Датското общество на авторите, част от което е и Съюзът на преводачите в Дания, договори колективно споразумение с Асоциацията на датските издатели за произтичащото от въвеждането на Директивата на ЕС от 17 април 2019 година относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар задължение за прозрачност. Съгласно споразумението издателите носят отговорност за пълната икономическа прозрачност на договорите с автори: възнаграждения, приходи, постъпления от продажби на книги, производни произведения и т.н. Това важи с особена сила при договорите с автори (включително преводачи) за еднократно възнаграждение, при които преводачът няма информация за приходите, които генерира неговата работа за издателя. Без подобна информация авторите трудно могат да претендират за съразмерното и справедливо възнаграждение, визирано в чл. 20 от Директивата.

Датското общество на авторите, Датската асоциация на авторите на художествена литература и Асоциацията на датските издатели единодушно се споразумяха за обхвата на колективното споразумение: разпоредбите му се прилагат за договорите за произведения на художествена и нехудожествена литература, за учебници, за детски и юношески книги, както и за договорите за илюстрации/оформление и договорите за превод. Разпоредбите обхващат и дигиталните издания. Споразумението уточнява каква информация и колко често да се предоставя, както и по какъв начин задължението за предоставяне на информация се влияе от вида на договора (за еднократно възнаграждение, за периодично възнаграждение и хибридни варианти).

Новината е публикувана на сайта на ЕСАЛП.

Кристофър Ишъруд (1904 – 1986) е англо-американски писател. Роден в Англия, но живее в САЩ. Най-известните му творби са “Сбогом на Берлин”, сборникът с разкази “Кабаре” и “Самотен мъж”.

Благодарим на Иглика Василева и на издателство “Лист” за любезно предоставения откъс.

– След много лета умира лебедът.¹

Джордж овалва думите в устата си с такава пресилена мелодичност, с такава безсрамна наслада, че те прозвучават като пародия на начина, по който рецитира У. Б. Йейтс. (Ударно набляга на умира, за да компенсира онова И, което Олдъс Хъксли сам е премахнал от началото на оригиналния стих.) После, след като вече е успял да стресне или най-малкото да притесни една част от студентите, той оглежда стаята иронично ухилен и казва тихо, съвсем по даскалски:

– Би трябвало досега всички да сте прочели романа на Хъксли, като се има предвид, че ви го възложих преди цели три седмици. 

С крайчеца на окото си забелязва очевидното недоумение на Бъди Соренсен, което не е нещо неочаквано, както и повдигнатите рамене на Естел Оксфорд заедно с нейното възмутено „това-пък-сега-откъде се взе“, което е далеч по-сериозна реакция. Естел е една от най-умните студентки. И точно защото е умна, съзнава още по-болезнено факта, че е чернокожа – очевидно много повече от останалите цветнокожи студенти в класа: всъщност тя е свръхчувствителна. Джордж подозира, че тя го подозира във всевъзможни видове фина дискриминация. Вероятно тя не е присъствала в стаята, когато им е казал да прочетат романа. По дяволите, би трябвало да го е забелязал и да я осведомил след това. Той малко се страхува от нея. Освен това я харесва и съжалява за недоразумението. Освен това ненавижда начина, по който тя го кара да се чувства.

– Ами добре – продължава той с колкото е възможно по-приятен глас, – ако някой от вас все още не го е прочел, не е чак толкова важно. Само слушайте внимателно какво ще бъде казано тази сутрин, след което може да го прочетете и да решите дали сте съгласни или не.

Поглежда към Естел и се усмихва. Тя отвръща на усмивката му. Значи, този път всичко ще е наред.

– Заглавието, разбира се, е цитат от стихотворението на Тенисън „Титон“. И, между другото, докато сме още на заглавието – кой е Титон?

Мълчание. Мести погледа си от лице на лице. Никой не знае. Дори Драйър не знае. Божичко, колко типично е всичко това! Титон не ги интересува, защото стои доста по-далеч от темата. Градацията е Хъксли, Тенисън, Титон. Готови са да стигнат най-много до Тенисън, но не и да направят още една крачка. Дотам спира любопитството им. Защото, поначало, изобщо не им пука…

– Наистина ли искате да ми кажете, че нито един от вас не знае кой е Титон? Че никой от вас не си е направил труда да провери кой е? Е, тогава, моят съвет към всички вас е да отделите време през уикенда и да прочетете „Гръцки митове“ на Грейвс, както и самото стихотворение. Трябва да ви кажа, че недоумявам как е възможно някой да претендира, че даден роман го интересува, без дори да се запита какво означава заглавието му.

Едва заглъхнал този негов изблик на раздразнение и Джордж вече се чуди какво да прави. О, божичко, става противен! А най-лошото е, че никога не знае кога подобно държание няма да го споходи отново. Не успява да се въздържи навреме. Сега, засрамен, отбягва погледите им – особено на Кени Потър – забива взор високо в срещуположната стена.

– Е, да започнем от началото. Веднъж Афродита спипала любимия си Арес в леглото заедно с Еос, богинята на зората. (И докато сте на темата най-добре да проверите какво олицетворяват всички те.) Афродита, иска ли питане, се вбесила и проклела Еос да се влюбва до уши във всякакви красиви простосмъртни момчета, за да й даде урок повече да не закача боговете на другите.  (Някой се разсмива при тези думи и Джордж се успокоява: беше се опасявал, че те ще се обидят от неговите назидателни думи.) Все още без да свежда очи, той продължава с присмех в гласа си. – Еос страшно се притеснила, но скоро установила, че изобщо не е в състояние да се контролира и започнала да похищава обикновени момчета от земята и да ги прелъстява. Титон бил един от тях. Истината е, че взел със себе си и своя брат Ганимед, ей така, за компания… –  (Този път силно кискане откъм различни места в стаята). – Но за зла участ Зевс зърнал Ганимед и веднага лудо се влюбил в него. – (Ако сестра Мария се е шокирала, това няма да е добре. Джордж обаче не поглежда към нея, а към Уоли Брайънт – за когото той е повече от сигурен… и, естествено, Уоли се хили страшно доволен.) – И така, като разбира, че тя все едно ще трябва да се откаже от Ганимед, Еос се обърнала с молба към Зевс дали в замяна не би дарил Титон с безсмъртие? Зевс й отвърнал, ама разбира се, защо не? И го направил. Но Еос била толкова глупава, че забравила да измоли и вечна младост за Титон. Между другото, това можело да се уреди съвсем лесно; Селена, богинята на луната, успяла да го издейства за своето момче Ендимион. Единственият проблем бил в това, че Селена изобщо не се интересувала от нищо друго, освен от целувки, докато Ендимион имал други щения и тогава тя го потопила в непробуден сън, за да стои мирен. Не е кой знае каква работа да бъдеш крисив за вечни времена, ако сутрин, като се събудиш, не може да се погледнеш в огледалото. (Сега почти всички се усмихват… да, дори сестра Мария. Джордж сияе насреща им. Толкова мрази неприятности.) – Докъде бях стигнал? О, да… и така, клетият Титон постепенно се превръща в противен, ала безсмъртен старец… (Силен смях.) – А Еос с типичното за всяка богиня безсърдечие, се отегчава от него и го заключва в спалнята си. Той оглупява все повече и повече, гласът му става все по-писклив и по-писклив, докато един ден се превръща в цикада.

Това е ужасно незадоволителна развръзка. Джордж не очаква, че може да проработи и точно така става. Господин Стоесел е като обезумял, нищо не разбира и се обръща към Драйър с отчаян шепот. Драйър му обяснява шепнешком, но това още повече го обърква. Най-накрая обаче господин Стоесел проумява и възкликва:

– Ах, зо… айне Zikade! – в гласа му се долавя укор, с което загатва, че Джордж и целият англо-американски свят произнасят погрешно думата.

В този момент Джордж отново се обажда, този пък с лека промяна в отношението. Повече не ги ухажва, не ги забавлява; говори им със строг и авторитетен тон. Това е глас на съдия, който обобщава фактите и дава указания на съдебните заседатели.

– В общи линии основанието на Хъксли да избере това заглавие е очевидно. Но, вие трябва да се запитате доколко подробностите съответстват на обстоятелствата в историята. Например, Петият граф на Гонистър може да бъде възприет като въплъщение на Титон, тъй като самият той накрая се превръща в маймуна, както Титон – в насекомо. Но какво ще кажете за Джо Стойт? И доктор Обиспо? Той прилича много повече на Гьотевия Мефистофел отколкото на Зевс. И коя е Еос? Във всеки случай не е Вирджиния Монсипъл! Най-малкото защото според мен сутрин тя не е в състояние да става достатъчно рано. – Никой не схваща шегата. Джордж обича да пуска по някоя шега от време на време, измънква я под носа си съвсем по английски, макар да знае от опит, че полза няма. Леко раздразнен от липсата на реакция той продължава с почти кавгаджийски тон. – Но, преди да продължим, вие трябва да решите за какво се говори в този роман.

И прекарват остатъка от часа да си блъскат главите.

Отначало, както винаги, настава пълно мълчание. Класът седи, зяпа и по всяка вероятност разсъждава над тази семантично стъписваща ги дума. Какво. За какво се говори? Е, това, което Джордж иска от тях, е да кажат за какво всъщност става дума в романа. Те са готови да кажат, че е за всичко, което ще му хареса, абсолютно всичко. Защото почти всички, независимо от степента им на академично обучение, дълбоко, дълбоко в себе си смятат цялата тая работа, наречена за какво, за адски досадна и заплетена игра. Що се отнася до малцината, които вече са култивирали у себе си подхода за какво, и той им е станал като втора природа, които мечтаят един ден да напишат собствена книга на тема за какво у Фокнър, Джеймс или Конрад, доказвайки категорично, че всички предишни тълкувания по въпроса са били едно нищо – те известно време ще се въздържат от изказване. Изчакват момента, когато ще могат да блеснат като супердетективи, предлагайки страхотна версия върху престъплението на Хъксли. Но междувременно, нека другите разчистят терена. Нека първо разбутат тинята.

Тинята разбутва, задължително, Алегзандър Монг. Той, разбира се, знае какво прави. Не е глупав. Може би част от неговата философия като абстрактен художник е да смята, че всичко метафорично е просто детинско. Бял човек ще настръхне срещу подобна мисъл, но не и Алегзандър. С красивата си китайска усмивка, той заявява:

– Ами, става дума за тоя богаташ, дето ревнува, щото смята, че е твърде стар за неговото момиче, освен това подозира, че оня младият й е хвърлил око, само дето той не е, пък изобщо не се и надява, тъй като тя и докторът вече са се сдушили. И така, богаташът застрелва младока по погрешка, но докторът успява да потули случая и тогава всички заминават за Англия, за да открият оня тип графа, дето се е отдал на маймунски лудории с някаква дама в някаква изба…

Гръмогласни възторзи. Джордж се усмихва снизходително и казва:

– А къде останаха господин Пордидж и господин Проптър… те какво правят?

– Пордидж ли? О, да …онзи, дето разбира защо графът кльопа разни риби…

– Шарани.

– Точно така… А Проптър? – Алегзандър се хили, чеши се по главата, гримасничи. – Съжалявам, сър. Моля да ме извините. Снощи си легнах чак някъде към два и половина, опитвах се да проумея тоя котарак. Уоу! Абе, не ги разбирам тия щуротии.

Пак смях. Алегзандър си е изиграл ролята. Представил е тезата си находчиво, като за пред тълпата. Сега езиците се развързват и разследването може да продължи.

Ето някои от констатациите им:

Господин Проптър не трябваше да разправя, че егото е нереално; това само доказва, че той не вярва в човешката природа.

Този роман представлява скучен и абстрактен мистицизъм. Между другото, за какво ни е притрябвало да живеем вечно?

Този роман е умен, но циничен. Хъскли би трябвало да пише с повече топлина за човешките чувства.

Този роман е една чудесна духовна проповед. Учи ни, че не ни е работа да си пъхаме носа в мистериите на живота. Не трябва да се заиграваме с вечността.

Хъксли е лаладжия по един забавен начин. Иска да се отърве от хората и да направи света безопасно място за животни и духовни същности.

Да кажеш, че времето е зло, защото злото се случва във времето, е все едно да кажеш, че океанът е риби, защото рибите са в океана.

Господин Проптър няма сексуален живот. И това го прави неубедителен като персонаж.

Сексуалният живот на господин Проптър е неубедителен.

Господин Проптър е привърженик на Джеферсъновата демокрация, анархист, болшевик, нещо като предшественик на Джон Бърчъровците.

