Представяме: Откъс от романа „Самотен мъж“ на Кристофър Ишъруд в превод на Иглика Василева

Крис­то­фър Ишъ­руд (1904 — 1986) е анг­ло-аме­ри­кан­с­ки писа­тел. Роден в Анг­лия, но живее в САЩ. Най-извес­т­ни­те му твор­би са „Сбо­гом на Бер­лин“, сбор­ни­кът с раз­ка­зи „Каба­ре“ и „Само­тен мъж“.

Бла­го­да­рим на Игли­ка Васи­ле­ва и на изда­тел­с­т­во „Лист“ за любез­но пре­дос­та­ве­ния откъс.

- След мно­го лета уми­ра лебе­дът.1

Джордж овал­ва думи­те в уста­та си с така­ва пре­си­ле­на мело­дич­ност, с така­ва без­срам­на насла­да, че те прозву­ча­ват като паро­дия на начи­на, по кой­то реци­ти­ра У. Б. Йейтс. (Удар­но набля­га на уми­ра, за да ком­пен­си­ра оно­ва И, кое­то Олдъс Хък­с­ли сам е пре­мах­нал от нача­ло­то на ори­ги­нал­ния стих.) После, след като вече е успял да стрес­не или най-мал­ко­то да при­тес­ни една част от сту­ден­ти­те, той оглеж­да ста­я­та иро­нич­но ухи­лен и каз­ва тихо, съв­сем по даскалски:

- Би тряб­ва­ло досе­га всич­ки да сте про­че­ли рома­на на Хък­с­ли, като се има пред­вид, че ви го въз­ло­жих пре­ди цели три седмици. 

С край­че­ца на око­то си забе­ляз­ва оче­вид­но­то недо­у­ме­ние на Бъди Сорен­сен, кое­то не е нещо нео­чак­ва­но, как­то и повдиг­на­ти­те раме­не на Естел Окс­форд заед­но с ней­но­то въз­му­те­но „това-пък-сега-откъ­де се взе“, кое­то е далеч по-сери­оз­на реак­ция. Естел е една от най-умни­те сту­дент­ки. И точ­но защо­то е умна, съз­на­ва още по-болез­не­но фак­та, че е чер­но­ко­жа – оче­вид­но мно­го пове­че от оста­на­ли­те цвет­но­ко­жи сту­ден­ти в кла­са: всъщ­ност тя е свръх­чув­с­т­ви­тел­на. Джордж подо­зи­ра, че тя го подо­зи­ра във все­въз­мож­ни видо­ве фина дис­к­ри­ми­на­ция. Веро­ят­но тя не е при­със­т­ва­ла в ста­я­та, кога­то им е казал да про­че­тат рома­на. По дяво­ли­те, би тряб­ва­ло да го е забе­ля­зал и да я осве­до­мил след това. Той мал­ко се стра­ху­ва от нея. Освен това я харес­ва и съжа­ля­ва за недо­ра­зу­ме­ни­е­то. Освен това нена­виж­да начи­на, по кой­то тя го кара да се чувства.

- Ами доб­ре – про­дъл­жа­ва той с кол­ко­то е въз­мож­но по-при­ятен глас, – ако някой от вас все още не го е про­чел, не е чак тол­ко­ва важ­но. Само слу­шай­те вни­ма­тел­но как­во ще бъде каза­но тази сут­рин, след кое­то може да го про­че­те­те и да реши­те дали сте съг­лас­ни или не.

Поглеж­да към Естел и се усмих­ва. Тя отвръ­ща на усмив­ка­та му. Зна­чи, този път всич­ко ще е наред.

- Загла­ви­е­то, раз­би­ра се, е цитат от сти­хот­во­ре­ни­е­то на Тени­сън „Титон“. И, меж­ду дру­го­то, дока­то сме още на загла­ви­е­то – кой е Титон?

Мъл­ча­ние. Мес­ти погле­да си от лице на лице. Никой не знае. Дори Дра­йър не знае. Божич­ко, кол­ко типич­но е всич­ко това! Титон не ги инте­ре­су­ва, защо­то стои доста по-далеч от тема­та. Гра­да­ци­я­та е Хък­с­ли, Тени­сън, Титон. Гото­ви са да стиг­нат най-мно­го до Тени­сън, но не и да напра­вят още една крач­ка. Дотам спи­ра любо­пит­с­тво­то им. Защо­то, пона­ча­ло, изоб­що не им пука

- Наис­ти­на ли иска­те да ми каже­те, че нито един от вас не знае кой е Титон? Че никой от вас не си е напра­вил тру­да да про­ве­ри кой е? Е, тога­ва, моят съвет към всич­ки вас е да отде­ли­те вре­ме през уикен­да и да про­че­те­те „Гръц­ки мито­ве“ на Грейвс, как­то и само­то сти­хот­во­ре­ние. Тряб­ва да ви кажа, че недо­у­мя­вам как е въз­мож­но някой да пре­тен­ди­ра, че даден роман го инте­ре­су­ва, без дори да се запи­та как­во озна­ча­ва загла­ви­е­то му.

