Още от шей­сет­те годи­ни сът­руд­ни­чи на меди­и­те в Стра­на­та на бас­ки­те. През 1967 осно­ва­ва, заед­но с дру­ги писа­те­ли, изда­тел­с­т­во „Лур” („Земя”), а през след­ва­що­то десе­ти­ле­тие, лите­ра­тур­но­то спи­са­ние „О, Еус­ка­ди”.
Сай­сар­би­то­рия е автор пре­дим­но на рома­ни, как­то и на есе­та и поезия. Смя­тан е за един от най-важ­ни­те писа­те­ли на бас­ка­та лите­ра­ту­ра, модер­ни­за­тор на рома­на, с осо­бе­но осе­за­тел­но при­със­т­вие от девет­де­сет­те годи­ни насам.Сред най-извес­т­ни­те му про­из­ве­де­ния са: „Сто метра”(1976), „Неиз­б­ро­и­ми стъпки”(1995),”Запази ме под  земята”(2000),”Мартутене”(2012), „Два­ма­та с Лили”(2015), „Мирен и романтизма”(2019).
„Започ­нах да пиша с цел да запъл­вам праз­но­ти, бели поле­та – худо­жес­т­ве­ни­те про­из­ве­де­ния на нашия език, еус­ка­ра, бяха мно­го оскъд­ни, смя­тах, че тряб­ва да го напра­вя… Дейс­т­ви­тел­но, едва мно­го по-къс­но поглед­нах на това сери­оз­но, но то се пре­вър­на за мен в насъщ­нa дей­ност. Кога­то каз­ват, че лите­ра­ту­ра­та е живо­тът, за мен това е вяр­но. На тази въз­раст, ако не изпит­вах жела­ни­е­то да съз­дам роман, да сло­жа на хар­тия това, кое­то нося в себе си, не знам как­во бих пра­вил.”
За пръв път на бъл­гар­с­ки изли­зат, под общо загла­вие „Запа­зи ме под земя­та”, нове­ли­те на Сай­сар­би­то­рия „Изгу­бе­на­та вой­на на ста­рия вой­ник” „Натрап­чи­ва­та мисъл на Росе­ти” и „Гра­ди­на­та на наши­те пред­ци”, фина­лът от коя­то ви пред­ла­га­ме.
Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во „Пла­мар“ за пре­дос­та­ве­ния откъс и на пре­во­дач­ка­та Мария Пач­ко­ва за пред­ста­вя­не­то на автора.

Из нове­ла­та „Гра­ди­на­та на наши­те предци”

Иска­ше ми се да наме­ря гро­ба укра­сен с хуба­ви цве­тя и ме натъ­жи видът му без нито едно-един­с­т­ве­но. Сту­де­на пло­ча и обрам­чи­ла я дебе­ла чер­на верига.

 Най-мно­го привле­че вни­ма­ни­е­то ми при­със­т­ви­е­то на една мур­га­ва жена, коле­ни­чи­ла пред гро­ба. Всъщ­ност тя беше опря­на на коле­не, но сед­на­ла на пети­те си, така че, от една стра­на поза­та беше напъл­но бла­го­чес­ти­ва, но има­ше в нея извес­т­на отпус­на­тост, а тя, как­то ни поуча­ва­ха в учи­ли­ще, в край­на смет­ка е непоч­ти­тел­на. Така или ина­че, пред­по­ло­жих, че се моли, и реших ува­жи­тел­но да оста­на при вхо­да, за да не я притеснявам.

 След мал­ко доло­вих, че тя скри­шом поглеж­да назад, към мяс­то­то, къде­то се нами­рах, и забе­ля­зах също, че леко помръд­ва раме­не си, сякаш пра­ви нещо с ръце пред себе си. Естес­т­ве­но, мина­ха през ума ми неиз­ра­зи­ми мис­ли и аз се прикрих кол­ко­то е въз­мож­но по-доб­ре зад сте­на­та, като също оглеж­дах прост­ран­с­т­во­то зад гър­ба си.

