Представяме: „Коларят на смъртта“ от Селма Лагерльоф в превод на Меглена Боденска

Пред­ста­вя­ме откъс от ново­из­лез­лия пре­вод на наша­та коле­га Мег­ле­на Боден­с­ка на „Кола­рят на смърт­та“ (изд. „Лист“). Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то за любез­но пре­дос­та­ве­ния текст и на пре­во­дач­ка­та за пред­ста­вя­не­то на автор­ка­та и произведението.

                 Сел­ма Лагер­льоф (1858 – 1940) e една от най-про­чу­ти­те и попу­ляр­ни швед­с­ки писа­тел­ки. Тя e роде­на и уми­ра във фамил­но­то име­ние Мор­ба­ка във Вер­м­ланд, област, коя­то бла­го­да­ре­ние на твор­чес­т­во­то ѝ ще заеме почет­но мяс­то и в швед­с­кия лите­ра­ту­рен пейзаж.

Дока­то се пре­пи­та­ва като учи­тел­ка в Ланд­с­кру­на в Южна Шве­ция, на въп­ро­са „Как­ва амби­ция има­те?“ в лек­си­ко­на на своя въз­пи­та­ни­ца, Сел­ма Лагер­льоф полу­ше­го­ви­то отго­ва­ря: „Да ста­на най-вели­ки­ят Поет на Шве­ция“. И успя­ва – защо­то в живо­та ѝ при­със­т­ва „Све­та­та Тро­и­ца на Поези­я­та“ (по думи­те на бъл­гар­с­ка­та поете­са Вален­ти­на Радин­с­ка): „Талант, Харак­тер и Съдба“.

Сел­ма Лагер­льоф ста­ва пър­ва­та жена и пър­ви­ят швед­с­ки писа­тел, удос­то­ен с Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 1909 г. „за бла­го­род­ния иде­а­ли­зъм, за богат­с­тво­то на фан­та­зи­я­та и оду­хот­во­ре­ност­та на пре­съз­да­ва­но­то, с кои­то се отли­ча­ва ней­но­то твор­чес­т­во“. Награ­да­та ѝ е при­съ­де­на, въп­ре­ки опо­зи­ци­я­та на тога­ваш­ния посто­я­нен сек­ре­тар на Швед­с­ка­та ака­де­мия Карл Давид аф Вир­шен (1842 – 1912). Избо­рът на Лагер­льоф оба­че ще се ока­же един от най-спо­луч­ли­ви­те през пър­во­то десе­ти­ле­тие на Нобе­ло­ва­та награ­да. Освен това несъм­не­но би допад­нал на дари­те­ля Алф­ред Нобел (1833 – 1896), горещ поклон­ник на Бай­рон, Шели и иде­и­те на роман­тиз­ма. В заве­ща­ни­е­то си Нобел е поже­лал награ­да­та за лите­ра­ту­ра да бъде връ­че­на на онзи, кой­то „в област­та на лите­ра­ту­ра­та е съз­дал най-забе­ле­жи­тел­на­та твор­ба с иде­а­лис­тич­на насо­че­ност“ през изми­на­ла­та година.

През 1914 г. Лагер­льоф ста­ва и пър­ва­та жена, избра­на в Швед­с­ка­та ака­де­мия. Освен с обра­за си на лите­ра­тур­на ико­на, тя и до днес задъл­жа­ва с бла­го­род­с­тво­то на своя при­мер. Eдин век по-къс­но, през 2014 г., ней­ния стол в Ака­де­ми­я­та, стол номер 7, ще заеме Сара Дани­ус (1962 – 2019), коя­то ста­ва и пър­ва­та жена, избра­на на поста посто­я­нен сек­ре­тар. Със сво­я­та само­от­вер­же­на прин­цип­ност Дани­ус спо­мог­на инс­ти­ту­ци­я­та да изле­зе обно­ве­на и модер­ни­зи­ра­на от Нобе­ло­вия скан­дал, раз­тър­сил я през 2017 година.

