Из “Бащата на чумавите” на Юлиуш Словацки в превод на Найден Вълчев

Предлагаме ви фрагмент от поемата „Бащата на чумавите“ в превод от полски на нашия колега Найден Вълчев, чиято 90-годишнина отбелязахме неотдавна.

Първоначалният подтик за преиздаването на публикуваната през 1925 г. романтическа поема „Анхели“ (1838) на полския поет Юлиуш Словацки е преводът на Дора Габе. Освен увода на проф. Боян Пенев книгата включва още два текста: поемата „Бащата на чумавите“ (1839) в превод на поета и преводача Найден Вълчев и заключителната студия „Изток-Изток“ на проф. Калина Бахнева.

Юлиуш Словацки, „Анхели / Бащата на чумавите“, изд. СОНМ, София, 2017, превод на „Анхели“ Дора Габе, превод на „Бащата на чумавите“ Найден Вълчев, увод и обяснителни бележки проф. Боян Пенев, студия „Изток – Изток“ от проф. Калина Бахнева.

 

Из „Бащата на чумавите“

 

(…)

В празната палатка вече бяхме двама.

И дали могъл би да ме разбереш?

Вместо да ни свърже мъката голяма,

тя отрова сякаш вля ни със кипеж

и тъгата стана ледена ненавист,

и застана страшна, черна между нас.

Под една палатка колко дни тогава

бе сама жена ми, бях самичък аз…

И не разменихме дълги дни ни дума.

Та какво могло би да се промълви

в празната палатка, в тоя кът безшумен,

между две печално сведени глави?

Слънцето вървеше — вечно, неотменно,

в своя път огряло пясъка, брега, —

светваше пожарно, гаснеше червено,

дето като факла свети и сега.

Ден след ден вървяха — като у бездетни.

О, над нас надвисна мрак и хладина:

само ако нейде лунен лъч просветне

или шумне мишка. И пак — тишина.

Четирийсет дни се минаха със мъка.

Лекарите бели пак дойдоха в миг,

изумени странно, че след тез разлъки

те ме сварват вече бял като старик …

И жена ми вече като керемида

бе почервеняла — мъка я скоси.

Над очите нейни можеше да видиш,

мил венец от сиви, сребърни коси,

но видях как странно в погледа й парят

мълнии, каквито светват в черна нощ…

Със юмрук в гърдите леко се ударих

(чумата там вбива острия си нож):

Здрав бях, мили хора! Хващате ли вяра?

Аз — целувал седем мъртви, — аз бях здрав,

а жена ми още щом като удари

под гръдта си суха със юмрук корав —

пребледня и като стара палма падна.

Грабнах я, останал без сълза, без глас,

на ръце я внесох на леглото хладно

и до нея паднах като труп и аз.

Четирийсет дълги дни наново тука…

Пред смъртта си тъжна моята жена

ми откри, горката, че от скръб и скука

от детето спомен, скъп на старина,

искала да вземе… Камъче, косичка,

къдричка, покрила детското челце —

искала тя спомен по-добър от всичко

за доброто скръбно майчино сърце.

И каква е сила имала — кажете! —

разкопала гроба късно през нощта:

с устнички корали спяло си детето.

Свела се над него със целувка тя,

злата таз целувка, страшна може би,

и жена ми, хора, като гръм уби.

 

Осми път погребвах. Майката погребвах.

И наново зина пясъчната паст.

После се завърнах тъжен, непотребен,

в сънищата страшни да потъна аз.

В пустата палатка слънцето не виждах,

нито някой мене нейде ме видя.

Вдетинен, без памет, стар от скръб и грижи,

в спомените само можех да следя

образите скъпи. Чумната зараза

ги направи сини, тя ги овъгли,

но те бяха още живи в моя разум,

на добрия спомен в сините мъгли.

Тихо им говорех. Те към мен във мрака

дигаха студени каменни лица…

Моят глас понявга сменяше се — сякаш

шепнех аз, а чувах моите деца.

И сред тия странни сънища със гладен

лай хиени хищни виеха в нощта.

Будеше ме вой на тъмни трупояди,

душещи стръвта под пясъка в степта.

Седмиците, дните вече без измами

се редяха тъжно в глухата земя.

Станах твърд. Бях сякаш целият от камък,

станах леден, сякаш вече бях змия.

И веднъж — усещам, че надникна някой

в пустата палатка, в моя кът стъмен:

Боже мой, не някой — дъхна топло в мрака

старата камила. Тя дойде при мен.

Със съчувстващ поглед — кротък, мил и плах,

ме погледна тя, че аз се разридах.

 

 

Преживях наново четирийсет дена

и дойдоха — о, да ме освободят!

Свобода горчива, необикновена

и раздяла тъжна! Кой е моя път?

Свикнах с тази страшна, гибелна палатка…

Взех да сбирам с болка колчета, въжа:

аз ги връзвах тука уж за спирка кратка

с мойте рожби скъпи, ала без лъжа —

сам съм вече, сам съм! Помогни ми, Боже,

сам да ги навия. А пък тез платна

днес за мъка само шепнат. И не може

инак — те видяха цялата злина.

Гледай ги — не са ли те като картини

на една безкрайна болка и печал?

Пипай ги — не бой се от зараза синя, —

щом не си ми внук, за теб ще има жал.

Но не бягай. Знам, че тез платна изглеждат

може би за всички страшни като смърт.

О, зараза чумна, гибел без надежда,

във тунел от пясък свряна като кърт.

Почва с пристъп! Виждаш чужди и неясни

даже свойте братя, пламва в теб пожар.

Моите осмина, гледайки как гаснат,

престоях тук сто дни в тоя чер кошмар.

Днес наново тръгват моите камили,

но сега са празни осемте седла.

Аз оставям тука осем гроба мили.

Тръгвам сам. Пред мен е пясъчна мъгла.

 

Leave a Reply