Едва заглъх­нал този негов изблик на раз­драз­не­ние и Джордж вече се чуди как­во да пра­ви. О, божич­ко, ста­ва про­ти­вен! А най-лошо­то е, че нико­га не знае кога подоб­но дър­жа­ние няма да го спо­хо­ди отно­во. Не успя­ва да се въз­дър­жи навре­ме. Сега, засра­мен, отбяг­ва погле­ди­те им – осо­бе­но на Кени Потър – заби­ва взор висо­ко в сре­щу­по­лож­на­та стена.

- Е, да започ­нем от нача­ло­то. Вед­нъж Афро­ди­та спи­па­ла люби­мия си Арес в лег­ло­то заед­но с Еос, боги­ня­та на зора­та. (И дока­то сте на тема­та най-доб­ре да про­ве­ри­те как­во оли­цет­во­ря­ват всич­ки те.) Афро­ди­та, иска ли пита­не, се вбе­си­ла и прокле­ла Еос да се влюб­ва до уши във вся­как­ви кра­си­ви простос­мър­т­ни мом­че­та, за да й даде урок пове­че да не зака­ча бого­ве­те на дру­ги­те.  (Някой се раз­сми­ва при тези думи и Джордж се успо­ко­я­ва: беше се опа­ся­вал, че те ще се оби­дят от него­ви­те нази­да­тел­ни думи.) Все още без да свеж­да очи, той про­дъл­жа­ва с присмех в гла­са си. — Еос страш­но се при­тес­ни­ла, но ско­ро уста­но­ви­ла, че изоб­що не е в със­то­я­ние да се кон­т­ро­ли­ра и започ­на­ла да похи­ща­ва обик­но­ве­ни мом­че­та от земя­та и да ги пре­лъс­тя­ва. Титон бил един от тях. Исти­на­та е, че взел със себе си и своя брат Гани­мед, ей така, за ком­па­ния… —  (Този път сил­но кис­ка­не откъм раз­лич­ни мес­та в ста­я­та). – Но за зла участ Зевс зър­нал Гани­мед и вед­на­га лудо се влю­бил в него. – (Ако сес­т­ра Мария се е шоки­ра­ла, това няма да е доб­ре. Джордж оба­че не поглеж­да към нея, а към Уоли Бра­йънт – за кого­то той е пове­че от сигу­рен… и, естес­т­ве­но, Уоли се хили страш­но дово­лен.) – И така, като раз­би­ра, че тя все едно ще тряб­ва да се отка­же от Гани­мед, Еос се обър­на­ла с мол­ба към Зевс дали в замя­на не би дарил Титон с без­смър­тие? Зевс й отвър­нал, ама раз­би­ра се, защо не? И го напра­вил. Но Еос била тол­ко­ва глу­па­ва, че забра­ви­ла да измо­ли и веч­на мла­дост за Титон. Меж­ду дру­го­то, това може­ло да се уре­ди съв­сем лес­но; Селе­на, боги­ня­та на луна­та, успя­ла да го издейс­т­ва за сво­е­то мом­че Енди­ми­он. Един­с­т­ве­ни­ят проб­лем бил в това, че Селе­на изоб­що не се инте­ре­су­ва­ла от нищо дру­го, освен от целув­ки, дока­то Енди­ми­он имал дру­ги щения и тога­ва тя го пото­пи­ла в неп­ро­бу­ден сън, за да стои мирен. Не е кой знае как­ва рабо­та да бъдеш кри­сив за веч­ни вре­ме­на, ако сут­рин, като се събу­диш, не може да се поглед­неш в огле­да­ло­то. (Сега поч­ти всич­ки се усмих­ват… да, дори сес­т­ра Мария. Джордж сияе насре­ща им. Тол­ко­ва мра­зи неп­ри­ят­нос­ти.) – Докъ­де бях стиг­нал? О, да… и така, кле­ти­ят Титон посте­пен­но се превръ­ща в про­ти­вен, ала без­смър­тен ста­рец… (Силен смях.) – А Еос с типич­но­то за вся­ка боги­ня без­сър­де­чие, се отег­ча­ва от него и го заключ­ва в спал­ня­та си. Той оглу­пя­ва все пове­че и пове­че, гла­сът му ста­ва все по-пис­к­лив и по-пис­к­лив, дока­то един ден се превръ­ща в цикада.

