Представяме: „Антология на класическия латиноамерикански разказ“, превод и подбор на Николай Тодоров

Има­ме удо­вол­с­т­ви­е­то да пред­ста­вим сбор­ни­ка „Анто­ло­гия на кла­си­чес­кия лати­но­а­ме­ри­кан­с­ки раз­каз“ , пре­вод и под­бор на нашия коле­га Нико­лай Тодо­ров. Кни­га­та е ско­рош­но изда­ние на „Изток-Запад“.

За пръв път на бъл­гар­с­ки език се пред­ла­га лите­ра­тур­на анто­ло­гия с пред­ста­ви­тел­ни твор­би от ран­ни лати­но­а­ме­ри­кан­с­ки майс­то­ри на раз­ка­за. Избра­ни­ят като „кла­си­чес­ки“ вре­ме­ви отря­зък обхва­ща пери­о­да от 1870 до 1939 г. Вклю­че­ни са зре­ли про­из­ве­де­ния от раз­лич­ни лите­ра­тур­ни епо­хи зара­ди осо­бе­нос­ти­те в раз­ви­ти­е­то на ново­ро­де­ни­те наци­о­нал­ни лите­ра­ту­ри в Новия свят.

Тук ще откри­е­те раз­ка­зи на пре­дим­но непоз­на­ти за бъл­гар­с­кия чита­тел авто­ри, сред кои­то се откро­я­ват Е. А. Диас, Р. Барет, П. Пала­сио, Ф. Мочо, Г. При­ето, М. Химе­нес, Ф. Гана и др. Те зву­чат ори­ги­нал­но, стран­но, екзо­тич­но, ала тех­ни­ят коло­рит не ги отда­ле­ча­ва от исто­ри­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност. Все­ки лите­ра­ту­рен герой се дви­жи през един раз­но­лик и неп­рес­тан­но про­ме­нящ се свят, има свой соб­с­твен харак­тер и зна­че­ние – може да бъде чуде­сен пор­т­рет или впе­чат­ля­ващ щрих към някое исто­ри­чес­ко съби­тие, но доби­ва завър­ше­ност един­с­т­ве­но в съче­та­ние с дру­ги­те персонажи.

Запе­ча­та­ни с раз­мах и енер­гич­ност, дейс­т­ва­щи­те лица и тех­ни­те исто­рии все още не са изгу­би­ли сво­я­та връз­ка със све­та на геро­ич­ни­те иде­а­ли. Тези къс­че­та живот се съби­рат в пано­ра­ма, изтъ­ка­на от дива­та пре­лест на тези земи, къде­то неиз­мен­но блес­тят заск­ре­же­ни­те чела на вър­хо­ве­те на Анди­те, дола­вя се полъ­хът на пам­па­та или тре­вож­ни­ят сред­но­щен глас на джун­г­ла­та. Във все­ки раз­каз се със­ре­до­то­ча­ват като в гор­чив плод пър­вич­ни­те суб­с­тан­ции и диви­ят вкус на ново­от­кри­ти­те, ново­зав­ла­де­ни­те и ново­ос­во­бо­де­ни­те земи.

След­ва един от раз­ка­зи­те, вклю­че­ни в сбор­ни­ка, „Моя­та пър­ва биб­ли­о­те­ка“ от Хоа­кин Вик­тор Гон­са­лес. Раз­ка­зът ни е любез­но пре­дос­та­вен от издателството. 

Хоа­кин Вик­тор Гонсалес

Вли­я­тел­ни­ят писа­тел, педа­гог и общес­т­ве­ник с непо­ко­ле­би­ми либе­рал­ни убеж­де­ния Хоа­кин Вик­тор Гон­са­лес може да се наре­че „кла­си­чес­ки“ майс­тор на късия раз­каз. Лите­ра­тур­но­то му наслед­с­тво е огром­но – 25 тома с над 13 000 стра­ни­ци. При все това той е автор на един-един­с­т­вен сбор­ник с крат­ка про­за, озаг­ла­вен „Раз­ка­зи“ (1894), съз­ву­чен с някои от иде­и­те на къс­ния роман­ти­зъм и на реализма.