Мно­го дъл­го сто­ях до вра­та­та, мъчей­ки се да отгат­на как­во ли може да пра­ви тя с ръце­те си и накрая взех реше­ни­е­то да вля­за. Поста­рах се да не вди­гам шум, макар че не беше лес­но, защо­то земя­та беше поси­па­на с чакъл и, кога­то бях на два мет­ра от нея, тя усе­ти при­със­т­ви­е­то ми, обър­на се изпла­ше­на и се изпра­ви със скок. Трог­нах се. Знам,  че дума­та може да изглеж­да пре­си­ле­на, но не нами­рам как по друг начин да изра­зя, че ме обзе без­к­рай­на нежност.

 Усе­щах уско­ре­но­то туп­те­не на сър­це­то ѝ, сякаш дър­жах в ръце пад­на­ло от гнез­до­то пти­че; про­че­тох боя­зън в очи­те ѝ, доло­вих напре­же­ни­е­то в крех­ко­то ѝ тяло и тряб­ва­ше да се боря с жела­ни­е­то да я при­тис­на в прегръд­ки­те си.

Тя не беше висо­ка, и може би облек­ло­то ѝ – бяла, дъл­га, сво­бод­на рок­ля, нещо като лене­на туни­ка, я кара­ше да изглеж­да по-дреб­на, но висо­ки­ят ѝ бюст и пър­га­ви­те дви­же­ния гово­ре­ха за стег­на­то тяло. Коса­та ѝ, мно­го чер­на, къд­ра­ва и дъл­га, скри­ва­ше до голя­ма сте­пен кук­лен­с­ко­то ѝ личи­це, на кое­то едва се поби­ра­ха две голе­ми очи с изплъз­ващ се поглед.

 Сто­ри ми се, че ме гле­да като дете, хва­на­то да вър­ши беля, може би защо­то личе­ше наме­ре­ни­е­то й да скрие нещо зад гър­ба си.

 – Саби­не – казах ѝ аз.

Беше чудо­дей­но вдъх­но­ве­ние, сякаш над гла­ва­та ми се бе спус­нал пла­мъ­кът на Све­тия Дух. Тя не отго­во­ри. Поглед­на ме учу­де­но, и забе­ля­зах уси­ли­е­то ѝ да си спом­ни откъ­де я познавам.

Усмих­на се, защо­то това беше един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да напра­ви, предполагам.

 – Те си Саби­не – насто­ях аз, вече убе­ден, че е тя.

 – Да – и след крат­ка пау­за – : – Откъ­де знаеш?

– Не е зара­ди при­ли­ка с баща ти, във все­ки случай.

Казах ѝ го на шега и се усмих­нах откри­то, за да спе­че­ля дове­ри­е­то ѝ. Но то си беше вяр­но – за щас­тие по нищо не при­ли­ча­ше на Фелипе.

После ѝ раз­ка­зах исто­ри­я­та си, т.е. как се нало­жи­ло да напра­вят на май­ка ми цеза­ре­во сече­ние, а на баща ми му се иска­ло да ме кръс­тят Сабин, оба­че мона­хи­ня­та при­пи­са­ла мое­то оце­ля­ва­не на чудо, напра­ве­но от осно­ва­те­ля на ней­ния орден и зато­ва ме нарек­ли Поликарпо.

 – Тъж­на исто­рия – каза тя.

 Дото­га­ва, т.е., дока­то не го чух от нея, не ми беше хрум­ва­ло, че моя­та исто­рия е кой знае кол­ко тъж­на. Забав­на не е, раз­би­ра се, но живо­тът общо взе­то и той не е. Така или ина­че, в този момент ми ста­на ясно, че нало­же­ни­ят ми в дет­с­тво­то годи­шен риту­ал да посе­ща­вам мона­хи­ня­та, спа­си­ла живо­та ми, и кой­то на все­ки рож­ден ден ме при­нуж­да­ва­ше да свър­з­вам раж­да­не­то и смърт­та, не ще да е допри­не­съл за изграж­да­не­то ми като весел характер.

 – Да, доста е тъж­но – отго­во­рих аз – да си оста­неш Поли­кар­по за цял живот.