          Но през 1891 г., кога­то е пуб­ли­ку­ван дебют­ни­ят роман на Сел­ма Лагер­льоф „Сага за Йос­та Бер­линг“, неиз­вес­т­на­та про­вин­ци­ал­на учи­тел­ка едва ли пред­по­ла­га маща­би­те на сла­ва­та, коя­то ще постиг­не. Рома­нът, издър­жан в духа на нео­ро­ман­тиз­ма, предиз­вик­ва истин­с­ка сен­за­ция в Шве­ция, къде­то воде­що­то тога­ва тече­ние е реа­лиз­мът. Той ста­ва и при­цел на доста кри­ти­ки, вклю­чи­тел­но от Аф Вир­шен. Дебют­на­та твор­ба е послед­ва­на от обем­но твор­чес­т­во, сред кое­то се откро­я­ват „Леген­да за едно име­ние“ (1899), „Йеру­са­лим“ (1901 – 1902), „Чуд­но­то пъту­ва­не на Нилс Хол­гер­сон през Шве­ция“ (1906 – 1907), „Импе­ра­то­рът на Пор­то­ка­лия“ (1914) и три­ло­ги­я­та за Льо­вен­шьол­до­ви (1925 – 1928).

През 20-те и 30-те годи­ни на XX век освен „Сага за Йос­та Бер­линг“ на бъл­гар­с­ки са пре­ве­де­ни (основ­но от нем­с­ки) реди­ца про­из­ве­де­ния на Лагер­льоф, сред кои­то „Неви­ди­ми връз­ки“, „Леген­ди за Хрис­та“, „Инг­ма­ро­ви сино­ве“, „Леген­да­та за едно име­ние“, „Моми­че­то от тор­фе­но­то бла­то“, „Бисе­рът на Изток“, „Пари­те на гос­по­ди­на Арне“. Сред пър­ви­те ѝ пре­во­да­чи са Кон­с­тан­тин Гълъ­бов, Све­тос­лав Мин­ков, Миха­ил Кре­мен и Нико­лай Лилиев.

Съв­ре­мен­ни­те чита­те­ли позна­ват „Сага за Йос­та Бер­линг“ от кон­ге­ни­ал­ния пре­вод от швед­с­ки език, напра­вен на Тео­до­ра Дже­ба­ро­ва и пуб­ли­ку­ван от изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра“ през 1984 годи­на. В пре­вод на Дже­ба­ро­ва през 1995 г. изда­тел­с­т­во „Хемус“ отпе­чат­ва и две от час­ти­те на три­ло­ги­я­та „Тайн­с­т­ве­ни­ят пръс­тен“: „Шар­лот Льо­вен­шолд“ и „Анна Сверд“. Пър­ва­та, „Пръс­те­нът на Льо­вен­шолд“, е пре­съз­да­де­на от Анто­а­не­та При­ма­та­ро­ва-Мил­че­ва в същия том. 

Сел­ма Лагер­льоф пише „Кола­рят на смърт­та“, най-фило­соф­с­кия си роман, през 1912 г. по мол­ба от Швед­с­ко­то наци­о­нал­но дру­жес­т­во за бор­ба с тубер­ку­ло­за­та, но тема­та, коя­то е зало­же­на в него, е съз­ря­ва­не­то на душа­та. Соци­ал­на проб­ле­ма­ти­ка се препли­та с инте­ре­са към окул­т­но­то: дейс­т­ви­е­то се раз­ви­ва напо­ло­ви­на в свят на гра­ни­ца­та меж­ду живи­те и мър­т­ви­те, меж­ду зем­но­то и отвъд­но­то. При опи­са­ни­е­то на све­та „отвъд“ Лагер­льоф чер­пи от задъл­бо­че­ни­те си позна­ния на окул­т­ни­те док­т­ри­ни, вклю­чи­тел­но уче­ни­е­то на швед­с­кия мис­тик Ема­ну­ел Све­ден­борг (1688 – 1772).

През 1921 г. рома­нът е екра­ни­зи­ран от голе­мия швед­с­ки режи­сьор Вик­тор Шьос­т­рьом (1879 – 1960). Поч­ти осем­де­сет годи­ни по-къс­но „Кола­рят на смърт­та“ на Шьос­т­рьом на свой ред под­тик­ва извес­т­ния швед­с­ки дра­ма­тург П. У. Енк­вист (1934 – 2020) да напи­ше „Майс­то­ри­те на обра­зи“ (Bildmakarna). Сюже­тът на пие­са­та е свър­зан със засне­ма­не­то на този филм, вече при­до­бил ста­тус на шедьо­вър на све­тов­но­то нямо кино. Дра­ма­та е поста­ве­на с огро­мен успех на сце­на­та на Дра­ма­тен от Инг­мар Бер­г­ман през 1998 година.

