– След много лета умира лебедът.¹

Джордж овалва думите в устата си с такава пресилена мелодичност, с такава безсрамна наслада, че те прозвучават като пародия на начина, по който рецитира У. Б. Йейтс. (Ударно набляга на умира, за да компенсира онова И, което Олдъс Хъксли сам е премахнал от началото на оригиналния стих.) После, след като вече е успял да стресне или най-малкото да притесни една част от студентите, той оглежда стаята иронично ухилен и казва тихо, съвсем по даскалски:

– Би трябвало досега всички да сте прочели романа на Хъксли, като се има предвид, че ви го възложих преди цели три седмици. 

С крайчеца на окото си забелязва очевидното недоумение на Бъди Соренсен, което не е нещо неочаквано, както и повдигнатите рамене на Естел Оксфорд заедно с нейното възмутено „това-пък-сега-откъде се взе“, което е далеч по-сериозна реакция. Естел е една от най-умните студентки. И точно защото е умна, съзнава още по-болезнено факта, че е чернокожа – очевидно много повече от останалите цветнокожи студенти в класа: всъщност тя е свръхчувствителна. Джордж подозира, че тя го подозира във всевъзможни видове фина дискриминация. Вероятно тя не е присъствала в стаята, когато им е казал да прочетат романа. По дяволите, би трябвало да го е забелязал и да я осведомил след това. Той малко се страхува от нея. Освен това я харесва и съжалява за недоразумението. Освен това ненавижда начина, по който тя го кара да се чувства.

– Ами добре – продължава той с колкото е възможно по-приятен глас, – ако някой от вас все още не го е прочел, не е чак толкова важно. Само слушайте внимателно какво ще бъде казано тази сутрин, след което може да го прочетете и да решите дали сте съгласни или не.

Поглежда към Естел и се усмихва. Тя отвръща на усмивката му. Значи, този път всичко ще е наред.

– Заглавието, разбира се, е цитат от стихотворението на Тенисън „Титон“. И, между другото, докато сме още на заглавието – кой е Титон?

Мълчание. Мести погледа си от лице на лице. Никой не знае. Дори Драйър не знае. Божичко, колко типично е всичко това! Титон не ги интересува, защото стои доста по-далеч от темата. Градацията е Хъксли, Тенисън, Титон. Готови са да стигнат най-много до Тенисън, но не и да направят още една крачка. Дотам спира любопитството им. Защото, поначало, изобщо не им пука…

– Наистина ли искате да ми кажете, че нито един от вас не знае кой е Титон? Че никой от вас не си е направил труда да провери кой е? Е, тогава, моят съвет към всички вас е да отделите време през уикенда и да прочетете „Гръцки митове“ на Грейвс, както и самото стихотворение. Трябва да ви кажа, че недоумявам как е възможно някой да претендира, че даден роман го интересува, без дори да се запита какво означава заглавието му.

Едва заглъхнал този негов изблик на раздразнение и Джордж вече се чуди какво да прави. О, божичко, става противен! А най-лошото е, че никога не знае кога подобно държание няма да го споходи отново. Не успява да се въздържи навреме. Сега, засрамен, отбягва погледите им – особено на Кени Потър – забива взор високо в срещуположната стена.