Тя се засмя. Раз­го­во­рът я беше успо­ко­ил и тя раз­се­я­но вър­те­ше в ръце­те си една лъжи­ца. Сигур­но си даде смет­ка, че наблю­да­вам дви­же­ни­я­та ѝ, защо­то ме поглед­на в очи­те, а после све­де поглед към дла­ни­те си, но не се опи­та да скрие лъжи­ца­та. Изви гла­ва наст­ра­ни и аз, просле­дя­вай­ки погле­да ѝ през рамо, раз­ли­чих мал­ка дуп­ка с раз­мер на юмрук пред над­гроб­на­та пло­ча на Сабино.

Отно­во се почув­с­т­вах затрог­нат и ми дой­де на ум анге­лът на Св.Августин, кой­то се опит­вал да изгре­бе море­то с мида.

 – Поли­кар­по не е гроз­но – каза тя и, след крат­ко мъл­ча­ние, през кое­то не преста­на да вър­ти лъжи­ца­та в ръце, доба­ви –: Баща ми се е ока­зал по-силен.

Помис­лих да я пока­ня на кафе в някой съсе­ден бар или в само­то бацо­ки, но в край­на смет­ка се отка­зах, защо­то, в слу­чай че не при­еме, има­ше опас­ност да пре­къс­нем раз­го­во­ра. Тя повто­ри замис­ле­но, „Баща ми е се е ока­зал по-силен, или по-твърд“, за да замъл­чи отново.

Учу­ди ме това за Фели­пе, защо­то, физи­чес­ки поне, той като че ли най-вече има­ше вид на сла­бак. Но, как­то изглеж­да, не е било така.

Кога­то я попи­тах защо смя­та, че баща ѝ е бил по-силен или по-неп­рек­ло­нен, тя ми раз­ка­за, че май­ка ѝ, по вре­ме на бре­мен­ност­та си, при­ела, ако се роди мом­че, да се каз­ва Сабин, как­то било жела­ни­е­то на баща ѝ, макар име­то да не ѝ харес­ва­ло, но го помо­ли­ла, ако е моми­че, как­то и ста­на­ло, да го наре­кат с име на цве­те, или дори с родо­во­то Флор, или Фло­ра, боги­ня­та на цве­тя­та, или ако е въз­мож­но Вио­ле­та, защо­то това цве­те най-мно­го ѝ харес­ва­ло. Но, въп­ре­ки че тя умря­ла при раж­да­не­то, Фели­пе не изпъл­нил ней­но­то жела­ние и я кръс­тил Сабине.

 Тя била убе­де­на, че в края на живо­та си, Фели­пе се раз­ка­ял, защо­то „Вие, мъже­те“, каза тя усмих­на­та, но тъж­на, сто­ри ми се, „си дава­те смет­ка за неща­та, кога­то е вече къс­но“. Рабо­та­та е там, че в края на живо­та си той започ­нал да я нари­ча Виолета.

– Как­во смя­таш да пра­виш? – попи­тах я аз, посоч­вай­ки сре­бър­ния цилин­дър, кой­то висе­ше на вра­та ѝ.

 – Не знам – и вдиг­на загри­же­но ръка към чело­то си.

 Откак­то умрял баща ѝ, тя идва­ла все­ки праз­ни­чен ден, опит­вай­ки се да вър­не релик­ва­та на мяс­то­то ѝ, но, в край­на смет­ка, пора­ди невъз­мож­ност­та да напра­ви нещо по-добро, реши­ла да я погре­бе кол­ко­то се може по-бли­зо до гро­ба. Но и това се ока­за­ло труд­но, защо­то под чакъ­ла има­ло камък.

Признах ѝ, че и аз не знам как­во да пра­вя и сва­лих от вра­та си тръ­бич­ка­та на моя баща. И две­те бяха сре­бър­ни и мно­го подоб­ни по форма.

– Лошо наслед­с­тво ни се е пад­на­ло – опла­ка се тя, усмих­вай­ки се с тъж­на усмивка.

 Мно­го бръч­ки се обра­зу­ва­ха по лице­то ѝ като се усмих­не­ше, но изглеж­да­ше още по-мла­да. Общо взе­то, тя има­ше вид на мно­го по-мла­да откол­ко­то навяр­но дейс­т­ви­тел­но беше и си помис­лих, че къса­та коса би ѝ отива­ла. Помис­лих си също, че ще ѝ го кажа, кога­то ста­нем по-близки.