Про­из­ве­де­ни­я­та му успя­ват да пред­ста­вят Аржен­ти­на и ней­ни­те жите­ли от пози­ци­я­та на автор просве­ти­тел и хума­нист, позна­ващ тра­ди­ци­я­та. Гон­са­лес рабо­ти с ясно­то съ­знание за миси­я­та си на пър­воп­ро­хо­дец, но и запаз­ва сво­я­та сми­ре­на отда­де­ност. Той позна­ва исто­ри­я­та на труд­но изво­ю­ва­на­та човеш­ка сво­бо­да и целе­на­со­че­но допри­на­ся за кул­тур­но­то изди­га­не на сво­я­та роди­на. Зна­чи­мост­та на Гон­са­лес като автор (при­жи­ве той е нари­чан „пър­вия аржен­тин­с­ки наци­о­на­лен писа­тел“) неиз­мен­но се съп­ро­вож­да от спо­ме­на за него­вия ярък човеш­ки при­мер. Някои го сочат за „най-издиг­на­тия“ по отно­ше­ние на инте­лек­та и мора­ла, дока­то скром­ност­та е само едно от дос­тойн­с­т­ва­та му.

В избра­ниq тук кра­тък раз­каз „Моя­та пър­ва библио­тека“ личи пре­хо­дът от авто­би­ог­ра­фич­ния еле­мент през кар­ти­на­та на кос­тум­б­риз­ма до самос­то­я­тел­но­то в сюжет­но отно­ше­ние повествувание.

Моя­та пър­ва библиотека

Ако тряб­ва да допри­не­са за тази оте­чес­т­ве­на кни­га с истин­с­ки въз­дейс­т­ващ раз­каз за дъл­бо­ко лич­но пре­жи­вя­ва­не, с раз­каз, изпад­нал от дъл­би­ни­те на душа­та ми, за мен е нуж­но да се отда­ле­ча от вре­ме­то, в кое­то живея, и да се вър­на в своя роден край, къде­то бли­кат неиз­чер­па­е­ми­те изво­ри на спо­ме­на и треп­тят непов­то­ри­мо хар­мо­нич­ни­те съз­ву­чия, в кои­то желая да вник­на: да се завър­на към сво­е­то дет­с­тво и към пла­нин­с­ко­то си село, поне­же там все още живе­ят гла­со­ве, кои­то ме зоват, блуж­да­е­щи зву­ци, кои­то ми отго­ва­рят, мимо­лет­ни сен­ки, кои­то идват да ме посрещнат.

Бях мно­го малък, но си спом­ням сума­то­ха­та в цяло­то село, кога­то един ден като нео­чак­ван отго­вор пред коп­не­жа и любо­пит­с­тво­то, раз­го­ри­ли се у съсе­ди­те, се отво­ри голя­ма биб­ли­о­те­ка. Един малък оркес­тър, обра­зу­вал се по все­об­що спон­тан­но жела­ние, отра­но се раз­по­ло­жи пред вхо­да на къща­та. Деца на моя­та въз­раст и селя­ни от цяла­та окол­ност се струп­ва­ха, щом дочу­е­ха гръм­ка­та и весе­ла музи­ка, пред­шес­т­ва­ща бла­го­род­ни радос­ти: над­ник­вах­ме вът­ре, изто­чи­ли вра­то­ве, сякаш там беше затво­ре­на мис­те­рия или голя­ма играч­ка за едно цяло село, при­лич­но на дете.

Сет­не започ­на­ха да присти­гат ува­жа­ва­ни­те лич­нос­ти, дос­то­поч­те­ни­те гос­ти, обле­че­ни спо­ред ети­ке­та, с кос­тю­ми, изва­де­ни да се про­вет­рят подир мно­го вре­ме, кое­то им при­да­ва­ше по-тежък и важен вид от обик­но­ве­но. И кога­то вече бяха влез­ли (мно­го, наис­ти­на мно­го народ!), оне­зи, оста­на­ли отвън, започ­на­ха да напи­рат с така­ва сила, че тряб­ва­ше да се позво­ли на всич­ки дошли да вля­зат, поне­же уми­ра­ха от любопитство.