 „Кола­рят на смърт­та“ се появя­ва в Бъл­га­рия пре­ди поч­ти един век (веро­ят­но в пре­вод от нем­с­ки) и отто­га­ва не е пре­из­да­ван. Това е пър­ви­ят му пре­вод от швед­с­ки език.


Мег­ле­на Боденска

II.

По-къс­но в наве­че­ри­е­то на съща­та тази Нова годи­на, кога­то вече се бе спус­нал мра­кът на нощ­та, три­ма мъже пие­ха бира и ракия в мал­ка­та гра­ди­на око­ло град­с­ка­та чер­к­ва. Бяха нася­да­ли на увех­на­ла­та тре­ва под липи­те, чии­то чер­ни кло­ни лъщя­ха от вла­га. По-рано вечер­та бяха в една пив­ни­ца, но след затва­ря­не­то ѝ се пре­мес­ти­ха навън, под откри­то небе. Прекрас­но зна­е­ха, че е ново­го­диш­на­та нощ, и имен­но пора­ди тази при­чи­на отидо­ха в чер­ков­на­та гра­ди­на. Иска­ха да са съв­сем бли­зо до часов­ни­ка на кам­ба­на­ри­я­та, за да не про­пус­нат уда­ри­те, въз­вес­тя­ва­щи полу­нощ, и да вдиг­нат ново­го­диш­на наздравица.

Мъже­те не седя­ха на тъм­но, а на доб­ре осве­те­но мяс­то, къде­то пада­ше свет­ли­на­та на висо­ки­те елек­т­ри­чес­ки фене­ри по съсед­ни­те ули­ци. Два­ма от тях бяха ста­ри и грох­на­ли –зло­чес­ти друм­ни­ци, дошли в гра­да пре­ди праз­ни­ка, за да про­пи­ят гро­шо­ве­те, спе­че­ле­ни от про­сия. Тре­ти­ят мъж беше мал­ко над трий­сет­те. И той като дру­ги­те беше обле­чен в дри­пи, но беше висок и доб­ре сло­жен и пра­ве­ше впе­чат­ле­ние на все още здрав и с кре­пък дух.

От страх да не ги открие и про­го­ни поли­ци­я­та, те седя­ха скуп­че­ни един до друг и си при­каз­ва­ха тихич­ко, поч­ти шеп­неш­ком. Дума­та беше взел мла­ди­ят мъж и така беше при­ко­вал вни­ма­ни­е­то на дру­ги­те два­ма, че те отдав­на не бяха пося­га­ли към бутилките.

– Имах едно вре­ме един дру­гар – раз­пра­вя­ше гово­ре­щи­ят със сери­о­зен, тайн­с­т­вен глас, а в очи­те му пробляс­ва­ха лука­ви иск­ри­ци, – кой­то, дой­де­ше ли наве­че­ри­е­то на Нова годи­на, се пре­об­ра­зя­ва­ше. При­чи­на­та не беше, че на този ден преглеж­да­ше дебе­ли сче­то­вод­ни кни­ги и оста­ва­ше недо­во­лен от годиш­на­та печал­ба, а защо­то бил чул да раз­пра­вят, че в този ден може да те спо­ле­ти нещо опас­но и страш­но. Уве­ря­вам ви, гос­по­да, от сут­рин­та до вечер­та моят дру­гар седе­ше упла­шен, без да про­ду­ма, и не сме­е­ше да поглед­не чаш­ка­та. Инак не беше с мра­чен нрав, но да го нака­раш да изле­зе в ново­го­диш­на­та нощ за мал­ка весел­би­ца като наша­та, беше тъй немис­ли­мо, кол­ко­то и някой от вас, гос­по­да, да пие бру­дер­шафт с губер­на­то­ра… Да, сигур­но се чуди­те от как­во се е стра­ху­вал. Не беше никак лес­но да го нака­ра човек да си раз­вър­же ези­ка, но вед­нъж той все пак ми дове­ри. Но гос­по­да, вие може би няма­те жела­ние да чуе­те исто­ри­я­та тък­мо тази нощ? На човек му ста­ва зло­ве­що, като си помис­ли, че тук, на мяс­то­то на чер­ков­на­та гра­ди­на, навяр­но няко­га е има­ло гробище?