Таки­ва неща ми идва­ха на ум, но тя ме гле­да­ше отно­во мно­го сери­оз­на, все едно очак­ва­ше от мен някак­во реше­ние, и аз, кол­ко­то да кажа нещо, ѝ пред­ло­жих като послед­на въз­мож­ност да опи­та­ме гро­ба­рят, сре­щу хубав бак­шиш, да поста­ви кос­ти­те, ако не в сама­та урна, то поне вът­ре в гро­ба. Без да каз­ва­ме, че са на Саби­но Ара­на, естес­т­ве­но. Може­ше да кажем, че са на пла­ме­нен после­до­ва­тел, изра­зил това жела­ние пре­ди да почи­не. В края на кра­и­ща­та, доба­вих, опит­вай­ки се да убе­дя сам себе си, дока­то ми хрум­ва­ше всич­ко това, гро­ба­рят доб­ре знае, че цяла­та земя в гро­би­ще­то е пъл­на с раз­ме­се­ни дреб­ни остан­ки, така че няма да има никак­во зна­че­ние доба­вя­не­то на тези две кос­тич­ки към мно­го­то дру­ги, кои­то сигур­но съдър­жа гро­бът на Саби­но Ара­на. Няма съм­не­ние, че съдър­жа сто­ти­ци от най-раз­лич­ни покойници.

Не ѝ се видя добре.

 – Не можеш да напра­виш това – отвърна.

Наис­ти­на беше рис­ко­ва­но. Ако на гро­ба­рят пред­ло­же­ни­е­то му се сто­ре­ше подоз­ри­тел­но, може­ше да напра­ви доне­се­ние и, ако те зна­е­ха за лип­са­та на две­те кос­ти­ци, щяха да се сетят, че са у нас и сле­до­ва­тел­но, щяха да откри­ят, че са ги открад­на­ли наши­те бащи. Няма­ше как да стане.

– Ела.

Тя ме хва­на за ръка­та и ме пове­де навън. Тръг­нах­ме надо­лу по пътя към рекич­ка­та, коя­то тече в под­но­жи­е­то на гробището.

Там има­ше завър­за­ни някол­ко лод­ки и в една от тях зър­нах мом­че. При­гот­вя­ше си такъ­ми, или ги опра­вя­ше, така ми се сто­ри. Саби­не си сва­ли обув­ки­те, прихва­на си рок­ля­та меж­ду кра­ка­та и вле­зе във вода­та. Знам, че изглеж­да неве­ро­ят­но, но вед­на­га раз­брах как­во иска да напра­ви. Пови­ках мом­че­то. Кога­то ме попи­та как­во искам, помо­лих да ми даде лод­ка­та за пет­на­де­се­ти­на мину­ти, а аз ще му платя.

Не иска­ше пари. Попи­та ме знам ли да гре­ба. Раз­би­ра се, че зна­ех. Саби­не вече беше до мен, а две­те ѝ съб­ра­ни като панич­ка дла­ни пре­ли­ва­ха от кръг­ли, лъс­на­ти камъ­че­та. Помог­нах ѝ да се качи в лод­ка­та, хва­нах греб­ла­та и взех да гре­ба надо­лу по тече­ни­е­то, към устието.

– Изгле­дът е прекрасен.

От дру­га­та стра­на, сре­щу нас и мал­ко вдяс­но, сле­до­ва­тел­но на юг, се виж­да­ше Кана­ла и натам насо­чих лод­ка­та. Тя беше лека. След някол­ко мину­ти, кога­то точ­но сре­щу пла­жа на Бус­ту­рия раз­ли­чих раз­вя­та­та ику­ри­ня на Кана­ла, преста­нах да гре­ба, но задър­жах лод­ка­та на мяс­то сре­щу течението.

