Tag Archives: шведска литература

Представяме: „Коларят на смъртта“ от Селма Лагерльоф в превод на Меглена Боденска

Представяме откъс от новоизлезлия превод на нашата колега Меглена Боденска на “Коларят на смъртта” (изд. “Лист”). Благодарим на издателството за любезно предоставения текст и на преводачката за представянето на авторката и произведението.

                 Селма Лагерльоф (1858 – 1940) e една от най-прочутите и популярни шведски писателки. Тя e родена и умира във фамилното имение Морбака във Вермланд, област, която благодарение на творчеството ѝ ще заеме почетно място и в шведския литературен пейзаж.

Докато се препитава като учителка в Ландскруна в Южна Швеция, на въпроса „Каква амбиция имате?“ в лексикона на своя възпитаница, Селма Лагерльоф полушеговито отговаря: „Да стана най-великият Поет на Швеция“. И успява – защото в живота ѝ присъства „Светата Троица на Поезията“ (по думите на българската поетеса Валентина Радинска): „Талант, Характер и Съдба“.

Селма Лагерльоф става първата жена и първият шведски писател, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1909 г. „за благородния идеализъм, за богатството на фантазията и одухотвореността на пресъздаваното, с които се отличава нейното творчество“. Наградата ѝ е присъдена, въпреки опозицията на тогавашния постоянен секретар на Шведската академия Карл Давид аф Виршен (1842 – 1912). Изборът на Лагерльоф обаче ще се окаже един от най-сполучливите през първото десетилетие на Нобеловата награда. Освен това несъмнено би допаднал на дарителя Алфред Нобел (1833 – 1896), горещ поклонник на Байрон, Шели и идеите на романтизма. В завещанието си Нобел е пожелал наградата за литература да бъде връчена на онзи, който „в областта на литературата е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“ през изминалата година.

През 1914 г. Лагерльоф става и първата жена, избрана в Шведската академия. Освен с образа си на литературна икона, тя и до днес задължава с благородството на своя пример. Eдин век по-късно, през 2014 г., нейния стол в Академията, стол номер 7, ще заеме Сара Даниус (1962 – 2019), която става и първата жена, избрана на поста постоянен секретар. Със своята самоотвержена принципност Даниус спомогна институцията да излезе обновена и модернизирана от Нобеловия скандал, разтърсил я през 2017 година.

          Но през 1891 г., когато е публикуван дебютният роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“, неизвестната провинциална учителка едва ли предполага мащабите на славата, която ще постигне. Романът, издържан в духа на неоромантизма, предизвиква истинска сензация в Швеция, където водещото тогава течение е реализмът. Той става и прицел на доста критики, включително от Аф Виршен. Дебютната творба е последвана от обемно творчество, сред което се открояват „Легенда за едно имение“ (1899), „Йерусалим“ (1901 – 1902), „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ (1906 – 1907), „Императорът на Портокалия“ (1914) и трилогията за Льовеншьолдови (1925 – 1928).

През 20-те и 30-те години на XX век освен „Сага за Йоста Берлинг“ на български са преведени (основно от немски) редица произведения на Лагерльоф, сред които „Невидими връзки“, „Легенди за Христа“, „Ингмарови синове“, „Легендата за едно имение“, „Момичето от торфеното блато“, „Бисерът на Изток“, „Парите на господина Арне“. Сред първите ѝ преводачи са Константин Гълъбов, Светослав Минков, Михаил Кремен и Николай Лилиев.

Съвременните читатели познават „Сага за Йоста Берлинг“ от конгениалния превод от шведски език, направен на Теодора Джебарова и публикуван от издателство „Народна култура“ през 1984 година. В превод на Джебарова през 1995 г. издателство „Хемус“ отпечатва и две от частите на трилогията „Тайнственият пръстен“: „Шарлот Льовеншолд“ и „Анна Сверд“. Първата, „Пръстенът на Льовеншолд“, е пресъздадена от Антоанета Приматарова-Милчева в същия том. 

Селма Лагерльоф пише „Коларят на смъртта“, най-философския си роман, през 1912 г. по молба от Шведското национално дружество за борба с туберкулозата, но темата, която е заложена в него, е съзряването на душата. Социална проблематика се преплита с интереса към окултното: действието се развива наполовина в свят на границата между живите и мъртвите, между земното и отвъдното. При описанието на света „отвъд“ Лагерльоф черпи от задълбочените си познания на окултните доктрини, включително учението на шведския мистик Емануел Сведенборг (1688 – 1772).

През 1921 г. романът е екранизиран от големия шведски режисьор Виктор Шьострьом (1879 – 1960). Почти осемдесет години по-късно „Коларят на смъртта“ на Шьострьом на свой ред подтиква известния шведски драматург П. У. Енквист (1934 – 2020) да напише „Майсторите на образи“ (Bildmakarna). Сюжетът на пиесата е свързан със заснемането на този филм, вече придобил статус на шедьовър на световното нямо кино. Драмата е поставена с огромен успех на сцената на Драматен от Ингмар Бергман през 1998 година.

 „Коларят на смъртта“ се появява в България преди почти един век (вероятно в превод от немски) и оттогава не е преиздаван. Това е първият му превод от шведски език.