Господин Проптър е човек, който бяга от действителността. И това се вижда от разговора му с Пийт за Гражданската война в Испания. Пийт е добро момче, преди да попадне под влияниета на господин Проптър, но ангелът му е слаб и затова започва да вярва в Бог.

Хъксли наистина разбира жените. Това, дето подарява на Вирджиния розов мотор скутер е перфектно попадение.

И така нататък и така нататък… Джордж стои и се усмихва, не казва почти нищо, оставил ги е да се забавляват. Той властва над романа като пазач на карнавална шатра, окуражава тълпата да се цели в мишените и да ги прави на пух и прах; здравословно, неподправено забавление. Но съществуват някои основни правила, които трябва да се спазват. Когато някой заговори за мескалин и лизергинова киселина², намеквайки, че господин Хъксли е на крачка от това, което се нарича наркоман, Джордж веднага го скастря. А когато друг лукаво се опитва да превърти ключа в романа – а няма ли, не би ли могло да има някаква връзка между една прочута дама и стрелбата на Джо Стойт срещу Пийт? – тогава Джордж му отговаря с твърдо не; тази вълшебна приказка е отдавна оборена още през трийсетте години.

Но ето че идва ред на въпрос, който Джордж е очаквал. И го задава, разбира се, Майрън Хърш, този неуморен заядливец на тема еврейство и християнство.

– Сър, тук на страница 79 господин Проптър казва, че най-тъпият текст в Библията, е: те ме мразеха без причина. Да не би с това да иска да каже, че нацистите са били прави да мразят евреите? Хъксли антисемит ли е?

Джордж си поема дълбоко дъх.

– Не – отговаря му кротко.

И после, след известна пауза на очаквано умълчаване, класът изведнъж се окуражава от прямотата на Майрън, затова той повтаря строго и на висок глас:

– Не… Господин Хъксли не е антисемит. Нацистите не са били прави да мразят евреите. Но тяхната омраза към евреите не е била без основание. Никой никога не мрази без основание… Вижте, дайте да извадим евреите от това уравнение, става ли? Каквото и отношение да имате, в наше време е невъзможно евреите да бъдат обсъждани обективно. По всяка вероятност няма да е възможно и през следващите двайсет години. Затова нека да помислим върху това в рамките на някое друго малцинство, което и да е, което харесвате, но да е малка общност… която да не е организирана и да няма създадени комитети в нейна защита…

Джордж поглежда към Уоли Брайънт с дълбок грейнал взор, който казва, с теб съм, моя сестро от малката общност. Уоли е пълничък и с нездрав тен на лицето, а вниманието с което сресва къдравата си коса, поддържа ноктите си изпилени и лакирани, а веждите си – дискретно изскубани, само го прави да изглежда много по-непривлекателен. Очевидно, той е разбрал погледа на Джордж. Притеснен е. Няма значение! Сега Джордж ще му даде урок, който той никога няма да забрави. Ще обърне очите на Уоли навътре към стеснителната му душа. Ще му даде кураж да захвърли пилата за нокти и да се изправи пред истината за собствения си живот…

– Ето, например, хората с лунички. Онези, които нямат лунички, не ги смятат за малцинство. И те не са малцинство в смисъла, за който говорим. А защо не са? Защото малцинството се смята за малцинство, когато представлява някакъв вид заплаха за мнозинството – реална или въображаема. Но никоя заплаха никога не е съвсем въображаема. Има ли несъгласни? Ако има, запитайте се: какво би направило това конкретно малцинство, ако изведнъж, ей така за ден, се превърне в мнозинство? Нали разбирате за какво говоря? Е, ако не разабирате – помислете си отново!

Добре… сега идва ред на либералите, включително, надявам се, и на всички в тази стая, а те твърдят следното: „малцинствата са просто хора, като всички нас“. Точно така, малцинствата са хора; хора, не ангели. Точно така, те са като нас… но не съвсем като нас; да, до това се свежда добре познато становище на либералната истерия, в която започваш да се самозаблуждаваш, че наиистина не виждаш разика между един негър и един швед… (Защо, о, защо Джордж не се престраши да каже „между Естел Оксфорд и Бъди Соренсен?“ Вероятно, ако се беше престрашил, щеше да предизвика атомна експлозия от бурен смях и всички щяха да се прегърнат и да настъпи царството небестно, точно тук в класна стая номер 278. Но, също толкова вероятно е, че нищо подобно нямаше да се случи.) Затова, нека бъдем честни, малцинствата са хора, за които допускаме, че изглеждат, действат и мислят различно от нас и имат недостатъци, които ние нямаме. Може да не харесваме начина, по който те изглеждат и действат, дори може да ненавиждаме техните недостатъци. И наистина е по-добре, да си признаем, че не ги харесваме, че ги мразим, отколкото да се опитваме да прикриваме чувствата си с псевно-либерална сантименталност. Ако погледнем честно на чувствата си, тогава ще разполагаме с отдушник, а имаме ли отдушник, тогава е по-малко вероятно да прибегнем до преследване… Знам, че в днешно време на тази теория се гледа като на отживелица. Ние всички се опитваме да вярваме, че ако достатъчно дълго не обръщаме внимание на нещо, то просто ще престане да съществува…

¹ На български заглавието на въпросния роман на Олдъс Хъксли е преведено като “Лебедът умира след много лета“ (ИК „Колибри“, 2009), което всъщност е заглавието, под което романът е публикуван в САЩ. Английското му заглавие е „След много лета“ (1939 г.) – Б. пр.

² По-известна като ЛСД/LSD. – Б. пр.

По случай Световния ден на книгата и авторското право представяме откъс от книгата на Антъни Бърджес за Уилям Шекспир, почитан заедно със Сервантес на днешната дата.
За превода от английски език на тази книга Мариана Екимова-Мелнишка бе удостоена със Специалната награда за изключително високи постижения на СПБ през 2019 г.
Благодарим за предоставения текст на преводачката и на издателството!

Това е единствената романизирана биография на Барда и е призната за такава от академичния биограф на Шекспир, Самюъл Шьонбаум.  А читателите й по света я споменават редом с „Портокал с часовников механизъм”  по показателя  литературно предизвикателство. Но двете книги не са сравними по трудност за превеждане – както очите са несравними със слънцето. Защото във втората (по реда на написването) – „историята на Шекспир” – Бърджес, лингвист, музикант и какво ли не още, е поискал да се равнява към Шекспир, но и да се „отърка” о Джойс – двамата му литературни кумира, с които той на места се идентифицира, а на места ги и имитира. Многото персонажи от Елизабетинската епоха носят характерните си езикови особености – според ранга си и обществата, към които принадлежат. Разговорите помежду им са наситени с думи от тогавашните жаргони на различни професии и общности; умело използват думи и изрази от пиесите и поемите на Шекспир, но когато започнат да мислят или общуват с цитати от древногръцки и латински автори и философи, а и да се позовават на Монтен и на Сенека, е необходимо познаване или поне добро ориентиране в тяхното творчество. За пръснатите кратки или по-дълги латински цитати се се търсят техни преводи на български. Позоваването на Библията обикновено е незабeлежимо… Алитерации, метафори, ономатопеи са естественото оперение на Бърджесовия стил, а делириумните състояния на автора – като едновременно преподавател на студенти и аватар на Уил – са по-загадъчни и по-продължителни от прототипите им при Шекспир, Джойс или (може би) Гъртруд Стайн. Все пак става въпрос за „биография” по концепцията на Вирджиния Улф за жанра като органична смесица между исторически факти и свобода на авторовото въображение с цел по-силно въздействие върху читателите.

Затова и с всички възможни езикови средства умело е представена доста страховита картина на епохата-мост между 16-и и 17-и век, в която се развиват любовни романси и драми, професионално съперничество и властово потисничество, а в и над всичко това е най-великият владетел на английското слово, „Сценодрусецът”, който чрез поезията се опитва да внесе известен ред в хаоса на съществуването.

За максимално доближаване до авторовия замисъл съдействаха речниците на английския сленг във всички възможни области, предоставени колегиално от автора им в Лондон, както и преводачът на книгата на румънски – единствения професионален превод на друг европейски език.

Под черта са изведени над 140 бележки, без които не може да се стигне до авторовия замисъл.

Чест прави на колегите, журирали предложената за награда книга, че са вникнали в същността на оригиналното авторово послание и са анализирали и почувствали почти непосилната задача да бъде то предадено само с гъвкавостта на българския език, заместваща липсата на подобаващи понятия и думи по времето на Шекспир и Елизабет І.
Марияна Екимова-Мелнишка

(История на любовния живот на Шекспир)

Очи със слънце несравними (История на любовния живот на Шекспир)
(откъс)

Антъни Бърджес

Като споменаха името му, Робърт Грийн (Робърт Грийн,1558-1592, писател, памфлетист и драматург, един от съвременниците и често съперници на Шекспир, които за разлика от него имали университетско образование. Б.пр.) не излизаше от ума на Уил, докато напускаха града в северна посока с цялата си постановка. Кралският двор скоро щеше да ги последва по същия път. В безпощадната жега актьорите яздеха, а талигата им потропваше зад тях, натоварена с всичките им принадлежности. Театрите бяха затворени до Архангеловден (Хенслоу се оказа пророк), а из тесните улици на скупчения град, затлачени от боклуци, се щураха плъхове. Чумата известяваше настъпването си с меки подутни под мишниците. Но това не засягаше актьорите. Те напредваха на север към провинциални градчета, където играта им ще накара местните тъпоумници да зяпнат. Нали трябваше да се изкарват пари. На Грийн, разкапания магистър на изкуствата, собственик на разложени бъбреци, му се налагаше да остане в Лондон, за да припечелва ежедневния си залък. Уил си го представяше, как в късен сутрешен час проклина махмурлука си, докато едва се надига от постелята, лекьосана от нощните му изпускания. Преданият му слуга Кътинг Бол, прочут крадец и убиец, начаса ще му поднесе чаша с вкиселен остатък от вчерашното рейнско вино, ако все още нещо е останало в бутилката. Ако обаче не е, перото му – глухо за грохота в корема – ще трябва бързо-бързо да надраска първите страници на поредната сатира за измамници и джебчии, които тозчас да бъдат отнесени на издателя като гаранция за нов гениален памфлет, та приносителят им, Бол, да превърне оскъдния му аванс във вино. А там, в ъгъла, сред дрипави пелени и дрехи свадливата любовница на Грийн, сестра на Бол, се мъчи да укроти пискливото копеле Фортунатус. Мизерен живот, но Уилям се изненада от леката тръпка, навяваща завист, която го полазваше всеки път, щом си го представеше този набеден поет и неосъществен учен, върху когото разгул и болести бяха сложили своя отпечатък, но му бяха оставили рижаво-червената хубост. И защо пък точно спазъм на завист му предизвикваше Грийн? Да не би защото, освободен от лицемерните пуритански терзания, Грийн живееше както му се харесва и с отворени обятия приемаше късмета си? А пък нали, за да е паднал, човек трябва да е бил нависоко (университетски магистър, джентълмен)? Дали и защото Грийн неусетно се беше провалил с пиесите си, поради това, че всъщност е само поет? Всичките му творби са задръстени от стихове: поезия движи действието; тя описва различните образи; от устата на всички, като песен от човки на птици, се леят рими. Уил не можеше и да си признае, колко се възхити на неуспешната пиеса „Отец Бейкън и отец Бънгей”: та в нея имаше поезия! И дори глуповатата Маргарет от Фресингфийлд, простата краварка, нижеше стихове за любовта между Парис и Енона. Нима това не е въплъщение на красота, по-възвишена от всяка друга, достъпна за очите в същинското огледало на живота? Е,  Грийн не беше Марлоу, но беше по-близо до Марлоу, отколкото той, Уилям, щеше някога да стигне.