Меж­дув­ре­мен­но, Вио­ле­та беше изва­ди­ла от чан­та­та си кутия. Горе-долу с раз­ме­ри­те на кни­га джо­бен фор­мат и едно чети­ри пръс­та висо­чи­на. Запри­ли­ча ми на някоя от оне­зи, покри­ти с мидич­ки, кои­то про­да­ват на приста­нищ­на­та ули­ца, дето на капа­ка им пише „Спо­мен от Сан Себас­ти­ан“. После сва­ли меда­льо­на от вра­та си и го отво­ри без осо­бе­но затруднение.

 – Кокал­че от пръст е.

Пока­за ми кос­ти­ца­та, коя­то бе изва­ди­ла от тръ­бич­ка­та, вър­ху длан­та на ръка­та си. Беше мно­го бяла и изтъркана.

Пода­дох ѝ моя меда­льон и тя и него отво­ри без мно­го уси­лие, макар че този път се нало­жи да си помог­не с един ключ. Две­те кос­ти­ци бяха съв­сем еднак­ви. Тя ги поста­ви в кути­я­та и после я запъл­ни с камъ­ни­те, кои­то беше събрала.

 – Това е прекрас­но мяс­то – повто­ри –, едно от най-кра­си­ви­те в Стра­на­та на баските.

Посо­чих пило­на на Кана­ла, кой­то в този момент беше пред нас, и ѝ обяс­них как бра­тя Ара­на (Саби­но Ара­на (1865–1903)е испан­с­ки бас­ки поли­тик, писа­тел и иде­о­лог, смя­тан за родо­на­чал­ник на бас­кия наци­о­на­ли­зъм; Луис Ара­на (1862–1951) е испан­с­ки бас­ки поли­тик наци­о­на­лист, брат и сърат­ник на пре­диш­ния, осно­вал заед­но с него Бас­ка­та наци­о­на­лис­ти­чес­ка пар­тия –Б. пр.) замис­ли­ли там наше­то зна­ме. На мен поне така са ми го раз­каз­ва­ли. Тя, от своя стра­на, хва­на кути­я­та с две ръце и я задър­жа над водата.

 – Не може­ше да се избе­ре по-хуба­во място.

Не я пус­на вед­на­га. При­дър­жа­ше я на повър­х­ност­та на вода­та с две ръце, доста вре­ме след като заяви, че това било най-хуба­во­то мяс­то. Кога­то най-после изва­ди ръце­те си от вода­та и оста­ви кути­я­та да се спус­не към дъно­то, на мен ми се сто­ри, че тя потъ­ва мно­го бавно.

Дока­то послед­ни­ят отбля­сък на миди­те се изгуб­ва­ше във вода­та, аз усе­тих сла­дос­тен вът­ре­шен покой, като същев­ре­мен­но осъз­на­вах – как­то кога­то човек сед­не след дълъг път – кол­ко мно­го съм уморен.

Бих оста­нал още дъл­го под топ­ли­те лъчи на слън­це­то, при­ят­но отпус­нат по тече­ни­е­то, но бях казал на хла­пе­то, че ще му вър­на лод­ка­та след чет­върт час и тряб­ва­ше да тръг­ва­ме обрат­но. Така че обър­нах в посо­ка към нача­ло­то на рекич­ка­та и пристиг­нах с мал­ко гребане.

 Мом­че­то ни чака­ше и ни помог­на да ско­чим на земя­та. Не прие пари­те, кои­то му пред­ла­гах и си взех­ме довиж­да­не след като побла­го­да­рих­ме. То оста­на в лод­ка­та и ние поех­ме наго­ре по същия път, по кой­то се бях­ме спус­на­ли. Кога­то стиг­нах­ме на висо­чи­на­та на гро­би­ще­то, Вио­ле­та изва­ди от чан­та­та си малък бележ­ник, откъс­на едно лист­че и го раз­де­ли на две час­ти. След това, опря­ла го на един пло­сък камък, тя напи­са някол­ко думи на едно­то от две­те къс­че­та хар­тия, а кога­то посег­нах да ги про­че­та, ми поп­ре­чи с дви­же­ние на ръката.

 – Не сега – каза.

И след като нави лист­че­то, тя го пъх­на в една­та от сре­бър­ни­те тръбички.

Ней­на­та не беше заос­т­ре­на в края като моята.

