Tag Archives: английска литература

Представяме: “Неутешимите” от Казуо Ишигуро в превод на Владимир Молев

Представяме преведения от Владимир Молев роман на Казуо Ишигуро “Неутешимите”, издаден неотдавна от издателство “Лабиринт”.

Романът „Неутешимите” е публикуван през 1995 година и първоначално е посрещнат със смесени чувства. Рецензентите са предпазливи в оценката си, а много от читателите са разочаровани от тази „неразбираема” и „нечитаема” книга. И макар че още същата година „Неутешимите” печели наградата „Челтнам”, която се присъжда на художествено произведение, останало недооценено от публиката, трябва да мине повече от едно десетилетие, преди романът да заеме полагащото му се място сред най-добрите образци на съвременната английска литература. Допитване до водещите литературни критици във Великобритания, проведено от „Обзървър”, нарежда „Неутешимите” на трето място в класацията за най-добра книга за периода 1980-2005 година, а днес мнозина я смятат за най-значимото произведение на автора, удостоен с Нобеловата награда за литература през 2017 година.

Предлагаме откъс, любезно предоставен ни от преводача и издателството.

 

НЕУТЕШИМИТЕ

Казуо Ишигуро

(откъс)

 

Веднага познах Фиона Робъртс, момиче от началното училище в селцето в Устършир, с което бяхме станали големи приятели, когато бях на девет. Тя живееше близо до нас, в подобна на нашата къща на същата улица и аз често ходех у тях да си играем следобед, особено през тежкия период преди заминаването ни за Манчестър. Не я бях виждал оттогава и затова малко се сепнах от обвинителния ѝ тон.

– А, да – измърморих аз. – Снощи. Да.

Фиона Робъртс продължаваше да се взира в мен. Навярно заради укорителното ѝ изражение от паметта ми изведнъж изплува един следобед от нашето детство, когато седяхме заедно под масата в трапезарията на родителите ѝ. Както обикновено бяхме провесили одеяла и завеси от всички страни, за да си направим скривалище. Следобедът беше топъл и слънчев, но ние упорито отказвахме да излезем от нашето скривалище, седяхме си там в задушната жега и сумрака. Аз говорех нещо на Фиона, обяснявах се надълго и нашироко и доста разпалено. Тя на няколко пъти се опита да ме прекъсне, аз обаче продължавах. Накрая, след като свърших, тя каза:

– Това е глупаво. Тогава ще си съвсем сам. Ще си самотен.

– Нямам нищо против – отвърнах аз. – Харесва ми да съм самотен.

– Пак говориш глупости. На кого му харесва да е самотен? Аз ще имам голямо семейство. Най-малко пет деца. И всяка вечер ще им приготвям вкусна вечеря. – След това, тъй като не отговорих, тя повтори: – Просто говориш глупости. Никой не харесва да е сам.

– Аз харесвам. Харесва ми.

– Как може да ти харесва да си самотен?

– Харесва ми. Просто ми харесва.

В интерес на истината бях напълно уверен в това, което казвах. Работата беше там, че към онзи следобед вече бяха минали няколко седмици, откакто бях започнал моите „тренировки”; даже всъщност тази ми мания като че ли беше стигнала връхната си точка точно по това време.

Въпросните „тренировки” бяха възникнали съвсем случайно. Един мрачен следобед си играех сам навън – бях се унесъл в някаква измислена игра, влизах и излизах от пресъхналия канал, разделящ редицата чинари от ливадите, – когато изведнъж се изплаших и ми се прииска да бъда при мама и татко. Къщата ни не беше далеч – виждах гърба ѝ в другия край на полето – и въпреки това страхът ми бързо нарасна и едва не се поддадох на подтика да хукна към къщи с всички сили през жилавата трева. Но по някаква причина – навярно веднага бях свързал обзелите ме чувства с незрялост – аз се насилих да отложа тръгването си. В ума ми нямаше и капчица съмнение, че съвсем скоро ще хукна през ливадата. Въпросът беше да задържа този момент още няколко секунди с усилие на волята. През следващите седмици опознах добре особената смесица от страх и възбуда, която изпитах, докато стоях вкаменен в пресъхналия канал. За броени дни моите „тренировки” се превърнаха в обичаен и изключително важен елемент от живота ми. Постепенно около тях се установи своеобразен ритуал, така че веднага щом усетех първите признаци на желанието да се прибера у дома, аз отивах до едно определено място на пътя, под един голям дъб, и оставах там няколко минути, мъчейки се да превъзмогна вълнението си. Често решавах, че съм направил достатъчно, че вече мога да тръгна, но после отново се спирах и се насилвах да остана под дървото още няколко секунди. Не можеше да се отрече особената възбуда, която съпътстваше нарастващия страх и тревога в тези случаи, и навярно точно това усещане обясняваше непреодолимата власт, която „тренировките” придобиха над мен.