1588. Към тази година го връщаха мислите му. Как беше чиракувал в Кралската трупа и то в една нескопосана пиеса, после как умря Тарлтън, трупата западна, а той самият последва Кемп, който се бе добрал до трупата на лорд Странг. Армадата бе разбита, вестта за победата ни огря като фар и ето, всички актьори отново са в Кралската трупа. Но най-важното беше Фауст. Уж пиеса като пиеса, ама в нея надушваш нещо истинско – не като сегашното му усещане за горещите хълбоци на истински кон, за потта, стичаща се покрай ноздрите му или за монотонното подпяване на Кемп, а за по-голямата истина зад тази пъстра завеса. Грийн прегърна и разрухата, и (дебнеща) смъртта на просяк; Марлоу би прегърнал и самия ад, ако завесата прикриваше само ада (а той като че ли беше убеден в това). Неговият Тамерлан бе само един кух вик на самохвалство, ала Фауст бе истинският му глас, който жаждаше проклятие тъй неотстъпно, сякаш проклятието бе майчиното му мляко. Дали повтаряше онзи зов: „Обична, … обречена…”? Не, не е така. Марлоу не се принизява с евтини двусмислици. Уил потръпна. Веднъж беше стоял до Марлоу на една от сбирките на онова Нощно училище (Така наричали „Школата на атеистите” от 1592 г. – група поети и учени окоро Сър Уолтър Рали, Кристофър Марлоу и др., предполагаеми противници на общоприети убеждения. Б.пр.) Сър Уолтър се бе опил от тютюна и се бе впуснал в разсъждения (нима с математика не може да се стигне до Бог, както с молитви? При все това ще закрием вечерта на колене); Марлоу открито се гневеше на Христос, обвиняваше го, че е шарлатанин, а не спасител на света, и се подиграваше с твърдението, че съществува душа, като предизвикваше Господ да слезе от Своето небе. Ами то и двамата, и Грийн и Марлоу, призоваваха една тъмна богиня и нямаха никакви съмнения, че тя съществува. Те се бяха устремили – и то безрезервно – към всепоглъщащия ги образ. Само истински благородна душа бе способна на това, нищо че Грийн живееше в мизерия, а Марлоу се блещеше с кръвясали очи.

Ами той, Уил, към какво се стремеше той? Да бъде наричан джентълмен, това и нищо повече. Като син на занаятчия, той трябва да овладее занаят, за да се сдобие с къща, с фамилен герб на благородник. През това горещо лято той яздеше по пътя си към бавното и постепенно събиране на пари.

Зад гърба си оставяше същински некропол. Лондон се пържеше в собствената си гнилоч . Мухи лазеха по устните на спящи деца. Плъхове мърдаха мустаци, докато душеха умряла жена (не по-тежка вече от дете), потънала във въшки сред купчина вонящи дрипи. Камбаните биеха по цял ден да оповестяват жертвите на чумата. Студеното пиво имаше вкус на гореща урина. Месарят разпъждаше с две ръце мухите, преди да отсече парче вмирисано говеждо. Купчини лайна гниеха и набъбваха в жегата. Дрипльовци нахлуваха да обират къщите, а завареха ли вътре мъж, жена, дете на смъртен одър да дишат тежко и едва чуто да молят за вода, им се подиграваха и имитираха злощастието им, докато задигаха от дома им каквото си харесат. Градът бе заприличал на огромна глава, стъписана над ръце и крака от кули и къщи, обсаждани от пълчища плъхове в непрогледната нощ, а лицето ѝ – изпито, с хлътнали очи, от устата ѝ бликнала зловонна жлъч, която се стичаше по калдъръма, докато устните безпаметно зовяха Исусе, Исусе.

С настъпването на есента, когато захладня и чумата се пооттегли, Уил се върна пак на кон в Лондон да напише пиеса. Дългата история на Войната на розите трябваше най-сетне да бъде доведена до окончателната победа на Тюдорите. Другите от трупата можеха да минат и без него, щом бяха започнали да се връщат постепенно от Нортхамптън през Бедфорт, Хартфорт, Сейнт Олбанс. Не предвиждаха да стигнат в „Роуз“ по-рано от декември, ако приходите от провинцията бяха все така добри. Колкото до Алин, той обяви, че ще дойде в Лондон през октомври, като им смигна да им напомни, че ще се жени за Джоан Удуърт. Е, помисли си Уил, и това е начин актьорът да се сдобие с титлата на джентълмен – щом вземе за жена доведената дъщеря на сребролюбец като Хенслоу. За него самия вече бе твърде късно: той отдавна беше приключил с женитбите.

На Лондонския мост срещна Хенслоу с неизменния му тефтер с дневника под мишница.

– Грийн умря – обяви той, все едно беше иконом, който съобщава, че вечерята е сервирана. – Аз пристигнах твърде късно за да помогна с каквото и да било на несретника. Хазяйката му, госпожа Айзъм, му беше надянала лавров венец и му беше облякла риза от мъжа си. Разправят, че въшките му усетили, като наближил краят, и изпълзяли от жалкото му вмирисано тяло. Ей ти тебе нагледен урок за назидание. Ония ми ти Бърби и Райт успели да сложат ръка на всичко, дето бил написал, та да го печатат. Той и Четъл бил вътре в това.

– А, познавам го Четъл. Голям мерзавец.

– Е, та Четъл сега сбира писанията на Грийн да ги издаде в книга. Ама той навсякъде хули актьорите. Претърсих цялото му свърталище и никъде не открих ни една пиеса.

– Значи си влизал в жилището на Грийн?

– Нали това ти разправям. Само че беше вече късно да помогна. Четири шилинга за покрова и още шест шилинга и четири пенса да го заровят в гробището Бедлъм*(*Гробище за бедни към едноименната лондонска болница.Б.пр.) Горкият несретник, душата му навярно вече стене в ада за глътка малвазийско вино, че за какво друго. Разправят, че жена му дошла и донесла пари да се разплати, макар че той откога ли я беше зарязал зарад оназ повлекана, дето му роди туй копеле. Бог да не дава да ни застигне такъв край.

– Амин.

Ала ръката на мъртвия Грийн сякаш се протегна от гроба и най-безцеремонно пъхна огледало пред носа на Уилям. И когато септември позлати дърветата и над реката се разстла лека мъгла, а камбаните на Св. Олаф печално забиха за покойниците, той седна една сутрин в стаята си, за да прочете памфлета на Грийн, видял бял свят едва след смъртта му: Един грош разум, платен с милион покаяния. Там той охулва и Марлоу, като го изкарва атеист. Значи великият Грийн се е уплашил от огъня на ада и дори се е отрекъл от своята тъмна богиня, та се бие в гърдите и се кае: peccavi (Грешник съм, лат. Б.пр.). Но макар да хленчи пред милостивия Бог, големият му грях е завистта. Той ненавижда актьорите: били забогатели от неговите пиеси (което не е вярно и Уил най-добре знаеше това), а после го обрекли на смърт без пукнат грош в нажежения безлюден Лондон с камбаните, отброяващи отнесените от чумата. Някакъв актьор бе описан с особена омраза и Уил остана потресен, като прочете: „…един новоизлюпен надут гарван, украсен с нашите пера, който…с тигърско сърце, скрито в актьорска кожа…” (аха, значи Грийн е наизустил тази реплика от Хари VІ) (Неточно използвана от Грийн реплика от „Хенри VІ”, част 3, действие І, сц. ІV. Б.пр.)...”дръзва да се мери с най-умелите измежду вас, като се надува с помпозни бели стихове... мисли си, че го бива за всичко (В оригинала е използвано нарицателното Johannes Factotum, лат., „момче, което се залавя да прави всичко”.-Б.пр.) … и си въобразява, че само той може да раздруса сцената (Сцено-друсец, като Shake-scene, е едно от изопаченията, на които се е поддавало името на Шекспир, а само по себе си то може да се разчете и като „разтърсващ копие”: Shake-spear. Б.пр.) в тази страна…”

Уилям метна върху леглото си клеветническата книжка. Взря се през прозореца, но не видя нито бялата мъгла, нито реката отдолу, нито кулите над нея. Един поет бе умрял с проклятие на уста. Сценодрусец парвеню с тигрово сърце. Но с какво ли го беше засегнал? С това ли, че и в новия си занаят се беше показал толкова добър, колкото и в предишния? Johannes Factotum. Момче-за-всичко. Той не се бе и опитвал да прави нещо повече от това да реди думите така, та да прилепват като ръкавици към някоя история, а ето че заради него един поет си бе отишъл, сърдит на този свят.

Докато денят се постопли, гневът на Уил се поохлади и дори го обзе известна гордост, от която се и засрами. Ето че неговото име, макар осмято и изопачено, се бе появило в една книга, която цял Лондон щеше да чете. Той беше забелязан, защото от смъртния си одър един поет го бе избрал измежду всички други да го напада като изкупителна жертва, връз която да изсипе цялото си озлобление от болките в разложените си бъбреци и унижението от неосъществените си амбиции. При все това (той взе книгата и я прелисти, за да прочете отново) го жегнаха думите: новоизлюпен надут гарван, украсена с нашите пера. Той, ръкавичарят от Стратфорд, който не беше посещавал никакъв университет, дръзваше да се мери по слово с един магистър на изкуствата. „Нека тези маймуни да подражават на вашето изящество, останало в миналото…” Към Наш ли бяха насочени тези упреци или към Лодж – още двама, на които не им се удава да пишат пиеси, макар да са учили гръцки? Маймуна значи… И гарван. Или тигър? Хладна усмивка пробяга по устните на Уил. Каква странна фантазия на въображението! Нова порода отровна змия от митовете. Е, на Грийн той прощаваше, но нямаше намерение да прости на онзи Райт, печатаря, нито на подлия Четъл, който беше събрал в книга този изблик на гняв.

И така, Уил се върна с помръкнал поглед към ръкописа на пиесата, върху която работеше. Уродливият Ричард се опитва да покори студената Ан (с пламенно сърце). По злодейство той го докарваше до Малтийския евреин, ала поетичният дар на Марлоу бе още недостижим за Уил. Е и какво от това? Той отсега си знаеше, че публиката ще погълне пиесата като чаша, изпита до дъно. Долу уродливия Глостър; Бог да пази династията на Тюдорите! И все пак ще докаже на мъртвия Грийн (чийто труп сякаш му се надсмиваше изпод земята), че той, Уилям Шекспир, е нещо повече от маймуна, гарван или тигър. А и че не е способен само да поправя пиеси, да забавлява правостоящата сган и да се препъва на сцената като бездарен непохватен актьор. Време беше да докаже, че е и поет.

Повечето от трупата „Слугите на лорд Странг” се бяха върнали в Лондон за Коледа. Алкохол, наздравици и разнежени пиянски прегръдки. Ей Богу, колко ни липсваше, Нед! А той, Алин, само се подсмихваше самодоволно и не сваляше лапи от новата си съпруга. Ами то май ще вземем да отворим „Роуз” и преди още старата година да се е изнизала. Ето, Мюли Мюлоко *(*Пиеса от Филип Хенслоу, собственик на театъра и предприемач. Б.пр.) е подходяща пиеса за начало на сезона. И след нея ще дойдат Йеронимо (С името на главния герой е била известна по онова време „Испанска трагедия” от Томас Кид. Б.пр.), Евреинът и Тит, че и Отец Бейкън, нали? Клетият Робин Грийн, пак ще го играем. Тъкмо да му направим помен. И новата пиеса на Марлоу вещае голям успех. Казва се Парижкото клане. Такова угощение от злодейства, та чак ще им се доповръща. Всички се правят на макиавелисти! Че кой беше този Макиавели и откъде е? Някакъв италиански дявол на име Николо – Стария Ник, тъй да се каже. А ей го и нашият Сценодрусец, вторачил се в пиесите, чете ли чете най-внимателно и дори не ги подкарва и с капчица испанско вино. Ти какво, бе, ей, Момче-за-всички? Гра, гра, гра. Ква е таз книга дето ѝ се блещиш? Я му я дръпни от ръцете, Нед. И ни прочети нещичко от нея, та да ни поразтушиш. Да не би нашето недорасло светейшество да не я дава, а? Не е свикнал на доброто ни протестантско пиво, ами ни се прави на някакъв папа. Хайде, Неди, не се мотай, ами чети! Ей ти го заглавието, „Сънят на праведника”, и пишело за Уил. Нищо чудно… пак старовремско и съмнително бръщолевене. Знаем си го тоя Четъл колко е читав-нечитав, като се мазни на „благородните читатели” с един епистол, правейки се на някой апостол. Няма да го бъде така, Уил, и ако искаш да си я имаш обратно, трябва да я гониш. Давай, давай около масата. Ла, ла, ла. Я го хванете, момчета, че всички да чуят. Кхъ-кхъ… Аз сам се убедих със собственото си зрение и слух в неговите добри обноски и в словото му (я па тоя!), превъзходно (туй пък що е?) и напълно по мяра на достойнствата, които той показва, че притежава (оооо, я да посмали!). Чакайте, чакайте, дайте да го издекламираме. Покачете ме ей там горе на оназ маса.

Освен това, достопочтени люде са свидетелствали

за неговата порядъчност в деловите работи,

което говори, че е честен човек,

а също така и за многостранната му дарба

в писането, разкриваща таланта му.

