Представяме “Записки за бившите хора” на Горан Симичпрев в превод от босненски на нашата колега Рада Шарланджиева. Книгата е издание на СОНМ, художник на корицата е Борис Праматаров.

Писателят Горан Симич е роден във Власеница, Босна, през 1952 г. Автор е на дузина книги с поезия, есета, разкази и театрални пиеси. Един от обещаващите писатели на бивша Югославия, Симич преживява обсадата на Сараево. През 1995 г. емигрира благодарение на писателска стипендия заедно със семейството си в Канада, където публикува на английски език и основава свое собствено издателство. Творбите му са преведени на множество европейски езици. През 2013 г. се завръща да живее отново в Сараево.

„Записки за бившите хора“ се появяват през 2005 г. и носят на своя автор непосредствени номинации за престижните канадски литературни награди „РиЛит“ и „Данута Глид“. В тях авторът ярко и проникновено интерпретира основните мотиви в съвременната босненска проза: войната, живота като кланица, непоносимата тегота на емигрантското съществуване, последиците от травмите, най-тежката сред които е трайната загуба на смисъла. Героите в тези разкази са действително „бивши“ хора, хора от мирното време на европейския ХХ век, свидетели на катастрофата, преживели апокалипсиса, вътрешни или външни емигранти, успели обаче да съхранят човешката си същност.

Книгата е част от проекта “Разказът – един пренебрегнат жанр”, подкрепен от Програма “Креативна Европа” на ЕС.

 

Събота

             – Започваш да остаряваш, драги – каза му тя, – заприличал си на изпуснат балон. По-лошото е, че вече даже нямаш желание да го прикриваш. Сутрин по гребена ти остава повече коса, отколкото имаш на главата, а и онова по темето ти далеч не прилича на коса. Да, да, аз виждам най-добре.

Нищо не виждаш, Мария, помисли си Йосип, не и без да му се повдигне, както винаги реагираше стомахът му на нейния изнервен глас. Не отговори. Само проточи още по-надолу врат през отворения прозорец и се опита да удави гласа й в шумотевицата на улицата. Ако някога падна от прозореца, мина му през ум, няма да е случайно.

– Не стига това, ами започваш и да забравяш. Вече не съм сигурна дали изобщо мога да те пращам до магазина. Знаеш ли какво ме попита тази сутрин дебеланата от пета каса? Оная с трите кила грим на лицето? На колко е години брат ви? Излишно е да ти обяснявам с каква гадна усмивчица ми зададе въпроса. Казах й, че не си ми брат, а мъж, макар да изглеждаш доста по-възрастен от мен. Така ли, рече, на мен пък ми приличате повече на брат и сестра. Така ли, не й останах длъжна аз, и по какво съдите?

Просто така, отговори си Йосип наум вместо нея. Тая история я слушам за трети път. Случи се завчера, а тя вече е потърсила собственика, за да направи оплакване.

– Просто така, отговори ми. Какво ли е имала предвид! Да не си забравил пак да платиш? Макар че, като се замисля, не е чудно да забравяш туй-онуй, към края на седемдесетте си.

– Не съм към края на седемдесетте, а на шейсет и четири и изобщо не се чувствам зле – измърмори Йосип, наведен над отворения прозорец.

Толкова години пазаруваш в един и същ магазин на самообслужване, а още не си запомнила името на касиерката. Тереза, казва се Тереза, натякна й мислено.

Святкащите неонови кълба над бара на Робърт, които се палеха и гасяха на някакви чудни интервали, придаваха на лицата на минувачите особена красота. Едва ли не тържественост. Някои със сигурност щяха да се отбият. Едни по навик, други само защото съботата приканва хората да бъдат различни. Сякаш ги чуваше: насядалите пред бара щяха да обсъждат последната загуба на градския отбор по бейзбол и щяха да са единодушни, че парите, които играчите получават по договор, далеч надхвърлят изпълнението им на терена. Да ми бяха върнали само парите, които съм похарчил досега за билети, щеше да забележи някой, щях вече да съм богат човек.

Докато пикаят в тоалетната, някои щяха да одумват гъркинята Юлия, вече месеци наред тя топеше на бара наследството от баща си и нямаше търпение барът да затвори, та да забърше някой мъж, който още няма идея, как да пропилее съботата си. Или някой толкова пиян, че да не забележи колко е дебела и затова се налага да седи на два стола. Когато беше трезва, всички я уважаваха, понеже никой не можеше да обясни ясно като нея и с толкова любов причините за поредната загуба на Блу Джейс. Паднаха, за да ни осигурят повод за пиене, беше крайният й аргумент. Но едва след полунощ.