Меглена Боденска

II.

По-късно в навечерието на същата тази Нова година, когато вече се бе спуснал мракът на нощта, трима мъже пиеха бира и ракия в малката градина около градската черква. Бяха насядали на увехналата трева под липите, чиито черни клони лъщяха от влага. По-рано вечерта бяха в една пивница, но след затварянето ѝ се преместиха навън, под открито небе. Прекрасно знаеха, че е новогодишната нощ, и именно поради тази причина отидоха в черковната градина. Искаха да са съвсем близо до часовника на камбанарията, за да не пропуснат ударите, възвестяващи полунощ, и да вдигнат новогодишна наздравица.

Мъжете не седяха на тъмно, а на добре осветено място, където падаше светлината на високите електрически фенери по съседните улици. Двама от тях бяха стари и грохнали –злочести друмници, дошли в града преди празника, за да пропият грошовете, спечелени от просия. Третият мъж беше малко над трийсетте. И той като другите беше облечен в дрипи, но беше висок и добре сложен и правеше впечатление на все още здрав и с крепък дух.

От страх да не ги открие и прогони полицията, те седяха скупчени един до друг и си приказваха тихичко, почти шепнешком. Думата беше взел младият мъж и така беше приковал вниманието на другите двама, че те отдавна не бяха посягали към бутилките.

– Имах едно време един другар – разправяше говорещият със сериозен, тайнствен глас, а в очите му проблясваха лукави искрици, – който, дойдеше ли навечерието на Нова година, се преобразяваше. Причината не беше, че на този ден преглеждаше дебели счетоводни книги и оставаше недоволен от годишната печалба, а защото бил чул да разправят, че в този ден може да те сполети нещо опасно и страшно. Уверявам ви, господа, от сутринта до вечерта моят другар седеше уплашен, без да продума, и не смееше да погледне чашката. Инак не беше с мрачен нрав, но да го накараш да излезе в новогодишната нощ за малка веселбица като нашата, беше тъй немислимо, колкото и някой от вас, господа, да пие брудершафт с губернатора… Да, сигурно се чудите от какво се е страхувал. Не беше никак лесно да го накара човек да си развърже езика, но веднъж той все пак ми довери. Но господа, вие може би нямате желание да чуете историята тъкмо тази нощ? На човек му става зловещо, като си помисли, че тук, на мястото на черковната градина, навярно някога е имало гробище?

Естествено, двамата скитници тутакси го увериха, че не знаят що е страх от привидения, и младият мъж продължи.

– Човекът, за когото ви разправям, беше от добро потекло. Следвал беше в университета в Упсала и видите ли, отбираше малко повече от нашего брата. И знайте, господа, че той се пазеше трезвен и кротуваше в новогодишната вечер, защото се боеше да не се набърка в някое сбиване или пък да не попадне в беда и да умре точно на този ден. Безразлично му беше, че ще си отиде от този свят, стига само смъртта да не го покоси в навечерието на новата година, защото вярваше, че тогава ще бъде прокълнат да подкара колата на Смъртта.

– Колата на смъртта ли? – ахнаха в един глас и двамата му слушатели.

За да се позабавлява, високият мъж разпали любопитството им, като още веднъж ги попита наистина ли държат да чуят историята точно на това място. Скитниците тутакси го подканиха да продължи.

– И така, онзи мой другар най-сериозно твърдеше – поде той, – че на света има стара-прастара талига, от същите, с които селяните карат стоката си на тържището, но толкова изпотрошена, че било срамно да се покаже по пътищата. Тя е цялата окаляна и тъй прашна, че едва личи от какво е направена. Оста ѝ е строшена, а металните обръчи на колелата са толкова халтави, че дрънчат; колелата не са виждали смазка от незапомнени времена и скрибуцат и скриптят така, че могат да те подлудят. Дъното на колата е прогнило, седалката счупена, възглавниците съдрани, а половината облегалка на капрата е откъртена. И в тази талига е впрегната стара-прастара кранта, едноока и куца, с посивели от старост грива и опашка. Крантата е толкова дръглива, че гръбнакът ѝ стърчи изпод кожата като зъбите на трион и ребрата ѝ се броят. Краката ѝ са вдървени, тя е ленива и инатлива и пъпли толкова бавно, че би я задминало и пълзящо пеленаче. Сбруята на тая кранта е изпокъсана и протрита, закопчалките и кукичките са изпопадали до една и сега е скрепена с канап и брезово лико. По нея не е останало нито едно месингово или сребърно украшение, а само два-три рехави и мърляви вълнени пискюла, които повече я загрозяват, отколкото красят. И юздите са лика-прилика на хамута, защото са целите възел до възела и са изкърпвани толкова дълго, че няма как да се поправят повече.

Разказвачът спря и се пресегна към бутилката може би за да даде на слушателите си време да осмислят чутото.

