Предлагаме откъс от есеистичната книга на Дубравка Угрешич “Европа в сепия” в превод на нашата колега Жела Георгиева. Книгата е предстоящо издание на “Панорама”. Художник на корицата е Капка Кънева.

Последната великолепна есеистична книга на хърватската писателка Дубравка Угрешич – “Европа в сепия”, е истинска находка за всеки сериозен читател заради удоволствието от общуването с умен, забавен и щедър събеседник по въпроси, които живо го интересуват. Дори да е чел другите есеистични книги на тази авторка и да познава нейния стил, той отново ще бъде  изненадан от умението й да достига до сърцевината на проблемите с неподражаема лекота, да ги анализира винаги от неочаквана гледна точка, да въвлича читателя във вълнуващо пътешествие, да контактува с него с една естествена диалогичност, да му се доверява и да го заразява със своята меланхолия, но и гняв и ярост, ирония и хумор спрямо  абсурдите в заобикалящия ни свят.

 

 

ОТ КАКВО СЕ СЪСТОИ АВТОРЪТ

 

Име

 

Старбъкс, световноизвестната верига кафенета, представлява своеобразна неотложна психотерапия, при която заедно с нивото на кофеина се повишава и нивото на личното ни самочувствие. В Старбъкс си купуваме малко лично удоволствие, само наше кафе, кафе с нашето име на пластмасовата чаша.

Когато младият енергичен старбъксов продавач за първи път ме попита за името, изговорих го без капчица съмнение в изреченото.

– Моля?

Повторих името си.

– Моля?

Повторих го още веднъж и още веднъж, по-високо. Хората на опашката зад мен взеха да мърморят. След известно време кафето пристигна с името „Дъбра”, надраскано на чашата.

Разказах този епизод на мой сънародник, който живее в Лос Анджелис, където се случи и първото ми кръщение в Старбъкс. Беше преди двайсетина години.

– Иисусе, колко си глупава! Кой ти е рекъл, че трябва да кажеш собственото си име?

Възможността да не кажа, след като ме питат, беше истинско откритие за мен.

– Аз винаги казвам Тито! – рече.

– И?

– И нищо. Умирам си от кеф, когато чуя: Тitоооо, your coffee is readyyyy!

Послушах го, опитах с имената Маркс и Енгелс, но продавачите в Старбъкс си направиха оглушки за поръчката ми. И тогава окончателно избрах стабилното име Джени, което използвам във всяко Старбъкско кафене, в което попадна. Разбрах, че ако искам кафе, ще трябва да се приспособя, трябва да направя компромис със своята персоналност. Ухото на младежа зад кафе-машината чува само онова, което е в състояние да чуе, а това е – Джени. Това е разказ за автора и авторството. Ако иска да стане видим, а всеки го иска, авторът трябва да се нагоди към общия тон, към приемливия тон за въображаемото общо ухо. А сборът от звуци, който всеки чува, е „Джени”, не „Дъбра”, зная го, имах възможност да се убедя как стоят нещата в различните краища на света.

Какво значи общ тон, не говорим ли тук за литература? Общият тон е контекстът, контекстът е доминиращата литература, писана на доминиращия английски език, значи англоамериканската. Какво е положението с другите големи литература? Статистическите данни потвърждават общоизвестния факт, че всички европейски страни превеждат най-вече английски и американски автори, докато вносът на чужди автори на англоамериканския пазар е незначителен и не съставлява, казват, повече от три на сто в книгоиздаването. Вкусът на мнозинството от немската, хърватската, френската, шведската, холандската и други читателски публики следователно е вече отдавна оформен; с други думи немското, хърватското, френското, холандското ухо е настроено да познава „Джени”, съответно да не познава „Дъбра”. При това „Джени” и „Дъбра” са едно и също лице, съответно един и същ литературен текст с две имена. Ако субстанцията е една и съща, защо тогава единият текст е нечетивен, а другият – четивен, единият се чува, другият – не, единият е видим, а другият невидим? Защо холандците например още с обявяването на новината кой е получил литературната награда Букър, веднага се втурват в книжарниците да си купят екземпляр от книгата, докато при вестта за лауреата на холандската литературна награда не се вълнуват особено? Защо хърватите например публикуват огромни некролози във вестниците по повод смъртта на Кристофър Хитчънс, макар неговите книги да не са преведени на хърватски и макар малцина в Хърватия да знаят кой е Кристофър Хитчънс, докато редкият успех на хърватски писател на чуждестранния пазар се отбелязва с по едно мизерно редче?

Наистина трябва да кажа, че въпреки че се представям като „Джени”, общуването ми със Старбъкс има своите ограничения. Ето, наскоро в дъблинския Старбъкс водих следния разговор с момчето, което приготвяше кафетата:

– Име?

– Джени.

– Как сме днес, Джени?

– Благодаря, добре.

– Добре е да си добре, нали Джени?

Момчето очевидно беше изкарало курс по фирмена социализация, която е включвала и натрапчиво повтаряне на името.

– Ето и твоето кафе, Джени.

– Благодаря – казах и седнах на високия стол до бара.

– Какви са плановете ти за днес, Джени? – попита младежът.

– Да се обеся.

– Добър избор, Джени – отговори, без да промени интонацията на гласа си и се обърна към следващия посетител.