По-възрастните, все още далеч от сутрешния махмурлук, щяха да стоят по-далеч от бара и да играят билярд. По-младите щяха да бърборят над стоплената бира и щяха да гледат да не привличат много-много внимание при честите си набези до тоалетната за едно смукване на марихуана.

Ето, в бара на Робърт влиза Каюби. Главата му е още бинтована, след като в изблик на възторг, щом видя по телевизията, че лотарията изтегля неговата комбинация, излезе от ресторанта на Санг през витрината. Дълго след това никой не го видя на улицата. Къде от срам, че точно тази седмица бе забравил да пусне фиша с числата, с които играеше от десет години, къде поради факта, че в ресторанта на Санг го чакаше сметката за счупеното стъкло.

Към полунощ в бара на Робърт щеше да се дотътри Брайън, да разреди с бира, ако бе възможно, горчилката от уискито, с което се наливаше вкъщи, опитвайки се да забрави, че е сам. Преди няколко месеца единственият му син се надруса за първи път и се хвана на бас с някакви пияни приятели, че ще преплува езерото Онтарио. От онази нощ полицията още издирва тялото му, а Брайън вече не вдига телефона си, чака само пощальона и вярва, че един ден ще му донесе писмо от сина му. Понякога идва в бара с един атлас на света, разлиства го с часове и си представя, че синът му живее там някъде, където има криза на пощенски марки и писма.

Онези, които ще излязат от бара на разсъмване, ще имат същите изражения на лицата като на влизане.

– Защо постоянно ме прекъсваш? – чу свадливата Мария. – Тоя балкански навик да вземаш думата от устата на хората направо ме влудява. На твоите години човек би трябвало да показва повече уважение към другите. Така е, Йосипе. Ето, сега забравих какво исках да ти кажа.

– Искаше да ми кажеш, че остарявам – подсети я и за миг зажумя, защото един внезапен повей шляпна в лицето му жегата от улицата. Следващия път, когато Бог сътворява света, трябва да е по-далновиден и да съкрати лятото. Поне на половина. И да даде тази половина на пролетта.

Мими отново стои на ъгъла при бара на Робърт и причаква онези, които могат да си платят, за да не са сами поне през част от нощта. Сега има нов сводник. Закриля я порториканецът Бастос, същият боклук, който обезобрази лицето на Паоло с бръснарско ножче между двата пръста само защото го нарече вапцания. Всички се хванаха на бас, че след затвора няма да се мерне повече на улицата, а ей го нà, продава Мими и всеки път щом тя го докосне, пощипва някакви невидими косъмчета от бялото си сако.

Горката Мими, май отново е смъртно влюбена. Дано този път Бог вземе предвид, че последният й сводник задигна всички нейни спестявания, преди да се изпари. Покойният й баща беше силно вярващ и не прекрачи нито веднъж прага на бара.

В горещата вечер старият Еузебио седи в тъмната будка на входа на паркинга. Кой знае колко години вече прекарва там и събира таксите за паркиране. Вероятно си пийва от термоса по глътка кафе, приготвено от новата му жена. Тя е по-млада от него с трийсетина години, но го пази като свиден баща, а той изглежда няма нищо против нейното гадже да осъмва от време на време в леглото й.

През последните петнадесет дни в бара на Робърт рано влиза и късно излиза най-малкият син на Харис. Той е младежът със златния глас, когото миналата година бурно изпратиха на концертно турне по Западния бряг. Върна се наскоро без китара и без пари. Робърт трябва да е доста умен, защото му предложи да пее при него, макар и само през уикенда.

Бива си го Робърт.

Барът на Робърт, Барът на Робърт – Йосип прочете няколко пъти неоновия надпис. Просто така, за да провери ще го присвие ли отново стомахът, както редовно се получаваше при името на Робърт. Каква е тази моя потребност да се самонаказвам, помисли си, след като гърчът го преряза.

– Разбира се, че остаряваш, няма съмнение – Мария фино наплиташе недоволството си, докато оглеждаше през очилата срока на годност върху опаковката на маслото. – Но аз исках да кажа друго. Боже, какво беше? Забравям, защото постоянно ме прекъсваш. Знаеш само да мрънкаш и да прекъсваш. А, да. Всъщност ти почти нищо не ми разказа как мина гостуването ти при нашата Ани? Мълчиш, все едно не си ходил в Монреал. Зяпаш бара на Робърт и хич не ти пука, че аз съм майка и трябва да знам малко по-подробно как стоят нещата с Ана.