– Господа, навярно не намирате в това нищо странно – продължи той, – но вижте, работата е в това, че към хамута и хлабавите юзди има един колар, прегърбен и противен, който седи на счупената капра и подкарва старата кранта. Устните на коларя са синьо-черни, бузите бледосиви, а очите мътни като строшени огледала. Облечен е с дълго черно наметало, цялото изпоцапано, с голяма качулка, която закрива лицето му, а в ръка стиска ръждясала тъпа коса с дълга дръжка. И знаете ли, господа, мъжът, хванал тези кърпени юзди, не е някакъв прост колар, а слуга на строга господарка на име Смърт. Ден и нощ е длъжен да кръстосва друмищата по нейните поръчения. Разбирате ли, господа, когато предстои да умре някой, коларят трябва да присъства, и тогава той се отправя натам със своята скърцаща и тракаща стара талига толкова бързо, колкото куцата кранта може да го откара.

Разказвачът млъкна за миг и се вгледа в лицата на другарите си. Щом се увери, че те са целите слух, продължи:

– Господа, сигурно ви се е случвало да видите рисунка на Смъртта и навярно ви е направило впечатление, че тя винаги върви пешком. Но сега става дума не за самата Смърт, а само за нейния колар. Вижте, човек може да се досети, че такава високопоставена особа навярно прибира собственоръчно само най-отбраната реколта, а малките хилави стръкчета и крайпътни тревици ще остави да ожъне нейният колар. Но сега, господа, слушайте внимателно кое е най-странното в цялата тази история. А именно: разправят, че макар талигата и крантата, които обикалят да събират мъртвите, са все едни и същи, коларят е различен. Последният човек, умрял през годината, онзи, който издъхне в мига, в който часовникът удря дванайсет часа в новогодишната нощ, е предопределен да стане колар на Смъртта. Мъртвото му тяло погребват като всеки друг труп, ала неговият призрак е длъжен да надене наметалото, да хване косата и да обикаля от дом на дом и от покойник на покойник цяла година, чак докато го сменят през следващата новогодишна нощ.

Той млъкна и хвърли на дребните мъже злорад, изпълнен с очакване поглед. Не му убягна, че те устремиха очи нагоре, като напразно се опитваха да различат колко показва часовникът на камбанарията.

– Часовникът току-що удари единайсет и четвърт – поясни той, – та, господа, няма защо да се кахърите, фаталният час още не е настъпил. Но сега навярно проумявате от какво се боеше моят другар. Не от друго, а че ще умре в мига, в който часовникът оповестява дванайсет часа на Нова година и ще му се наложи да стане колар на Смъртта. Според мен през целия този ден той седеше и си въобразяваше, че дочува скрибуцането и тракането на колата на смъртта. И знаете ли какво, господа? Най-странното е, че той умрял лани, в новогодишната нощ.

– И навръх Нова година ли е умрял?

– Знам само, че умрял в новогодишната нощ, но не и точния час. Е, можех да му предрека, че ще умре именно в този ден, защото толкова се ужасяваше от това. Ако си втълпите подобно нещо, господа, може и вас да ви сполети същата участ.

Сякаш по уговорка двамата дребни скитници хванаха шишетата за гърлото и отпиха по една здрава глътка. След това започнаха непохватно и полека да се изправят.

– Но господа, нима ще разтурите компанията, преди да е ударило полунощ? – учуди се разказвачът, когато забелязва, че прекрасно му се е удало да ги наплаши. – Не мога да повярвам, че отдавате внимание на такива вехти бабини деветини! Видите ли, господа, другарят ми, за когото ви разправям, си падаше малко мекушав, не беше от стар и здрав шведски корен като нас. Хайде да седнем отново и да гаврътнем по още едно!

– Колко хубаво – продължи той, след като отново се настаниха на земята, – че можем да поседим тук. Това е първото място, където намерих покой днес. Където и да отидех, тутакси ми се нахвърляха разни от Армията на спасението и искаха да ида при сестра Едит, която беряла душа. Но аз най-любезно им отказах. Че кой би отишъл доброволно да слуша лигавите им проповеди!

И дребните скитници, макар и замаяни след последните дълги глътки, наостриха уши при споменаването на сестра Едит и попитаха дали ставало дума за същата, която ръководи приюта на Армията на спасението в градчето.

– Да, разбира се, че за нея – отвърна младият мъж. – През цялата година ми оказваше честта да ме удостоява със специалното си внимание. Надявам се да не се числи сред близките ви познати, господа, и да не скърбите много за нея.

Очевидно у двамата скитници живееше споменът за някоя добрина, сторена им от сестра Едит. Решително и единодушно те му заявиха, че щом сестра Едит е пожелала да види някого, все едно кого, то въпросният е длъжен тозчас да се яви при нея.

– Тъй значи, така смятате, господа – отвърна другарят им. – Готов съм да ида, господа, ако вие, които ме познавате общо взето добре, можете да ми обясните каква полза би имала тя да се срещне с мен?

Никой от двамата дребнички странници не се нае да отговори на този въпрос. Само настояха да тръгне и когато той не отстъпи и продължи да ги дразни, се разлютиха и го предупредиха, че не тръгне ли доброволно, ще го пребият.

При тези думи станаха и запретнаха ръкави, готови да изпълнят заканата си.

Техният противник съзнаваше, че в целия град няма по-едър и по-силен мъж от него, и внезапно му дожаля за немощните клетници.

– Господа, ако държите да стане така – заговори, – то се знае, съм винаги готов. Но нека кажа, че според мен е по-добре да се погодим со кротце, особено предвид историята, която току-що ви разказах.