Тога­ва доб­ре раз­брах за как­во ста­ва въп­рос. Има­ше вът­ре един гос­по­дин, кой­то вина­ги беше това­рен с речи­те и гово­ре­ше на всич­ки пуб­лич­ни цере­мо­нии, поли­ти­чес­ки съби­ра­ния и бан­ке­ти, дава­ни от губер­на­то­ра – кога­то той идва­ше в село­то да ни посе­ти. Ще рече, про­из­на­ся­ше една от някол­ко­то пред­ва­ри­тел­но под­гот­ве­ни речи. Оба­че този път не изре­че също­то, кое­то вече зна­ех­ме наизуст. Този път в име­то на наци­о­нал­но­то пра­ви­тел­с­т­во и на избра­ния за слу­чая съвет идва­ше да пре­да­де на село­то пър­ва­та общес­т­ве­на биб­ли­о­те­ка, осно­ва­на на това мяс­то, за да се дири лъчът на исти­на­та и да се просве­ща­ват съз­на­ни­я­та, да се изучат пра­ва­та на вся­ка лич­ност, за да ста­нем по-свободни.

На ули­ца­та се пале­ха хиля­ди фойер­вер­ки, оркес­тъ­рът заглу­ша­ва­ше лирич­ни­те пес­ни с граб­ва­щи тока­ти и въз­гла­си­те „да живее“, под­хва­на­ти от някои от праз­ну­ва­щи­те, се раз­на­ся­ха из дво­ро­ве­те и по ули­ца­та с меха­нич­но еди­но­ду­шие; то оба­че раз­пал­ва­ше всич­ки, дори без човек да знае съв­сем точ­но при­чи­на­та, дока­то най-сет­не видях­ме да изна­сят на раме­не една голя­ма табел­ка с позла­те­ни бук­ви и да я раз­по­ла­гат над вхо­да. На нея пишеше:

Биб­ли­о­те­ка „Аве­ла­не­да“

С това кръ­ща­ва­не цере­мо­ни­ал­на­та част на тър­жес­т­во­то дости­га­ше своя връх и кога­то под­ка­ни­ха насъб­ра­ло­то се мно­жес­т­во да вле­зе, се намър­дах най-отпред, меж­ду нозе­те на пред­ни­те реди­ци, и оста­нах сма­ян от удив­ле­ние пред коли­чес­т­во­то кни­ги, нещо неве­ро­ят­но спо­ред тога­ваш­ни­те ми представи.

Дали някой знае всич­ко това наизуст?“ – се запи­тах във вът­реш­ния ми моно­лог, пре­къс­ван на най-инте­рес­ни­те мес­та как­то от раке­ти­те и музи­ка­та, така и от друг спек­та­къл – все­об­що шес­т­вие по ули­ци­те, наче­ло с оркес­тъ­ра, сипещ тът­не­жи, кои­то се раз­на­ся­ха нес­пир­но, съпът­с­тва­ни от пляс­ка­ни­я­та на без­б­рой ръце, вико­ве­те и нес­кон­ча­е­ми­те при­зи­ви: „Да живее гос­по­дин док­то­ра Нико­лас Аве­ла­не­да!“, „Да живее бъде­щи­ят пре­зи­дент на Репуб­ли­ка­та!“, „Да живее обра­зо­ва­ни­е­то на наро­да!“ – гла­со­ве, кои­то там, насред огра­де­но­то от пла­ни­ни прост­ран­с­т­во, отек­ва­ха мно­гок­рат­но, сякаш при­ро­да­та също бе поже­ла­ла да доба­ви своя глас за обез­смър­тя­ва­не­то на име­на­та, изре­че­ни посред така­ва глъчка.

Кога­то след тол­ко­ва тича­не насам-натам най-накрая почув­с­т­вах умо­ра и се вър­нах у дома, усе­тих, че в гла­ва­та ми здра­во е засед­на­ла иде­я­та за биб­ли­о­те­ка, на коя­то сами­ят аз да съм соб­с­тве­ник и коя­то да има мно­го, наис­ти­на мно­го книги.

У дома все пак има­ше кни­ги. Щях да отида до чиф­ли­ка на дядо и баба – помнех, че там също има един пълен шкаф, кой­то оба­че нико­га не се бях осме­ля­вал да докос­на. Щях да измо­ля от при­яте­ли­те на мое­то семейс­т­во оне­зи кни­ги, кои­то има­ха и кои­то вече бяха изче­ли; ако не иска­ха да ми ги дадат, поне вре­мен­но щяха да ми ги заемат. Не съм пред­при­е­мал дру­го начи­на­ние с по-голям енту­си­а­зъм и по-голя­ма вяра, на кои­то още дава­ха осно­ва­ние в мои­те уши тът­не­щи­те при­вет­с­твия от онзи ден, и воден от убеж­де­ни­е­то, че пра­вя добро. Не може­ше да бъде нещо дру­го, ако по такъв начин кара­ше да полу­де­ят от радост тол­ко­ва хора – цяло­то насе­ле­ние на селото.