Естес­т­ве­но, два­ма­та скит­ни­ци тутак­си го уве­ри­ха, че не зна­ят що е страх от при­ви­де­ния, и мла­ди­ят мъж продължи.

– Чове­кът, за кого­то ви раз­пра­вям, беше от добро потек­ло. След­вал беше в уни­вер­си­те­та в Упса­ла и види­те ли, отби­ра­ше мал­ко пове­че от наше­го бра­та. И знай­те, гос­по­да, че той се пазе­ше трез­вен и кро­ту­ва­ше в ново­го­диш­на­та вечер, защо­то се бое­ше да не се набър­ка в някое сби­ва­не или пък да не попад­не в беда и да умре точ­но на този ден. Без­раз­лич­но му беше, че ще си отиде от този свят, сти­га само смърт­та да не го поко­си в наве­че­ри­е­то на нова­та годи­на, защо­то вяр­ва­ше, че тога­ва ще бъде про­къл­нат да под­ка­ра кола­та на Смъртта.

– Кола­та на смърт­та ли? – ахна­ха в един глас и два­ма­та му слушатели.

За да се поза­бав­ля­ва, висо­ки­ят мъж раз­па­ли любо­пит­с­тво­то им, като още вед­нъж ги попи­та наис­ти­на ли дър­жат да чуят исто­ри­я­та точ­но на това мяс­то. Скит­ни­ци­те тутак­си го под­ка­ни­ха да продължи.

– И така, онзи мой дру­гар най-сери­оз­но твър­де­ше – поде той, – че на све­та има ста­ра-прас­та­ра тали­га, от същи­те, с кои­то селя­ни­те карат сто­ка­та си на тър­жи­ще­то, но тол­ко­ва изпотро­ше­на, че било срам­но да се пока­же по пъти­ща­та. Тя е цяла­та ока­ля­на и тъй праш­на, че едва личи от как­во е напра­ве­на. Оста ѝ е стро­ше­на, а метал­ни­те обръ­чи на коле­ла­та са тол­ко­ва хал­та­ви, че дрън­чат; коле­ла­та не са виж­да­ли смаз­ка от неза­пом­не­ни вре­ме­на и скри­бу­цат и скрип­тят така, че могат да те под­лу­дят. Дъно­то на кола­та е прогни­ло, седал­ка­та счу­пе­на, въз­глав­ни­ци­те съд­ра­ни, а поло­ви­на­та обле­гал­ка на кап­ра­та е откър­те­на. И в тази тали­га е впрег­на­та ста­ра-прас­та­ра кран­та, едно­о­ка и куца, с поси­ве­ли от ста­рост гри­ва и опаш­ка. Кран­та­та е тол­ко­ва дръг­ли­ва, че гръб­на­кът ѝ стър­чи изпод кожа­та като зъби­те на три­он и реб­ра­та ѝ се бро­ят. Кра­ка­та ѝ са вдър­ве­ни, тя е лени­ва и инат­ли­ва и пъп­ли тол­ко­ва бав­но, че би я зад­ми­на­ло и пъл­зя­що пеле­на­че. Сбру­я­та на тая кран­та е изпо­къ­са­на и протри­та, закоп­чал­ки­те и кукич­ки­те са изпо­па­да­ли до една и сега е скре­пе­на с канап и бре­зо­во лико. По нея не е оста­на­ло нито едно месин­го­во или сре­бър­но укра­ше­ние, а само два-три реха­ви и мър­ля­ви въл­не­ни пис­кю­ла, кои­то пове­че я загро­зя­ват, откол­ко­то кра­сят. И юзди­те са лика-при­ли­ка на хаму­та, защо­то са цели­те възел до възе­ла и са изкър­п­ва­ни тол­ко­ва дъл­го, че няма как да се поп­ра­вят повече.

Раз­каз­ва­чът спря и се пре­сег­на към бутил­ка­та може би за да даде на слу­ша­те­ли­те си вре­ме да осмис­лят чутото.