– Хай­де сега ти напи­ши нещо – каза тя после, дока­то ми пода­ва­ше дру­га­та хар­тий­ка и писал­ка­та – пър­во­то, кое­то ти мине през ума.

Мно­го се при­тес­них, защо­то съм лишен от въоб­ра­же­ние и, естес­т­ве­но, отго­вор­ност­та беше мно­го голяма.

Може би, ако раз­по­ла­гах с вре­ме и бях на спо­койс­т­вие, щях да съм в със­то­я­ние да напи­ша нещо, но извед­нъж и то пред нея, ми беше абсо­лют­но невъз­мож­но. На всич­ко отго­ре, сама­та мисъл, че не мога да го напра­вя ме обез­сър­ча­ва­ше още пове­че. Така ста­ва обикновено.

 – Как­во­то и да е – повто­ри тя усмих­на­та и тога­ва, и аз не знам как, взех писал­ка­та и се оста­вих на ръка­та. Искам да кажа, че започ­нах да пиша, без да мис­ля как­во правя.

 „Ти си моя­та роди­на“ – това се полу­чи. И тя не про­че­те моя текст. Нави по същия начин мое­то лист­че и го муш­на в сре­бър­на­та тръ­бич­ка. После я ока­чи на вра­та си.

Попи­та ме къде съм пар­ки­рал кола­та и аз отго­во­рих, че горе, до шосе­то. Тя беше оста­ви­ла сво­я­та бли­зо до кметството.

– Сега тряб­ва да тръг­вам – каза, все едно, че извед­нъж ѝ се е нало­жи­ло да побър­за, и не ми даде вре­ме да попи­там дали иска да пий­нем нещо.

Освен това, настоя да не я изпра­щам. По-точ­но каза: „Не е необ­хо­ди­мо да ме изпра­щаш“, и макар че гла­сът ѝ беше нежен, аз доло­вих реши­тел­ност, коя­то ми поп­ре­чи да настоявам. 

И така, тя ми каза „Не е необ­хо­ди­мо да ме изпра­щаш“ и ме целу­на по две­те бузи. Бяха две целув­ки; искам да кажа, че не беше този бегъл рути­нен жест, с кой­то се позд­ра­вя­ва­ме при сре­ща или раз­дя­ла, и че дъл­го усе­щах све­жест­та на уст­ни­те ѝ на две­те си бузи.

Оста­нах изпра­вен, без да помръд­вам от мяс­то­то си, дока­то тя зави­ва­ше наля­во и, пре­ди да я видя как изчез­ва, изви­ках поди­ре ѝ „кога ще се видим пак“, пре­ка­ле­но висо­ко, защо­то тя не беше все още тол­ко­ва дале­че, и пре­ми­на­ва­щи­те оттам хора се обър­на­ха да ме погледнат.

Тя също се обър­на, раз­би­ра се, и ми отго­во­ри „Ще ти се оба­дя в поне­дел­ник или във втор­ник“, като вдиг­на ръка за довиждане.

Естес­т­ве­но, пър­во­то нещо, кое­то напра­вих щом оста­нах сам, бе да се опи­там да отво­ря тръ­бич­ка­та, но не успях, кол­ко­то и да се мъчих, а не исках и да раз­ва­ля закоп­чал­ка­та, защо­то, в края на кра­и­ща­та, не беше моя.

Не успях и вкъ­щи, защо­то капач­ка­та пре­вър­та­ше, и тази сут­рин, кога­то я отне­сох в един бижу­тер­с­ки мага­зин, ми каза­ха, че не могат да я отво­рят без да сре­жат еди­ния край. Наис­ти­на, уве­ри­ха ме, че след отва­ря­не­то, ще могат за я затво­рят отно­во, без да се забе­ляз­ва, че е пипа­на. Сякаш мно­го ги инте­ре­су­ва­ше да узна­ят как­во има вът­ре. Казах им, че няма нуж­да, защо­то, в края на кра­и­ща­та, сама­та Вио­ле­та ще ми каже как­во е напи­са­ла, защо­то обе­ща да ми се оба­ди днес или утре. „Ще ти се оба­дя в поне­дел­ник или във втор­ник“, това бяха думи­те ѝ.