Не можах да заспя цяла нощ. Обхо­дих всич­ки кът­че­та, отво­рих всич­ки рак­ли, отбе­ля­зах кол­ко мяс­то има и така успях да събе­ра до лег­ло­то си една вну­ши­тел­на куп­чи­на томо­ве, лежа­ща в осно­ви­те на бъде­ща­та, бле­ну­ва­на от мен биб­ли­о­те­ка. Започ­нах едно по едно да преглеж­дам загла­ви­я­та и авто­ри­те: Шатоб­ри­ан, Кал­де­рон де ла Бар­ка, Алек­сан­дър Дюма, Хосе Сори­ля, Фига­ро, Лорд Чес­тър­фийлд, „Хрис­ти­ян­с­ки годиш­ник“, „Ел Корео де Улт­ра­мар“, „Ел Мусео де лас Фами­ли­ас“… Изтър­с­вах пра­ха и почис­т­вах кори­ци­те и кога­то най-сет­не заспах, имах сия­ен, бляс­кав сън, изпъл­нен с радос­т­ни виде­ния и нео­бик­но­ве­ни прелести.

Едва се бе зазо­ри­ло, кога­то отно­во ско­чих на кра­ка и про­дъл­жих със започ­на­то­то дело, издир­ва­не­то на захвър­ле­ни томо­ве – от тези, кои­то лежа­ха в зим­ни­ци и мазе­та, слу­жей­ки за хра­на на гри­за­чи­те, дока­то един нео­чак­ван ден се появя­ват, подоб­но на призрак от прас­та­ри вре­ме­на, за да кажат на гор­да­та и напе­та нова наука: „По-спо­кой­но, гос­по­жо, това го казах аз пре­ди три, пет или седем века, тъй че имай­те доб­ри­на­та поне да го признаете!“

Моят уст­рем и ожи­ве­ност се насър­ча­ва­ха и от повсе­мес­т­на­та мода още в ран­ни зори да се ходи до общес­т­ве­на­та биб­ли­о­те­ка и да се взи­мат кни­ги. Про­бож­да­ше ме паре­ща завист, кога­то виж­дах оби­та­те­ли­те на дома ми да тичат и да си изби­рат от нович­ки­те изда­ния, кои­то сет­не дона­ся­ха и отгръ­ща­ха – пред мои­те изос­та­ве­ни на про­из­во­ла на съд­ба­та ста­ров­рем­с­ки тух­ли, пред мои­те зло­по­луч­ни антики.

Същия този ден беше завър­шен шка­фът, къде­то тряб­ва­ше да ги под­ре­дя изпра­ве­ни, с блес­тя­щи от изми­ва­не­то гър­бо­ве, със загла­вия полу­из­т­ри­ти или пък появи­ли се нано­во подир изми­ва­не­то. Изпит­вах ряд­ка насла­да да съзер­ца­вам дебе­ли­те бук­ви, изпи­са­ни с раз­кош­на калиг­ра­фия по пожъл­те­ли­те коже­ни кори­ци на ста­рин­ни­те кни­ги. Кога­то напъл­них целия шкаф и видях пра­вил­но стро­е­ни­те си томо­ве, посър­нах зара­ди раз­ли­ка­та меж­ду ста­ри­те и нови­те кни­ги: едни­те се редя­ха теж­ки, сери­оз­ни, вдъх­ва­щи почит, пазей­ки дос­то­леп­ния си вид на преста­ре­ли жре­ци; дру­ги­те бяха мънич­ки, с натрап­ли­ви баг­ри и позла­та, с облик, кой­то вдъх­ва­ше твър­де мал­ко ува­же­ние. Инс­тин­к­тът ме задъл­жа­ва­ше да ги раз­де­ля: едни­те не се чув­с­т­ва­ха доб­ре до дру­ги­те и зато­ва отда­дох сво­и­те пред­по­чи­та­ния на по-големите.