Това е ужас­но неза­до­во­ли­тел­на раз­връз­ка. Джордж не очак­ва, че може да про­ра­бо­ти и точ­но така ста­ва. Гос­по­дин Сто­е­сел е като обе­зу­мял, нищо не раз­би­ра и се обръ­ща към Дра­йър с отча­ян шепот. Дра­йър му обяс­ня­ва шеп­неш­ком, но това още пове­че го обър­к­ва. Най-накрая оба­че гос­по­дин Сто­е­сел про­умя­ва и възкликва:

- Ах, зо… айне Zikade! – в гла­са му се дола­вя укор, с кое­то загат­ва, че Джордж и цели­ят анг­ло-аме­ри­кан­с­ки свят про­из­на­сят погреш­но думата.

В този момент Джордж отно­во се обаж­да, този пък с лека про­мя­на в отно­ше­ни­е­то. Пове­че не ги ухаж­ва, не ги забав­ля­ва; гово­ри им със строг и авто­ри­те­тен тон. Това е глас на съдия, кой­то обоб­ща­ва фак­ти­те и дава ука­за­ния на съдеб­ни­те заседатели.

- В общи линии осно­ва­ни­е­то на Хък­с­ли да избе­ре това загла­вие е оче­вид­но. Но, вие тряб­ва да се запи­та­те докол­ко под­роб­нос­ти­те съот­вет­с­тват на обсто­я­тел­с­т­ва­та в исто­ри­я­та. Напри­мер, Пети­ят граф на Гонис­тър може да бъде въз­при­ет като въп­лъ­ще­ние на Титон, тъй като сами­ят той накрая се превръ­ща в май­му­на, как­то Титон — в насе­ко­мо. Но как­во ще каже­те за Джо Стойт? И док­тор Обис­по? Той при­ли­ча мно­го пове­че на Гьо­те­вия Мефис­то­фел откол­ко­то на Зевс. И коя е Еос? Във все­ки слу­чай не е Вир­джи­ния Мон­си­пъл! Най-мал­ко­то защо­то спо­ред мен сут­рин тя не е в със­то­я­ние да ста­ва доста­тъч­но рано. – Никой не схва­ща шега­та. Джордж оби­ча да пус­ка по някоя шега от вре­ме на вре­ме, измън­к­ва я под носа си съв­сем по анг­лийс­ки, макар да знае от опит, че пол­за няма. Леко раз­драз­нен от лип­са­та на реак­ция той про­дъл­жа­ва с поч­ти кав­га­джийс­ки тон. – Но, пре­ди да про­дъл­жим, вие тряб­ва да реши­те за как­во се гово­ри в този роман.

И пре­кар­ват оста­тъ­ка от часа да си блъс­кат главите.

Отна­ча­ло, как­то вина­ги, наста­ва пъл­но мъл­ча­ние. Кла­сът седи, зяпа и по вся­ка веро­ят­ност раз­съж­да­ва над тази семан­тич­но стъ­пис­ва­ща ги дума. Как­во. За как­во се гово­ри? Е, това, кое­то Джордж иска от тях, е да кажат за как­во всъщ­ност ста­ва дума в рома­на. Те са гото­ви да кажат, че е за всич­ко, кое­то ще му харе­са, абсо­лют­но всич­ко. Защо­то поч­ти всич­ки, неза­ви­си­мо от сте­пен­та им на ака­де­мич­но обу­че­ние, дъл­бо­ко, дъл­бо­ко в себе си смя­тат цяла­та тая рабо­та, наре­че­на за как­во, за адс­ки досад­на и запле­те­на игра. Що се отна­ся до мал­ци­на­та, кои­то вече са кул­ти­ви­ра­ли у себе си под­хо­да за как­во, и той им е ста­нал като вто­ра при­ро­да, кои­то меч­та­ят един ден да напи­шат соб­с­тве­на кни­га на тема за как­во у Фок­нър, Джеймс или Кон­рад, доказ­вай­ки кате­го­рич­но, че всич­ки пре­диш­ни тъл­ку­ва­ния по въп­ро­са са били едно нищо – те извес­т­но вре­ме ще се въз­дър­жат от изказ­ва­не. Изчак­ват момен­та, кога­то ще могат да блес­нат като супер­де­тек­ти­ви, пред­ла­гай­ки стра­хот­на вер­сия вър­ху престъп­ле­ни­е­то на Хък­с­ли. Но меж­дув­ре­мен­но, нека дру­ги­те раз­чис­тят тере­на. Нека пър­во раз­бу­тат тинята.

