид Мосъп — за пре­во­да от бъл­гар­с­ки на анг­лийс­ки език на кни­га­та „Бъл­га­рия и Маке­до­ния. Исто­рия и поли­ти­ка. Пър­ва част“ от автор­с­ки колек­тив на бъл­гар­с­ки уче­ни с научен ръко­во­ди­тел акад. Геор­ги Мар­ков, изда­тел­с­т­во „ТАНГРА“;

Ако за пре­диш­ни­те кни­ги от изклю­чи­тел­но зна­че­ние е било съп­ре­жи­вя­ва­не­то и бога­ти­ят арсе­нал от артис­тич­ни израз­ни сред­с­тва, то тук най-важ­но­то е било мак­си­мал­но точ­но­то пре­да­ва­не на стро­го науч­ния стил.

Авто­рът се е спра­вил отлич­но с това. Пре­дал е адек­ват­но цяла­та науч­на тер­ми­но­ло­гия на ори­ги­на­ла, поста­рал се е да пре­да­де точ­но всич­ки име­на (лич­ни, топо­ни­ми и др.), как­то и бъл­гар­с­ки­те, бал­кан­с­ки­те и евро­пейс­ки­те реа­лии. Макар кни­га­та да изли­за в момент на мно­го обтег­на­ти отно­ше­ния меж­ду Бъл­га­рия и Маке­до­ния и на голе­ми наци­о­нал­ни страс­ти, тя се харак­те­ри­зи­ра с науч­на поч­те­ност и сдър­жа­ност. Какъв­то е и преводът.

НАГРАДИ ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ:

• Иван Димит­ров Тото­ма­нов  — за обо­га­тя­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра с пре­во­да на зна­чи­ми про­из­ве­де­ния на рус­ка­та и рус­ко­е­зич­на­та про­за от ХХ и ХХІ век; 

Име­то на Иван Тото­ма­нов е позна­то от десе­ти­ле­тия на всич­ки, кои­то се инте­ре­су­ват от рус­ко­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра, него­ва­та рабо­та е обра­зец за пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во. Той е задъл­бо­чен позна­вач на съвет­с­ка­та и рус­ка­та дейс­т­ви­тел­ност и лите­ра­ту­ра от вто­ра­та поло­ви­на на ХХ и нача­ло­то на ХХІ век и претво­ря­ва зна­чи­ми и мно­гоп­лас­то­ви про­из­ве­де­ния пре­циз­но, с ези­ко­во въоб­ра­же­ние, навли­зай­ки в дъл­би­ни­те на род­ния ни език и раз­ши­ря­вай­ки него­ви­те хоризонти.

Бла­го­да­ре­ние на вдъх­но­ве­ни­те пре­во­ди на Иван Тото­ма­нов бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра се обо­га­тя­ва с про­из­ве­де­ния на Кон­с­тан­тин Бал­монт, Вла­ди­мир Вой­но­вич, Вели­мир Хлеб­ни­ков. Йосиф Брод­с­ки, Вик­тор Еро­фе­ев, Вик­тор Пеле­вин, Вла­ди­мир Соро­кин и мно­го дру­ги. Иван Тото­ма­нов е извес­тен и рабо­та­та си като редак­тор, с неиз­мен­на­та си под­кре­па и раз­би­ра­не към всич­ки пре­во­да­чи, с кои­то рабо­ти, и осо­бе­но – към по-мла­ди­те. Смя­та­ме, че коле­га­та ни Иван Тото­ма­нов по дос­тойн­с­т­во е заслу­жил награ­да­та за цялос­т­на дей­ност на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия като призна­ние за голе­мия му талант и дъл­го­го­диш­на­та му рабо­та в поле­то на превода.

• Ней­чо Ива­нов Тодо­ров - за него­вия про­фе­си­о­на­ли­зъм и за дъл­го­го­диш­на­та му висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и по повод него­вия юбилей.

• Олга Кос­то­ва Сто­я­но­ва — за ней­на­та дъл­го­го­диш­на висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и като пре­во­дач в ефир и по повод ней­ния юбилей.

• Про­ко­пи Про­ко­пи­ев Анд­ре­ев — за цялос­т­на­та му пре­во­да­чес­ка дей­ност на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра на анг­лийс­ки език и по повод него­вия 80-годи­шен юбилей.

ПОЧЕТНА ГРАМОТА на Съю­за на пре­во­да­чи­те в България: 

• Люд­ми­ла Гри­го­ро­ва (посмър­т­но) — за осо­бе­но голе­ми заслу­ги за раз­ви­ти­е­то на тео­ри­я­та, исто­ри­я­та и кри­ти­ка­та на пре­во­да в Бъл­га­рия.

За обек­тив­на­та и про­ник­но­ве­на оцен­ка на висо­ка­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра, отра­зе­на в огле­да­ло­то на запад­но­ев­ро­пейс­ки­те лите­ра­ту­ри; за изграж­да­не на обра­за на бъл­гар­с­кия и чуж­дия писа­тел в област­та на срав­ни­тел­но­то лите­ра­ту­роз­на­ние; за ней­ни­те ста­тии, моног­ра­фии и кни­ги като: „Тво­ре­цът и него­ви­ят двой­ник (Проб­ле­ми на твор­чес­ка­та лич­ност в запад­но­ев­ро­пейс­ка­та лите­ра­ту­ра през ХІХ и ХХ в.)“, „Авто­би­ог­ра­фи­зъм и твор­чес­т­во“, „Дра­ма на пара­док­са (Оскар Уайлд в бъл­гар­с­кия кон­текст)“, „Дими­тър Димов: La femme moderne (Бъл­гар­с­ки и евро­пейс­ки пара­ле­ли)“, посве­те­ни на автор­с­т­во­то, пре­веж­да­не­то и голя­мо­то впис­ва­не на чуж­да­та лите­ра­ту­ра в тъкан­та на род­на­та; за ней­на­та ака­де­мич­на пре­по­да­ва­тел­с­ка дей­ност на англицист.