Аха, това трябва да е извинението. И че Уил не бил атеист, пише още там, а и колко жалко, дето покойният Робин го набедил така в предсмъртния си вик. Не, не, никъде не е казано, че Безбожникът е Уил. Кит Марлоу е безбожник и си остава такъв, та Бог да ни е на помощ. Разправят, че и Рождеството празнувал по своему и слагал куче да лежи в яслата. Тъй че нашият Уил е онзи гарван с тигрово сърце и помпозни стихове. Я го вижте, как седи там, трезв като църковна мишка и толкова тих, като да се е изпуснал в гащите. Хайде, целуни го, Джоан, яхни го, поязди го. А на всички вас тук – весела Коледа!

Януари се оказа мразовит и от устата на тълпата пред сцената се вдигаше гъста пара. Както си стояха прави, те тропаха с крака и танцуваха, за да се стоплят, блъскаха си дланите една в друга и духаха на вкочанените си пръсти. Пълнеха „Роуз” напук на студа. Алин в ролята на херцог дьо Гиз от Парижкото клане трябваше да крещи репликите си с цяло гърло, за да го чуят и кашлящите.

Сега начеват, Гиз, тез тайни мисли –

безсмъртните пожари да разгарят,

които потушава само кръв.

(Превод: Евгения Панчева. Б.пр.)

Но публиката харесваше представления, в които се нападаше религията, чуваше се шепот от ада, имаше предателства, отрова, пукаха се мехури с бича кръв. Само че  не тази пиеса, а Хари Шести се играеше веднъж към края на януари, когато една от ложите в галерията се напълни с хора с маски, притиснали кесийки с благовония към ноздрите си (чумата се връщаше, въпреки студа). Те веднага наредиха да им бъде донесен мангал и вино. Хенслоу изскочи от ложата като ужилен. Кои ли бяха тия хора? Двама благородници, един мъж в черно и двойка пажове. Но не се виждаше някой да е в ливрея. А къде им е ладията? Трябва да са доплували с някоя лодка.

Пиесата не се получи много добре. Актьорите бяха нервни и се разсейваха от кашлянето, смеха и разговорите, които се чуваха иззад спуснатите завеси на ложата. Кемп се препъна, докато изпълняваше коронната си джига. Възнаграден с рев от тълпата, той реши да повтаря това и в бъдеще: нали повечето от най-аплодираните клоунски номера са се получили по чиста случайност. А когато спектакълът свърши и от сцената беше прочетена молитвата за кралицата, Хенслоу се втурна, разтреперан и задъхан, в съблекалнята на Уил.

– Викат те – успя да изрече. – Искат да видят майстора Сценодрусец.

– Кой ме вика? Да не си правят шега с мен…

– Шега или не, искат да те видят

Уилям вдигна рамене, остави залъка си от пирога с месо, който дъвчеше (и усещаше слаба болка в единия кътник), избръска трохите от сетрето си и се запъти натам, откъдето го викаха. Тълпата се беше разотишла бързо-бързо, че времето не беше за разтакаване. Но от ложата се чуваше звън на чаши и смях. Значи странните гости се канеха да си седят на топло и да си пият виното. Той почука на вратата и възбудени гласове го поканиха да влезе. В тясната отоплена ложа се бяха разположили двама мъже по туники, обшити с пищни дантели и искрящи от камъни и сърма, а по челата им бяха избили капчици пот от близостта на огъня. Бяха свалили маските и Уилям веднага разпозна по-възрастния.

– Милорд…

– Оставете официалностите. Поне за днес. Аз съм мастър РД (Робърт Девъро, граф Есекс. Б.пр.), а това е мастър ХР или по-добре мастър РХ, ако се съобразим с изискването фамилното име да се поставя на първо място (Хенри Райътъсли, граф Саутхамптън. Б.пр.). – И Робърт Девъро му отправи разтегната от алкохола усмивка. – Донесете чаша вино на мастър Сценодрусеца.

Тогава мастър ХР или РХ се обади:

– Добре дошъл между нас.

Той беше млад, едва ли на повече години от двете момчета-пажове с късо подстригани щръкнали коси, които без да обръщат внимание на господарите, се настъпваха по пръстите на краката и се хилеха. Осемнайсет ли? Или деветнайсет? Младежът благородник имаше алени високомерно нацупени устни и много бяла кожа със златиста рядка брадичка. Нещо в очите му тутакси отблъсна Уил – някакво лукавство, нежелание да гледа открито. Ала извън всякакво съмнение беше много красив.

– С ваше позволение, господа – обади се Уил, – няма да пия сега. Стомахът ми не понася алкохола.

– Но явно понася кървища и ужасии – отбеляза Есекс.

– Не, не става дума за тази пиеса, а за другата, която възбуди интереса ни, що за човек може да е този, дето друса сцената. – Ала очите на Саутхамптън пак не срещаха точно погледа на Уил, а се стрелкаха насам-натам, сякаш следваха полета на муха. – Оназ пиеса, в която стават неща като в най-кошмарния сън. Там гдето има един черен макиавелски злодей и две момчета са опечени в тесто.

– Тит Андроник – подсказа му Уил. – Понякога е полезно, милорд, да се знаят точните имена и названия, било то на пиеса или на човек. Аз може и да разтърсвам сцени, но моите предци са разтърсвали копия.

– Аха – отбеляза пак Есекс, – значи имате войнствена кръв. А на вид сте такъв хрисим, като някой образован чиновник.

– Имам предвид само значението на името ми, милорд.

През цялото това време един смугъл мъж с вид на италианец стоеше зад Саутхамптън и студено наблюдаваше Уил, без да отмества очи от него. Очи на палач.

– Рано или късно човек оправдава името си – каза той. В гласа му се долавяше лек чуждоземски акцент.

– Все едно е дали разтърсва сцена, копие или дръжката му – намеси се Саутхамптън. – Днес имената нямат значение. Денят е толкова студен и мрачен, че не заслужава име. – И погледна неодобрително догарящия огън.

Смуглият мъж с вид на италианец продължи:

– Напълно е възможно името му Шекспир да идва от френското Жак Пер. Може да носи френска кръв. Има нещо френско в изражението му. – Той гледаше Уил хладно и изпитателно, като че беше пеперуда или нещо, което трябва да се опише, да се проучи, накрая да се улови и да се забоде върху лист хартия, но с което не беше препоръчително да се разговаря лично.

– О, нашият Флорио е побъркан на тема френски – поясни Саутхамптън с известно снизхождение. – Превел е целия онзи Монтен на английски. Дай му едно пени и начаса ще ти поднесе тирада мрачни френски мъдрости. Какво, да не би да лъжа? Хайде, почерпи ни с нещо и сега, а аз ще ти дам пенито, щом майка ми благоволи да бръкне в ковчежето си за моите джобни пари.

– La vie est un songe – зарецитира веднага Флорио. – Nous veillons dormant et veillants dormons. – През цялото време, докато говореше, той гледаше Уил право в очите, но в погледа му сякаш вече нямаше живот.

– Е, Jaque Pȇre (Поредното изопачаване на името Шекспир.като израз на пренебрежение. Б.пр.), ще ни го преведете ли? – подкани го Есекс с насмешка в премрежения си от виното поглед.

– О, милорд, Девъро е много по-старо френско име от моето, а и ваша светлост, струва ми се, съвсем скоро се завърнахте от Франция. Ваша светлост сте по-добре запознат с френските мъдрости.

Саутхамптън се изсмя с глас на момиче.

– Животът е сън – поде Флорио монотонно. – Ние бодърстваме в съня и будни сънуваме.

– Стига, стига, всички го знаем това – грубо го прекъсна Саутхамптън. – Омръзна ни твоят Монтен.

– А на него му беше омръзнал светът. Е, той вече го напусна.

– Та да се върнем към нашата пиеса за Тит – продължи Есекс, без да обръща внимание на епитафа на Флорио. – Струва ми се, че сте пропуснал да включите нещо в нея. Там липсва, например, педерастия и изнасилвания на трупове. Но всичко останало го има. Гледал съм как италианците имитират Сенека, но вие сте отишъл по-далеч. Колкото до французите, Гарние и останалите… ама нейсе, няма значение. Е, видяхме ви, какво представлявате – оплешивяващ писарушка, чиновник, нелишен от дързост. Добре, добре, заслужихте си го пенито, загдето ни забавлявахте. – А към приятеля си се обърна през смях: – Е, спечелих нашия облог и можем вече да го пуснем да се прибере в бърлогата си и да пише. Тия поети-актьори са много специална нова порода твари. – На Уил обясни: – Негова светлост мислеше, че трябва да сте някакъв грамаден гласовит грубиян като онзи Мерлин ли беше, Марлин ли, безбожника, де. Ето, днес той видя, че не сте такъв.

Уил свъси чело.

– А вие къде сте гледали таз пиеса, милорд? Ни ми е известно да е изпълнявана в двора…

– Шшшт – зашепна Есекс, – за това не се говори на висок глас. И сред вашите има шпиони. Никога не можеш да знаеш, кой ще се промъкне между вас, облечен така, че никой да не го познае. Или да застане там сред правостоящата тълпа. А може и – обърна се той многозначително към Саутхамптън, – да се окаже красивата жена на някой хубавец.

Саутхамптън се изчерви. Есекс се разсмя тихо, но от неговия смях Уил потръпна. Саутхамптън предложи:

– Време е да се връщаме в Холбърн.

Есекс се прозина и се протегна.

– Време е да ида да се изпикая някъде. – Изправи се и залитна. Беше доста пиян. – Бих изгасил тоз огън с урината си, ако не мразех звука от свистенето. – И излезе от ложата с прозявка на уста.

Уил преглътна, внезапно обзет от замайваща идея. Погледна боязливо към младия джентълмен, безгрижно отпуснат на стола, отегчен и нацупен. Събра смелост и се обърна към него:

– Милорд, мога ли да ви помоля за едно услуга?

– О, Боже мой, няма ли на този свят поне един човек, който да не иска услуга? Защо всички гледат да ме използват за нещо? И не само мъже, но и жени?

– Услугата, за която ще ви помоля, няма да струва нищо на Ваша светлост. Тя може и да донесе чест и слава на Ваша светлост. Достатъчно е само да приемете да ви посветя една поема.

– Ах, пак поема ли? Все стихове и стихове. И добра ли е тази ваша поема?

– Още не е завършена, но ще бъде забележителна. Историята на Венера и Адонис.

– О, стара работа! Няма ли никой да напише нещо ново? Е, Флорио – обърна се към него Саутхамптън, – да приемем ли или да го оставим да се нареди на дългата опашка от просители?

– Не ни вреди и да приемем – вдигна рамене Флорио. – Ако стиховете са хубави, а не са някаква пошлост.

– Аз не се боя от пошлостта, а от скуката. – И Уил погледна със съжаление този тук Адонис, безразличен към всичко, преситен от всичко, което може да му предложи неговият свят. Уил си представи, как го хваща и сваля от него всички коприни и бижута, и как го бие, докато той закрещи за пощада. Ти ще видиш, паленце, как ще нашаря с червени издутини нежната ти бледа кожа. После внезапно повиши глас: – Тя, скуката отива само при скучните умове. – Саутхамптън го погледна, изненадан. Тогава той добави с по-кротък глас: – Моля за извинение, Ваша светлост.

– Дължите ми го. Ето, аз съм обиден. – И Саутхамптън отмести от него лукавите си очи. – Не пишеше ли в тая книжка нещо за актьорско сърце в тигърска кожа, ако не греша? Непременно ни дайте тази поема, мастър Сценодрусецо! – Той щракна с пръсти към двамата подхилващи се пажове. – А сега непременно ще изпиете чаша вино, преди да си тръгнете.

ВТОРА ГЛАВА

– И вие, Уил, ще изпиете чаша вино… И ти, Уил, ще…

Той крачеше през Лондон в необичайно сухия февруари със замаяна от мечти глава и от време на време я разтърсваше, за да изцеди от нея поредния стих. И все си представяше как онази благородна уста неустоимо повтаря името му, чийто омоним звънтеше с настойчивата си повеля (Will, англ., означава воля, но и съставна частица на повелителното наклонение. Б.пр.). Нацупените устни бавно се разтварят, а зад тях лениво се движи червеният език. А колкото до поемата, Уил можеше вече да я завърши на спокойствие и с удоволствие, след като и „Роуз” заедно с другите театри на север от реката бяха затворени в деня на Сретение Господне. Това бе рожденият ден на Хамнет и Джудит, а той вече беше изпратил в Стратфорд писмо с обич и пари. В ковчежето му бяха останали досатъчно пари, с които да преживее няколко месеца на бездействие, без да има нужда да трополи – клоп-клоп – с другите актьори по каменистите пътища из провинцията на изтощителни гастроли (всяка нощ на нов сламеник, но с едни и същи бълхи, а телешкото – преварено и бирата на ханджията – прокиснала). Междувременно трупата чака, хапе пръсти, прозява се, разпалва свади, лениво репетира и всеки ден се надява чумата да отстъпи най-сетне и Тайният съвет да отмени своята сурова, но неизбежна забрана. Само Уил Кемп не преставаше да се задява с хората, защото си беше шут.