– Е, да започнем от началото. Веднъж Афродита спипала любимия си Арес в леглото заедно с Еос, богинята на зората. (И докато сте на темата най-добре да проверите какво олицетворяват всички те.) Афродита, иска ли питане, се вбесила и проклела Еос да се влюбва до уши във всякакви красиви простосмъртни момчета, за да й даде урок повече да не закача боговете на другите.  (Някой се разсмива при тези думи и Джордж се успокоява: беше се опасявал, че те ще се обидят от неговите назидателни думи.) Все още без да свежда очи, той продължава с присмех в гласа си. – Еос страшно се притеснила, но скоро установила, че изобщо не е в състояние да се контролира и започнала да похищава обикновени момчета от земята и да ги прелъстява. Титон бил един от тях. Истината е, че взел със себе си и своя брат Ганимед, ей така, за компания… –  (Този път силно кискане откъм различни места в стаята). – Но за зла участ Зевс зърнал Ганимед и веднага лудо се влюбил в него. – (Ако сестра Мария се е шокирала, това няма да е добре. Джордж обаче не поглежда към нея, а към Уоли Брайънт – за когото той е повече от сигурен… и, естествено, Уоли се хили страшно доволен.) – И така, като разбира, че тя все едно ще трябва да се откаже от Ганимед, Еос се обърнала с молба към Зевс дали в замяна не би дарил Титон с безсмъртие? Зевс й отвърнал, ама разбира се, защо не? И го направил. Но Еос била толкова глупава, че забравила да измоли и вечна младост за Титон. Между другото, това можело да се уреди съвсем лесно; Селена, богинята на луната, успяла да го издейства за своето момче Ендимион. Единственият проблем бил в това, че Селена изобщо не се интересувала от нищо друго, освен от целувки, докато Ендимион имал други щения и тогава тя го потопила в непробуден сън, за да стои мирен. Не е кой знае каква работа да бъдеш крисив за вечни времена, ако сутрин, като се събудиш, не може да се погледнеш в огледалото. (Сега почти всички се усмихват… да, дори сестра Мария. Джордж сияе насреща им. Толкова мрази неприятности.) – Докъде бях стигнал? О, да… и така, клетият Титон постепенно се превръща в противен, ала безсмъртен старец… (Силен смях.) – А Еос с типичното за всяка богиня безсърдечие, се отегчава от него и го заключва в спалнята си. Той оглупява все повече и повече, гласът му става все по-писклив и по-писклив, докато един ден се превръща в цикада.

Това е ужасно незадоволителна развръзка. Джордж не очаква, че може да проработи и точно така става. Господин Стоесел е като обезумял, нищо не разбира и се обръща към Драйър с отчаян шепот. Драйър му обяснява шепнешком, но това още повече го обърква. Най-накрая обаче господин Стоесел проумява и възкликва:

– Ах, зо… айне Zikade! – в гласа му се долавя укор, с което загатва, че Джордж и целият англо-американски свят произнасят погрешно думата.

В този момент Джордж отново се обажда, този пък с лека промяна в отношението. Повече не ги ухажва, не ги забавлява; говори им със строг и авторитетен тон. Това е глас на съдия, който обобщава фактите и дава указания на съдебните заседатели.

– В общи линии основанието на Хъксли да избере това заглавие е очевидно. Но, вие трябва да се запитате доколко подробностите съответстват на обстоятелствата в историята. Например, Петият граф на Гонистър може да бъде възприет като въплъщение на Титон, тъй като самият той накрая се превръща в маймуна, както Титон – в насекомо. Но какво ще кажете за Джо Стойт? И доктор Обиспо? Той прилича много повече на Гьотевия Мефистофел отколкото на Зевс. И коя е Еос? Във всеки случай не е Вирджиния Монсипъл! Най-малкото защото според мен сутрин тя не е в състояние да става достатъчно рано. – Никой не схваща шегата. Джордж обича да пуска по някоя шега от време на време, измънква я под носа си съвсем по английски, макар да знае от опит, че полза няма. Леко раздразнен от липсата на реакция той продължава с почти кавгаджийски тон. – Но, преди да продължим, вие трябва да решите за какво се говори в този роман.

И прекарват остатъка от часа да си блъскат главите.

Отначало, както винаги, настава пълно мълчание. Класът седи, зяпа и по всяка вероятност разсъждава над тази семантично стъписваща ги дума. Какво. За какво се говори? Е, това, което Джордж иска от тях, е да кажат за какво всъщност става дума в романа. Те са готови да кажат, че е за всичко, което ще му хареса, абсолютно всичко. Защото почти всички, независимо от степента им на академично обучение, дълбоко, дълбоко в себе си смятат цялата тая работа, наречена за какво, за адски досадна и заплетена игра. Що се отнася до малцината, които вече са култивирали у себе си подхода за какво, и той им е станал като втора природа, които мечтаят един ден да напишат собствена книга на тема за какво у Фокнър, Джеймс или Конрад, доказвайки категорично, че всички предишни тълкувания по въпроса са били едно нищо – те известно време ще се въздържат от изказване. Изчакват момента, когато ще могат да блеснат като супердетективи, предлагайки страхотна версия върху престъплението на Хъксли. Но междувременно, нека другите разчистят терена. Нека първо разбутат тинята.

