По случай 90 години от рождението му
Пенчо Симов беше от онези не твърде често срещани днес хора, които, извършили едно или друго значително културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества и заслуги. А всички знаят, че именно той изигра важна роля в процеса на запознаването на нашия културен читател с редица големи имена от европейската и особено от великата френска литература. И при това бе не само вдъхновен, високоталантлив преводач, но и неуморен, прецизен редактор на внушителен брой издания.
Запознах се с Пенчо Симов през зимата на 1977 г., когато завеждаше редакция „Поезия и драматургия“ в голямото и много авторитетно тогава издателство „Народна култура“. Той трябваше да подготви за печат сборника стихове от големия румънски поет Никита Станеску (1933-1983) „Барелеф с влюбени“, който бях съставил и превел за престижната поредица „Поетичен глобус“. Това бе първата ми голяма творческа задача и затова много се притеснявах. Познавах повечето от прекрасните му и ненадминати и досега преводи на Франсоа Вийон, Пиер дьо Ронсар, Клеман Маро, Алфред дьо Мюсе, Виктор Юго, Пиер Беранже и Пол Елюар. Очаквах да срещна един строг и с голямо самочувствие редактор. Но още при първия разговор разбрах, по-скоро почувствах, че пред мен е човек с изключителна душевна топлота, че е сърдечен и благожелателен до такава степен, че сякаш сам търсеше кому и как да помогне. Радвам се, че прие добре работата ми и се получи едно добро издание, което критиката оцени и с което бях приет за член на СПБ. Мисля, че ние, по-младите сътрудници на издателство „Народна култура” (жалко, че след промените беше унищожено!), а след това и на прекрасното ни и все още живо (!) списание „Панорама“, където той работеше през последните пет години от живота си, получихме твърде много от този човек. След смъртта му, предизвикана преждевременно от завистливи и зли колеги, мястото му в издателството и списанието остана празно – наследиха го някои хора, които се опитаха да го отрекат и зачеркнат. Бях шокиран от една много груба и жестока статия на Ал. Муратов в „Литературен фронт“, в която той след като го отрече изцяло като преводач, твърдеше, че: „Пенчо Симов би прописал и ноти, стига да има кой да му ги плати!“. За човек, който беше толкова скромен и нематериален! При това оставил едно забележително творчество. Съвсем по български…
Имах удоволствието и щастието да общувам с Пенчо Симов при посещенията си в София и при неговите гостувания като преводач- лектор, изпращан от Съюза на преводачите в Русе, Търново, Варна, Стара Загора и други градове. В Русе организирах три пъти негови творчески вечери с преводи от съвременни френски поети, а след смъртта му и във Френския институт в София – портретна вечер със стара и нова френска поезия и музика от Дебюси и Енеску, която изпълни моята съпруга, Виолета Шаханова. Постоянно се учудвах на неговата неуморимост, на непреодолимия му стремеж да прониква все по-дълбоко в света на превежданите от него поети, да пресътворява техните стихове на български.
А той превеждаше само онова, което не можеше да не преведе. За своя максима бе избрал мисълта на Октавио Пас: „Светът става обитаем само благодарение на езика, а преводът е златна монета в духовния обмен на човечеството“…
Пенчо Симов притежаваше освен безспорния поетичен талант (пишеше чудесни стихове, които не пожела да публикува, защото ги считаше за нещо много лично, интимно) и необикновено широка, енциклопедична култура – рядко срещана днес сред мнозина от колегите, особено по-младите, повечето от които познават само езика и литературата, с които работят, без да знаят нищо друго. А той познаваше доста основно пластичните изкуства, историята, музиката, театъра, операта, имаше поглед и върху точните науки. Затова и неговите преводи – не само в поезията, но и в прозата, драматургията и есеистиката, бяха безупречни. Отворете някои от томовете с Балзак, Юго, Андре Мороа и ще се убедите в това.
Той винаги говореше за труд, защото работата беше неговият живот. И беше невероятно скромен, дори стеснителен. Дълго време се опитвах да получа от него някаква автобиография и да отговори на въпросите, които му зададох писмено за едно интервю. Всеки път отбягваше или се измъкваше с думите: „Моята персона на никого не може да бъде интересна“. А можеше да постигне много неща и извън превода (беше завършил Карловия университет в Прага, произхождаше от семейство на дипломати отпреди 1944 г.). Но никога не търсеше нещо за себе си – искаше само да работи, с едничката благородна цел да бъде полезен на българския читател. На този читател Пенчо Симов даде хиляди брилянтно преведени стихове от няколко поетични школи: на първо място – френската, после чешката и словашката (нали бе учил в Прага), руската, полската, английската и белгийската. Освен това той преведе виртуозно редица класически драми и комедии в стихове от Жан Расин, Пиер Корней (прекрасен, ненадминат е преводът му на „Сид“!), Молиер, Пушкин, проза от френски и руски класици. Но венец на многолетния му самоотвержен труд бе томът „Френска поезия“ от библиотека „Световна класика“ (1978). Той включва 110 различни по стилистика и светоусещане поети – от средновековните Гийом дьо Поатие и Жофре Рюдел (ХI век) до нашите съвременници Жак Превер, Анри Мишо и Жан Кокто. И това, без съмнение, е сериозен влог в българската култура. Всъщност Пенчо Симов бе сред творците, които положиха основите на съвременната българска преводаческа школа след войната. И досега неговите прекрасни, ненадминати преводи – особено тези на френските поети – се преиздават и четат с удоволствие.