Откъс от “Сахиб” на Ненад Величкович в превод на Русанка Ляпова

Представяме романа “Сахиб. Импресии от депресията” на Ненад Величкович в превод от босненски на нашата колега Русанка Ляпова. Романът е скорошно издание на “Наука и изкуство”.

Интервю на Силвия Чолева с Русанка Ляпова по повод новата книга на Величкович на български език можете да чуете тук.

Представянето на “Сахиб” ще е на 19.02 от 18 ч. в Литературен клуб “Перото”. Заповядайте!

Ненад Величкович (1962 г.) е белетрист от Босна и Херцеговина, пише проза, пиеси, филмови сценарии, литературна критика и научни студии. През 1986 г. завършва югославски литератури и сърбо-хърватски език в университета в родния си град Сараево, където преподава и в момента. Тема на магистратурата му е политическият театър на Душан Ковачевич. От 1999 г. до 2007 г. е собственик на Литературната работилница “Омнибус”, за която редактира над 20 книги от местни и чуждестранни автори. От 2009 г. пише сатирични текстове за портала на „Дойче веле“. Член е на босненския ПЕН център.

Още с дебютния си роман „Квартиранти” (1995 г.) Ненад Величкович заявява една от характерните особености на своя художествен почерк – хумористичната си дарба. Автор е на шест романа и същия брой сборници с кратки разкази и сатирични текстове, сред които са „Сексикон/Секспресионизъм“ (1998 г.), „Сараевски гастронавти” (1999 г.), „Бащата на дъщеря ми” (2002 г.),  „Сто змея” (2007 г), „Примката на времето” (2011 г.), „Рицарят на шведската маса” (2013 г.) и др. Вторият му роман “Сахиб. Импресии от депресията” (2001 г.) – може би най-известната му книга, преведена на английски, немски, италиански, полски, словенски и македонски, – е остър и проникновен поглед към реалността на босненския преход и по думите на Дубравка Угрешич “сатирична деконструкция и деканонизация на националните (и югославски) литературни, културни, политически и идеологически митове “.

Ненад Величкович е добре познат у нас. Сред литературните му отличия е българската награда „Алеко” за хумористичния му разказ „Дяволът в Сараево”, както и специалната награда на Пловдивския фестивал „Златната ракла” за телевизионния му филм „Как си целунах носа”. В списание „Факел” беше публикуван неговият роман „Бащата на дъщеря ми” в превод на Людмила Миндова.

Сахиб“ на Ненад Величкович е книга за литературния и културния превод, както и за несигурността, практическа и психологическа, която ги съпровожда. Романът е оформен като преводи на имейли, изпратени от главния герой – англичанин, гей, потомък на индийски колонизатори, работещ за международна организация в Босна, – към неговия любовник в Лондон. В бележката към превода, поставена в края, вместо в началото на книгата, Величкович твърди, че се е опитал “да направи езикова снимка на времето, в което живеем”. Следователно на основно ниво романът превежда английския на босненски (макар че е псевдо превод, английският е все пак централен за езиковите снимки на Величкович), европейското в балканско, както и представите на чуждестранната администрация в тези на местните жители. Едновременно с това „Сахиб“ е роман, който отхвърля както традиционното патриархално, националистическо и хомофобско босненско живеене, така и  бруталното, покровителствено, неоколониално европейско администриране. Сред достойнствата на книгата са липсата на дидактичност и пряка авторова намеса, лекотата, с която отношенията между англичанина и неговият подчинен се преливат от сферата на идеологията и културата в техните лични и интимни отношения, както и бликащият хумор – неотделима част от тъканта на творбата. Благодарение на него читателят поглъща неусетно горчивия хап с прозрения за ситуцията на Балканите и докато се смее през сълзи, се пита къде сме ние в нея.

 

***

Из „Сахиб. Импресии от депресията“

67.

 

Ревнивко!

Значи видя на съобщението ми в колко часа съм Ти го пратил?

Защо работих до толкова късно ли?

Целувах се със Сакиб!!!

Будалкам те. Изпращах коледни картички. Това занимание сега, с електронната поща, стана ужасно забавно. Три часа избирах картинки. На Теб не ти пратих, защото ще Ти я донеса лично. Още седем дни…

Купих подаръци за лелите ми. Куфарът ми е пълен с парфюми и дискове. Парфюмите не миришат кой знае как и бързо изветряват, но всичко друго им е ОК: кутията, шишенцето, етикета…  Впрочем, те и бездруго ще занесат след Коледа повечето от подаръците си в магазините, за да им върнат парите.

Тук подобен обичай не съществува. Щом веднъж си купил нещо, не можеш повече да го върнеш и да си вземеш парите обратно. Можеш само да замениш една стока с друга. Ако си запазил касовата бележка. У нас купувачът винаги има право, тук – никога. Наследство от социализма, когато търсенето е било много по-голямо от предлагането.