Навярно пияните мъже вече бяха забравили защо се бяха разярили, но войнствеността им беше разбудена и те се нахвърлиха върху него със свити пестници. Все така уверен в превъзходството си, той дори не се опита да се изправи, а остана седнал на земята. Само разпери ръце и разхвърли нападателите си наляво и надясно като две палета. Но също като палета, те се върнаха, при което единият успя да нанесе силен удар в гърдите на едрия як мъжага. В следния миг той усети как нещо топло се надигна в гърлото му и изпълни устата му. Понеже знаеше, че единият му дроб е разяден, се досети, че това е началото на кръвоизлив. Престана да се бие и се просна на земята, а от устните му бликна широка струя кръв.

Само по себе си това не беше голяма беда, но тя скоро стана почти непоправима, защото, когато усетиха пръските топла кръв по пръстите си и го видяха да се свлича на земята, другарите му си помислиха, че са го убили, и хукнаха да бягат, а той остана сам. Наистина след малко кръвта спря, но щом клетникът направеше и най-нищожното усилие да се изправи, рукваше отново.

Нощта не беше особено мразовита, но докато лежеше изпружен на земята, влагата и студът започнаха да го пронизват. Осени го, че го чака неминуема гибел, ако някой не му се притече на помощ и не му даде подслон. Намираше се почти в сърцето на града и понеже беше Нова година, много хора бяха наизлезли; чуваше ги как вървят по улиците около черковната градина, но никой не влизаше в нея. Хората бяха толкова близо, че той ясно чуваше глъчката от гласовете им и му се струваше жестоко да загине поради липса на помощ, когато тя бе на една ръка разстояние.

Полежа в очакване още известно време, но студът го измъчваше все повече и тъй като усещаше, че е невъзможно да се надигне от земята, реши да опита да повика някого.

Обаче отново не му провървя, защото точно когато нададе вик за помощ, часовникът на камбанарията над него започна да отброява дванайсет часа. Гръмкият металически звън заглуши човешкия глас и никой не го чу. Неспособен беше да опита отново, защото усилието предизвика ново кръвотечение. Този път то беше толкова силно, че докато той успее да си помисли, че кръвта му ще изтече до последната капчица, това вече беше станало.

„Не може да бъде! Да умра сега, докато часовникът бие полунощ“ – мина му през ума, – и в същия миг почувства, че гасне като догоряла свещ. Обгърна го мрак и той изпадна в несвяст в мига, в който последният звънтящ удар прокънтя, възвестявайки настъпването на Новата година.

Проф. Вера Ганчева: „Да превеждаш, ще рече да провиждаш…”

Огнян Стамболиев разговаря с Вера Ганчева

Резултат с изображение за „ВЕРА ГАНЧЕВА ФОТО“

Проф. д-р Вера Ганчева (23 февруари 1943, София) след завършване на славянска филология в Софийския университет (1965) изучава шведски език и литература в университета в Стокхолм (1965-1968). Била е последователно репортер, зам. главен редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство “Народна култура” (1978-1989), основател и управител на издателство “Хемус” ООД (1991-2001), директор на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (1996-97), впоследствие до днес собственик и управител на издателство „Хемус”. Преподавала е културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология, странознание на Швеция и на Исландия в специалност “Скандинавистика” на Софийския университет (от 1993). Авторка на книги, посветени на личности, проблеми и явления в световната литература и култура: “Телескоп, път и две сиамски котки” (1984), “Гладът като хляб” (1988), “Синьо + жълто = зелено” (1992), “Амалгама” (1993), “Швеция – страната и хората” (2001), „Емануел Сведенборг – архитект на вечността“ (2012). Превеждала е и е представяла (повечето за пръв път у нас) автори предимно от Скандинавския север като Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Артур Лундквист, Тумас Транстрьомер, Астрид Линдгрен, Аксел Сандемусе, Таряй Весос, Юхан Борген, Ролф Якобсен и много други. За работата си като литературовед и преводач е удостоявана с български и чуждестранни отличия, сред които изпъкват златна значка на Националния конвент на експертите (2006), високият датски орден “Рицарски кръст на Данеброг” (2002), шведският Кралски орден на Полярната звезда – първа степен (2008), норвежкият Кралски орден за заслуги към Норвегия – първа степен (2012) , наградите на Шведската академия (1983, 2001, 2013), на Съюза на шведските писатели (1994), Международното отличие (за превод) на името на Ханс К. Андерсен (1979) и др. Председател на дружеството “Приятели на Швеция в България” (от 1993).

Уважаема Вера Ганчева, нека започнем нашия разговор с Вашето детство и първия ви досег  с литературата?

