Представяме романа “Художник на променливия свят” на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро в превод на нашия колега Владимир Молев. Романът е скорошно издания на “Лабиринт”.

1948 г., Япония строи наново градовете си след опустошителната за страната Втора световна война. Хората се опитват да преглътнат поражението и вече гледат към бъдещето. В залеза на дните си прочутият художник Масуджи Оно, който е загубил във войната жена си и сина си, запълва времето със своята градина, с двете си вече пораснали дъщери, със старите приятели по осветените с фенери тихи заведения. Но спомените го връщат отново и отново към миналото, към живота му, белязан от възхода на милитаризма. И към въпроса за вината, за угризенията, за дълга и самотата в този толкова променлив свят.

С тази творба, втория от двата му „японски“ романа, Казуо Ишигуро навлиза през 1986 г. мощно в голямата литература, печели наградата „Уитбред“ – Книга на годината, нарежда се сред финалистите за „Букър“, който малко по-късно ще спечели с „Остатъкът от деня“, и разкрива изчистения си, пестелив майсторски стил, донесъл му през 2017 г. Нобелова награда за литература.

Предлагаме откъс, любезно предоставен от издателството.

Напоследък съм започнал да влизам в една или друга стая, без да ми трябва нещо оттам, и това несъмнено е знак за напредналата ми възраст. Когато онзи следобед на втория ден от престоя си Сецуко дръпна паравана на входа в гостната, от доста време седях вътре, потънал в размисъл.

– Извинявай – каза тя. – Ще дойда после.

Обърнах се сепнато и видях дъщеря ми коленичила на прага, в ръката си държеше ваза с цветя и клонки.

– Не, не, влез, моля – отвърнах аз. – Не ми пречиш.

Оттеглянето от работа ти дава повече време. Всъщност това е една от неговите радости, можеш да се оставиш да те носи течението, да не бързаш заникъде, напълно спокоен, че усилният труд и постиженията са зад гърба ти. И все пак явно наистина съм станал твърде разсеян, щом се бях озовал без причина тъкмо в гостната. През годините у мен се беше съхранила представата, набита в главата ми от баща ми, че гостната е място, което трябва да бъде почитано, не бива да се омърсява с дребнавостите на ежедневието и следва да се пази единствено за приемането на важни гости и за преклонение пред будисткия олтар. Затова гостната у дома винаги се е отличавала с по-строга атмосфера и макар да не го бях наложил като правило както баща ми, от малки бях научил децата да не влизат в нея без покана.

Уважението, което изпитвам към гостните стаи, може и да ви се стори прекомерно, но имайте предвид, че в къщата, в която израснах – в село Цуруока, на половин ден път с влака, – на мен ми беше забранено даже да влизам в гостната, докато не навърших дванайсет. В някакъв смисъл това помещение беше сърцето на дома и любопитството ме подтикваше да се опитвам да нарисувам във въображението си вътрешността на стаята, като можех да се опирам само на зърнатото в редките случаи, в които успявах да надникна в нея от коридора. Впоследствие често изненадвах колегите си със способността да претворя дадена сцена на платното само след един бърз поглед, хвърлен мимоходом, навярно за това умение трябва да съм благодарен на баща ми и на непреднамереното от негова страна изостряне на художническата ми наблюдателност още в невръстна възраст. Така или иначе, когато станах на дванайсет, започнаха „деловите разговори” и оттогава се озовавах в гостната поне веднъж в седмицата.

„Довечера с Масуджи ще говорим по работа”, обявяваше баща ми, щом седнехме на масата за вечеря. И това беше както призовка за мен да се явя там, след като се нахраним, така и предупреждение за останалите от семейството да не вдигат шум по това време.

След вечеря баща ми се скриваше в гостната и петнайсетина минути по-късно извикваше и мен. Стаята, в която влизах, беше осветена от висока свещ, сложена в средата на пода. В хвърления от нея кръг светлина баща ми седеше с кръстосани крака на татами до дървеното ковчеже с търговските тефтери. Даваше ми знак да седна срещу него и щом се настанях в ярката светлина на свещта, всичко останало потъваше в сянка. Съвсем смътно различавах над раменете на баща ми будисткия олтар на стената в дъното и украсените с рисувана коприна ниши.

И тогава баща ми започваше да говори. Вадеше от ковчежето малки дебели тефтери, отваряше някои от тях и сочеше колонки с гъсто изписани цифри. През цялото време нареждаше с премерен, сериозен тон и спираше само колкото да ме погледне, сякаш търсеше потвърждение. В такива моменти аз забързано се обаждах: „Да, точно така”.

Разбира се, аз по никакъв начин не можех да следвам обясненията му. Той използваше специфични термини, проследяваше дълги изчисления и изобщо не държеше сметка за факта, че говори на малко момче. Но също толкова невъзможно ми се струваше да го помоля да спре и да обясни. Вярвах, че съм допуснат в гостната само защото баща ми ме смята за достатъчно голям да схвана изложенията му. Със срама ми можеше да се сравнява единствено вцепеняващият страх, че ей сега ще бъда призован да кажа нещо повече от „Да, точно така” и набързо ще бъда разобличен. И макар че минаваха месеци и нито веднъж не се наложи да добавя нещо повече, аз живеех в ужас от следващия „делови разговор”.

Естествено, сега ми е ясно, че баща ми не е очаквал да схвана приказките му, но така и не намерих обяснение защо ме подлагаше на тези изпитания. Може би искаше от малък да ми втълпи очакването си, че някой ден ще поема търговските дела. Или смяташе, че като бъдещ глава на семейството е редно да бъда в течение с всички решения, чиито последствия навярно ще имат отражение върху живота ми като възрастен, сигурно е вярвал, че така не бих имал причина да се оплаквам, ако наследя едно предприятие в недобро състояние.

Спомням си също така, как, когато бях на петнайсет, бях привикан в гостната за един по-друг разговор. Както винаги, в стаята беше запалена висока свещ и баща ми седеше в хвърляния от нея кръг светлина. Но онази вечер вместо ковчежето с търговските тефтери пред него беше сложен тежък керамичен пепелник. Това ме озадачи, тъй като пепелникът – най-големият в къщата – обикновено се вадеше само за гости.