– Гос­по­да, навяр­но не нами­ра­те в това нищо стран­но – про­дъл­жи той, – но виж­те, рабо­та­та е в това, че към хаму­та и хла­ба­ви­те юзди има един колар, пре­гър­бен и про­ти­вен, кой­то седи на счу­пе­на­та кап­ра и под­кар­ва ста­ра­та кран­та. Уст­ни­те на кола­ря са синьо-чер­ни, бузи­те бле­до­си­ви, а очи­те мът­ни като стро­ше­ни огле­да­ла. Обле­чен е с дъл­го чер­но наме­та­ло, цяло­то изпо­ца­па­но, с голя­ма качул­ка, коя­то закри­ва лице­то му, а в ръка стис­ка ръж­дя­са­ла тъпа коса с дъл­га дръж­ка. И зна­е­те ли, гос­по­да, мъжът, хва­нал тези кър­пе­ни юзди, не е няка­къв прост колар, а слу­га на стро­га гос­по­дар­ка на име Смърт. Ден и нощ е длъ­жен да кръс­тос­ва дру­ми­ща­та по ней­ни­те поръ­че­ния. Раз­би­ра­те ли, гос­по­да, кога­то пред­стои да умре някой, кола­рят тряб­ва да при­със­т­ва, и тога­ва той се отпра­вя натам със сво­я­та скър­ца­ща и тра­ка­ща ста­ра тали­га тол­ко­ва бър­зо, кол­ко­то куца­та кран­та може да го откара.

Раз­каз­ва­чът млък­на за миг и се вгле­да в лица­та на дру­га­ри­те си. Щом се уве­ри, че те са цели­те слух, продължи:

– Гос­по­да, сигур­но ви се е случ­ва­ло да види­те рисун­ка на Смърт­та и навяр­но ви е напра­ви­ло впе­чат­ле­ние, че тя вина­ги вър­ви пеш­ком. Но сега ста­ва дума не за сама­та Смърт, а само за ней­ния колар. Виж­те, човек може да се досе­ти, че така­ва висо­ко­пос­та­ве­на осо­ба навяр­но при­би­ра соб­с­тве­но­ръч­но само най-отбра­на­та рекол­та, а мал­ки­те хила­ви стрък­че­та и край­път­ни тре­ви­ци ще оста­ви да ожъ­не ней­ни­ят колар. Но сега, гос­по­да, слу­шай­те вни­ма­тел­но кое е най-стран­но­то в цяла­та тази исто­рия. А имен­но: раз­пра­вят, че макар тали­га­та и кран­та­та, кои­то оби­ка­лят да съби­рат мър­т­ви­те, са все едни и същи, кола­рят е раз­ли­чен. Послед­ни­ят човек, умрял през годи­на­та, онзи, кой­то издъх­не в мига, в кой­то часов­ни­кът удря два­най­сет часа в ново­го­диш­на­та нощ, е предопре­де­лен да ста­не колар на Смърт­та. Мър­т­во­то му тяло погреб­ват като все­ки друг труп, ала него­ви­ят призрак е длъ­жен да наде­не наме­та­ло­то, да хва­не коса­та и да оби­ка­ля от дом на дом и от покой­ник на покой­ник цяла годи­на, чак дока­то го сме­нят през след­ва­ща­та ново­го­диш­на нощ.

Той млък­на и хвър­ли на дреб­ни­те мъже зло­рад, изпъл­нен с очак­ва­не поглед. Не му убяг­на, че те уст­ре­ми­ха очи наго­ре, като напраз­но се опит­ва­ха да раз­ли­чат кол­ко показ­ва часов­ни­кът на камбанарията.

– Часов­ни­кът току-що уда­ри еди­най­сет и чет­върт – пояс­ни той, – та, гос­по­да, няма защо да се кахъ­ри­те, фатал­ни­ят час още не е настъ­пил. Но сега навяр­но про­умя­ва­те от как­во се бое­ше моят дру­гар. Не от дру­го, а че ще умре в мига, в кой­то часов­ни­кът опо­вес­тя­ва два­най­сет часа на Нова годи­на и ще му се нало­жи да ста­не колар на Смърт­та. Спо­ред мен през целия този ден той седе­ше и си въоб­ра­зя­ва­ше, че дочу­ва скри­бу­ца­не­то и тра­ка­не­то на кола­та на смърт­та. И зна­е­те ли как­во, гос­по­да? Най-стран­но­то е, че той умрял лани, в ново­го­диш­на­та нощ.