Тряб­ва да спо­де­ля, че по оно­ва вре­ме не бях лош уче­ник. Доней­де се бях про­чул зара­ди едни пуб­лич­ни изпи­ти, на кои­то се пред­ста­вих доста доб­ре и дори про­че­тох на глас пред всич­ки дами и гос­по­да от село­то едно посла­ние, чий­то автор вече не си спом­ням. Пора­ди тази при­чи­на ско­ро всич­ки научи­ха за тази ново­из­г­раж­да­ща се биб­ли­о­те­ка и започ­на­ха да ми изпра­щат все пове­че и пове­че кни­ги, и дори оне­зи купи­ща офи­ци­ал­ни извес­тия от Буе­нос Айрес, кои­то се раз­на­сят из цяла­та стра­на, за да… за да се уви­ва с тях захар­та в мага­зи­ни­те или даже за да се запъл­ва мяс­то­то меж­ду бъч­ви­те в някоя отдав­на невиж­да­ла вино изба. Мен оба­че не ме отблъс­к­ва­ха, поне­же така натруп­вах по-голям брой.

В своя каби­нет моят баща неиз­мен­но пра­ве­ше голе­ми сбир­ки, на кои­то се сти­ча­ха всич­ки управ­ля­ва­щи и на кои­то се обсъж­да­ха нови­ни­те от вес­т­ни­ци­те в Буе­нос Айрес и про­вин­ци­и­те, пра­ве­ха се вина­ги весе­ли догад­ки – поне­же така­ва е поли­ти­ка­та – относ­но три­ум­фа на тех­ни­те кан­ди­да­ти и се пре­кар­ва­ха дни и нощи, в кои­то учи­те­лят от мое­то учи­ли­ще беше каран да изчи­та редак­ци­он­ни­те ста­тии, корес­пон­ден­ци­я­та от Евро­па и про­то­ко­ли­те от засе­да­ни­я­та на кон­г­ре­са. Слу­чи се така, че моят баща спо­де­ли със сво­и­те гос­ти вест­та за биб­ли­о­те­ка­та, коя­то съби­рах, и за мое­то наме­ре­ние да я напра­вя общес­т­ве­но дос­то­я­ние. Наре­ди­ха да ми бъде съоб­ще­но да очак­вам наплив от хора, поне­же жела­е­ли да се запоз­на­ят с уред­ба­та и да изпол­з­ват книгите.

– Как­во да пра­вя! – въз­клик­нах сам на себе си. И с голя­ма бър­зи­на се захва­нах да под­гот­вя всич­ко за посе­ще­ни­е­то. Минах с бър­сал­ка от пера гър­бо­ве­те и ръбо­ве­те на кни­ги­те, под­ре­дих мебе­ли­те в ста­я­та, сло­жих един стол пред шка­фа и с вну­ши­те­лен том в ръце сед­нах да чакам обя­ве­но­то гос­ту­ва­не, като се пра­вех, че чета.

Гос­ти­те пристиг­на­ха съв­сем ско­ро, воде­ни от моя баща: всич­ки има­ха сери­оз­ни изра­же­ния, сякаш ще при­със­т­ват на тър­жес­т­ве­на цере­мо­ния, и бях мно­го дале­че от мисъл­та, че идват да ме поста­вят в нелов­ко положение.

Един гос­по­дин – все още си го спом­ням, – кой­то по вре­ме на предиз­бор­на­та бор­ба спис­ва­ше на ръка вес­т­ник, за да го чете на малоб­рой­на­та пуб­ли­ка пред вход­на­та си вра­та, ме запи­та дали имам реди­ца от въз­мож­но най-ред­ки­те писа­те­ли и оста­на­ли­те го поглед­на­ха сякаш изне­на­да­ни, че този човек знае тол­ко­ва много.