Досега съм получил 114 картички. Енцо 112. Клериксон 89. Куропаткин празнува ортодоксалната Коледа, а Улрике замина на почивка. Май ще получим тринайста заплата.

Интересно числово съвпадение: днес чух, че пенсиите на тукашните пенсионери закъсняват вече 13 месеца.

Обаче съм твърде уморен да мисля за това.

Лека нощица!

(…)

Добро утренце!

Сега видях, че не съм Ти пратил вчерашното съобщение, затова продължавам.

Не си прав да мислиш, че работата ми тук е лека. Знаеш ли, например, че ставам в шест? Два часа се къпя, бръсна, правя си маникюра, педикюра, понякога дори си гладя вратовръзките или чорапите. Мисията ми тук е да служа с вида си, а не само със знанията и образованието си, за пример на местното население. Вярваш ли, че през лятото някои от тях идваха на работа боси, по чехли? А един, след като му направихме забележка, дойде с обувки, побелели от засъхнала пот.

Не знам дали съм ти споменавал, но голям процент от тях смятат лука за естествен антибиотик и лекуват възпаления с него, тъй че дни наред смърдят из канцелариите. Ужас.

Освен това само сутрин мога да изпия наш, нормален чай. Онова, дето ти го предлагат тук за чай, е най-обикновено сено, попарено с вряла вода.

Всяка сутрин с чая си гледам една невероятна телевизионна радиопрограма.

Така наричам програмата, която пуска новините от радиото и едновременно с това излъчва от статична камера кръстовището в близост до студиото. За един час преминават двадесет и три трамвая, осем автобуса, светофарът се сменя на интервал от две минути и десет секунди, боклукът се извозва във вторник и петък, извеждат един ирландски сетер на разходка в седем часа, американците правят джогинг около седем и половина…

Сакиб смята тази телевизионна станция за дебилна. Но, Джордж, представи си стотина канала и на всеки от тях по една или няколко подобни камери. Директно излъчване на живота в града.

Смятам, че това е телевизията на бъдещето.

Обективно, директно и неизбирателно.

 

68.

 

Скъпи Джордж,

Ето, получих съобщение от Сакиб.

Изхвърлил електронната ми картичка в кошчето, защото моят господин шофьор не чете поздравления, които не започват със Скъпи Сакиб.

Беше се изразил малко вулгарно. Пишеше ми, че пикае на всички картички, получени по мейла, които започвали със Скъпи приятели.

(Има предвид опцията СС, с която, след като си написал едно съобщение, натискаш клавиша и го разпращаш на стотина адреса.)

До гуша ми дойде от тия груби, надменни, примитивни, потни, покварени типове, които ни обвиняват, че сме измамници, ако не успеят да ни измамят, наричат ни корумпирани, ако не са успели да ни подкупят и ни винят, че ги ограбваме, когато сме ги изхващали в кражба.

Но тогава се сещам за всички бедни и нещастни хора, чиято единствена радост в живота е, че не трябва да се страхуват, че ще се заразят от луда крава, защото никога не ядат телешко.

Понякога се чувствам на тази работа така, сякаш съм спасителят, а тази страна е Курската подводница. Не е дълбоко, обаче няма нищо по-дълбоко, защото това е дъното и колкото и да се бъхтиш, не можеш да спасиш никого.

И ние сме тук не толкова заради Курск, колкото заради потенциалната опасност от радиация.

Току-що получих съобщение от Ван дер Клифт. Възхитен е от резултатите от аферата с урана. Пише, че от акциите за продажба на персонални гайгер-милерови броячи е спечелил дванайсет хиляди. Беше в настроение и се пошегува: „те ни обогатиха с обеднели бежанци – написа ми той, – пък ние тях с обеднен уран.”

Наистина не мога да си представя по-ефикасно обществено устройство от нашето.

Построяваш атомна електроцентрала, продаваш електричеството от нея, с парите купуваш специалисти, те ти измислят как да използваш ядрените отпадъци, после вече не купуваш специалисти, защото те бягат от отпадъците и сами идват при теб, тогава измислят как да лекуват заболелите от ядрените отпадъци, тъй че продаваш лекарства на роднините на тези лекари, които печелят страхотно от производството на въпросните лекарства и изпращат част от печалбата си на болните си роднини.

Днес единствено капитализмът е в състояние да отговори на екологичните изисквания, като използва ядрените отпадъци в борбата с хуманитарите катастрофи.

Изпадна ли в депресия, достатъчно ми е да погледна през прозореца.

При нас се вият опашки пред театрите, тук – пред посолствата и кухните за бедни.

При нас пенсионерите обикалят по света, тук по контейнерите за отпадъци.