– За бога, Мария – изломоти, като се постара да придаде на баритона си онази мекота, с която лекарите успешно приспиват подозрителността на своите пациенти, – разказах ти всичко поне сто пъти. Намерила си е добра работа в колежа и живее с един хубав босненец, избягал от войната. Щом научи езика, и той веднага ще получи работа. Поне за неговата компютърна специалност винаги има работа. Казах ти, живеят в любов и внимание, не си пилеят парите, имат достатъчно…

Мария не сваляше очи от опаковката на маслото и още проверяваше датата. Струваше му се, че за каквото и да се отнасяха, неговите отговори не оказват въздействие на Мария. Толкова по-добре, помисли си и погледът му се гмурна в улицата.

Забеляза дребната прегърбена фигурка на Шанг, стоеше пред бара и проучваше менюто с цените на витринката. Напоследък в неговия ресторант „Моят Китай” идваха само онези, които знаеха, че работи цяла нощ. През февруари налетя с нож на някакъв пияница, който за единия майтап си поръча хамбургер с пържени картофи. Синът на Шанг живееше с някакъв млад емигрант от Бразилия и от години лъжеше баща си, че следва акупунктура. Жена му и дъщеря му се върнаха преди няколко години в Хонг Конг с намерението да отворят там ресторант. Но из улицата се говори, че били видени полуголи във витрина на улицата с червените фенери. Дълго остана пред ценоразписа и не изпускаше ръката на учителя по физкултура Филип, когото децата от гимназията наричаха Филипинката.

– Какво означава достатъчно? – долетя от кухнята заядливият глас на Мария. – За мен като майка това не е нищо. Никога ли няма да се сетиш, че искам да науча някоя подробност, като например заедно ли пазаруват, мислят ли за деца… Да, точно така, деца, колкото и на теб да ти е противна мисълта да станеш дядо. Прекара при тях три дни, а на мен ми отпусна всичко на всичко три минути. Повече неща щеше да ми съобщиш, ако беше пуснал една телеграма. В края на краищата на кой език си говорят?

– Говорят си на нашия език.

– Кой наш език?

Онзи, на който ние с теб не се разбираме, дойде му на върха на езика. Спря се òвреме. Разговаряше с отражението на Мария в отворения прозорец.

– Добре, пак да опитам – отвърна, – общуват на езика, който ние с теб едно време говорехме по-добре от този, който използваме сега. Доволна ли си? И между другото, през ум не ми минава пак да се караме по въпроса за езика. Живеят като всички нормални хора и се обичат, това е достатъчно.

Каза го, сякаш хлопна врата след досаден гост. Слабата й черна фигура дори не помръдна. Тя продължи да се взира в отпечатаната върху опаковката дата. Сякаш изобщо не го чу.

Няма ли да свърши някога този фарс, помисли си. Не трябваше да се съгласявам да ходя вместо нея в Монреал. На всичко отгоре не е нито моя, нито наша дъщеря, а нейна. Не поиска да отиде лично, та сама да се увери, а изпрати мен, за да ми пие после кръвчицата с дни, щото как да пие своята – нали ще се отрови. Последен глупак съм, щом се хванах, че заради мигрената си не можела да пътува.

Може би щеше да го понесе с по-малко раздразнение, ако й бях казал, че дъщеря й Ана не ме посрещна на железопътната гара и едва намерих мръсното им, мухлясало жилище в един сутерен. Че ми стана гадно от кухненската кушетка с нечистите завивки, на която се преструвах, че спя, и че не посмях да мръдна от страх, когато един голям плъх излезе от дупка в стената и се напи с вода от чашата, в която бях сложил ченето си. Може би доста неща щяха да й се изяснят от само себе си, ако бе видяла мъжа на Ана, който в пристъп на наркотичен глад дори не затвори обълвочената врата на тяхната баня, когато влезе да си вкара морфина.

Мария, Мария, дъщеря ти не преподава в колежа, а работи като чистачка и почти няма студент да не я е опъвал за двайсет долара. Когато се връщаше вечер вкъщи, аз се преструвах, че спя, за да не гледам как твоята дъщеря Ана пребърква джобовете ми и търси портфейла ми, който криех в гащите си. Разкарай се, Мария!

Зная, чуваш какво ти говоря. Зная, чуваш и онова, което нямам смелост да ти кажа даже между редовете. Не се прави, че не схващаш моите зъзнещи и подскачащи думи, сякаш с теб разговаряме сред ледовете и снеговете на Аляска.

– Знаеш ли какво ни правеха в събота пияните войници от сборния лагер? – отвърна дъщеря ти Ана, когато й пошепнах колко добре ще е да се върне с мен в Торонто. – Ех ти, добрички глупчо – добави, – като си се оженил за онази, служебно падаща ми се моя майка, сам си си избрал положението на самоубиец, затова си избий от главата идеята, че ще издържа и един-едничък ден да живея с жена ти.