Тинята разбутва, задължително, Алегзандър Монг. Той, разбира се, знае какво прави. Не е глупав. Може би част от неговата философия като абстрактен художник е да смята, че всичко метафорично е просто детинско. Бял човек ще настръхне срещу подобна мисъл, но не и Алегзандър. С красивата си китайска усмивка, той заявява:

– Ами, става дума за тоя богаташ, дето ревнува, щото смята, че е твърде стар за неговото момиче, освен това подозира, че оня младият й е хвърлил око, само дето той не е, пък изобщо не се и надява, тъй като тя и докторът вече са се сдушили. И така, богаташът застрелва младока по погрешка, но докторът успява да потули случая и тогава всички заминават за Англия, за да открият оня тип графа, дето се е отдал на маймунски лудории с някаква дама в някаква изба…

Гръмогласни възторзи. Джордж се усмихва снизходително и казва:

– А къде останаха господин Пордидж и господин Проптър… те какво правят?

– Пордидж ли? О, да …онзи, дето разбира защо графът кльопа разни риби…

– Шарани.

– Точно така… А Проптър? – Алегзандър се хили, чеши се по главата, гримасничи. – Съжалявам, сър. Моля да ме извините. Снощи си легнах чак някъде към два и половина, опитвах се да проумея тоя котарак. Уоу! Абе, не ги разбирам тия щуротии.

Пак смях. Алегзандър си е изиграл ролята. Представил е тезата си находчиво, като за пред тълпата. Сега езиците се развързват и разследването може да продължи.

Ето някои от констатациите им:

Господин Проптър не трябваше да разправя, че егото е нереално; това само доказва, че той не вярва в човешката природа.

Този роман представлява скучен и абстрактен мистицизъм. Между другото, за какво ни е притрябвало да живеем вечно?

Този роман е умен, но циничен. Хъскли би трябвало да пише с повече топлина за човешките чувства.

Този роман е една чудесна духовна проповед. Учи ни, че не ни е работа да си пъхаме носа в мистериите на живота. Не трябва да се заиграваме с вечността.

Хъксли е лаладжия по един забавен начин. Иска да се отърве от хората и да направи света безопасно място за животни и духовни същности.

Да кажеш, че времето е зло, защото злото се случва във времето, е все едно да кажеш, че океанът е риби, защото рибите са в океана.

Господин Проптър няма сексуален живот. И това го прави неубедителен като персонаж.

Сексуалният живот на господин Проптър е неубедителен.

Господин Проптър е привърженик на Джеферсъновата демокрация, анархист, болшевик, нещо като предшественик на Джон Бърчъровците.

Господин Проптър е човек, който бяга от действителността. И това се вижда от разговора му с Пийт за Гражданската война в Испания. Пийт е добро момче, преди да попадне под влияниета на господин Проптър, но ангелът му е слаб и затова започва да вярва в Бог.

Хъксли наистина разбира жените. Това, дето подарява на Вирджиния розов мотор скутер е перфектно попадение.

И така нататък и така нататък… Джордж стои и се усмихва, не казва почти нищо, оставил ги е да се забавляват. Той властва над романа като пазач на карнавална шатра, окуражава тълпата да се цели в мишените и да ги прави на пух и прах; здравословно, неподправено забавление. Но съществуват някои основни правила, които трябва да се спазват. Когато някой заговори за мескалин и лизергинова киселина², намеквайки, че господин Хъксли е на крачка от това, което се нарича наркоман, Джордж веднага го скастря. А когато друг лукаво се опитва да превърти ключа в романа – а няма ли, не би ли могло да има някаква връзка между една прочута дама и стрелбата на Джо Стойт срещу Пийт? – тогава Джордж му отговаря с твърдо не; тази вълшебна приказка е отдавна оборена още през трийсетте години.

Но ето че идва ред на въпрос, който Джордж е очаквал. И го задава, разбира се, Майрън Хърш, този неуморен заядливец на тема еврейство и християнство.

– Сър, тук на страница 79 господин Проптър казва, че най-тъпият текст в Библията, е: те ме мразеха без причина. Да не би с това да иска да каже, че нацистите са били прави да мразят евреите? Хъксли антисемит ли е?

Джордж си поема дълбоко дъх.

– Не – отговаря му кротко.