При нас сутрин изгрява слънце, тук е мрачно през целия ден. На моменти имам чувството, че работя на дъното на угаснал вулкан.

Сакиб твърди, че ми е мрачно тук, защото гледам навън през прозорец със защитно фолио.

(Засилихме мерките за безопасност. Кой знае, има всякакви отчаяни типове… Това фолио ни скрива от погледите отвън и увеличава здравината на стъклата. Не виждам нищо лошо във факта, че защитаваме крехката демокрация с бронирани стъкла.)

Обаче откакто сложихме фолиото, не можем да работим нощем, защото като запалим лампите, не виждаме нищо, а отвън може да ни види всеки. Днес ще дойдат майстори да ни сложат венециански щори.

Новата преводачка на Шефа вика на венецианските щори венецуелски. На интервюто за работа, като я попитали за място, година, месец и ден на раждане, отговорила: Рогатица, 1980, май, петък.

Вярно е, че е млада и хубава, но всички твърдят, че е адски глупава и превежда ужасно. На Шефа изобщо не му пречи, защото и без това е убеден, че никой не може да му каже нищо ново и интересно на местния език.

Разправят, че Шефът я взел заради външността й, но това не е вярно – смятам, че трябва да дадем шанс на младите, завърнали се от чужбина. А за нея сме сигурни, че не е заразена с вируса на социализма.

Родена е след смъртта на Тито.

 

69.

 

Джордж,

Забрави онова, което ти бях написал снощи за тукашната зимна идилия, забрави го. Дърветата от захарен памук, рояците бели пчели, тържествената тишина… забрави всичко това! Ако Санта Клаус наистина съществуваше, тукашните ловци на патици щяха да избият елените му още в небето, а децата щяха да го ограбят и да го доубият със снежни топки.

Тази сутрин не успях да изляза от двора с джипа. Работниците, дето чистили улицата през нощта, бяха ми затрупали портата. Нямаше как да си хвана такси, защото нямах в себе си кеш. Трябваше да вървя пеша половин километър до първия банкомат. Това беше напълно достатъчно да си съсипя тотално обувките.

От времето на социализма им е останал навикът да посипват снега със сол. Солта не позволява на снега да замръзне и ускорява топенето, което е добре. Обаче е лошо, че разяжда обувките. Ония бели ивици, дето ги имат всички по обувките си, не били от изпотяването на краката в тях, а от солта отвън. Солта разяжда и ламарината на колите. На всяка тяхна десетгодишна кола ние бихме й дали двадесет години. Щетите от тази сол са стократно по-големи от ползата, но на никого не му хрумва да забрани този идиотски обичай. Ако плащаха на пътните служби парите, които дават всяка година за нови обувки, щяха да наемат достатъчно хора да изсмукват с прахосмукачки снега, още във въздуха!

Ако бях по-внимателен, докато вървях, може би все пак щях да опазя обувките си. Обаче тук не е възможно просто да вървиш и да внимаваш къде стъпваш. Опасностите те дебнат от всички страни. Колите, които минават през разкашкания сняг, те заливат с кални пръски. Човек би могъл някак си да слаломира между локвите на пътя и леда на тротоара, ако не бяха ледените висулки, надвиснали от покривите.

За тези ледени висулки ни предупредиха още с идването ни. Преди няколко години (представи си колове, дълги по един метър!) падали върху минувачите и двама починали от ледените остриета, забили се в темето им. Моят шофьор отбеляза в привичния си маниер, който вече ужасно ми лази по нервите, че все пак било по-добре на тротоара да падат висулки, отколкото самоубийци. Това е главният им аргумент за идиотския им патриотизъм: броят на самоубийците в развитите страни е много по-висок, отколкото тук. Не ми дойде наум да му кажа веднага: самоубийците на никого не се забождат в черепа!

Всъщност ледените висулки са проблем само при голям студ. Много по-често върху минувачите падат парчета от фасадите. Или лавини сняг от покривите.

Джордж, тези петстотин метра от къщи до банкомата ще ги помня цял живот. Трябваха ми четиридесет минути да ги извървя. Закъснях в офиса с цял час и дори и така бях сред първите. Онези, които бяха с джипове, чакаха в задръствания, защото броят на катастрофите се беше удесеторил. Снегът изненадва местните шофьори всеки декември и сутрин, като тръгнат за работа, нямат време да сменят летните гуми със зимни. Женевив се озова в бърза помощ. Докато минавала край едно основно училище, получила удар в ухото със снежна топка. Лекарят казал, че имала късмет, че в топката нямало камък.

И това ми било град, който се гордее със Зимните олимпийски игри! Шит! Единствените игри, които биха могли да им бъдат поверени, са селските.

 

 

Leave a Reply