Ох, Мария, Мария, може би и на теб, и на мен щеше да ни е по-лесно, ако ме бе попитала защо още на следващия ден се прехвърлих от тяхното жилище на хотел. Видя хотелската ми сметка, но нищо не каза. Ти май нарочно ми повери главната роля на поддържащия актьор. Ако оня ден, когато щяхме да тръгнем към гарата, не беше си измислила това твое главоболие, може би щях да те попитам във влака защо криеш от мен картичките на Ана, които винаги пристигат в края на месеца. Може би щеше да ми признаеш, че още на следващия ден тичаш в пощата, и аз нямаше да се преструвам, че не зная как й пращаш пари. В моя живот, Мария, се научих да мълча. Но никога не се научих да съм сляп.

С поличка, която едва покриваше гащичките и разлюляла бедра, пред бара на Робърт мина Кери. Малко е да се каже, че е огън жена. Направо е пожар. Не пропусна ни една възможност, един господ знае за кой ли път тази вечер, да се огледа във всяка витрина и отново да изпъне гръб, та гърдите й да изглеждат още по-стегнати. Младежите от бара на Робърт се занасяха, че когато закопчалката от сутиена на Кери се спраска, може да я поправи само електричар. Разбира се, тя не пропусна и шанса да покаже среден пръст на двамата младоци, които от витрината на бара на Робърт разголиха за нея космати гърди и заклатиха под кръста бутилки от бира. След миналогодишните коледни празници Пол, нейният пиян, а после и изоставил я мъж, й признал, че спермата, която щедро и безрезултатно наливал в нея, най-после намерила родина в утробата на някаква млада румънка. Нея вечер Пол не се прибрал у дома и оттогава, вече месеци, тя го издирва с автоматичен нож в чантичката. Плъзна мълва, че Пол отишъл да живее в Румъния, където се сдобил със сюрия малки деца, а по приятели Кери го предупредила, че ще види документи за развод само след като и тя забременее.

Днес вече никой не се съмнява във верността на историята със Стан, гламавия келнер от бара на Робърт,  който твърди, че веднъж, когато затварял бара, Кери го подбрала, завела го при нея и така го подпалила, че той склонил да прави с нея любов, облечен в сватбения костюм на Пол. Вярно, Стан си е малко плиткоумен, но случката с него не е.

Вече от дни не се мярка зарзаватчията Халим, заклетият ерген. Той излиза от къщи с толкова пари в джоба, колкото са му нужни за една бира. Нито цент повече. Веднъж, когато се напил за сметка на трима момци от градската рибарница, открил своята житейска философия, според която женитбата не излиза на сметка и по-евтино му идвало веднъж месечно да ползва услугите на Мими.

Едно лято астмата му за малко да го задуши. Толкова е стиснат, че като нищо можеше да е изпуснал вече душа, щото пести даже от лекарствата си за астма.

– Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? И не си спомняш никакви други подробности? Остаряваш, Йосипе, бързо остаряваш. Можех да науча повече от всеки случаен минувач в Монреал, отколкото от теб – гласът на Мария се заби като свредел в тила му.

Събота е. А в събота нервите на Мария са опънати до скъсване. Точно в събота, когато градът живва, а Йосип изпитва силна необходимост да е различен. Но Мария не обича кино – филмите са пълни с насилие. Мария не обича и театър – простее й, пък актрисите приличат на проститутки. Мария бяга в стаята си, когато Йосип пуска телевизора – телевизорът е измислен от дявола, за да взема акъла на хората. Мария не обича и да отговаря на телефона. Събота е само един грозен ден преди неделята.

– Как да ти приготвя яйцата?

– Както винаги, двете яйца от двете страни, в средата наденицата – отговори Йосип и се наведе по-ниско към улицата, за да огледа хубаво тялото на новата жена на Гаетано.

Тихо се подсмихна и зачака обичайната реакция на Мария – колко е елементарен с безкрайните си сексуални мераци и колко са тъпи мъжете с тяхната фиксация върху едното нещо.

Наистина Гаетано е непоправим дърт сладострастник, помисли си Йосип. Цветята върху гроба на предишната му жена още не са изсъхнали, а той тръгнал на бар с нова. Над високо повдигнатия си обемен бюст тя му мята доста доволни погледи. Нищо че е с двайсетина, ако не и повече години по-млада от него. Нежно прокарва пръсти през редичкото оперение, останало от косата му, и го пуска да й отвори с лек поклон вратата на бара на Робърт. Коя ли поред му е тази жена, шеста, седма? Трябва да се напрегне и да преброи гробовете на неговите бивши жени. Трудно се забравя покойната му съпруга Лилиан, ирландка, някогашна келнерка при Йосип, заради нейните невероятно големи гърди младежите от рибарницата бяха готови да пръснат цялата си седмична заплата.