– И навръх Нова годи­на ли е умрял?

– Знам само, че умрял в ново­го­диш­на­та нощ, но не и точ­ния час. Е, можех да му пред­ре­ка, че ще умре имен­но в този ден, защо­то тол­ко­ва се ужа­ся­ва­ше от това. Ако си втъл­пи­те подоб­но нещо, гос­по­да, може и вас да ви спо­ле­ти съща­та участ.

Сякаш по уго­вор­ка два­ма­та дреб­ни скит­ни­ци хва­на­ха шише­та­та за гър­ло­то и отпи­ха по една здра­ва глът­ка. След това започ­на­ха непох­ват­но и поле­ка да се изправят.

– Но гос­по­да, нима ще раз­ту­ри­те ком­па­ни­я­та, пре­ди да е уда­ри­ло полу­нощ? – учу­ди се раз­каз­ва­чът, кога­то забе­ляз­ва, че прекрас­но му се е уда­ло да ги напла­ши. – Не мога да повяр­вам, че отда­ва­те вни­ма­ние на таки­ва вех­ти баби­ни деве­ти­ни! Види­те ли, гос­по­да, дру­га­рят ми, за кого­то ви раз­пра­вям, си пада­ше мал­ко меку­шав, не беше от стар и здрав швед­с­ки корен като нас. Хай­де да сед­нем отно­во и да гав­рът­нем по още едно!

– Кол­ко хуба­во – про­дъл­жи той, след като отно­во се наста­ни­ха на земя­та, – че можем да посе­дим тук. Това е пър­во­то мяс­то, къде­то наме­рих покой днес. Къде­то и да отидех, тутак­си ми се нахвър­ля­ха раз­ни от Арми­я­та на спа­се­ни­е­то и иска­ха да ида при сес­т­ра Едит, коя­то беря­ла душа. Но аз най-любез­но им отка­зах. Че кой би оти­шъл добро­вол­но да слу­ша лига­ви­те им проповеди!

И дреб­ни­те скит­ни­ци, макар и зама­я­ни след послед­ни­те дъл­ги глът­ки, наос­т­ри­ха уши при спо­ме­на­ва­не­то на сес­т­ра Едит и попи­та­ха дали ста­ва­ло дума за съща­та, коя­то ръко­во­ди при­юта на Арми­я­та на спа­се­ни­е­то в градчето.

– Да, раз­би­ра се, че за нея – отвър­на мла­ди­ят мъж. – През цяла­та годи­на ми оказ­ва­ше чест­та да ме удос­то­я­ва със спе­ци­ал­но­то си вни­ма­ние. Надя­вам се да не се чис­ли сред близ­ки­те ви позна­ти, гос­по­да, и да не скър­би­те мно­го за нея.

Оче­вид­но у два­ма­та скит­ни­ци живе­е­ше спо­ме­нът за някоя доб­ри­на, сто­ре­на им от сес­т­ра Едит. Реши­тел­но и еди­но­душ­но те му заяви­ха, че щом сес­т­ра Едит е поже­ла­ла да види няко­го, все едно кого, то въп­рос­ни­ят е длъ­жен тоз­час да се яви при нея.

– Тъй зна­чи, така смя­та­те, гос­по­да – отвър­на дру­га­рят им. – Готов съм да ида, гос­по­да, ако вие, кои­то ме позна­ва­те общо взе­то доб­ре, може­те да ми обяс­ни­те как­ва пол­за би има­ла тя да се срещ­не с мен?

Никой от два­ма­та дреб­нич­ки стран­ни­ци не се нае да отго­во­ри на този въп­рос. Само насто­я­ха да тръг­не и кога­то той не отстъ­пи и про­дъл­жи да ги драз­ни, се раз­лю­ти­ха и го предуп­ре­ди­ха, че не тръг­не ли добро­вол­но, ще го пребият.

При тези думи ста­на­ха и запрет­на­ха ръка­ви, гото­ви да изпъл­нят зака­на­та си.

Тех­ни­ят про­тив­ник съз­на­ва­ше, че в целия град няма по-едър и по-силен мъж от него, и вне­зап­но му дожа­ля за немощ­ни­те клетници.