Най-хубавите спомени от моето детство и ранна младост са свързани с часовете, блажено дълги и несмущавани, които прекарвах в уединение сред книгите в бащината библиотека – неголяма стая с остъклени шкафове до тавана, достатъчно дълбоки, за да вместят няколко хиляди тома в по две плътни редици на всеки рафт. Естествено, не можех да ги изчета всичките, пък и до днес немалко от тях са само прелистени, други (все още) недокоснати, но дори  вероятността да сторя това сякаш ставаше метафора на желание, на потребност, не по-малко сгряваща от реалното й удовлетворяване. Този дотелевизионен уют на домашната библиотека, затъмнена и тиха като храм, усещането за тайнство, подсилвано от екстаза на почти физическото съприкосновение с възвишеното, от тръпката  при всяка „крачка отвъд огледалото“, сигурно са изиграли решаваща роля  при формирането на моята сетивност и характер.  Трудно ми е да опиша с думи атмосферата на това отдадено посвещение в четенето, не само като удоволствие или източник на познания, а и като изкуство, усвоявано според Гьоте от самия него цели осемдесет години…

Четенето обаче е не само просвещаване, разтуха или „транспортно средство“ за туризъм на духа, но и работа, сериозен интелектуален труд, акт на сътворчество, както и разбрах по-късно, когато то се сля с моите професионални интереси и служебни задължения. Не винаги е важно какво човек чете ежедневно, но невероятно важно е какво не  е чел всеки ден – тази парафраза на известната максима е особено валидна и днес, когато редица обстоятелства и фактори, цялостното развитие на човечеството в глобален мащаб сякаш имат за цел да омаловажат уникалността на Словото, както и въздействената мощ на литературата, все повече стеснявайки кръга на читателите, които я търсят и възприемат като спасителен коректив на баналността,  притискаща ни отвсякъде.

Като млада журналистка и преводачка работихте десет години като главен редактор на списанието на БТА – ЛИК. Това беше един от малкото ни „прозорци” към Европа и света. Всеки брой беше един празник за нас. Лично аз се радвах, когато излезеше мой превод на румънски или италиански разказ в него. Хубави години, нали?!

Всъщност аз постъпих на работа в БТА най-напред като репортер в редакция „Международна информация“, където трябваше да свикна с особеностите и темпа на една много взискателна професионална среда и да участвам в изготвянето на специфичен информационен продукт, разпращан ежедневно и ежечасно, дори и ежеминутно, до медиите в цялата страна, а също и в чужбина. Тази дейност култивираше у мен и моите колеги ерудираност и качества,  които отличаваха прочутата в онези години „бетеанска школа“, изграждаха у нас нагласи за изострена и свръхдинамична  реактивност спрямо онова, което се случваше тук  и по света във всички области на обществено-политическия и културния живот.

Две-три години по-късно получих шанса да премина на работа в седмичника „ЛИК“ отначало все още като репортер, после като редактор, заместник-главен редактор и главен редактор – устремно, може би дори донякъде прибързано, кариерно развитие, обичайно впрочем за бетеанските условия, в които всички ние  съзрявахме професионално и творчески по-ускорено вероятно благодарение на стимулиращотго усещане за пряка връзка със света, за това, че сме част едва ли не от цяла вселена, осъзнавано освен като привилегия и като отоворност. Отговорност пред една все по-широка публика, жадна за информация и възможности за интелектуално обогатяване и израстване, отговорност и пред нас самите, пред времето,  което ни беше съдено да променим, променяйки радикално себе си. Предпочитана мишена на апаратчиците от всякакъв ранг тогава бяха именно четирите седмични издания на БТА – „Паралели“, ЛИК, „По света“ и „Наука и техника“ с тиражи, внушителни за времето, които с нетипичните, дори уникални, за нашия медиен бит материали от чуждестранния печат, подбирани и поднасяни „по западен образец“, изпълняваха функцията на един вид български портал към „глобалното село“, в каквото според канадския изследовател Маршал Маклуън, тогава често цитиран  у нас, информационните технологии вече превръщаха света. Убедено твърдя, че именно (макар и не единствено) тези списания, разцъфнали като екзотични цветя в пустинята от пропагандни клишета и набедени от известни среди за „проводници на буржоазно влияние“,  допринесоха за започващото пропукване на статуквото на силно идеологизирания социум, за все по-честите засечки на  регулаторните му механизми и за възникването на качествено раззлични естетически вкусове и духовни потребности вътре в него.  България се отваряше към света и дейността на БТА несъмнено подпомагаше този процес, който, както знаем, постепенно раздвижи за преобразования цялото ни общество. Ние в ЛИК бяхме не само свидетели, но и участници в една зараждаща се културна революция.

Добре си спомням вашето сътрудничество в този наш седмичник, Огняне и ми се иска да вярвам, че с него е започнал и пътят ви на днес виден български интелектуалец с широка палитра от знания и интереси, с активен  принос в нашата култура.

Да, въпреки някои трудности и ограничения, това бяха хубави и силни, дори прекрасни, години!

Да, благодаря Ви за това, че сега ни спомнихте за тях. Съдбата Ви свързва с литературата на Швеция.  С какво Ви привлече тази страна и нейната литература?