Когато преди петнайсет години Гаетано отвори на улицата вехтошарница, всички го помислиха за самоубиец, а ето, днес вече живее от лихварство. Ако се наведе само още малко през прозореца, ще чуе прословутата поръчка на Гаетано: „По едно за всички в бара, както и за плъховете в гробищата!”, преди вратата на бара на Робърт да се затвори зад огромния дирник на новата му жена.

Барът на Робърт, Барът на Робърт – в такт със святкането на неоновата фирма се опитваше да изговори думите нормално, все едно произнася „Паркинг” от табелата над тъмната кабина, в която старият Еузебио седи и гледа в една точка. Над какво размишлява? Усети, че думите от надписа натежават като камъни в стомаха му. Барът на Йосип се изговаря по-лесно, помисли си, но от това изобщо не му стана по-леко.

– Ти си един най-обикновен простак – чу от кухнята режещия й глас и съжали, задето не каза, че не е гладен. С крайчеца на окото си зърна в отворения прозорец отблясък от дребната й черна фигура край печката. Видя я и как се прекръсти.

– Две яйца и наденица, представям си как си расъл по ония босненски чукари с едничката мисъл да докопаш жена – изстреля на един дъх. – Не разбирам само защо четиресетте години живот тук не са те променили и на милиметър. Като че ли не си си подал носа навън от оня смрадлив бар. Защо не се обърнеш към мен, когато разговаряме? Какво толкова гледаш през тоя прозорец? Какво виждаш на оная отвратителна улица?

Не му беше безразлично, че изпусна момента, в който Мими изчезна от улицата. С кого замина? Вместо нея остана сводникът Бастос да пощи невидимите прашинки от ръкава си.

– Виждам, което ти не виждаш – отговори й с равен глас, защото знаеше, че всеки изострен тон ще стане причина Мария да се разплаче.

Съботата е денят, който Мария не обича.

Съботата е денят, който дяволите са си присвоили, ще каже Мария и презрително ще погледне фланелката му – Йосип я облича всяка събота, преди да седне на стола, да отвори прозореца, да се облегне на перваза и да зарее поглед към улицата. Фланелката е толкова избеляла от пране, че надписът й „Барът на Йосип” едва се разчита. Надявам се да се разпадне преди тебе, ще каже Мария, а Йосип лукаво ще се усмихне при мисълта, че крие още две такива фланелки, за които Мария не знае. Мария ще се усмихне на неговата усмивка и ще затаи, че под пералнята е намерила още една такава фланелка. Йосип ще се усмихне още веднъж, доволен, че е съобразил да скрие фланелките на две различни места.

Това не е вече онази Мария, черният ангел, който се появи пред него преди шест години. В едно далечно махмурлийско съботно утро, докато метеше пода, осеян с накъсани лотарийни билети, беше забравил да обърне на вратата надписа „Затворено”. И влезе Мария с момиче почти на нейната височина, двете се караха заради пръстен, изчезнал от ръката на девойчето. Момичето не криеше отегчението си и отговаряше на английски, а Мария говореше на езика, който изведнъж довя на Йосип мириса на забравения роден край. Стори му се, че всяка изговорена дума разнасяше уханието на отдавна напуснатия бащин дом в Босна, на тревата около къщата, на острия въздух. На Босна, каквато я помнеше от детството.

Докато в онази събота я наблюдаваше скришом в огледалото над бара как заявява на дъщеря си, че повече няма да търпи изоставането й в училище, не можа да усмири шашавата усмивка, внезапно разцъфтяла на лицето му.

– Какво смешно има, господине? – безцеремонно го попита Мария, когато им сервира кафето на тяхната маса.

– Нищо особено – отговори Йосип на босненски, езика, който почти беше забравил.

– Вместо да подслушвате, можехте да измиете по-добре чашата за кафе – тросна се Мария.

– Така ли? – рече Йосиф. – Може би вие знаете как да я измиете по-добре?

– Чашите не са ви най-голямата грижа за миене. Целият ви бар плаче да бъде напъхан в пералнята.

– Чудесна идея – отговори Йосип. – Ами в такъв случай, намерихте си работа.

– Не съм имала намерение да си търся работа – каза Мария, – но след като ми предлагате, приемам, Йосипе.