– Не, гос­по­ди­не – отвър­нах аз. – Вие виж­да­те, че тази библио­тека едва е започ­на­ла да се пра­ви. Но ако жела­е­те да про­че­те­те „Хрис­ти­ян­с­ки годиш­ник“, навяр­но ще ви свър­ши рабо­та: моя­та мила баба ми каза, че тази кни­га тряб­ва да се чете все­ки ден и може да се научи мно­го от нея. Имам тук и „Пис­ма­та на Лорд Чес­тър­фийлд“, „Сти­хот­во­ре­ния“ от Сори­ля, „Граф Мон­те Крис­то“ и някол­ко голе­ми тома, кои­то още не знам как се казват…

И така все­ки започ­на да ме пита дали слу­чай­но имам тези или оне­зи кни­ги, виде­ни някъ­де слу­чай­но, чии­то загла­вия и авто­ри едва успя­ва­ха да про­из­не­сат; най-сет­не раз­брах наме­ре­ни­я­та им да под­ко­па­ят мое­то начи­на­ние и си наумих да ги изпъ­дя, каз­вай­ки им, че вече е вре­ме да затва­рям… Всич­ки бяха мно­го мили и кога­то прекрач­ва­ха пра­га на моя­та раз­хвър­ля­на стая, при­го­де­на за биб­ли­о­те­ка, чух един от тях да каз­ва на баща ми, че дейс­т­ви­я­та ми обе­ща­ва­ли в бъде­ще да ста­на… нещо, кое­то сега не се осме­ля­вам да споделя.

Ско­ро дру­ги­те деца, мои­те съу­че­ни­ци, научи­ха за биб­ли­о­те­ка­та – но с изклю­че­ние на един или два­ма, кои­то си взе­ха кни­ги, оста­на­ли­те не стъ­пи­ха повтор­но в сало­на ми, оста­вяй­ки ме на сухо, сам-сами­чък с имп­ро­ви­зи­ра­но­то гише пред мои­те ста­ри про­яде­ни томове.

И може­те да ми вяр­ва­те, че им бях бла­го­да­рен – поне­же нямах друг избор, освен да се захва­на да ги чета един по един; и подир някол­ко дни вече няма­ше сила на земя­та, коя­то да може да ме откъс­не от крес­ло­то в моя каби­нет, къде­то пре­кар­вах по цял ден, без да видя слън­це­то, напъл­но завла­дян телом и духом от тайн­с­т­ве­на­та сре­ща с оне­зи голе­ми кни­ги, изро­ве­ни от сън, кой­то щеше ина­че да е вечен.

Съв­ре­мен­ни­ят дух – в лице­то на мои­те дру­га­ри и бра­тя­та ми – пра­ве­ше всич­ко въз­мож­но да ме изтръг­не от уса­мо­те­ни­е­то и затвор­ни­чес­т­во­то ми; и сет­не моят баща беше този, кой­то ми наре­ди да заре­жа това нео­буз­да­но чете­не, боей­ки се, че то сери­оз­но ще увре­ди здра­ве­то ми. Всич­ки те има­ха пра­во; бях мно­го малък и зато­ва е няма­ло как да имам сили да се изба­вя от неви­ди­ми­те мре­жи, в кои­то пад­нах, воден от дет­с­ко­то си своеволие.

Това се слу­чи през лят­на­та вакан­ция и роди­те­ли­те ми се ста­раеха да ме нака­рат да учас­т­вам в игри­те и раз­вле­че­ни­я­та на дру­ги­те деца. Ако оба­че си слу­жех с хит­рос­ти и изма­ми, за да се над­смея над тия осно­ва­тел­ни тре­во­ги, и ходех да се крия под едри­те и гъс­ти фили­зи на лозе­то или под голе­ми­те кло­ни на дър­ве­та­та, покри­ти с пъл­зя­щи рас­те­ния, заед­но с някоя от люби­ми­те ми книги.

В моя дух беше настъ­пи­ла дъл­бо­ка про­мя­на: жела­ни­е­то ми да отво­ря биб­ли­о­те­ка­та си за всич­ки се пре­се­че от его­ис­тич­но­то жела­ние да я запа­зя само за себе си, да я скрия и дори да зали­ча в оста­на­ли­те спо­ме­на, че са я виждали.

Завла­дя­ла ме бе жаж­да – подоб­на на тази, коя­то измъч­ва пия­чи­те – да погъл­на всич­ки кни­ги, да погъл­на всич­ки тай­ни, скри­ти меж­ду мух­ля­са­ли­те и влаж­ни кори­ци, и да не пилея чув­с­т­ва­та си за нещо раз­лич­но от моя иде­а­лен свят или фан­тас­тич­но­то мироз­да­ние на чети­ва­та ми.