– Охо, Нед, какво е това на подмишницата ти? Гръм да ме тресне, ако не стърчи половин метър, чак до дланта ти. Ами че туй е голям бубон… – След което започваше да подскача глупаво и да подпява: – Бубо, бубо, бубооон…

Хенслоу пък беше като буреносен облак и си имаше основание. Вратата на един от бардаците му беше плътно затръшната и на нея намазаха с боя кръст по обичая отпреди Реформацията, защото дъртите брантии са си суеверни. Ох-ох-ох, и нас не ни отмина, ето, Джени се зарази и я изнесоха, стенеща, на един прозоречен капак. Ой-ой, това ни е наказанието за греховете на плътта.

– Не му е времето сега за глуми и подбив – скара се Хенслоу. – Чумата все още взима по триийсет жертви седмично. Тъй че хващайте пътя и ме оставете да си оправям бакиите.

– Ще почакаме още малко.

– Мотайте се, щом искате, ама само не идвайте при мен да ми искате пари назаем. Нямам нищо за заемане, Бог да ми е на помощ.

– А, ето го Уил, мастер Сценоместец, смили се и ми дай едно малко сребърниче. Устата ми е пресъхнала за студена глътка. Аз пък ш’ти са отплатя по мяра, с каквот’ си пожелайш.

Уилям само поклати мрачно глава, вдигнал перо над трудния стих.

– Пари на заем аз не взимам, затова и не трябва да давам. Освен, може би с лихва– пошегува се той. – Да речем, крона на фунт и фунт плът за неустойка.

– Ти си един мръсен евреин.

– О, съвсем чист евреин – засмя се Уил. – Виж, прясно измит съм цял целеничък.

– Охо, в чие ли легло е гостувал?

Само че той не беше гостувал в ничие легло, съвсем никакво легло. Приключил беше с жените. Жените само те отклоняват от пътя. А той трябва да продължи към целта си. Затова сега продължи със стиха:

Когато вдигне заек твойто куче,

го гледай как, кожух да отърве,

той кривва настрани, върти и суче,

надбягва се със всички ветрове

и в заешки пролуки все се вре,

та пътя му врагът да не съзре.

(”Венера и Адонис”, превод Евгения Панчева. Б.пр.)

Това му навя спомени за младежките години в Стратфорд. Само че сега не беше просто игра, детско бръщолевене с думи, нанизани като лъскави камъчета върху нишките на стария мит по модела на красивата и сложна плетка на Метаморфози на Сцила от Лодж (Томас Лодж (1558-1625), поет, драматург и лекар; Шекспир е бил повлиян от него. Б.пр.), нито подражание на стихията от лирически произволия в незавършената поема на Марлоу, Херо и Леандър. В неговата собствена поема героят събира в едно поет от село, попаднал на луда за любов по-зряла жена, и един изнежен като идол млад английски благородник, на когото всички досаждат с увещания да се откаже от волния живот и да се задоми (ожени се; твой дълг е да оставиш наследници; я виж как плаче за любовта ти красивата и нежна девойка, лейди Елизабет). Двамата мъже, без дрехите и титлите, се сливаха в един в тоз образ. За момент Уилям хладно прозря, че ако ще има любов, то по-добре тя да носи и някаква облага. Стига е страдал.

Последните редове на поемата излязоха изпод перото му в началото на април. И той направо се разтрепера: обзе го безнадеждност, но и облекчение, ама и страх. Прочете от начало до край творбата си и така се възмути на своята бездарност, че му идеше да накъса листата на парченца, които да хвърли право в реката (лебедите щяха да ги помислят за храна и да се скупчат). Но щом се успокои, си помисли: „Може и да не е много добра, но не е по-лоша от онова, което пишат другите. Няма да си пропилявам живота, я, докато копнея да овладея майсторството на едного или мъдростта на другиго. Щом не ме бива, не ме бива и това е; ще се смиря и ще се върна към занаята си да обличам хорските пет пръста.” И той продължи да обикаля улиците, докато съчиняваше посвещението си до високопоставения благородник. Видя му се по-трудно и от поема дори.

Не зная дали не бих Ви обидил… В Лондон вече настъпваше пролетта, по вратите все още имаше груби кръстове, но вятърът донасяше уханието на трева и звъна на камбанки по шиите на овни. Продавачи на цветя и пайове се надвикваха…. посвещавайки Ви своите недодялани стихове… От една бръснарница се чуха струните на лютня и после някой тихо поде сладостно-тъжна песен…. и дали светът няма да ме осъди, че съм избрал толкова здрава подпора… По Темза се носеха осакатените тела на осъдените на три прилива (Приковани към брега, клетниците били оставяни на „милостта” на речните води. Б.пр.)….. за такъв лек товар… От ноктите на летяща каня (Граблива птица, с чиито гнезда от дрипи и смет били осеяни дърветата на Лондон, на който тези хвъркати хищници се явявали естествени чистачи. В този превод по-често е наричана сокол. Б.пр.) изпадна къс човешка плът…. Само ако Ваша светлост изглежда доволен, ще смятам, че съм високо оценен,… В осаждена кръчма ехтяха пошли пиянски напеви…. и давам клетва да упатребя всеки свой свободен час,….Джебчии се прокрадваха между зазяпани селяци, гостуващи в града…. за да Ви отдам почит с един по-сериозен труд… От тясна странична уличка се подаде лукаво ухилено куцо хлапе, понесло нанякъде свинска глава…. Но ако първородният син на моето въображение се окаже уродлив,…Двама монаси наперено отминаха с шумен смях…. ще съжалявам, че той е имал тъй благороден кръстник… Продавач на риба носеше кошница, от която вонеше на развалена херинга… и нивга вече няма да засявам такава пустош… Претоварена талига се наклони на един завой и дървата се разцепиха върху камъка… от боязън, че тя ще ми роди тъй лоша жътва… Слънцето внезапно разкри величието си и озари белите кули… Оставям го на достопочтеното Ви внимание,… Мършаво момиченце в дрипи просеше и хленчеше…. а Ваша светлост – на сърдечното Ви задоволство,… Стар едноок войник се беше прислонил под тъмен свод и дъвчеше комат с беззъба уста…. желаейки Ви то винаги да се отзовава както на Вашите собствени въжделения,…Отсечени глави над портата Темпъл Бар*(*Един от входовете на Лондон. – Б.пр.)…. така и на пълните с надежди очаквания на света…Някъде далеч свиреше духов оркестър от корнети и тромбони….. Покорен слуга на Ваша светлост… Един впрегнат кон изпърдя…УИЛЯМ ШЕКСПИР. (Текстът на Посвещението в курсив е преведен от Евгения Панчева. Б.пр.)

– Ето че пак в Стратфорд е завършена тази книга – установи Дик Фийлд. Запазил леко провлачения си уоруикски говор, стратфордчанинът стоеше в печатницата, сериозен и внушителен в работната си престилка, а по месестите му бузи беше размазано мастило. На пресата работеше и си подсвиркваше един помощник, а на масата в ъгъла младо момче се обучаваше да подвързва. На Фийлд му беше провървяло. Беше се оженил за вдовицата на майстора си, французина Томас Вотролие и беше поел доходния му занаят. Но със собствени умения си беше заслужил успеха. Например Бесният Орландо в превод на английски (май е заслуга на Харингтън, нали?) (Джон Харингтън (1560-1612) автор и преводач, кръщелник на кралица Елизабет І, участвал в конна рота под командването на херцог Саутхамптън. Прочул се с изобретяването в 1590 г. на първата тоалетна с водно измиване, наречена евфемистично Аякс. В тази книга отходното място често се споменава с жаргонни вариации на това име. Б.пр.) беше станала прекрасна книга, истинско удоволствие да я разлистиш. Уил постъпи много добре, като донесе поемата си тук, и то не от местен патриотизъм или защото с Фийлд бяха земляци. Той почтително пое томчето от ръцете на печатаря и го разгърна с подобаваща смесица от гордост, смирение, учудване и страх, докато вдъхваше прясното мастило по новата хартия, от което главата му леко се замая. Книга, негова книга. Вече нямаше никакво съмнение: набраният и отпечатан текст беше съвсем различно нещо от онези топли и опипвани ръкописни листа, надраскани с поправки, обичани и ненавиждани, по които всеки ред беше с характер (та нали почеркът е нещо лично, част самия пишещ). И ето я, неговата Венера и Адонис е пусната вече като хляб по водата, посветена НА НЕГОВА СВЕТЛОСТ ХЕНРИ РАЙЪТЪСЛИ, граф Саутхамптън и барон Тичфийлд… Връщане назад нямаше: корабът бе отплавал. Тази книга съществуваше вече самостоятелно и трябваше да поеме по своя път в свят, безразличен като морето, без да познава или да се интересува от автора си, неумолима, и никой актьор не бе в състояние да я възхвали със своята музика, нито да я бламира със слаба памет или лош акцент, защото тогава цялата вина би паднала върху него. Тъй че Уил се изправяше сега гол-голеничък пред читателите си и главно пред един-единствен много специален читател.

– Така е – съгласи се той. – И поетът и печатарят от Стратфорд. Ще покажем на Лондон, на какво са способни стратфордчани.

Фийлд се покашля.

– Говори се, че си напуснал Стратфорд завинаги. Чух да разправят на погребението на баща ми. А твоя баща срещнах в кметството и ми каза,че си обещал да се прибираш два пъти в годината.

– Човек трябва да работи там, където има работа. Нямам време за почивки. Нали изпращам пари в къщи.

– Да, да, казаха ми. – Той пак се покашля. – Значи не мислиш да купуваш къща в Лондон?

– Като дойде да си купувам къща, тя ще е в Стратфорд. Лондон е място за работа. Ще имам достатъчно време да седя край огъня и да разправям приказки на децата си – отвърна Уил доста рязко.

– Извини ме – смути се Фийлд. – Не е моя работа, естествено. Е, дано да ти върви във всичко. И успех на твоята книга.

– Тази книга е и твоя – засмя се Уил. – Дори съдържанието да е глупаво, книгата ще е забележителна.

И така, творбата му е издадена и заплува нататък по водите на живота. Тя предизвика истински екстаз сред отбраната младеж. Допадаше точно на вкусовете им – доста дръзко откровена, но и умело отбягваща пошлостта, а словото ѝ се лееше медноструйно и изящно, без да е сладникаво. Уил седеше в една кръчма в компанията на вечно недоволния Хенслоу и слушаше, как вежливо шепнат зад гърба му, че това е любезният мастър Шекспир. О, какво изтънчено красноречие, какви сладкословия и остроумни кончети! А през цялото време той всъщност очакваше да узнае мнението на един определен читател. Книгата излезе на 18 април, дойде май, а до него още не бе стигнало нищо.

– Няма смисъл да чакаме повече – каза му един ден Алин.

– Да чакаме ли? Какво да чакаме?

– По-спокойно. Тихо. Ти съвсем забрави за работата ни. Та кога ще завършиш Ричард?

– Ричард ли? О, Ричард. Е, Ричард може да почака.

– Ама ние не можем да чакаме. „Роуз” няма да отвори тази година. Имаме разрешение от Тайния съвет да играем където и да е, но на не по-малко от десет километра извън Лондон. Това е, за да сме във форма, като дойде време да се явим пред кралицата през зимата. – И с не особено сполучливо преправен глас като на някакъв орач, той продължи: – Хей, селяк, туй не са няк’ви скитащи прошляци, а високодлъжностни кралски служители. И ний покорно ще вървим да им се поклоним. – А със своя си глас продължи: – Нашата трупа е малка: Уил Кемп и Джордж Брайън, комикът-акробат Том Поуп и Джак Хеминджис. Няма да се товарим с много багаж. Стягаш ли своя?

– Не, не, аз трябва да остана тук.

– Добре тогава, да си устроим поне една вечер с хубаво пиене преди да се разделим.