Тиня­та раз­бут­ва, задъл­жи­тел­но, Алег­зан­дър Монг. Той, раз­би­ра се, знае как­во пра­ви. Не е глу­пав. Може би част от него­ва­та фило­со­фия като абс­трак­тен худож­ник е да смя­та, че всич­ко мета­фо­рич­но е просто детин­с­ко. Бял човек ще наст­ръх­не сре­щу подоб­на мисъл, но не и Алег­зан­дър. С кра­си­ва­та си китайс­ка усмив­ка, той заявява:

- Ами, ста­ва дума за тоя бога­таш, дето рев­ну­ва, щото смя­та, че е твър­де стар за него­во­то моми­че, освен това подо­зи­ра, че оня мла­ди­ят й е хвър­лил око, само дето той не е, пък изоб­що не се и надя­ва, тъй като тя и док­то­рът вече са се сду­ши­ли. И така, бога­та­шът заст­рел­ва мла­до­ка по погреш­ка, но док­то­рът успя­ва да поту­ли слу­чая и тога­ва всич­ки зами­на­ват за Анг­лия, за да откри­ят оня тип гра­фа, дето се е отдал на май­мун­с­ки лудо­рии с някак­ва дама в някак­ва изба…

Гръ­мог­лас­ни въз­тор­зи. Джордж се усмих­ва сниз­хо­ди­тел­но и казва:

- А къде оста­на­ха гос­по­дин Пордидж и гос­по­дин Проптър… те как­во правят?

- Пордидж ли? О, да …онзи, дето раз­би­ра защо гра­фът кльо­па раз­ни риби…

- Шара­ни.

- Точ­но така… А Проптър? – Алег­зан­дър се хили, чеши се по гла­ва­та, гри­мас­ни­чи. – Съжа­ля­вам, сър. Моля да ме изви­ни­те. Сно­щи си лег­нах чак някъ­де към два и поло­ви­на, опит­вах се да про­умея тоя кота­рак. Уоу! Абе, не ги раз­би­рам тия щуротии.

Пак смях. Алег­зан­дър си е изиг­рал роля­та. Пред­ста­вил е теза­та си наход­чи­во, като за пред тъл­па­та. Сега ези­ци­те се раз­вър­з­ват и раз­след­ва­не­то може да продължи.

Ето някои от кон­с­та­та­ци­и­те им:

Гос­по­дин Проптър не тряб­ва­ше да раз­пра­вя, че его­то е нере­ал­но; това само доказ­ва, че той не вяр­ва в човеш­ка­та природа.

Този роман пред­став­ля­ва ску­чен и абс­трак­тен мис­ти­ци­зъм. Меж­ду дру­го­то, за как­во ни е притряб­ва­ло да живе­ем вечно?

Този роман е умен, но цини­чен. Хъс­к­ли би тряб­ва­ло да пише с пове­че топ­ли­на за човеш­ки­те чувства.

Този роман е една чудес­на духов­на про­по­вед. Учи ни, че не ни е рабо­та да си пъха­ме носа в мис­те­ри­и­те на живо­та. Не тряб­ва да се заиг­ра­ва­ме с вечността.

Хък­с­ли е лала­джия по един заба­вен начин. Иска да се отър­ве от хора­та и да напра­ви све­та безо­пас­но мяс­то за живот­ни и духов­ни същности.

Да кажеш, че вре­ме­то е зло, защо­то зло­то се случ­ва във вре­ме­то, е все едно да кажеш, че оке­а­нът е риби, защо­то риби­те са в океана.

Гос­по­дин Проптър няма сек­су­а­лен живот. И това го пра­ви неу­бе­ди­те­лен като персонаж.

Сек­су­ал­ни­ят живот на гос­по­дин Проптър е неубедителен.

Гос­по­дин Проптър е при­вър­же­ник на Дже­фер­съ­но­ва­та демок­ра­ция, анар­хист, бол­ше­вик, нещо като пред­шес­т­ве­ник на Джон Бърчъровците.