– Откъде знаете, че се казвам Йосип? – попита леко объркан.

– Пише го на фланелката ви – отговори тя и стрелна неодобрителен поглед към дъщеря си, която се разкикоти пред пламналото лице на Йосип.

И наистина, надвечер тя дойде и внесе ред сред стъклените и порцелановите чаши, а още на другия ден плотът блесна тъй чист и лъснат, че човек се оглеждаше в него.

Хладилниците си върнаха отдавна забравения фабричен цвят, а Йосип се правеше, че не чува мърморенето на редовните клиенти, че бирата им лъхала все повече на дезинфектиращи препарати и все по-малко на бира.

– Карай, след втората халба ще забравиш тоя вкус, ако искаш, брой го и като вътрешно почистване – подхвърляше Йосип на старите пияндета.

Наблюдаваше я крадешком и се удивляваше на лекотата, с която сама си създаваше работа. С една и съща лекота отскачаше почти до другия край на града да сготви обяд за дъщеря си, отбиваше се до кухнята в черквата да раздаде обяд на бездомниците, а надвечер се връщаше да продължи там, където се беше спряла. Да си признае, мил му стана редът, който внесе тази дребна, слаба и сериозна женица, но още не я бе видял да се смее. А когато се усмихнеше, правеше го сякаш по далечен спомен и на лицето й се изписваше по-скоро болезнена гримаса. Даже бръбливата Юлия, способна да накара и мъртвец да проговори, вдигна ръце от Мария.

– Дамата или не говори английски, или е глухоняма – отсече и я остави на мира.

С Мария в бара влезе някаква тъга, от която всички малко се срамуваха. Особено след телевизионните емисии за края на войната в Босна.

– Знаеш, че мразя да ми говориш и да ме гледаш в прозореца – обади се Мария, търкаше с кърпа една тава, и без това блестяща от чистота.

И аз не обичам да ме дебнеш в гръб, прииска му се да й каже, но откъм бара долетя мъжки глас и някаква тъжна ирландска песен.

Боже, помисли си, това може да е само гласът на Рон. Да не се е върнал? Едва ли имаше човек, когото Йосип да обичаше толкова, колкото обичаше вечния студент Рон. Наричаше го „сине”. Това слабо като вейка момче прекарваше цели вечери на масата в ъгъла на бара и се готвеше за изпити в университета на безброй чаши кафе. Вероятно беше единственият ирландец, който вдигаше наздраве с кафе, и ако в почивките си не се качваше на масата да изпее някоя ирландска балада, сигурно самите ирландци щяха да го презрат. Йосип се разтапяше от удоволствие да го слуша, плащаше му тайно по десет долара за всяка изпята песен – това беше неговият принос за следването на студента.

А може да не беше гласът на Рон.

Мария не го понасяше. Когато започнеше да пее, тя включваше миксера и вдигаше ненужен шум. Рон търпеше, една вечер обаче нервите му не издържаха, събра си дебелите книги и си замина, като се закле никога да не стъпи в бара, докато жената в черно работи там.

Достатъчно умен беше да не изправя Йосип до стената и да не го кара да избира между ирландските песни и черната босненска тишина. Всички забелязаха, че Йосип вече не пропуска да се обръсне сутрин и да облече гладена риза.

Тогава на Йосип изведнъж му се видя, че животът има по-висш смисъл от среднощното затваряне и сутрешното отваряне на бара, от поръчването на таксита за клиенти, които са забравили адреса си, от тупаниците на пияни хокейни запалянковци, които с най-голямо удоволствие биха си изкарали яда от поражението върху съдържателя, ако не знаеха какъв голям добряк е той, от погрешка попадналите тук проститутки.

Стори му се, че вечно му е липсвал някой, който да внесе друг ред в живота му, и този копнеж повече не го остави. Хубаво му беше отново да говори на оживелия език от стария роден край с тази дребна жена, която мие чашите до него зад бара, макар на лицето й да чете само строгост.

Не се възпротиви сериозно, когато малката му канцелария зад бара, в която иначе прекарваше остатъка от нощта, се превърна в склад за стари дрехи. Нито когато тя нареди върху бара консервени кутии за дарения за бежанците от Босна, дето в ония години пристигаха изпити като сенки.

Истината е, че след това не хареса новата подредба на масите в бара, нито напарфюмираните изкуствени цветя на всяка маса, но не каза нищо. Солените разкази за жени и секс, запазена марка на бара, вече започваха след десет вечерта, когато Мария се прибереше вкъщи.

Не виждаше как старите клиенти го питаха с очи колко още ще трябва да търпят тези лоши метеорологични условия в лицето на жената, която им вдигаше чашите под носа, преди да изцедят последната капка от тях.