Но ето че един ден, в който се разнесоха лоши новини, той бе навестен от гост. Тревожни слухове бяха плъзнали между памфлетистите и някои бедни драматурзи. Тайният съвет започнал преследване на еретици и изпратил хора, наречени комисари, да претърсват свърталищата на писатели, за които се смятало, че съчиняват по поръчка текстове, подбуждащи към непокорство. В жилището на Томас Кид (нима той не беше боготворен след неговата Испанска трагедия?) намерили улики, написани черно на бяло: опасни слова, отричащи божествената същност на Исус Христос. В пристъп на страх, плувнал в пот, Кид казал, че Марлоу ги бил написал. В крайна сметка Марлоу беше обречен, както вероятно са обречени и други, прехранващи се със словото. Най-добре да изгорим всичко – и чернови, и бележки, и писма. Защото могат да изопачат каквото си пожелаят и да го заклеймят като ерес или държавна измяна. Кид е вече затворен в Брайдуел; говори се, че го изтезавали, счупили му шест пръста, докато той се потял и крещял. И в жилището на Уил пристигна човек в черно. Уил не го разпозна веднага и се приготви за разпит (каква ли ерес може да се крие във Венера и Адонис?). Едва тогава си спомни онзи януарски ден в галерията на „Роуз”. Този мъж, който тогава го гледаше така строго и студено, се казваше Флорио, изискан италианец, преводач на Монтен. Той пръв заговори:

– Може ли да седна?

– Тук имам малко вино. Ако обичате…?

Флорио махна с ръка, отказа.

– Прочетох книгата ви преди него – започна той направо. – Твърде сладникава е за моя вкус, като много сладко вино. – Погледна с леко отвращение поднесената му бутилка вино. – Отначало той не искаше за нищо на света да я чете. Докато една ранна сутрин, на разсъмване, милорд Есекс се втурна да хвали на висок глас достойнствата ѝ, за да го убеди, че тя оказва чест на него, а не на вас. Милорд Есекс може да му въздейства за всичко. И ето, най-сетне той я прочете. – Флорио замълча и продължи да седи в полумрака.

– И… – преглътна с мъка Уил, – какво каза той?

– О, той изпадна във възторг – отвърна Флорио без никакъв възторг в гласа. – Изпрати ме да ви заведа при него незабавно. По-точно аз сам предложих да дойда. Той искаше да изпрати само кочиаша си и лакей с писмо. Аз поисках да дойда, за да поговоря с вас.

Недоумение свъси лицето на Уил.

– Виждам изненадата ви. Мислите си, че съм просто слуга, секретар и донякъде довереник, но все пак нищо повече от наемник. От една страна това е вярно, но от друга не е. – Той преметна единия си строен крак в черно върху другия. – По рождение съм италианец. Чужденец, дошъл от друга страна. По тази причина, може би, виждам и англичаните с други очи. Много съм пътешествал, но никъде не съм срещал аристократи като вашите. Имам чувството, че Бог ги е създал различни, сякаш за собствено удоволствие. – Уил се намести на стола си, за да изслуша проповедта. – Ако вашите благородници се забавляват с чистокръвни коне, то Господ със сигурност се забавлява с хора като моя господар. Богатство, красота и знатно потекло, а и известно образование, колкото му е необходимо, към него добавете пъргав ум, готов да трепне, кат съвършен жребец, що стряска се от птичите пера или само от муха…

– Сега повярвах, че сте чели моята поема – засмя се Уил.

– Запомних стиховете ви за коня. Значи ще разберете, какво имам предвид с този образ. Щом познавате конете, ще схванете, какво ви казвам за моя господар. По природа той е огън, въздух и вода. Способен е да обижда и сам да се обижда. Ако му станете приятел…

– Не смея и да се надявам – заекна Уил. – Кой съм аз, че да моля за такава…

– Вие сте поет – спокойно го прекъсна Флорио. – И във вас има нещо от коня, макар да сте само един скромен човек от село.

– Стратфорд е град, макар и малък.

– Град ли е? Добре, нека да е град. Това не е чак толкова съществено за нас. Важното е да се знае, че аз няма да допусна той да бъде обиден. Милорд Есекс е твърде амбициозен като войник и като придворен, за да му нанесе голяма обида. Още на нашата първа среща познах по очите ви, какво можете да му причините.

– Това е несъстоятелно – смутено се усмихна Уил. – Да не мислите, че аз по-трудно се обиждам? Той има всичко – власт, красота, младост. А аз, както сам казахте, съм човек от село.

– От град.

– Щом вашият господар ме е призовал, трябва да отида и то с радост и смирение. Ала аз знам колко непостоянни могат да бъдат силните на деня.

– Нека да ви разкажа за милорд – започна Флорио, но изведнъж сякаш осъзна думите на Уил и продължи разпалено: – Да, да, сигурно знаете за непостоянството от приказките. Само че неговият баща не се отказа от вярата си и изстрада постоянството си в Тауър. Аз също бях католик преди да прочета маестро Монтен и да си задам въпроса „Какво знам аз?” Баща му умря млад и моят господар, едва осемгодишен, бе взет под опеката на короната и бе предаден на грижите на милорд Бъргли, който още е негов опекун. Но, подобно на коня, моят господар хвърля къчове, щом усети, че го командват. Неговата майка и дядо му, както и милорд Бъргли настойчиво го карат да се ожени. Щом той толкова желае да последва милорд Есекс в битки, ако бъде убит, няма да е оставил наследник и славният му род ще умре. Има дори невяста, която го чака, а тя е внучката на милорд Бъргли – с онази привидно хладна английска красота, която крие истински огън в душата. Той не иска и да знае за нея. Не иска да знае и за никоя друга жена. Струва ми се, че вашата поема може да го нарани.

– Откъде накъде, та това е просто един древногръцки мит.

– О, та той вече си въобразява, че е Адонис. Поетите имат по-силна власт, отколкото предполагат. Според мен – продължи Флорио по-бавно, – той трябва да се ожени. Не само заради рода си, а и заради самия себе си. В двора има грях и поквара и похотливи ръце се протягат да се доберат до неговата красота. Мисля, че ви бихте могъл по-успешно от който и да е друг човек да го склоните да помисли за брак.

– Е, хайде, хайде – засмя се по-широко Уил, – щом неговата родна майка не може….

– Майка му му говори за полза и за дълг. Вие бихте могли да му говорите за същото, но с вас то би звучало по-различно. С алхимията на поезията и в ползата и в дълга може да се намери нещо порочно, а порокът привлича младите мъже.Той си представя, че е Адонис и се любува на себе си като Нарцис. Вие можете да му свирите на тази струна.

– Искате да кажете, че трябва да му съчиня стихове върху темата за брака?

– Това може да бъде поръчка. Майка му ще е доволна щедро да ви се отплати. – Тогава Флорио се изправи. – Трябва вече да ви водя. Той е много нетърпелив. Ще оценя като услуга, ако не споменавате нищо за нашия разговор тук. Задължението на секретаря е да пише писма.

– Доколкото разбирам – пое си дълбоко дъх Уил, – той е харесал поемата.

– О, тя го изпълни с неописуем възторг, както се казва. И както се казва, той е направо замаян от красноречието и остроумията в нея. И всичко това се случи само за една майска утрин.

Не се ли долавяше повей на упадък и лека отсянка на поквара в маниера, с който младежът го приветства в дома си? Уил се зае да отмахва един по един пищните пластове, които обгръщаха този скъпоценен камък до самото сърце на величествената къща. Същински гост от провинцията, Уил гледаше, онемял и зинал, пищните завеси от коприна и брокат, тапетите със сцени от Овидий, килимите, в които краката му потъваха като в сняг. С иронична усмивка и мрачен поглед Флорио предаде неошлайфания поет на домашната прислуга в цялата ѝ йерархия (златни ланци, бляскави ливреи, а най-отгоре – абаносов жезъл с копринени пискюли), която го отведе през всички етапи на церемонията до огромна спалня. Уил бе едновременно поразен от нейното великолепие, но и озадачен от нещо познато в нея. Спомни си онова видение в момчешките си години и златната богиня с умолително протегнати ръце. Но тук нямаше богиня; предчувствието се бе оказало измамно. На златното легло, което сякаш плуваше като кораб по килим с тритони и нереиди, се бе излегнал върху сатенени възглавници младият УХ. Почиваше си, че много уморителни му бяха тези дни. Щом видя Уил, се обърна към него така:

– Влизай! Влизай по-бързо! Нямам думи, ти ме лиши от тях.

(„Ти”: той каза „ти”.)

– Милорд, смирено моля…

– Никакво смирение, нищо смирено повече. Ела, седни тук до мен. Бъди горд, но ми позволи аз да се гордея повече. Имам поет за приятел.

– Скъпи милорд…

ТРЕТА ГЛАВА

– Скъпи милорд…

– Зови ме само по име.

– Не ми подобава да…

– Тук решавам аз какво подобава и на кого. И ще кажа, че не подобава да се мотаеш наоколо с това опулено лице в такъв прекрасен юнски ден. Взех си поет, за да ме весели, а не да ми напомня за смъртта.

Уил му отправи поглед, пълен с обич и огорчение. Смъртта на един поет не означаваше нищо за този аристократ, който не знаеше да цени нито поетите, нито парите си. (Я плати ти тази сметка, Уил, че похарчих всичко, каквото носех. – Но, милорд, едва ли има достатъчно пари в кесията ми. – О, да, забравих, че си просто един бедняк, който гризе сухи корички и пише сонети, за да съществува.)

– Не мога да сдържа огорчението си, милорд (Хари, исках да кажа), като научавам, че мой приятел е бил пронизан със собствената му кама и умрял в жестоки мъки. Представете си, собствената му кама влязла право в окото му. Така пищял, че в цял Детфорт*(*Район в Югозападен Лондон на десния бряг на Темза. Б.пр.) го чували. Агонията на страдащия Христос едва ли е била по-страшна.

Далеч от реалния живот в кръчмите, в театите и сред въшките, Уил тънеше в сатенени дипли и сладостни благовония, та вестите го застигнаха по-късно. Беше чул, че набожните ликували за смъртта на Антихриста, после съдебният лекар мърморел, че Фрайзър е убил Марлоу в самозащита, и за да спаси своя живот, докато най-сетне сам сглоби ужасната сцена в кръчмата на Детфорд Странд, където Фрайзър, Скиърс и Поули лъжели и се хилели, докато поетът внезапно пламнал от гняв, блеснала кама, блеснала и ръката на противника, която грабнала камата, и тогава… В главата му остана да ечи стенанието на прокълнатия Фауст: Виж, виж кръвта Христова по небесния свод.

– Приятел или не, вече можеш да ликуваш, че нямаш равен – заключи негова светлост, мистър РХ или Хари. – Сега аз имам поет, който е единствен. – Понякога не му липсваше проницателност на този иначе все нацупен млад хубавец. – За такава слава си заслужава и от приятел да се лишиш.

Ние не бяхме много близки приятели. Но нямаше равен нему поет.

Това беше самата истина. Но Марлоу беше негов предшественик и грееше като нова планета на небосклона на английската поезия, дори когато бе принуден ежедневно да се явява пред Тайния съвет да го разпитват за душите в центъра на полюса световен, все едно дали Господ или дяволът ще надделее (ти ли си писал това?), а остави шедьовъра си незавършен.

– Драго ми е да чуя, че не сте били близки. Това забива още един пирон в ковчега на онзи негов покровител, тютюневия човек. Сър Уолтър Стинк (От stink – воня – обиден прякор на сър Уолтър Рали, пътешественик, поет, историк и придворен, който въвел в Англия тютюнопушенето след една своя експедиция в Америка. Б.пр.) Имам непоносимост към този празноглавец с неговите браунисти (Последователи на Робърт Браун, чиято пуританска секта се бори около 1580 г. за разделянето на църквата от държавата. Един от персонажите в „Дванайсета нощ” изразява същото неодобрение към подобна ерес. Б.пр.) ли, атеисти ли, ама дето и женичките в двореца не са им безразлични. Непремено напиши пиеса, в която да осмееш и него и целия му магьоснически кръжец.

Какво ли е породило такава враждебност? Да не би Есекс да е впръскал отрова? Ах, все интриги, недомлъвки и подмолни заговори. Относно Нощното училище обаче, Уил си имаше собствено мнение. Ала сега започваше свой нов живот, дошло бе време на пост-марлоуизъм (май добре го измисли), време за любов, за издигане в обществото и за поезия.

– Ето, нося тук един нов сонет – съобщи Уил, вече усмихнат. Измъкна го от пазвата си, с едва изсъхнало черно мастило, което така уверено бе следвало ръката му по листа. (…Род славен ми е твоята прегръдка, имане ми е тя, костюм богат, сокол, жребец и тънконога хрътка, и аз най-горд съм с теб на този свят. (Всички откъси от сонетите са в превод на Евгения Панчева. Б.пр.) Дали не прибързваше твърде с това недвусмислено възпяване на любовта, след едва няколко седмици приятелство? Но мистър РХ, Хари, пръв бе заговорил за това.)

– О, сега нямам време да чета сонети – сприхаво отсече Хари. – Още не съм успял да прочета и предишните. Остави ги в онова там ковчеже.