И после, след известна пауза на очаквано умълчаване, класът изведнъж се окуражава от прямотата на Майрън, затова той повтаря строго и на висок глас:

– Не… Господин Хъксли не е антисемит. Нацистите не са били прави да мразят евреите. Но тяхната омраза към евреите не е била без основание. Никой никога не мрази без основание… Вижте, дайте да извадим евреите от това уравнение, става ли? Каквото и отношение да имате, в наше време е невъзможно евреите да бъдат обсъждани обективно. По всяка вероятност няма да е възможно и през следващите двайсет години. Затова нека да помислим върху това в рамките на някое друго малцинство, което и да е, което харесвате, но да е малка общност… която да не е организирана и да няма създадени комитети в нейна защита…

Джордж поглежда към Уоли Брайънт с дълбок грейнал взор, който казва, с теб съм, моя сестро от малката общност. Уоли е пълничък и с нездрав тен на лицето, а вниманието с което сресва къдравата си коса, поддържа ноктите си изпилени и лакирани, а веждите си – дискретно изскубани, само го прави да изглежда много по-непривлекателен. Очевидно, той е разбрал погледа на Джордж. Притеснен е. Няма значение! Сега Джордж ще му даде урок, който той никога няма да забрави. Ще обърне очите на Уоли навътре към стеснителната му душа. Ще му даде кураж да захвърли пилата за нокти и да се изправи пред истината за собствения си живот…

– Ето, например, хората с лунички. Онези, които нямат лунички, не ги смятат за малцинство. И те не са малцинство в смисъла, за който говорим. А защо не са? Защото малцинството се смята за малцинство, когато представлява някакъв вид заплаха за мнозинството – реална или въображаема. Но никоя заплаха никога не е съвсем въображаема. Има ли несъгласни? Ако има, запитайте се: какво би направило това конкретно малцинство, ако изведнъж, ей така за ден, се превърне в мнозинство? Нали разбирате за какво говоря? Е, ако не разабирате – помислете си отново!

Добре… сега идва ред на либералите, включително, надявам се, и на всички в тази стая, а те твърдят следното: „малцинствата са просто хора, като всички нас“. Точно така, малцинствата са хора; хора, не ангели. Точно така, те са като нас… но не съвсем като нас; да, до това се свежда добре познато становище на либералната истерия, в която започваш да се самозаблуждаваш, че наиистина не виждаш разика между един негър и един швед… (Защо, о, защо Джордж не се престраши да каже „между Естел Оксфорд и Бъди Соренсен?“ Вероятно, ако се беше престрашил, щеше да предизвика атомна експлозия от бурен смях и всички щяха да се прегърнат и да настъпи царството небестно, точно тук в класна стая номер 278. Но, също толкова вероятно е, че нищо подобно нямаше да се случи.) Затова, нека бъдем честни, малцинствата са хора, за които допускаме, че изглеждат, действат и мислят различно от нас и имат недостатъци, които ние нямаме. Може да не харесваме начина, по който те изглеждат и действат, дори може да ненавиждаме техните недостатъци. И наистина е по-добре, да си признаем, че не ги харесваме, че ги мразим, отколкото да се опитваме да прикриваме чувствата си с псевно-либерална сантименталност. Ако погледнем честно на чувствата си, тогава ще разполагаме с отдушник, а имаме ли отдушник, тогава е по-малко вероятно да прибегнем до преследване… Знам, че в днешно време на тази теория се гледа като на отживелица. Ние всички се опитваме да вярваме, че ако достатъчно дълго не обръщаме внимание на нещо, то просто ще престане да съществува…

---

¹ На български заглавието на въпросния роман на Олдъс Хъксли е преведено като “Лебедът умира след много лета“ (ИК „Колибри“, 2009), което всъщност е заглавието, под което романът е публикуван в САЩ. Английското му заглавие е „След много лета“ (1939 г.) – Б. пр.

² По-известна като ЛСД/LSD. – Б. пр.