Освен с магнита на „северната екзотика“ Швеция ме привлече и ме привлича до днес с реалностите на едно последователно изграждано демократично общество, съчетало  ефективно  императивите на пазарната икономика с гражданските привилегии на социалната държава. Не е случаен фактът, че и Швеция, и останалите страни на Скандинавския север, заемат челни места в международните класации за свобода на словото, но и по други показатели като продължителност на живота, висока степен на грамотност и образованост на хората, иновативност, много добро качество на делничното битие, измервано не с покупателната способност на населението, а с шансовете, предоставяни и на обикновния човек за развитите и възползване от ценностите на еволюционния напредък. Прозрачността и консенсусът там са задължително спазвани приоритети при вземането на важни за нацията решения, а сакциите за нарушаването на обществената етика и морал от страна на онези, които би трябвало да ги съблюдават – безжалостни. Периодичният печат, радиото и телевизията, издателската дейност в Швеция, а и в тези  страни изобщо, са според мен най-добрите в Европа, може би  дори в света и именно това обстоятелство ми даде много, импулсирайки ме още в самото начало на пребиваването ми в региона, да се заема с изучаването на шведски език в Стокхолмския университет и факултативно – на норвежки, пак там. Впоследствие затвърждавах и разширявах уменията си по двата езика  благодарение на стипендии и грантове, на каквито държавните институции и немалко частни фондации в Скандинавия не се скъпят за онези, които популяризират тамошните интелектуално-творчески търсения и постижения.

Вече имах твърде солидна база за сравнения – след т. нар. Руска гимназия в София, известна с високото си равнище на обучение, аз завърших славянска филология в Софийския университет и така се случи, че в Швеция  работих над дипломната си работа на тема „Авангардът в чешката литература през 20-те години на ХХ век“. Постепенно вписах шведската художествена словесност в един твърде широк  кръг на усвоени представи и познания за литературата изобщо, но това, с което тя ме привлече и ми оказа силно влияние, беше дълбокият психологизъм у нейните автори, драматизмът в техните произведения, прикрит под кората на езика, където сякаш  клокочи като черна река, холистичната идея за пълна обвързаност на човека с природата и космоса. И разбира се, ювелирното изящество и прецизност на стила, пантеистичната всеобхватност на идеите, методичната организация на разгърнатия сюжетен материал в романите, а също разбира се  и виртуозната драматургична техника на авторите на пиеси за шведския и световния театър, философските измерения на поезията , както и предизвикателствата,  пред които всичко това изправя преводачите.

Първият Ваш превод, който открих за себе си, беше на Артур Лундквист. Една прекрасна антология  със заглавието „Замъкът на въображението и камъните на делника” /изд. „Народна култура”, 1978 – тогава станахте главен редактор на това голямо наше издателство/. С какво ви привлече Лундквист?

Познавах го лично и то много добре. Той и съпругата му, видната поетеса от датски произход Мария Вине, бяха чести гости в резиденцията на българския посланик в Стокхолм,  т. е.  моят баща по онова време, но и на някои от неговите приемници на този пост. Артур Лундквист беше член на Шведската академия и един от главните арбитри в нейния Нобелов комитет, който  от 1901 излъчва и предлага на нейните членове  лауреатите на знаменитата Нобелова награда за литература. Оказа ми голяма помощ за създаване и поддържане на контакти с елита на шведската култура, ланисра ме сред редица  негови известни и авторитетни представители с добронамереност и желание да допринесе по такъв начин за ваимно опознаване на Швеция и България в областта на културата. Той изигра голяма роля за номинирането на Багряна за нобеловото отличие и за преводите на поезията й на шведски, проявяваше жив интерес и към личността и творчеството на Йордан Радичков… Преводът на  лирическата проза на Лундквист, за която твърде  представителен е сборникът, който толкова ви е допаднал, ми откри неподозирани територии и на българския език, чиито граници чрез преводите й свикнах – следвайки неговия пример –  да престъпвам „без да се оглеждам“… Позволете ми, впрочем, да се самоцитирам от краткия ми увод, озаглавен „Поезията на прозата“, съпровождащ изданието в мой превод  на този набор от блестящи текстове  на Лундквист, вдъхновени, както споделя той, от истинската история за  селски пощаджия от Южна Франция на име Фердинан  Швал. Този инак скромен и незабележим човек се прочул със замъка, който съградил от камъните, събирани от него по изминавания селски друм, за да пълни всекидневно с тях своята пощаджйска чанта – един ръкотворен паметник на мечта, придала смисъл на цялото му съществуване:

„Наричат шведите „романтични инженери“ и благосклонността на това определение не изключва точността му, потвърдена от умелото дозиране на красота и функционалност, типично за редица техни постижения. В целокупното си творчество Артур Лундквист не го опровергава, но го коригира съобразно степента, в каквато голямата личност обобщава характерните национални черти в дело с универсална значимост – неговите произведения свидетелствуват за неотстъпен контрол над стихийното въображение и своенравния талант от страна на конкретната идея и аналитичната мисъл, не толкова строг обаче, че да осуетява или отлага полета им. И то полет на огромни разстояния, само привидно извършван без стриктно разписание и предначертани маршрути, опияняващо волен, но целеустремен, уж безкомпасен,  пък насочван от радарите на мъдростта и ерудицията, свръхзвуково бърз, а съзерцаван с възторг. Спътник на Лундквист може да стане всеки, но желаещите са като че повече от онези, които издържат докрай главоломните му лупинги с метафори и асоциации, светкавичното пикиране от висините на далечни хоризонти и дългите преходи без кацане от Вавилон, бреговете на Стикс или от Бенарес до Кишкьореш, Исла Негра или някое модерно предградие… Придирчив към себе си, той е не по-малко придирчив и към читателя, от когото винаги изисква компетентност и труд, равноценни на вложените от него, за да го възнагради с един обогатяващ контакт…“

Писала съм това през 1977-1978, но днес не бих променила нито една дума, нито пък нещо в оценките които съм направила.