Ковчежето беше от резбовано камфорово дърво и от него лъхна хлад и екзотични аромати. Донесъл го, беше му обяснил Хари, един морски капитан, който бил влюбен в него, но вече бил отхвърлен. Като забеляза там и други стихове освен своите, Уил бе обзет от ревност, но видя първия си сонет: Със женски лик, творен от естеството… Красотата му наистина беше като на жена, ала отсъствието на женско тяло под нея му носеше томителна наслада. Прибързва ли? Та той нямаше чак толкова много време. Уил остаряваше, скоро щеше да стане на трийсет.

………………………………………………………………………………….

– В сонетите ти все по-упорито се настоява за женитба. Ох, само за женене чувам и от майка си, и от дядо си, че и от настойника си, който дори ми бил приготвил невеста.А сега и ти им пригласяш. Моят приятел и мой поет участва в конспирацията. – Той пренебрежително захвърли сонета върху масата. Листът потрепера от свежия есенен ветрец, повял през полуотворените крила на прозореца, вдигна се, полетя и кацна леко на килима върху избродираните със зелено дриади и фавни. Уил се засмя и се взря с вече късогледите си очи в обърнатите редове:

Плод искаме от всяка дивна твар, та хубостта слана да не попари…

Надяваше се, че изпълнява възможно най-деликатно и дискретно задачата, възложена му от ловко действащия италианец срещу известно възнаграждение. В края на краищата той не беше аристократ с имения и слуги и трябваше да изкарва пари. Нейна светлост, привлекателната за възрастта си графиня на не повече от четирийсет, бе стиснала до болка ръката му със своите дълги пръсти, втвърдени от многото пръстени. Благодаря ви, скъпи приятелю, от сърце ви благодаря. Значи трябва божествената песен на Аполон да зазвучи след полезните съвети на Меркурий (Обърнат смисъл на двустишие в „Напразните усилия на любовта”, т.е.високото изкуство да служи на баналния живот. Б.пр.). И той поде внимателно:

– Истинският приятел трябва да говори, каквото е на сърцето му, още повече ако е поет. Страх ме е, какво може да загубим. Ако се случи да умра сега, поне имам син. Името Шекспир няма да изчезне – заяви той уверено. Но щом продължи, усети онова познато му от актьорския живот чувство на вина и отвращение от себе си: плащаха му загдето увещаваше с красноречие. Безпомощно осъзна, че думите са създадени, за да скриват истината. В началото бе словото и словото бе у Бащата на лъжата (По Иоан 1:1, 8:44. Б.пр.) – Но кой съм аз? Никой, който няма нищо. – И той протегна напред длани, за да покаже, че са празни. – А за теб се боя от толкова много неща: да не намериш смъртта си на бойното поле или дори на улицата. Само през последната седмица чумата е отнесла над хиляда… И какво ще остане, ако теб те няма? Няколко несполучливи портрета, един-два сонета. Всички едногласно те умоляваме да продължиш плътта и кръвта на рода си.

– Да, да, семейството над всичко. Все старата песен. – В гласа му имаше раздразнение. – Фамилията Райътъсли преди името Хари. Мистър РХ.

– Няма нищо лошо в брака. Това е обичаен житейски акт, който мъжът предприема, за да съхрани рода си. И пак може да е свободен, както преди.

– Ти свободен ли си? Ако един мъж има нужда да избяга от жена си в друг град, не разбирам, как може да се чувства свободен. А в пиесите си мечтаеш за укротяване на опърничавите.

Охо, каза си на ум Уил, аз все го подценявам този magister artium per gratiam (Лат.: магистър на изкуствата по благоволение. Б.пр.) още на петнайсетгодишна възраст, а с похвала и от самата кралица за неговия ум и красота. Точно тази негова красота смущаваше. Явно мисълта за кралицата беше осенила умовете и на двамата едновременно, защото сега заговори Хари:

– Колкото до вайкането в един глас за наследство и стари родове, кралицата дава добър пример.

– Кралицата все пак е жена.

– Не е там въпросът… Ако е съдено родът на Тюдорите да бъде прекъснат, нека и този на Райътъсли го последва в небитието.

Уил посрещна с усмивка тежките думи, изречени от нацупената момичешка уста. Отвърна шеговито:

– Е, не е наша работа да се тревожим за наследството на властта. Има кой да се грижи за това. – И като пристъпи до отворения прозорец уж колкото да погледне безгрижно навън, той изсвири с уста един-два такта от популярна балада. Хари я знаеше: „Красавецът Робин ми е най-мил.”

– Ставаш твърде фамилиарен.

Уил се обърна, изненадан.

– Загдето си подсвирвам ли? Не бива ли да свиря с уста?

– Не е само подсвиркването. Цялото ти държание е станало фамилиарно.

– Ваша светлост ме насърчава в това. Смирено моля за извинение, милорд. – Изрече го предвзето и завърши със смешен подигравателен поклон. Разсмиваше го Хари, когато изведнъж започваше да капризничи и да се сърди като девойка в неразположение. – Мой скъпи милорд – добави накрая Уил.

На свой ред Хари се засмя широко:

– Добре тогава, щом аз съм твоят скъп милорд, да видим колко дълбоко можеш да ми се поклониш и подчиниш. Първо вдигни сонета си от там, където падна. – Настроенията му бързо се сменяха.

– Вятърът го духна, нека вятърът да го вдигне.

– О, ама аз не мога да заповядвам на вятъра.

– Нито пък аз, милорд.

– Обаче аз мога на други. И ако не ми се подчиниш, ще заповядам да те отведат в подземието да живееш с жаби, змии и скорпиони.

– Живял съм и с по-лошо.

– Добре. Тогава ще бъдеш бит с камшик. Лично аз ще налагам с камшик античните ти рамене. Най-напред ще се разкъсам дрехата ти, после ще се разцепя кожата ти и тогава ще бликне кръв. Късове кожа, плат и плът ще се слеят в едно. – Ето, дори в играта проявяваше склонността към жестокост на своето потекло. Имаше власт да причинява болка на другите и с готовност щеше да я използва.

– О, о, о, пощадете ме! – учуди се Уил сам на себе си, как не се бе познавал такъв след толкова много години. Приятел и любовник, той изведнъж се видя и в ролята на баща, понесъл на своите рамене доста по-голям товар от тежестта на десет години разлика във възрастта. Въвлечен в играта, той се смъкна шумно на килима и коленичи с ох и ах за пукащите стави. Хари се озова до него за миг и настъпи сонета с изящния си крак в изящна обувка от ярешка кожа. Така Уил мерна последните два реда: Жали света, о, лакомнико млад, и с рожбите му не засищай глад. Изведнъж той протегна ръце и плътно обгърна стройните прасци на момчето. Някъде отгоре се разнесе писъкът на Хари. Тогава Уил го дръпна и той падна меко на дебелата зелена избродирана наслада, като не успя да запази равновесие с разперените си ръце, но се смееше, докато се задъха. – Падна ли ми сега, а? – престорено му се закани Уил. Започнаха да се борят, но ръцете на занаятчията бяха по-силни.

– Повече никакви сонети за женитби – едва си поемаше дъх Хари.

– О, не, нито един повече – закле се обиграният в лъжи.

Ала не можеше да държи предишния си живот съвсем настрани от новия.

Когато лед блести навън….

и цепи Том за огън пън,….

тогаз долита от леса

на кукумявката гласа:

уху,

туит, уху – приятен звук,

щом Джоан и пивото са тук.

(„Напразните усилия на любовта”, превод на Валери Петров.-Б.пр.)

Карол Давид е родена в Монреал през 1954 г. в семейството на преселници от Италия. Поетеса, романистка, авторка на кратки разкази, преподавателка по литература. Със своето творчество се утвърждава като една от водещите фигури на съвременната литература на Квебек. „Импала“, построен като модните след войната фоторомани, е първият ѝ роман, излязъл в Монреал през 1994 г. У нас книгата е издадена с подкрепата на Канадския съвет за изкуствата.
Преводачът Красимир Кавалджиев е роден през 1969 г. Завършва френска филология в Софийския университет и следдипломна специализация в Париж. Превеждал е на български произведения от Албер Камю, Ромен Гари, Патрик Модиано, Морис Метерлинк, Жорж Батай, Юлия Кръстева и др. Носител на Специалната награда на СПБ (2016) за превода си на френски език на „Дилетант“ от Чавдар Мутафов.

Героинята и повествователка на романа „Импала“, публикуван на български език от издателство “Панорама”, Луиза, е отгледана от леля си Анджелина, след като майка ѝ е осъдена вместо баща ѝ за извършено от него убийство. Израснала без родители, един ден Луиза научава, че майка ѝ е в затвора, и започва да ѝ ходи на свиждане, за да открие колко са чужди една на друга. Не след дълго майката се самоубива и всяка година бащата под нова самоличност полага по една роза на гроба ѝ. Веднъж Луиза го издебва и се запознава с него. Това преоткриване на бащата, който винаги е бил една химера, не може да не доведе до трагичен край.
Заглавието на романа е заимствано от марката на колата, която майката на повествователката е карала в нейното детство – шевролет „Импала“, кръстен на вид пъргава африканска антилопа.
В тук поместения откъс от началото на романа, любезно предоставен от издателство “Панорама”, повествователката научава за самоубийството на майка си Кони в затвора.
Благодарим на издателството и на преводача!

КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА

Превод от френски Красимир Кавалджиев

За да те обичам, излъгах.
Тони Масарели

ПЪРВА ЧАСТ

1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР

Не знам вече къде започва и къде свършва тази история. Дали посред нощ, или призори? Как съм заспала? С помощта на алкохол или на сънотворни? Помня само онова телефонно обаждане. Позвъняване, от което ти се обръща сърцето. Питаш се кой си, откога съществуваш, с кого живееш. Струва ти се, че сънуваш, и тогава забелязваш, че смъртта е близо. Преди онази дата никакъв знак не е стигал до теб. После се събуждаш, обличаш тениска, палиш лампите, вдигаш щорите, за да видиш дали светът диша. Светът спи, светът спи, свит на кълбо като куче. Бързо се свива, превръща се в топка в стомаха ти, хваща те за гърлото и повече не те пуска. Просва те на пода и те нокаутира.
Гласът идваше отдалеч – спокоен, улегнал. В него нямаше никаква утешителна нотка, никакво съчувствие.
Съобщаваше за смъртта с неутрален тон, изреждаше числа, думи, задаваше въпроси, на които не бях в състояние да отговоря.
Гласът говореше като новините по телевизията в осемнайсет часа, даваше много информация: дати, имена, места.
Изведнъж каза: „Майка Ви умря. Намерихме я обесена“. Лицето в другия край на линията затвори слушалката без предупреждение. Тогава кръвта потече, разля се по цялата стая, аз вече не помръдвах. Детски кошмар. Река от кръв, която влачи отпадъци с приглушен тътен. Кошмарът се изразяваше само в усещания. Нямаше сцени, нито предмети, само овладян прилив, който отмерваше времето. Трябваше тялото ми да се слее с този маелстрьом, да се превърне в това отвратително нещо.
Бях изгубила понятие за време. Нощта вече непрекъснато ми нанасяше рани, изобщо не ми прощаваше – хващаше ме отново и отново, без да ми остави време да си поема дъх. Светът бе в дробовете ми, топката обитаваше гърлото ми – качваше се, слизаше, настаняваше се в гласните ми струни, режеше ги. Устата ми изплюваше света, избълваше го.
Представях си как са я намерили в общата баня – обесена на душа, с люлеещи се във въздуха крака, как са я откачили. Имала е син белег около шията. Точно преди да сложи край на живота си, опитала да ми позвъни, докато съм спала, за да ми поиска прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живеех до пазара. Рано сутринта камионите сновяха напред-назад, разтоварваха стоката си по сергиите. Сигурно ми се е обадила точно в този момент. Викът ѝ е бил заглушен от виковете на продавачите. Бе се превърнал чисто и просто в хлип, неспособен да прекоси пространството и да ме застигне в моята нощ. Сигурно се е изгубил някъде към булевард „Сен Лоран“ сред други призраци.
В лявата си ръка стискала талисман, който ми бе предаден заедно с личните ѝ вещи. Така изгубих тази, която едва бях намерила след дългогодишно търсене, блуждаене и фрустрация. Кони Ферагамо, майка ми, отново изоставяше дъщеря си. В нощта, в която научих за смъртта ѝ, помислих, че аз също умирам, отнесена от гълчавата на гласовете, от мрака и от душите, които ме умоляваха да ги изслушам за последен път, за да почиват в мир. Много ми се искаше да ѝ простя каквото ми бе сторила, само че не веднага.
Тайландски майки тласкат децата си към проституция, други ги пребиват до смърт; в Бразилия някои са принудени да ги изоставят на улицата. Ескадроните на смъртта се заемат с тяхното ликвидиране. Майка ми замина, без нищо да поиска или да обещае, подчинена на нещо по-силно от нея.
Когато отворих очи, беше нощ. Друга нощ. В другата стая Джони Карсън интервюираше Стиви Уондър. Анджелина, моят ангел хранител, ме наглеждаше през рекламните паузи. Попиваше потта от челото ми, говореше ми нежно. Спах така няколко дни поред, а може би седмици. Времето вече нямаше значение. Вестниците и списанията се трупаха на нощното шкафче. Връщах се от друг свят. Постепенно започнах да ставам, за да се храня, да се мия и да върша дребните всекидневни задължения. Никога повече не говорихме за телефонното обаждане, нито за майка ми.