Гос­по­дин Проптър е човек, кой­то бяга от дейс­т­ви­тел­ност­та. И това се виж­да от раз­го­во­ра му с Пийт за Граж­дан­с­ка­та вой­на в Испа­ния. Пийт е добро мом­че, пре­ди да попад­не под вли­я­ни­е­та на гос­по­дин Проптър, но анге­лът му е слаб и зато­ва започ­ва да вяр­ва в Бог.

Хък­с­ли наис­ти­на раз­би­ра жени­те. Това, дето пода­ря­ва на Вир­джи­ния розов мотор ску­тер е пер­фек­т­но попадение.

И така ната­тък и така ната­тък… Джордж стои и се усмих­ва, не каз­ва поч­ти нищо, оста­вил ги е да се забав­ля­ват. Той влас­т­ва над рома­на като пазач на кар­на­вал­на шат­ра, оку­ра­жа­ва тъл­па­та да се цели в мише­ни­те и да ги пра­ви на пух и прах; здра­вос­лов­но, непод­пра­ве­но забав­ле­ние. Но същес­т­ву­ват някои основ­ни пра­ви­ла, кои­то тряб­ва да се спаз­ват. Кога­то някой заго­во­ри за мес­ка­лин и лизер­ги­но­ва кисе­ли­на2, намек­вай­ки, че гос­по­дин Хък­с­ли е на крач­ка от това, кое­то се нари­ча нар­ко­ман, Джордж вед­на­га го скас­т­ря. А кога­то друг лука­во се опит­ва да пре­вър­ти клю­ча в рома­на – а няма ли, не би ли мог­ло да има някак­ва връз­ка меж­ду една про­чу­та дама и стрел­ба­та на Джо Стойт сре­щу Пийт? – тога­ва Джордж му отго­ва­ря с твър­до не; тази въл­шеб­на при­каз­ка е отдав­на обо­ре­на още през трий­сет­те години.

Но ето че идва ред на въп­рос, кой­то Джордж е очак­вал. И го зада­ва, раз­би­ра се, Май­рън Хърш, този неу­мо­рен заяд­ли­вец на тема еврейс­т­во и християнство.

- Сър, тук на стра­ни­ца 79 гос­по­дин Проптър каз­ва, че най-тъпи­ят текст в Биб­ли­я­та, е: те ме мра­зе­ха без при­чи­на. Да не би с това да иска да каже, че нацис­ти­те са били пра­ви да мра­зят евре­и­те? Хък­с­ли анти­се­мит ли е?

Джордж си поема дъл­бо­ко дъх.

- Не – отго­ва­ря му кротко.

И после, след извес­т­на пау­за на очак­ва­но умъл­ча­ва­не, кла­сът извед­нъж се оку­ра­жа­ва от пря­мо­та­та на Май­рън, зато­ва той повта­ря стро­го и на висок глас:

- Не… Гос­по­дин Хък­с­ли не е анти­се­мит. Нацис­ти­те не са били пра­ви да мра­зят евре­и­те. Но тях­на­та омра­за към евре­и­те не е била без осно­ва­ние. Никой нико­га не мра­зи без осно­ва­ние… Виж­те, дай­те да изва­дим евре­и­те от това урав­не­ние, ста­ва ли? Как­во­то и отно­ше­ние да има­те, в наше вре­ме е невъз­мож­но евре­и­те да бъдат обсъж­да­ни обек­тив­но. По вся­ка веро­ят­ност няма да е въз­мож­но и през след­ва­щи­те двай­сет годи­ни. Зато­ва нека да помис­лим вър­ху това в рам­ки­те на някое дру­го мал­цин­с­т­во, кое­то и да е, кое­то харес­ва­те, но да е мал­ка общ­ност… коя­то да не е орга­ни­зи­ра­на и да няма съз­да­де­ни коми­те­ти в ней­на защита…

Джордж поглеж­да към Уоли Бра­йънт с дъл­бок грей­нал взор, кой­то каз­ва, с теб съм, моя сес­т­ро от мал­ка­та общ­ност. Уоли е пъл­ни­чък и с нез­д­рав тен на лице­то, а вни­ма­ни­е­то с кое­то срес­ва къд­ра­ва­та си коса, под­дър­жа нок­ти­те си изпи­ле­ни и лаки­ра­ни, а веж­ди­те си — дис­к­рет­но изску­ба­ни, само го пра­ви да изглеж­да мно­го по-неп­рив­ле­ка­те­лен. Оче­вид­но, той е раз­брал погле­да на Джордж. При­тес­нен е. Няма зна­че­ние! Сега Джордж ще му даде урок, кой­то той нико­га няма да забра­ви. Ще обър­не очи­те на Уоли навът­ре към стес­ни­тел­на­та му душа. Ще му даде кураж да захвър­ли пила­та за нок­ти и да се изпра­ви пред исти­на­та за соб­с­тве­ния си живот…