– Гос­по­да, ако дър­жи­те да ста­не така – заго­во­ри, – то се знае, съм вина­ги готов. Но нека кажа, че спо­ред мен е по-доб­ре да се пого­дим со крот­це, осо­бе­но пред­вид исто­ри­я­та, коя­то току-що ви разказах.

Навяр­но пия­ни­те мъже вече бяха забра­ви­ли защо се бяха разяри­ли, но войн­с­т­ве­ност­та им беше раз­бу­де­на и те се нахвър­ли­ха вър­ху него със сви­ти пес­т­ни­ци. Все така уве­рен в пре­въз­ход­с­тво­то си, той дори не се опи­та да се изпра­ви, а оста­на сед­нал на земя­та. Само раз­пе­ри ръце и раз­хвър­ли напа­да­те­ли­те си наля­во и надяс­но като две пале­та. Но също като пале­та, те се вър­на­ха, при кое­то еди­ни­ят успя да нане­се силен удар в гър­ди­те на едрия як мъжа­га. В след­ния миг той усе­ти как нещо топ­ло се надиг­на в гър­ло­то му и изпъл­ни уста­та му. Поне­же зна­е­ше, че еди­ни­ят му дроб е разяден, се досе­ти, че това е нача­ло­то на кръ­во­из­лив. Преста­на да се бие и се просна на земя­та, а от уст­ни­те му блик­на широ­ка струя кръв.

Само по себе си това не беше голя­ма беда, но тя ско­ро ста­на поч­ти непоп­ра­ви­ма, защо­то, кога­то усе­ти­ха пръс­ки­те топ­ла кръв по пръс­ти­те си и го видя­ха да се свли­ча на земя­та, дру­га­ри­те му си помис­ли­ха, че са го уби­ли, и хук­на­ха да бягат, а той оста­на сам. Наис­ти­на след мал­ко кръв­та спря, но щом клет­ни­кът напра­ве­ше и най-нищож­но­то уси­лие да се изпра­ви, рук­ва­ше отново.

Нощ­та не беше осо­бе­но мра­зо­ви­та, но дока­то леже­ше изпру­жен на земя­та, вла­га­та и сту­дът започ­на­ха да го про­низ­ват. Осе­ни го, че го чака неми­ну­е­ма гибел, ако някой не му се при­те­че на помощ и не му даде под­слон. Нами­ра­ше се поч­ти в сър­це­то на гра­да и поне­же беше Нова годи­на, мно­го хора бяха наиз­лез­ли; чува­ше ги как вър­вят по ули­ци­те око­ло чер­ков­на­та гра­ди­на, но никой не вли­за­ше в нея. Хора­та бяха тол­ко­ва бли­зо, че той ясно чува­ше глъч­ка­та от гла­со­ве­те им и му се стру­ва­ше жес­то­ко да заги­не пора­ди лип­са на помощ, кога­то тя бе на една ръка разстояние.

Поле­жа в очак­ва­не още извес­т­но вре­ме, но сту­дът го измъч­ва­ше все пове­че и тъй като усе­ща­ше, че е невъз­мож­но да се надиг­не от земя­та, реши да опи­та да пови­ка някого.

Оба­че отно­во не му про­вър­вя, защо­то точ­но кога­то нада­де вик за помощ, часов­ни­кът на кам­ба­на­ри­я­та над него започ­на да отбро­я­ва два­най­сет часа. Гръм­ки­ят мета­ли­чес­ки звън заглу­ши човеш­кия глас и никой не го чу. Нес­по­со­бен беше да опи­та отно­во, защо­то уси­ли­е­то предиз­ви­ка ново кръ­во­те­че­ние. Този път то беше тол­ко­ва сил­но, че дока­то той успее да си помис­ли, че кръв­та му ще изте­че до послед­на­та кап­чи­ца, това вече беше станало.

Не може да бъде! Да умра сега, дока­то часов­ни­кът бие полу­нощ“ – мина му през ума, – и в същия миг почув­с­т­ва, че гас­не като дого­ря­ла свещ. Обгър­на го мрак и той изпад­на в нес­вяст в мига, в кой­то послед­ни­ят звън­тящ удар про­кън­тя, въз­вес­тя­вай­ки настъп­ва­не­то на Нова­та година.