Забеляза, когато спряха да идват. Дори старият хлебар Фердо, който от десет години сядаше на своя стол пред бара точно в девет и твърдеше, че ако е милостива, Смъртта няма да го закачи, докато посръбва от бирата си в бара на Йосип.

– В живота не могат да се скрият само три неща: любовта, глупостта и бедността – каза Фердо на Йосип, когато заедно с пепелника Мария му отнесе току-що запалената цигара, – а ти скоро няма да можеш да криеш и третото.

И завинаги си отиде от бара на Йосип.

Когато разказа това на Мария, тя се разплака и излезе, после Йосип дълго й се извинява и се съгласи да боядисат бара в сиво. Мария се нанесе в живота му под формата на чиста постеля и изгладени ризи, на сготвен обяд и на безкрайни разкази за някога красивия роден край, осеян днес с милиони заровени в земята мини.

– Какво си го зяпнал тоя бар? Някой ден ще паднеш от прозореца. Само не ми казвай, че ти липсва тая вмирисана дупка с цялата шайка алкохолици и непрокопсаници. На твоите години човек трябва повече да мисли и по-малко да фантазира – издрънча гласът на Мария сред тенджерите в кухнята. – Тази сутрин дори не погледна писмото от погребалното дружество. Ако го беше прочел, щеше да знаеш, че си платил само моята месечна вноска, а си забравил да изпратиш чека за теб. Боя се, че някой от новите млади господа, дето ги взеха на работа там, няма да повярва колко си разсеян.

– Когато реша да мра, ще си умра в родината – каза Йосип и проследи с поглед Мими, която се връщаше и бършеше невидими прашинки от устните си.

– Глупости – рече Мария. – Родината не е за умиране, а за живеене.

– Тогава се чудя какво правиш тук – не й остана длъжен Йосип.

Събота е. А в събота нервите на Мария са опънати до скъсване.

Проследи с поглед Бастос, който, за да избегне целувката на Мими, се съсредоточи в пръстите си и ловко взе да брои парите. После внезапно се развика на Мими, сграбчи я за косата и й заши такъв шамар, че тя се олюля и падна между торбите боклук, изхвърлени на улицата.

Мими се надигна леко, колкото да изпищи така пронизително, че песента в бара мигом секна и оттам изскочи Робърт с двама от младите клиенти. Бастос извади от джоба си нож и нагло го размаха към младоците на вратата. В този момент изненадващо лавнаха полицейските сирени и с пълна газ в паркинга влетяха цели три полицейски коли. Слисаният Бастос изведнъж изпусна позата си на превъзходство и заложи на бягство по улицата, а след него хукна потеря, състояща се от Робърт и единия кльощав младеж с татуировки на двете ръце.

Другият момък вдигна Мими, чието лице беше цялото в кръв.

Боже, колко прилича на Рон този младеж, само е малко по-пълен и оплешивява.

Полицаите светкавично изскочиха от колите, сякаш, вдигнати под тревога, щяха да обезвреждат взривно устройство, и едва хвърлиха бегъл поглед на тримата мъже, които пробягаха край тях, баламурници някакви, нямат какво по-свястно да правят в събота вечер, та въртят джогинг. Насочиха се право към кабината на Еузебио на паркинга. Когато групата излезе от кабината, повела Еузебио с белезници на ръцете, бляснаха няколко светкавици, момиче с камера на рамото се опита да провре микрофон зад гърба на полицая. В едната си ръка Еузебио още държеше чаша с кафе и се усмихваше на сценката като на хубаво представление.

Горкият, той май нямаше никакъв късмет с жените.

Или жените нямаха късмет с него.

– Моята родина е онова там – измърмори Йосип, загледан към бара, пред който вече бяха наизлезли всички посетители без Мими, виждаше се как тя наднича от прозореца и придържа с ръка към лицето си подгизнала от кръв салфетка.

– Ако си мислиш, че за твоя курник, дето му викаш бар, щеше да получиш повече, отколкото ти плати Робърт, много се лъжеш – сприхавият глас на Мария беше на ръба на сълзите. – Ако не беше Робърт, табелата, че се продава, още щеше да виси на бара ти.

Синята и червената светлина на полицейските патрулки преливаха по тенджерите в кухнята.

„Нямам какво да ти дам – каза му Мария една отдавнашна събота, когато той я поиска в празния бар. – С дъщеря ми минахме през пленнически лагер и през ужас, за който те моля никога да не ме разпитваш. Тогава спрях да живея и сега само дишам. Ако ме искаш такава, добре. Аз не се нуждая от човек, с когото да започвам нов живот, а от някого, с когото да умра.”