– Но нали знаеш – беше ми казала Фиона онзи следобед, доближила лице до моето в мрака, – когато ти се ожениш, не е задължително да е така, както е с майка ти и баща ти. Изобщо няма да е така. Мъжът и жената невинаги се карат постоянно. Те се карат така само когато… когато има нещо друго.

– Какво друго?

Фиона не отговори веднага. Канех се да повторя въпроса си, този път по-настойчиво, но тя решително подхвана:

– Родителите ти… Те не се карат така само защото не се разбират. Не знаеш ли? Не знаеш ли защо се карат постоянно?

Отвън я повика ядосан глас и тя изпълзя от нашето скривалище. Аз останах да си седя сам в сумрака под масата, от време на време улавях по някоя дума от кухнята, където Фиона и майка ѝ спореха тихо. В един момент чух как Фиона извика обидено: „Ама защо? Защо не мога да му кажа? Всички знаят“. Майка ѝ отвърна все така тихо: „Той е по-малък от теб. Много е малък. Не бива да му казваш“.

 

 

Представяме: „Сайлъс Марнър” на Джордж Елиът в превод на Весела Кацарова

По повод 200 години от рождението на голямата английска писателка Джордж Елиът (1819-1880) имаме удоволствието да представим нейния роман „Сайлъс Марнър“ в превод на Весела Кацарова.  Романът беше издаден през 2018 г. от „Колибри” в един том с новелата „Повдигнатият воал“ на същата авторка.

Предлагаме няколко думи от преводачката за романа и кратък откъс.

Continue reading

Представяме „Самсон агонистът“ от Джон Милтън в превод на Александър Шурбанов

„Самсон агонистът“ е лебедовата песен на един от великаните на английската поезия, Джон Милтън (1608-74). В тази поетична драма или драматична поема отново се повдигат неразрешените в предходните му произведения, а вероятно и неразрешими въпроси за онова, което в “Изгубеният рай“ се формулира като „пътищата Божи към човека“. И отново Милтън синтезира цялата европейска култура – древна и нова, библейска и светска, – за да възпее борбата на човека за свобода и достойнство и готовността му за жертва в името на тези идеали. Да ни остави, най-сетне, своя най-вдъхновен автопортрет в един неизличим митичен образ.

Поемата в превод на нашия колега Александър Шурбанов е издание на „Жанет-45″, оформлението е на Кирил Златков. Представянето на изданието ще се състои на 3 април 2018 г. (вторник) от 18.30 ч. в арт център „Фотосинтезис” (бул. Васил Левски 57, София). За „Самсон агонистът” ще говорят Ангел Игов и Александър Шурбанов. Заповядайте! 

Предлагаме откъс от поемата, любезно предоставен ни от преводача:

 

Continue reading

Откъс от “Пасторска дъщеря” на Джордж Оруел в превод на Аглика Маркова

Представяме “Пасторска дъщеря”, повест от Джордж Оруел в превод на нашата колега Аглика Маркова. Книгата е скорошно издание на “Фама”. Преводачката представя повестта по следния начин: “Книгата е от Джордж Оруел, да, но не от онзи автор, когото познаваме от двете му знакови книги: „1984“ и „Фермата на животните“. Писана е през трийсетте години на ХХ в. (излязла е от печат през 1935 г.) от младия Оруел, по онова време – възторжен утопичен социалист. Поставил си задача да направи безжалостен разрез на всички слоеве на британското общество от онова време, той започва от Черквата и завършва с личния живот на главната героиня. Омерзението и отчаянието му стават ясни единствено, когато човек е затворил и последната страница – иначе преживяванията и терзанията на героите предизвикват у читателя неудържим смях с парадоксалността на житейските ситуации.”

Следва откъс от “Пасторска дъщеря”.

 

Continue reading

Представяме: “Колекционерът на изгубени неща” на Джеръми Пейдж в превод на Ангел Игов

jpageИмаме удоволствието да представим романа “Колекционерът на изгубени неща” на Джеръми Пейдж в превод на нашия колега Ангел Игов. За работата си преводачът беше отличен с Голямата награда “Кръстан Дянков” за 2016 г. Романът е издание на Smart Books.

Колекционерът на изгубени неща“ е третият роман на Джеръми Пейдж, издаден през 2013. С изящен стил, но и с усет към авантюрния сюжет, авторът разказва историята на един колекционер, предприел пътуване в полярните морета през 1845, за да търси следи от птица, обявена за изчезнала – голямата гагарка. Това е роман за обсесиите, заблудите и за природата във време, в което екологичната чувствителност тепърва се появява.

 

Предлагаме откъс, подбран от преводача.

 

Continue reading