Героинята и повествователка на романа „Импала“, публикуван на български език от издателство “Панорама”, Луиза, е отгледана от леля си Анджелина, след като майка ѝ е осъдена вместо баща ѝ за извършено от него убийство. Израснала без родители, един ден Луиза научава, че майка ѝ е в затвора, и започва да ѝ ходи на свиждане, за да открие колко са чужди една на друга. Не след дълго майката се самоубива и всяка година бащата под нова самоличност полага по една роза на гроба ѝ. Веднъж Луиза го издебва и се запознава с него. Това преоткриване на бащата, който винаги е бил една химера, не може да не доведе до трагичен край.
Заглавието на романа е заимствано от марката на колата, която майката на повествователката е карала в нейното детство – шевролет „Импала“, кръстен на вид пъргава африканска антилопа.
В тук поместения откъс от началото на романа, любезно предоставен от издателство “Панорама”, повествователката научава за самоубийството на майка си Кони в затвора.
Благодарим на издателството и на преводача!

КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА

Превод от френски Красимир Кавалджиев

За да те обичам, излъгах.
Тони Масарели

ПЪРВА ЧАСТ

1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР

Не знам вече къде започва и къде свършва тази история. Дали посред нощ, или призори? Как съм заспала? С помощта на алкохол или на сънотворни? Помня само онова телефонно обаждане. Позвъняване, от което ти се обръща сърцето. Питаш се кой си, откога съществуваш, с кого живееш. Струва ти се, че сънуваш, и тогава забелязваш, че смъртта е близо. Преди онази дата никакъв знак не е стигал до теб. После се събуждаш, обличаш тениска, палиш лампите, вдигаш щорите, за да видиш дали светът диша. Светът спи, светът спи, свит на кълбо като куче. Бързо се свива, превръща се в топка в стомаха ти, хваща те за гърлото и повече не те пуска. Просва те на пода и те нокаутира.
Гласът идваше отдалеч – спокоен, улегнал. В него нямаше никаква утешителна нотка, никакво съчувствие.
Съобщаваше за смъртта с неутрален тон, изреждаше числа, думи, задаваше въпроси, на които не бях в състояние да отговоря.
Гласът говореше като новините по телевизията в осемнайсет часа, даваше много информация: дати, имена, места.
Изведнъж каза: „Майка Ви умря. Намерихме я обесена“. Лицето в другия край на линията затвори слушалката без предупреждение. Тогава кръвта потече, разля се по цялата стая, аз вече не помръдвах. Детски кошмар. Река от кръв, която влачи отпадъци с приглушен тътен. Кошмарът се изразяваше само в усещания. Нямаше сцени, нито предмети, само овладян прилив, който отмерваше времето. Трябваше тялото ми да се слее с този маелстрьом, да се превърне в това отвратително нещо.
Бях изгубила понятие за време. Нощта вече непрекъснато ми нанасяше рани, изобщо не ми прощаваше – хващаше ме отново и отново, без да ми остави време да си поема дъх. Светът бе в дробовете ми, топката обитаваше гърлото ми – качваше се, слизаше, настаняваше се в гласните ми струни, режеше ги. Устата ми изплюваше света, избълваше го.
Представях си как са я намерили в общата баня – обесена на душа, с люлеещи се във въздуха крака, как са я откачили. Имала е син белег около шията. Точно преди да сложи край на живота си, опитала да ми позвъни, докато съм спала, за да ми поиска прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живеех до пазара. Рано сутринта камионите сновяха напред-назад, разтоварваха стоката си по сергиите. Сигурно ми се е обадила точно в този момент. Викът ѝ е бил заглушен от виковете на продавачите. Бе се превърнал чисто и просто в хлип, неспособен да прекоси пространството и да ме застигне в моята нощ. Сигурно се е изгубил някъде към булевард „Сен Лоран“ сред други призраци.
В лявата си ръка стискала талисман, който ми бе предаден заедно с личните ѝ вещи. Така изгубих тази, която едва бях намерила след дългогодишно търсене, блуждаене и фрустрация. Кони Ферагамо, майка ми, отново изоставяше дъщеря си. В нощта, в която научих за смъртта ѝ, помислих, че аз също умирам, отнесена от гълчавата на гласовете, от мрака и от душите, които ме умоляваха да ги изслушам за последен път, за да почиват в мир. Много ми се искаше да ѝ простя каквото ми бе сторила, само че не веднага.
Тайландски майки тласкат децата си към проституция, други ги пребиват до смърт; в Бразилия някои са принудени да ги изоставят на улицата. Ескадроните на смъртта се заемат с тяхното ликвидиране. Майка ми замина, без нищо да поиска или да обещае, подчинена на нещо по-силно от нея.
Когато отворих очи, беше нощ. Друга нощ. В другата стая Джони Карсън интервюираше Стиви Уондър. Анджелина, моят ангел хранител, ме наглеждаше през рекламните паузи. Попиваше потта от челото ми, говореше ми нежно. Спах така няколко дни поред, а може би седмици. Времето вече нямаше значение. Вестниците и списанията се трупаха на нощното шкафче. Връщах се от друг свят. Постепенно започнах да ставам, за да се храня, да се мия и да върша дребните всекидневни задължения. Никога повече не говорихме за телефонното обаждане, нито за майка ми.