Изговори това на един дъх, а Йосиф се вледени от мрачния й поглед. Не можеше да познае в нея онази Мария, която плаче насън, когато случайно я доближеше в кревата, онази Мария, която крие дълбоките си белези по гърба от ножа на някой лагерен пазач, Мария, чието минало бе мъртво, а бъдещето й напомняше за миналото. Не беше трудно да предположи, че това не е онази Мария, която би пожелала дете.

Но му беше останала само тя. Нямаше с кого да отпразнува странната събота, в която се венчаха, нито на подписването присъства човек, когото би могъл да нарече стар приятел.

Ана,  дъщерята на Мария,  не пропусна да се изсмее, когато Йосиф произнесе „да”. Там беше още дебелият психиатър Робърт, представящ се за най-добрия приятел на Мария, и няколко стари пияндета. Вечерта, щом започнаха шегите за първата брачна нощ, Мария изгони всички навън, заключи вратата на бара и заведе Йосиф в леглото. Правиха любов в тъмното, в някогашната канцелария на Йосиф, сред чувалите с дрехи, за които бежанците от Босна вече не идваха.

Можеше ли това да е правене на любов? Мария викаше от болка при всеки допир, а Йосиф имаше особеното усещане, че го гледа, сякаш някога я бе наранил. Може би виждаше войниците от лагера, оставили й грозните белези по гърба. Оттогава единствената нежност, на която Йосип можеше да разчита, беше ходенето им на неделната литургия, защото тя го хващаше под ръка.

Бягаше в банята и се заключваше, ако той споменеше, че има нужда от нежност. Веднъж започна да говори за изнасилванията в пленническите лагери, за които пишеха всички вестници, а тя истерично се разкрещя, че по-скоро ще се обеси, отколкото да говори с него за това.

Той не спомена повече темата.

– Тази нощ май ще е много гореща – подхвърли на Мария през рамо, но тя вече не беше в кухнята. Сигурно е обикновената й съботна мигрена, помисли си, залепил очи в улицата.

Пред бара имаше цяло стълпотворение от хора с чаши бира в ръка, които следяха с поглед как пищящата полицейска патрулка напуска паркинга. Всички говореха в един глас и Йосип, колкото и да се навеждаше през прозореца, не успя нищо да разбере.

С бинтована глава Каюби разпалено обясняваше нещо на твърде незаинтересувания Брайън, а той се клатеше с чаша уиски в ръка. До тях дебелата Юлия размахваше ръце във въздуха, без да обръща внимание, че бирата й се плиска от чашата, и говореше на прегърбения Санг, който пък не изпускаше ръката на Филип.

С потна риза и слепнала коса, вехтошарят Халим се опитваше да си пробие път към Юлия, която винаги си имаше собствена теория за всичко. Изглежда по-силно го привличаше теорията на Юлия, отколкото грандоманските обяснения на Гаетано пред неколцина млади мъже. Новата жена на Гаетано стоеше малко встрани, вееше си нервно с ветрилото и рееше поглед над главата на някакъв нисък момчурляк с наболи мустаци, който нещо бърбореше, но не сваляше очи от огромните й гърди. Цялата улица ехтеше от надвикване.

Какво говорят? Какво говорят?

За миг сирената на префучаваща през улицата линейка надделя над врявата, после надвикването продължи. С поривите на горещия вятър Йосип улови една-две от думите на Юлия – тя беше най-гръмогласна.

Изведнъж в дъното на улицата изникна младежът, който бе хукнал с Робърт да гонят Бастос. Насред мърлявата му фланелка растеше голямо кърваво петно. Робърт не беше с него.

Щом го съзряха, всички млъкнаха изведнъж. Цицорестата жена на Гаетано изписка и скри лице зад ветрилото си. Кльощавият с татуировките едва дишаше, когато го наобиколиха и засипаха с въпроси. С отекъл нос и крясъци Мими изхвърча от бара. Слабият младеж заговори нещо на обръча от хора, но едва си поемаше въздух.

– Какво е станало, какво е станало? – извика Йосип и се наведе още през прозореца. Тогава усети, че под краката си няма опора и със страшна скорост лети към асфалта. Долови жегата на асфалта, а някъде във висините чу вика на Мария.

Когато отвори очи, над него се полюшваха лицата на Фердо хлебаря и на Рон.

Тълпата наоколо се размиваше в мъгла.

– Хубаво е да умреш в родния си край – пробяга през съзнанието му, преди да склопи натежали, страшно натежали клепачи.

И съвсем отдалече чу само някой да казва:
– Да я еба и съботата.