2
ВЪЗНЕСЕНИЕ

От дните и седмиците, които прекарах на легло, помня гласовете, които стигаха до мен през мрака. Невинаги успявах да ги идентифицирам, те често се пръкваха от нищото – безтелесни, подвижни, измъчени. Днес им придавам форма, оставям ги да ми говорят, да ме обземат, рисувам фреска от звуци. Сега всеки глас има лице и тяло. Отговарям на Кони, чувам я съвсем ясно. Към гласа ѝ се присъединяват и други гласове, които никога по-рано не бях чувала. Така възтържествувахме над смъртта.
От няколко дни Кони се явява в сънищата ми преобразена. Още има син белег на врата, но той ѝ стои като огърлица. Сама е, наистина, ала самотата вече не ѝ тежи както преди. Помня онзи празник през август, Възнесение Богородично¹ , така и не разбрах смисъла му, и все пак я виждам така, устремена към небесата, когато вече, най-сетне, няма кой да я гледа. Минали са точно десет години, откакто си отиде.
Не искайте от мен да ви кажа неща, които нямам особено желание да призная. Оставете ме да си спомням, докато тя умира за десети път. От квартал „Сен Леонар“ до „Ривиер де Прери“, като се мине през улица „Данте“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъщерята, истинската дъщеря на Роберто? Сега съм сираче. Кони умря, Анджелина бърка минало и настояще. Остават ми само онези думи и картини, които продължават да живеят в мен.
Докато съм жива, ще се старая да изигравам смъртта, защото сега за мен е важно всяка пролет да полагам цветя върху гроба на мъртвата. Прахът от костите ѝ, плътта ѝ, косите ѝ подхранва пръстта. С него земята вече не е бедна, може да я приюти завинаги. Колкото до душата ѝ, аз я нося както се носи дете, неспособно да стои уверено на крака. И когато се разделя с тялото си, няма да я изоставя, ще отида при духа ѝ, където и да се намира той. Ще се възнесем заедно със слети духове и души, ще прелетим над обитавания от нас остров, ще обходим кварталите, в които живяхме. Никой няма да остане неосведомен за присъствието ни на тази земя.
_____________________
¹ В католическата традиция на 15 август се отбелязва не Успение, а Възнесение Богородично – приемането на Богородица на небесата. – Б. пр.

85  години от рождението и 25 години от смъртта на големия румънски и световен поет МАРИН СОРЕСКУ

ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ

Марин Сореску (1936- 1996) е сред най- интересните   румънски поети. Лауреат на редица национални и международни награди (сред тях от Румънската академия, „Хердер”, Виена и „Струга”), превеждан почти в цял свят – от Чили до Япония, той бе и блестящ драматург,  есеист и  критик с голяма ерудиция  и оригинална мисъл. Някои от критическите му  книги – „Трактат за поезията”, „Безсъници”, „Леко, с пианото по стълбите” –  достигнаха забележителния успех на поетичните му сборници: „Единствен сред поетите”, „Смъртта на  часовете”, „Облаци”, „Въглища”, „Кладенци в морето”, „Смъртта на Дон Кихот”, „В Лилиеч”.Освен това, Сореску бе  и  много силен драматург. Много от пиесите му: „Рибарят Йона”, „Клисарят”, „Нерви”, „Лоно или Жаждата на солената планина”, „Третият кол или Дракула” бяха поставени на редица европейски сцени, стигнаха и до Бродуей.
Поезията на Марин Сореску е съвременна в пълния смисъл на думата – асоциативна, с много оригинални, неочаквани метафори. Метафоричността на богатото румънско народно поетично творчество е повлияло силно на тази на пръв поглед делнична и семпла поезия. Често той търси неподозирани гледни точки, за да ни провокира, да постигне живост, конкретност на изображението. Повечето от тези стихове са скрити под маската на сатирата и иронията, но в тях откриваме и трагичната гримаса на поета, който наблюдава и коментира съвременния свят, човешките отношения, търси измеренията на живота и смъртта, на съдбата, на саможертвата в името на другия…

Огнян СТАМБОЛИЕВ

13 СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ МАРИН СОРЕСКУ, ПОДБРАНИ И ПРЕВЕДЕНИ ОТ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 ТЪРЖЕСТВЕНО
 
 Всички мои ръкописи
 отнесох на полето.
 Изорах го дълбоко с плуга,
 а после ги посях.
  
 Зачаках какво ще поникне
 от тези мои мисли,
 радости, скърби, надежди.
 Мина цяла година.
  
 Сега бродя по черното поле,
 неспокоен, очакващ –
 поне една буква
 да покаже стръкче.
  
 Вярвам:
 някой ден полето
 ще запламти, ще грейне!
 Ще закрача и аз по него –
 с венец окичен – като Нерон!

 КАТО СЕ ВСЛУШВАМ В ХОРАТА
  
 Като се вслушвам в хората
 Които минават край мен,
 малко по малко се опитвам
 да натрупвам запаси от знания.
  
 Но като че ли твърде много са:
 съюзите, междуметията, предлозите,
 за да могат тези връзки
 здраво да ни свържат.

    
 АДАМ
  
 Макар да живеел в рая,
 Адам бил доста притеснен – 
 разбирал, че нещо му липсва,
 но не знаел точно какво. 
 Тогава Бог взел едно от ребрата му
 и сътворил Ева. 
 Чудото се харесало толкова на Адам, 
 че той веднага започнал да опипва
 съседното ребро
 и да си представя колко нежни са гърдите,
 как прелестно са закръглени бедрата.
 Така пред него се явила новата Ева.
 В същия миг тя започнала да черви устните си,
 сякаш се намирала пред огледало.
 „Какво да се прави, животът е такъв!” –
 въздъхнал Адам
 и си сътворил още една Ева,
 после втора, трета, четвърта...
 Само за миг да се махнела
 последната Ева
 (да отидела на пазар или разходка),
 и той изваждал от междуребрения си харем
 нова Ева.
 Накрая Господ забелязал
 това разюздано и нагло творчество
 и призовал Адам при себе си,
 наругал го здравата
 и го изгонил от Рая –
 за привързаност
 към сюрреализма.

  ДВУКРАТНО
  
 Аз гледам на всичко в света –
 двукратно. 
 Най-напред, за да се радвам,
 после, за да тъгувам.
  
 Чувам как короните
 на дърветата
 се смеят,
 а корените им
 плачат горчиво.
  
 В  своя изгрев
 слънцето 
 е  все тъй жизнено 
 и младо.
 По  залез  – 
 бързо загива.
  
 В тези две корици
 светът е безупречно подвързан.
 А там се събира всичко,
 което обичам и чета
 двукратно.

 ЕДИН ДЕН
  
 Един ден
 ще стана от масата,
 за да избягам от думите
 и от вас. 
 Изобщо от всичко и всички
 на този свят.
  
 Очите ми ще стигнат чак до планината,
 но аз ще продължа отвъд нея,
 за да остане зад мене тя.
 След облаците ще тръгна,
 додето и те не останат зад мен.
  
 И на слънцето ще обърна гръб,
 на звездите, дори и на Вселената...

 СЕНЕКА
  
 По залез слънце, каза ми Нерон,
 трябвало да си срежа вените,
 но още е обяд
 и ми остават четири- пет часа.
  
 Какво да правя?
 Писмо прощално да напиша
 на моя верен Лукулус?
 Нямам желание...
 На цирк да ида в Колизеума?
 Не се нуждая нито от хляб,
 нито от зрелища.
  
 Ето, че мина час.
 Остават близо четири.
 Водата вече пълни ваната,
 прозявам се и гледам през прозореца –
 ето го слънцето, 
 последният за мене залез 
 наближава.
  
 Ах, колко ми е скучно.

 ЛАОКООН
  
 Синът е застанал зад бащата
 и го дърпа с всички сили,
 а костите им пращят 
 до спукване.
  
 Бащата се е хванал за брадата си,
 а може би за шията си,
 напрегнал е мишци
 и тегли нещо
 с титанични усилия.
  
 Само дядото
 няма за какво да се хване.
 Пред него – 
 празно пространство,
 няма и друго тяло.
  
 Започва да плаче,
 стиснал здраво в ръце –
 топка,
 почти кръгла.

 ХИМН
  
 Корените на дърветата
 всъщност са светци,
 слезли под земята,
 където се молят на колене.
  
 Отвън остава
 ореолът им -
 листата, цветята...
  
 Ще дойде и нашият ред
 да станем светци
 и да се молим на колене - 
 да остане тази Земя -
 вечно кръгла и благословена!

 ЧАС
  
 Час,
 в който нещата,
 уморени от премного смисъл,
 заспиват
 като страж,
 подпрял се на копието си.
  
 Стени и тавани,
 Небе и Вселена,
 не отпускайте цялата си тежест
 върху мен.
  
 Държа се за една- едничка 
 дума,
 а тя вече променя
 смисъла си.

 
 ШВЕЙК
  
 Преди да ги подбере
 Смъртта изпрати всички от набора
 на щателен медицински преглед.
 Провери коленете им с дървено чукче,
 накара ги да кажат „тридесет и три”,
 попита ги имат ли кариеси по зъбите
 и от какво биха искали да умрат:
 от сабя или от рак?
 После им зададе и други въпроси.
  
 А Швейк отговори на всичките
 с неговото: „Целуни ме отзад!”
  
 На всеки преминал прегледа,
 Смъртта поръча да се яви 
 за  Оня свят –
 свежо избръснат
 и да си носи суха храна за три дни.
 Там щяла да им даде дрехи и оръжие.
 После им дръпна дълга реч
 за жизнените интереси на мъртвите
 и призова да се сражават за тях.
  
 Само храбрият войник Швейк
 стоеше настрана,
 опрян на ръждясалата си пушка
 (от Първата световна!),
 и на всички аргументи на Смъртта
 отвръщаше неизменно:
 „Целуни ме отзад!”

 КОМПАС
  
 Морето е огромен компас.
 Изнервени риби плават в него
 и сочат Север.
 Всяко от тях – това е сигурно –
 има своя полюс.
 Копнее да го укрепи
 и гълта
 / само когато Нептун е разсеян!/
 по- малките полюси.
  
 Говорят, идвал денят
 на единния, научно установения Север,
 когато всички рибки – 
 от първата
 чак до последната –
 ще заплуват заедно,
 в редица,
 една подир друга – 
 към Север – по корем,
 към Юг – по гръб.
  
 Тогава морските съдове няма
 да объркват пътя си.
 Ще изчезнат водовъртежите
 и с този надежден компас
 Земята
 ще се ориентира още по- добре
 в своето ежедневие.

 АРХЕОЛОГИЯ
  
 Изкопавам  един  пласт –
 най- горния.
 Под него някаква сянка
 копае друг,
 отдолу трети,
 под него четвърти...
  
 И все така –
 всичките мъртви и живи копаят,
 трескаво търсят
 все по- надолу.
  
 Удари на лопата
 се носят дотук чак 
 от другата страна на Земята.
  
 Човечеството копае
 неуморно –
 археология!
 Аз пък намерих 
 само един камък.
  
 И това е всичко –
 под това Небе. 

 ОХЛЮВ
  
 Охлювът залепи очите си
 с восък,
 скри глава в гръдта си,
 сви се в себе си.
  
 Над него остана
 черупката –
 съвършена материя,
  опротивяла му отдавна.
  
 Около черупката
 дебне останалият свят, 
 създаден по закони, 
 които също са му опротивели.
  
 А в края на тая
 Вселенска скука –
 той,
 охлювът,
 е сам на себе си опротивял.

 АД
  
 Най- непоносимото 
 в Ада е туй,
 че трябва да понасяш
 всички страдания –
 в най- пълна тишина,
 за да се чува
 как тлъстеят
 праведниците
 в Рая.