2
ВЪЗНЕСЕНИЕ

От дните и седмиците, които прекарах на легло, помня гласовете, които стигаха до мен през мрака. Невинаги успявах да ги идентифицирам, те често се пръкваха от нищото – безтелесни, подвижни, измъчени. Днес им придавам форма, оставям ги да ми говорят, да ме обземат, рисувам фреска от звуци. Сега всеки глас има лице и тяло. Отговарям на Кони, чувам я съвсем ясно. Към гласа ѝ се присъединяват и други гласове, които никога по-рано не бях чувала. Така възтържествувахме над смъртта.
От няколко дни Кони се явява в сънищата ми преобразена. Още има син белег на врата, но той ѝ стои като огърлица. Сама е, наистина, ала самотата вече не ѝ тежи както преди. Помня онзи празник през август, Възнесение Богородично¹ , така и не разбрах смисъла му, и все пак я виждам така, устремена към небесата, когато вече, най-сетне, няма кой да я гледа. Минали са точно десет години, откакто си отиде.
Не искайте от мен да ви кажа неща, които нямам особено желание да призная. Оставете ме да си спомням, докато тя умира за десети път. От квартал „Сен Леонар“ до „Ривиер де Прери“, като се мине през улица „Данте“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъщерята, истинската дъщеря на Роберто? Сега съм сираче. Кони умря, Анджелина бърка минало и настояще. Остават ми само онези думи и картини, които продължават да живеят в мен.
Докато съм жива, ще се старая да изигравам смъртта, защото сега за мен е важно всяка пролет да полагам цветя върху гроба на мъртвата. Прахът от костите ѝ, плътта ѝ, косите ѝ подхранва пръстта. С него земята вече не е бедна, може да я приюти завинаги. Колкото до душата ѝ, аз я нося както се носи дете, неспособно да стои уверено на крака. И когато се разделя с тялото си, няма да я изоставя, ще отида при духа ѝ, където и да се намира той. Ще се възнесем заедно със слети духове и души, ще прелетим над обитавания от нас остров, ще обходим кварталите, в които живяхме. Никой няма да остане неосведомен за присъствието ни на тази земя.
_____________________
¹ В католическата традиция на 15 август се отбелязва не Успение, а Възнесение Богородично – приемането на Богородица на небесата. – Б. пр.

Представяме преведения от Владимир Молев роман на Казуо Ишигуро “Неутешимите”, издаден неотдавна от издателство “Лабиринт”.

Романът „Неутешимите” е публикуван през 1995 година и първоначално е посрещнат със смесени чувства. Рецензентите са предпазливи в оценката си, а много от читателите са разочаровани от тази „неразбираема” и „нечитаема” книга. И макар че още същата година „Неутешимите” печели наградата „Челтнам”, която се присъжда на художествено произведение, останало недооценено от публиката, трябва да мине повече от едно десетилетие, преди романът да заеме полагащото му се място сред най-добрите образци на съвременната английска литература. Допитване до водещите литературни критици във Великобритания, проведено от „Обзървър”, нарежда „Неутешимите” на трето място в класацията за най-добра книга за периода 1980-2005 година, а днес мнозина я смятат за най-значимото произведение на автора, удостоен с Нобеловата награда за литература през 2017 година.

Предлагаме откъс, любезно предоставен ни от преводача и издателството.

 

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Ишигуро

(откъс)

 

Веднага познах Фиона Робъртс, момиче от началното училище в селцето в Устършир, с което бяхме станали големи приятели, когато бях на девет. Тя живееше близо до нас, в подобна на нашата къща на същата улица и аз често ходех у тях да си играем следобед, особено през тежкия период преди заминаването ни за Манчестър. Не я бях виждал оттогава и затова малко се сепнах от обвинителния ѝ тон.