Преведохте Стриндберг, Якобсен, Транстрьомер, Хамсун, Юхан Борген… И класици, и модерни автори. Колко на брой са и кои бяха най- интересните и най- трудните за превод?

Всеки преводач би ви казал, че лесни за превод автори и произведения няма. Е, има талантливи интерпретатори на чуждоезични творби, които преодоляват с лекота спънките по неравния път,  свързващ не само отдалечени, но и нерядко коренно различни личности и култури.  За съжаление, аз не съм от тях и къртовският труд при подготовката ми за пресъздаване на едно или друго произведение продължава кажи-речи до предпоследното му изчитане вече в мой превод, при което продължавам да отстранявам  допуснати от мен несъвършенства. А ако парафразираме заглавието на известната пиеса на Луиджи Пирандело, можем да наречем преводача лице, което търси своя автор. Намери ли го, в резултат от онова внезапно и щастливо изкристализиране на чувството за взаимност, за което говори например Стендал, или в процеса на продължително и нерядко мъчително дирене, той заговаря не само с думите, но и с гласа му, давайки да се разбере, че е открил не обект, а алтер его. Това постижение е и най-голямото възнаграждение за усилията и терзанията на  „автора в сянка“, които читателят не бива да долавя.

Всъщност, какво е за Вас преводът?  Какво е Вашето кредо в това изкуство?

Възможност за трансформиране на времето в действащо лице. Задължение да бъдеш не само посредник, но и арбитър. Да не забравяш нито за миг, че в историята на книжовността най-големите творци са били и преводачи, а най-добрите преводачи са били и творци, сливайки се в общ, внушително едър силует, чийто ръст  съответства на необходимото му  присъствие на Парнас. „Бовари, това е и той!“, би възкликнал вероятно Флобер, ако можеше да стане свидетел на мъките на онзи, който преизразява на друг език неогвия прочут роман, възсъздавайки стила му като ритмика и код, не само като маниер, а образите му – като цялостна идейна система. При това почти винаги със саможертва, с цената на лични лишения и със себеотрицание, под акомпанимента на ехидни сирени-изкусителки, които му напяват, че в същото време, докато той се поти над чужда творба, други пишат свои книги, а после пък с риска да бъде обвиняван, че не е превел произведението, ами го е предал, че от лъва е направил куче, от славея – канарче, от морето – аквариум, че е „портретирал“ автора така, както Гилдънстърн би изобразил  Хамлет, че лети към славата с криле, взети назаем…

Не случайно наричат превода „изкуство на невъзможното“.  Същността му на съавторство винаги буди дискусии и поражда въпроси, проблематизирайки, макар косвено, и други явления на обществото, зависими и захранвани от качествения синхрон между оригинал и превод, но ощетявани при тяхното разминаване. А то се дължи на доста причини, чието каталогизиране и анализ, особено преди да са станали хронични, могат да доведат до разрешаване на проблеми не само в транслатологията като теория, но и на онези, които пораждат практическото създаване и рецепцията на художествени ценности, възпрепяствайки в една или друга степен успешното осъществяване на трансфера, жизнено важен за всяка социокултурна реалност.

Като издател Вие превърнахте „Народна култура” в една институция, в нещо наистина голямо, значимо за българската култура и духовност. Издадохте за първи път автори, нежелани от цензурата, спорни според критериите на соц-а, открихте нови светове… За първи път пуснахте автори, които още не бяха публикувани в Москва /нали тогава, волю- неволю, сверявахме часовника си с кремъл?!/. Имахте ли проблеми при издаването на някои от тях?