- Ето, напри­мер, хора­та с лунич­ки. Оне­зи, кои­то нямат лунич­ки, не ги смя­тат за мал­цин­с­т­во. И те не са мал­цин­с­т­во в сми­съ­ла, за кой­то гово­рим. А защо не са? Защо­то мал­цин­с­т­во­то се смя­та за мал­цин­с­т­во, кога­то пред­став­ля­ва няка­къв вид запла­ха за мно­зин­с­т­во­то – реал­на или въоб­ра­жа­е­ма. Но никоя запла­ха нико­га не е съв­сем въоб­ра­жа­е­ма. Има ли несъг­лас­ни? Ако има, запи­тай­те се: как­во би напра­ви­ло това кон­к­рет­но мал­цин­с­т­во, ако извед­нъж, ей така за ден, се пре­вър­не в мно­зин­с­т­во? Нали раз­би­ра­те за как­во гово­ря? Е, ако не разаби­ра­те – помис­ле­те си отново!

Доб­ре… сега идва ред на либе­ра­ли­те, вклю­чи­тел­но, надя­вам се, и на всич­ки в тази стая, а те твър­дят след­но­то: „мал­цин­с­т­ва­та са просто хора, като всич­ки нас“. Точ­но така, мал­цин­с­т­ва­та са хора; хора, не анге­ли. Точ­но така, те са като нас… но не съв­сем като нас; да, до това се свеж­да доб­ре позна­то ста­но­ви­ще на либе­рал­на­та исте­рия, в коя­то започ­ваш да се само­заб­луж­да­ваш, че наиис­ти­на не виж­даш разика меж­ду един негър и един швед… (Защо, о, защо Джордж не се прест­ра­ши да каже „меж­ду Естел Окс­форд и Бъди Сорен­сен?“ Веро­ят­но, ако се беше прест­ра­шил, щеше да предиз­ви­ка атом­на екс­пло­зия от бурен смях и всич­ки щяха да се пре­гър­нат и да настъ­пи цар­с­т­во­то небес­т­но, точ­но тук в клас­на стая номер 278. Но, също тол­ко­ва веро­ят­но е, че нищо подоб­но няма­ше да се слу­чи.) Зато­ва, нека бъдем чес­т­ни, мал­цин­с­т­ва­та са хора, за кои­то допус­ка­ме, че изглеж­дат, дейс­т­ват и мис­лят раз­лич­но от нас и имат недос­та­тъ­ци, кои­то ние няма­ме. Може да не харес­ва­ме начи­на, по кой­то те изглеж­дат и дейс­т­ват, дори може да нена­виж­да­ме тех­ни­те недос­та­тъ­ци. И наис­ти­на е по-доб­ре, да си призна­ем, че не ги харес­ва­ме, че ги мра­зим, откол­ко­то да се опит­ва­ме да прикри­ва­ме чув­с­т­ва­та си с псев­но-либе­рал­на сан­ти­мен­тал­ност. Ако поглед­нем чес­т­но на чув­с­т­ва­та си, тога­ва ще раз­по­ла­га­ме с отдуш­ник, а има­ме ли отдуш­ник, тога­ва е по-мал­ко веро­ят­но да при­бег­нем до преслед­ва­не… Знам, че в днеш­но вре­ме на тази тео­рия се гле­да като на отжи­ве­ли­ца. Ние всич­ки се опит­ва­ме да вяр­ва­ме, че ако доста­тъч­но дъл­го не обръ­ща­ме вни­ма­ние на нещо, то просто ще преста­не да съществува…


1 На бъл­гар­с­ки загла­ви­е­то на въп­рос­ния роман на Олдъс Хък­с­ли е пре­ве­де­но като “Лебе­дът уми­ра след мно­го лета“ (ИК „Колиб­ри“, 2009), кое­то всъщ­ност е загла­ви­е­то, под кое­то рома­нът е пуб­ли­ку­ван в САЩ. Анг­лийс­ко­то му загла­вие е „След мно­го лета“ (1939 г.) – Б. пр.

2 По-извес­т­на като ЛСД/LSD. – Б. пр.