Представяме откъс от романа “Халифът-щърк (Животът на Елемер Табори)” на Михай Бабич в превод от унагрски на нашата колега Светла Кьосева. Художник на корицата е Борис Праматаров. Романът е скорошно издание на “Сонм”.
Михай Бабич (1883-1941) е ярък представител на модернизма, принадлежащ към първото поколение творци, обединени около прочутото списание „Нюгат“. Наричат го „унгарския Т. С. Елиът“ заради лириката му, чийто връх е автобиографичната поема „Книга на Йона“ (1940). Автор е на няколко романа: „Коледната мадона“ (1920), „Замъкът на картите“(1923), „Синовете на смъртта“ (1927) и др.
„Халифът-щърк“ е първият роман на Бабич, публикуван през 1916 г. и повлиян от фройдизма. Главният герой Елемер Табори води двойствен живот. Мъчителните му сънища вземат връх над реалността и с неумолимата си власт поразяват вътрешния свят на младежа. Темата е подсказана от самото заглавие: халифът от приказката се превръща в щърк, ала забравя вълшебните думи, с които може да стане отново човек.
І.
До есента искам да оформя записките за живота си. Кой знае колко ли време ми е отредено? Бавно, но сигурно нощта отминава. И внезапно, на пръсти като убиец, ще дойде черният Сън, ще застане безшумно зад мене. Ще притисне очите ми с дланите си. И тогава вече няма да съм аз. Всичко може да се случи.
До есента искам да оформя записките за живота си, преди да заспя отново.
Водил съм си точни бележки за всичко. Моят живот беше като сън, а сънищата ми бяха като живота. Животът ми беше хубав сън; о, защо нямах нещастен живот и прекрасни сънища!
…Всичко започна, когато бях на шестнадесет.
Странности имаше и преди това. Но те не бяха нищо особено: чисти детинщини. При дърводелеца например. Всеки ден на път за училище минавах покрай дърводелеца. Често спирах пред тесния прозорец. Тази работилница, която ми изглеждаше мрачна, се превърна в свърталище на тайни за моята фантазия. Напълно безпричинно си представях как там, под прикритието на почтения дърводелски занаят, безчинстват злосторници, фалшификатори на пари, дори убийци, измъчват невинни юноши… такива като мене. Нещо повече, успях да внуша фантасмагориите си на неколцина връстници, така че оформихме истинско тайно общество на почитателите на д-р Холмс, за да разкрием загадката. Обществото, както и загадката се разпаднаха от само себе си, но аз продължавах безпричинно да настръхвам всеки път, когато откъм прозореца на дърводелската работилница ме лъхнеше миризмата на туткал, сякаш ми беше позната, сякаш дълго бях живял и страдал сред тази миризма.
Макар че бях господарски син и отличник в гимназията.
Имах двама съученици, с които ме свързваха по-особени чувства.
Общо взето гледах отвисоко съучениците си. Те ме харесваха, възхищаваха ми се, защото бях красив и оправен юноша, по-умен и по-силен от тях, ходех облечен с хубави дрехи и винаги имах пари в джоба, а най-вече понеже никак не ме интересуваха и не придавах никакво значение на тяхното приятелство. Бях истинско Sonntagskind[1], угаждаха ми във всичко, усмихнех ли се някому, правех го щастлив, гледаха ме и ми се любуваха, а аз, обсипван от най-ранно детство с тази щедра любов, никак не знаех стойността ѝ, бях мил с всекиго, без да държа особено на когото и да било. Затова пък толкова повече бяха онези, които държаха на мене: вкопчваха се ревниво в ръката ми, а тихият и прегърбен Иван Хорват направо беше влюбен.
Него поне го търпях, защото беше от по-горен клас и умно момче, философствахме заедно, давах му назаем френски книги, а после му държах сметка:
– Още ли си на петнадесета страница?
Знаех, че учи френски само за да не се срами пред мене.
– Лесно ти е на теб – оплакваше се той. – Учил си го като малък с гувернантка.
– Какво може да се научи от една гувернантка? Трябва да прочетеш с речник поне няколко книги.
Много обичах книгите. Исках всичко да разбера, всичко да знам, да отворя пътищата на ума си за всичко. Презирах останалите, които нямаха подобни стремежи. Разбирах и намирах за естествено възхищението им, но ми идваха в тежест. Чувствах, че причинявам болка на хората, към които бях равнодушен, чиито чувствени изблици не възнаграждавах; и от това равнодушието ми и веселата ми надменност растяха още повече. Не бях злонамерен, умеех да бъда нежен и да обичам, но бях силен и нежността ми не желаеше да се побратимява със слабостта.
И все пак сред моите другари имаше двама, пред които се чувствах слаб.
И двамата бяха съвсем обикновени, възглупави момчета. Карчи Ходи вечно се кикотеше, а аз всеки път се смущавах, имах чувството, че ми се присмива; направо ми се подиграва. Никак не можех да се преборя с това неприятно усещане, още по-малко да си го обясня. Впрочем всеки би могъл да открие подобни неща у себе си, но за никого те не са придобивали такова значение, както за мене.
Другият беше Фазекаш. Този едър и непохватен момък беше на квартира у някаква кръчмарка, прическата му беше като на бръснарски чирак, носеше прашна и провиснала черна дреха и беше вечно блед. Погледнех ли го, обземаха ме неприятни чувства, сякаш ми напомняше нещо лошо.
Имах усещането, че някъде дълбоко в съзнанието ми се случват ужасни неща – такива, които ще покажат целия свят в нова светлина, – но не знаех какви.
Бях и си оставах ученик, чувствах се еднакво щастлив на игрището с топката, в училището по танци и сред книгите си: весело, игриво дете и в същото време сериозен философ. Обичах математиката, всяко трудно и строго нещо, с което можех да демонстрирам пред самия себе си прецизността и остротата на младия си ум. Учителите ме ценяха, те също се държаха с мене малко като съучениците ми. Всички се стараеха да се представят в добра светлина, свеняха се за всяко свое незнание или слабост, направо се ревнуваха кого да обичам и уважавам повече. Нещо повече: бях авторитет за тях: Мишка Корен квадратен винаги се обръщаше към мене, когато и той не беше наясно с нещо. Така минаваха годините.