Пред очи­те ми се появя­ва една случ­ка и при само­то ѝ при­пом­ня­не се връ­ща и впе­чат­ле­ни­е­то от оне­зи дни. Присло­нил се в нещо като пеще­ра, коя­то открих сред гъс­та­ла­ка на розо­ви­те храс­ти и лозе­то, една вечер, в коя­то пове­и­те на пла­нин­с­ки­те вет­ро­ве раз­хлаж­да­ха жар­ко­то лято, четях опи­ва­щи­те стра­ни­ци от „Гени­ят на хрис­ти­ян­с­т­во­то“ на Шатоб­ри­ан, посве­те­ни на поетич­но­то пре­въз­на­ся­не на кул­та към мър­т­ви­те. Изниз­ва­ха се мно­го часо­ве и слън­це­то, вече кло­ня­що над Фама­ти­ма, започ­на при­леж­но да съби­ра поли­те на сво­и­те свет­ли одеж­ди; нощ­та се спус­на в галоп, без да осъз­на­вам как­во се случ­ва в све­та навън. Духът ми бе оза­рен от мно­го раз­ли­чен ден – сияй­ния ден на въз­бу­де­но­то, трес­ка­во, пре­ли­ва­що въоб­ра­же­ние; цяло­то бляс­ка­во тво­ре­ние на без­смър­т­на­та поема живе­е­ше, бушу­ва­ше и ехте­ше в моя­та гла­ва, извик­вай­ки ме да при­със­т­вам на осле­пи­тел­но тър­жес­т­ве­ни сце­ни, в кои­то обо­жес­т­ве­на­та при­ро­да се раз­тва­ря­ше в уха­ния и съз­ву­чия под нео­бят­ния храм на съзи­да­ни­е­то; в уши­те ми ясно отек­ва­ха запла­ши­тел­ни­те и мощ­ни кам­ба­ни и теж­ки­те, отме­ре­ни напе­ви на опе­ло­то; пищ­ни кор­те­жи пре­ми­на­ва­ха пред погле­да ми, забу­ле­ни от стран­на мъг­ли­ца, сред обла­ци от тамян и сто­ти­ци молит­ве­ни гласове.

Извед­нъж няка­къв нео­чак­ван шум меж­ду кло­ни­те на розо­ви­те храс­ти ме откъс­на от пъл­но­то вце­пе­не­ние. Тяло­то ми се смра­зи и без пове­че да ме е гри­жа за про­лу­ки­те из този лаби­ринт от фили­зи, вкоп­че­ни един в друг като пепе­лян­ки, тъй че да ме задър­жат в плен, се впус­нах в без­раз­съ­ден бяг, поглеж­дай­ки от вре­ме на вре­ме назад да не би призра­ци­те да ме следват.

Нощ­та беше настъ­пи­ла и отда­ле­че чувах болез­не­ни жал­би или как­то се каз­ва, при­зо­ва­ва­ния от отвъд­но­то – вико­ве­те на моя баща, на мои­те бра­тя и на слу­ги­те, кои­то мно­го по-рано се бяха захва­на­ли да ме дирят. Тичах с неби­ва­ли ско­ко­ве, сляп, обзет от нео­бик­но­вен страх, и дой­дох на себе си чак кога­то май­ка ми скри в две­те си ръце плам­на­ло­то ми лице…

Мина­ло е мно­го вре­ме отто­га­ва. Вър­нах се порас­нал в това село, къде­то напра­вих про­чу­та­та си биб­ли­о­те­ка и къде­то се раз­бо­лях от болест­та на кни­ги­те – и кога­то се вър­нах, наме­рих само остан­ки от попи­ля­на­та биб­ли­о­те­ка „Аве­ла­не­да“. В бащи­на­та къща открих само­та и пус­то­та; в овощ­на­та гра­ди­на и сред лози­те няма­ше и помен от вели­чес­т­ве­ни­те дър­ве­та и пищ­ни­те розо­ви храс­ти на мое­то дет­с­тво. Най-сет­не, в дъл­би­ни­те на мое­то същес­т­во се озо­ва­ха скуп­че­ни руи­ни­те, сред кои­то като све­тил­ник в храм гори неу­га­си­ми­ят пла­мък: жела­ни­е­то, под­хран­ва­но от надеж­да­та, жаж­да­та за иде­ал, все по-сил­на и все по-ненаситна!