– А, да – измърморих аз. – Снощи. Да.

Фиона Робъртс продължаваше да се взира в мен. Навярно заради укорителното ѝ изражение от паметта ми изведнъж изплува един следобед от нашето детство, когато седяхме заедно под масата в трапезарията на родителите ѝ. Както обикновено бяхме провесили одеяла и завеси от всички страни, за да си направим скривалище. Следобедът беше топъл и слънчев, но ние упорито отказвахме да излезем от нашето скривалище, седяхме си там в задушната жега и сумрака. Аз говорех нещо на Фиона, обяснявах се надълго и нашироко и доста разпалено. Тя на няколко пъти се опита да ме прекъсне, аз обаче продължавах. Накрая, след като свърших, тя каза:

– Това е глупаво. Тогава ще си съвсем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо против – отвърнах аз. – Харесва ми да съм самотен.

– Пак говориш глупости. На кого му харесва да е самотен? Аз ще имам голямо семейство. Най-малко пет деца. И всяка вечер ще им приготвям вкусна вечеря. – След това, тъй като не отговорих, тя повтори: – Просто говориш глупости. Никой не харесва да е сам.

– Аз харесвам. Харесва ми.

– Как може да ти харесва да си самотен?

– Харесва ми. Просто ми харесва.

В интерес на истината бях напълно уверен в това, което казвах. Работата беше там, че към онзи следобед вече бяха минали няколко седмици, откакто бях започнал моите „тренировки”; даже всъщност тази ми мания като че ли беше стигнала връхната си точка точно по това време.

Въпросните „тренировки” бяха възникнали съвсем случайно. Един мрачен следобед си играех сам навън – бях се унесъл в някаква измислена игра, влизах и излизах от пресъхналия канал, разделящ редицата чинари от ливадите, – когато изведнъж се изплаших и ми се прииска да бъда при мама и татко. Къщата ни не беше далеч – виждах гърба ѝ в другия край на полето – и въпреки това страхът ми бързо нарасна и едва не се поддадох на подтика да хукна към къщи с всички сили през жилавата трева. Но по някаква причина – навярно веднага бях свързал обзелите ме чувства с незрялост – аз се насилих да отложа тръгването си. В ума ми нямаше и капчица съмнение, че съвсем скоро ще хукна през ливадата. Въпросът беше да задържа този момент още няколко секунди с усилие на волята. През следващите седмици опознах добре особената смесица от страх и възбуда, която изпитах, докато стоях вкаменен в пресъхналия канал. За броени дни моите „тренировки” се превърнаха в обичаен и изключително важен елемент от живота ми. Постепенно около тях се установи своеобразен ритуал, така че веднага щом усетех първите признаци на желанието да се прибера у дома, аз отивах до едно определено място на пътя, под един голям дъб, и оставах там няколко минути, мъчейки се да превъзмогна вълнението си. Често решавах, че съм направил достатъчно, че вече мога да тръгна, но после отново се спирах и се насилвах да остана под дървото още няколко секунди. Не можеше да се отрече особената възбуда, която съпътстваше нарастващия страх и тревога в тези случаи, и навярно точно това усещане обясняваше непреодолимата власт, която „тренировките” придобиха над мен.

– Но нали знаеш – беше ми казала Фиона онзи следобед, доближила лице до моето в мрака, – когато ти се ожениш, не е задължително да е така, както е с майка ти и баща ти. Изобщо няма да е така. Мъжът и жената невинаги се карат постоянно. Те се карат така само когато… когато има нещо друго.

– Какво друго?

Фиона не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си, този път по-настойчиво, но тя решително подхвана:

– Родителите ти… Те не се карат така само защото не се разбират. Не знаеш ли? Не знаеш ли защо се карат постоянно?

Отвън я повика ядосан глас и тя изпълзя от нашето скривалище. Аз останах да си седя сам в сумрака под масата, от време на време улавях по някоя дума от кухнята, където Фиона и майка ѝ спореха тихо. В един момент чух как Фиона извика обидено: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всички знаят“. Майка ѝ отвърна все така тихо: „Той е по-малък от теб. Много е малък. Не бива да му казваш“.