Нашето време и тогава беше динамично, интересно, но и не по-малко трудно, опасността под формата на доноси и санкции идваше откъм хора и кръгове, които не можеха да се примирят с необратимия духовен подем в страните от т. нар. „източен блок“, намерил отражение съответно и в сферата на книгоиздаването. Окуражени от него, ние търсехме и внедрявахме у нас импулси и идеи от  Полша, Унгария, Чехословакия, ГДР и именно от колегите си там се учехме да маневрираме – пускахме книги, които биха предизвикали, меко казано, спорове в страната ни,  но с подходящи предговори или послеслови било от наши, било от чужди /предимно съветски/ автори. Издателствата в ГДР например ни впечатляваха със своите програми и каталози, защото в менгемето на държавния социализъм те трябваше да се справят с конкуренцията на онова, което излизаше в тогавашната Западна Германия, привлекателно и езиково достъпно за източногерманците. Именно от виден представител на културния естаблишмънт в ГДР, заместник-министъра на културата Клаус Хьопке, който отговаряше за книгоиздаването там, аз потърсих съдействие за представяне у нас на Хорхе Луис Борхес например, анатемосан незнайно от кого и незнайно защо у нас до степен, недопускаща представянето му на български език. По време на посещението си в България Клаус Хьопке изрази пред най-отговорни фактори подсказаното му от мен учудване, че сред толкова значими книги в книжарниците на София не е съзрял нито една на този голям аржентински писател. Моята тактическа хитрост беше бързо разобличена от ръководството на Комитета за печата, но без негативни последици нито за мен, нито за последвалото превеждане и издаване на Борхес на български език, което се състоя… Мога да приведа още немалко и все така красноречиви примери… Що се отнася  отнася до руските писатели-емигранти или инакомислещи, които „Народна култура“ се одързостяваше да представя най-напред  у нас в онези времена,  тук голяма и навременна помощ ни оказваше новото поколение представители в чужбина на  ВААП, официалната авторско-правна агенция на СССР – вече по-млади хора с модерно виждане и амбиция  да подтикнат отвън разчупването на ледовете вътре в своята огромна страна, където те, между другото, вече бяха започнали да се топят… Авторитетното съветско издателство „Радуга“, чиято директорка в онези години беше  преводачката и белетристка Нина Литвинец, ни осигуряваше готово преведени на бълтарски ръкописи на „спорни“, понякога дори забранявани в даден момент произведения на руски и съветски писатели, които ние редактирахме и оформяхме, съгласувайки задължително издателските си намерения с ВААП, а после ги  връщахме обратно в Москва, откъдето получавахме готова продукция, издържана според най-високите стандарти на полиграфическото изкуство и техника.  От своя страна „Народна култура“ предоставяше на „Радуга“ творби на български писатели и поети, преведени на руски език и разпространявани от техни екипи навред из съветската страна. Този обмен на заглавия и идеи, противодействащ твърде успешно на властващата тогава идеологическа цензура, продължи доста години, а в периода  на горбачовската перестройка Нина дори  оглави цялостното книгоиздаване в Русия, но онази взаимополезна активност в културното общуване на нашите два народа бе секнала, за да намери след известно време, както се надявам (далеч не само аз впрочем),  качествено подобрени свои форми,  да отбележи нови съвместни постижения в съвременото книгоиздаване, българско, руско, европейско…

След промяната направихте ново издателство със старото име „Хемус”. Издадохте нови книги. Продължавате ли още тази дейност?

Да, макар и не в такъв мащаб, както преди. Ситуацията на българския книжен пазар все още не поощрява рисковани начинания с краткотраен ефект, така че това наше издателство, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е принудено да се съобразява със сковаващите начинанията му (главно икономически) ограничения. Убедена съм обаче, че в аналите на новата българска култура  с подобаващо едри и бляскави букви ще бъде вписана нашата библиотечна поредица „Новолуние“,  подета веднага след голямата обществена промяна у нас по идея на литературния историк Петър Величков и  чрез която прехвърлихме мост между най-новата българска литература и творби на българския и  европейския модерн, забравени, неглижирани или откровено запрещавани в годините на социализма. Истински фурор предизвикваше излизането от печат на всяка книга от тази елегантна и същевременно ценово достъпна  поредица. В нея бяха включени романи от  Николай Райнов, Кирил Христов, Борис Шивачев, Константин Константинов, Яна Язова, Чавдар Мутафов и др., наред с творби на Йенс Петер Якобсен, Огуст Стриндберг, Кнут Хамсун, Станислав Пшибишевски, Густав Майринк С характерното лого на някогашния легендарен „Хемус“ поднесохме и обновената поредица „Златни зърна“, за което бяхме получили приживе  благословия от  нейния основател, големия български издател Славчо Атанасов…  В продукцията ни не липсваха и немалко от т. нар. big titles, т.е. бестселъри или хиперселъри, внасяни отвън или в съвсем редки случаи написани от български автори, спасително доходонсни и които  в началните години на прехода категорично преобладаваха на българския книжен пазар. Днес картината му е съвсем друга и в нея се откроява постоянната наличност на издания от рода на енциклопедии, речници, научно-популярна и класическа литература, преиздания с образователна и художествена значимост, макар на немалко от тях да липсва изискуемата автентична тежест. Не е случаен фактът, че в страни с далеч по-стабилизирана и ефективна тематична политика от години се води т. нар. „дискурс за двойната стойност“, г.е. за неизбежното противопоставяне между книгата като културно-естетическа ценност и втората й същност – на стока за потребление. И независимо, че то придобива все по-конфликтен характер, издателят по призвание не би следвало да забравя думите на немския философ, критик и есеист Валтер Бенямин, че в личната си библиотека трябва да имаш не толкова книги, от които се нуждаеш в дадения момент, колкото такива, които ще ти бъдат неолходими в бъдеще. Прогностична дарба, съчетана с прозренията на визионер, би следвало да притежава всеки, който работи и твори в областта на литературата.

Записано в дневника на Вера Ганчева

„По-добре да си гладен, отколкото да ядеш, каквото ти попадне, по-добре да си сам, отколкото да си с когото и да е.“
ОМАР ХАЯМ

„Да бъдеш себе си в свят, който непрекъснато се опитва да те направи нещо друго, е най-великото постижение.“
Р. У. ЕМЕРСЪН

„Винаги обръщай лице към слънцето – тъй сенките ще падат зад гърба ти.“
УОЛТ УИТМАН